ЛЮДМИЛА ДЯКОВА
Има книги, които още със самото си издаване се превръщат в библиографска ценност. Това в пълна мяра се отнася до труда на изтъкнатия историк и теоретик на киното проф. Александър Грозев „Киното в България“. Досега са публикувани три тома „Киното в България (1897 – 1956), Киното в България (1956 – 1969) и „Киното в България (1970 – 1980) – издателство „Фабер“ (2021). Това е мащабно и амбициозно изследване, като всеки от томовете се фокусира върху тенденции, филми и личности със своя диря в кинематографичния процес през дадения период. Паралелно с културологичния анализ на произведенията, томовете се отличават и с внимателно, аналитично и критично вглеждане в сложните исторически, социални, идеологически и политически аспекти от развитието на България през визирания период и отношенията власт – творци. Както отбелязва проф. Грозев: „Драматичните особености на тези взаимоотношения пряко влияеха на климата в професионалните среди и даваха своето отражение върху посоките на кинематографичните процеси. А те бяха сложни и често пъти изпълнени с непреодолими противоречия. Затова през годините периодично припламваха остри сблъсъци между администрацията и творците, които неизменно приключваха със строги наказателни санкции“.
Ч
Том 3 от поредицата проследява динамиката и своеобразието на кинематографичния процес в десетилетието (1970 – 1980), период, който е белязан не само от повишена продуктивност, но и от множеството нови за киното ни почерци, лица и творчески инвенции. Авторът го определя като „десетилетие на възход и творческо разкрепостяване“, като не спестява особеностите на идеологическия кадрил на властта с творците – известно разхлабване на догматичната стагнация – за да може да упражнява още по-категоричен контрол над изкуството. Разработена е „Концепция за развитие на кинематографията в НРБ през периода 1971 – 75 – 80 год.“. В книгата подробно са разгледани конкретните практически стъпки по реализация на концепцията, което включва както добра и стабилна техническа база, така и увеличаване на държавните инвестиции във филмопроизводството, което е предпоставка за производството на повече и по-качествени филми. Това естествено предполага и засилен интерес на зрителите към родното кино. Според проф. Грозев това са най-общите предпоставки за „по-високи художествени орбити на общото средно равнище на българското кино от 70-те години“, като подчертава навлизането на творците в непознати жанрови територии, използването на по-оригинални изразни средства, за отстояване и защита на авторските им идеи. Авторът точно отбелязва, че заслугата за това се дължи и на сформирането на творчески колективи, чиито редактори Свобода Бъчварова, Иван Дечев, Цветана Коларова, Асен Тодоров, Боян Папазов, Михаил Кирков, Георги Мишев и др. са личности с оригинална позиция и богата творческа биография. Така се създава подходяща творческа атмосфера и условия за появата на талантливи произведения. Александър Грозев анализира редица дебютни за онова време филми, които трасираха пътя на едни от емблематичните творци в българското кино: Георги Дюлгеров с „Изпит“, видния театрал Методи Андонов с „Козият рог“ – ненадмината класика в българското кино. „Козият рог“ е повод за автора да осмисли и анализира новия, различен ракурс към проблема за историческата съдба на българина. Не по-малко увлекателно и аналитично Александър Грозев изследва и развитието на съвременната тема в киното ни като акцентира художествените постижения на филми надживели времето си като „Силна вода“ и „Мъже без работа“ – реж. Иван Терзиев, „Неделни мачове“ – реж. Тодор Андрейков, или филмите от „миграционния цикъл“: „Последно лято“ и „Дърво без корен“ – реж. Христо Христов, „Селянинът с колелото“ и „Матриархат“ – реж. Людмил Кирков „Вилна зона“ и „Преброяване на дивите зайци“ – реж. Едуард Захариев, „Щурец в ухото“ на Георги Стоянов, и др.; като обобщава, че киното ни „бе поставило с всичката му острота болезнен проблем, бе алармирало общественото мнение за съществуването на сериозни социални, морални и демографски конфликти“.
Наред с тези филми проф. Грозев акцентира и изследва поредица от стойностни творби, които маркират жалоните на кинематографичния процес през десетилетието – „Момчето си отива“ и „Кратко слънце“ – реж. Людмил Кирков, „Обич“ и „Илюзия“ – реж. Людмил Стайков, „Басейнът“ и „Голямото нощно къпане“ – реж. Бинка Желязкова, „Авантаж“ – реж. Георги Дюлгеров, „С любов и нежност“ и „Лачените обувки на незнайния войн“ – реж. Рангел Вълчанов, „Покрив“ – реж. Иван Андонов, „Звезди в косите, сълзи в очите“ – реж. Иван Ничев, „Бариерата“ и „Камионът“ – реж. Христо Христов, „Всичко е любов“ – реж. Борислав Шаралиев, „показателни за таланта и уменията на творците да откриват автентичните човешки драми и съдби в потока на всекидневието“ и „активираха появата на интересни формалнни експерименти, развитието на разнообразни езикови и стилови търсения“. Като своеобразно продължение на драматургичните и творчески находки във филми като „На малкия остров“ на Рангел Вълчанов, „А бяхме млади“ на Бинка Желязкова от 60-те години, отстояващи със своя романтичен ореол нравстена присъда над съвременната реалност, отдалечаваща се от революционните идеали, проф. Грозев раглежда пространно и анализира: „Като песен“ – реж. Ирина Акташева, Христо Писков, „Последната дума“ – реж. Бинка Желязкова, „И дойде денят“ – реж. Георги Дюлгеров, съпоставяйки ги с друг, наложил се през десетилетието, модел на интерпретация на антифашистката тема във филми като „Черните ангели“ – реж. Въло Радев, сериалът „На всеки километър“ на Любомир Шарланджиев и Неделчо Чернев, „Осмият“ и „Бой последен“ на Зако Хеския, които със своята жанрова характеристика търсят причастност сред младежката аудитория.
Освен в таланта на режисьорите, мотив за подема на киното от този период авторът вижда и в колаборацията с видни писатели като Емилиян Станев, Йордан Радичков, Константин Павлов, Георги Мишев, Станислав Стратиев.
В своите задълбочени и пространни наблюдения за киното в България от 70-те, проф. Грозев отделя и специално внимание на филмите за деца, които и до днес се радват на зрителски интерес: „Таралежите се раждат без бодли“ и „С деца на море“ реж. Димитър Петров, „Изпити по никое време“, „Деца играят вън“ и „При никого“ на Иванка Гръбчева „Фильо и Макензен“ реж. Димитър Петров, Владислав Икономов, „Тигърчето“ и „Мигове в кибритена кутийка“ – реж. Мариана Евстатиева, като изтъква значението на драматурзите братя Мормареви за възхода на детското кино.
От вниманието на професора не убягват и ползотворните процеси в българската национална телевизия, базирайки се на поредици като: „Синята лампа“ – реж. Мариана Евстатиева, Георги Георгиев, Иван Вачев, „Изгори, за да светиш“ – Неделчо Чернев, „Петимата от РМС“ – реж. Владислав Икономов, „Сами сред вълци“ – реж. Зако Хеския, „Записки по българските въстания“ – реж. Борислав Шаралиев, Веселин Бранев, Мария Русева, Георги Бранев, „По дирята на безследно изчезналите“ – реж. Маргарит Николов, „Селцето“ – реж. Иван Терзиев, „Адаптация“ – реж. Въло Радев.
Със своята енциклопедичност и дълбока ерудиция Александър Грозев анализира и процесите в документалното и анимационно кино през онези години, както и развитието на филмовата критика.
Последната част от книгата е посветена на различни творци. Портретите им са ярки, пълнокръвни, обагрени от авторовия пиетет към тях: режисьорите – Людмил Кирков, Христо Христов, Георги Дюлгеров, Георги Стоянов, Едуард Захариев, Людмил Стайков, Иван Андонов; драматурзите – Константин Павлов, Георги Мишев, Станислав Стратиев; актьорите – Коста Цонев, Григор Вачков, Васил Михайлов, Георги Георгиев – Гец, Стефан Данаилов, Катя Паскалева, Руси Чанев; операторите – Венец Димитров, Радослав Спасов, Виктор Чичов; документалистите Христо Ковачев, Юлий Стоянов.
Книгата, освен важна, значима и концептуална за българското кино, е изключително добре оформена графично и с множество фотоси. Всеки, който се докосне до нея, ще разбере защо я определям като библиографска ценност и ме кара с още по-голямо нетърпение и респект да очаквам „Киното в България“ – част IV (1980 – 1990).
