АНАСТАС ПУНЕВ

 

Късометражният филм „Глад“ на Петър Крумов може да бъде гледан на голям екран, като част от селекцията от късометражни филми „Късо кино с дъх на лято“ в Кино Кабана.

Първият непосредствен въпрос при срещата с „Глад“ е кога и къде се развива историята му. Това може да е както средновековната изостанала планета от „Трудно е да бъдеш бог“ на Алексей Герман, така и Англия от XVII век, показана в „Английско поле“ на Бен Уийтли. Препратките към тези и други подобни филми не се изчерпват с черно-белите стилизирани кадри, а с предизвикателството към въображението, което може да избере по коя пътека да тръгне. Дали обществото, което умира от глад, но е готово да бъде измамено от собствената си глупост, е метафора за човешкия род, която не се нуждае от конкретно полагане във времето и пространството, или е толкова упорит образ, че може да повлече нови асоциации при мисълта за една или друга епоха.

С други думи, „Глад“ е от онези медитативни филми, които поемат смело риска да се провалят, тъй като се залавят с едно от най-трудните занимания – създаването на херметична филмова вселена, която не допуска да бъде разбрана напълно, но въпреки това поразява с хипнотичния си ефект. В тази вселена персонажите нямат имена, а са обобщени образи по подобие на архетипите от някоя басня и в това рязко облягане върху тяхната абстрактност Петър Крумов изразява нещо много чаровно старомодно – вярата в приказки и способността им да отмият всичко ненужно, освен най-базовото: морето, властта, гладът.

Никак не е изненадващо, че за Крумов сценарият е второстепенен, а актьорската игра – винаги условна, но приемайки тези правила на играта, зрителят остава с усещането за филм-реликва, изнамерен при разкопки и свидетелстващ за нещо безвъзвратно отминало. Ценен спътник в това отношение е цялата тактилност на филма, която също го сродява с „Трудно е да бъдеш бог“ – сякаш през цялото време се усеща калта и потта на безименния забравен свят, показан във филма. Още по-впечатляващо, когато се замислим, че декорът на „Глад“ всъщност се намира на километри от София.

Друг не по-малко символичен филм, който може да се види на кино през септември, е „Покаяние“ на Тенгиз Абуладзе. Самото му съществуване е част от неговата безсмъртна съдба и придава допълнителна епичност към библейския му сюжет – не само заради сложните политически игри, позволили да оцелее през цензурата на крилете на перестройката, но и заради мъчителните перипетии по време на снимките му, които го забавят повече от три години.

„Покаяние“ е филм за безкрайното зло, в който виталността и хуморът успяват да пробият без лакти. Главният герой – Варлам (Автандил Махарадзе), е местен сатрап със сталински мащаби на действие, който събира в осанката си всичко най-отличително и карикатурно едновременно от Хитлер, Сталин, Мусолини и Берия. Въпросът, който Абуладзе поставя, е как е възможно автентично противопоставяне на това безкрайно зло, като отговорът му е безкомпромисен. В грузинските традиции, на които филмът се осланя, няма нищо по-брутално от разравянето на костите на покойник, но именно до този акт на отчаян бунт срещу забравата прибягва жената на една от жертвите на Варлам (Зейнаб Боцвадзе). Туловището на Варлам, което така и не намира своето финално спокойствие, е едно от най-ярките въплъщения на цялата прогнилост, но и абсурдност на режима.

Филмът маркира няколко стадия на символично тоталитарно насилие – от една страна, насилниците са „хора от народа“, които по нищо не се различават от насилените и границата между тях е невидима. Наред с това наблюдаваме как вождът не е някакъв умопомрачен тиранин, а точно обратното – силата му е в обграждането с хора, които са готови да изпълняват неговите заповеди, така че страхът да стане водещ из цялото село. Унищожаването на общността пък е перфектно изразено през окаяното състояние на църквата, която е сродявала жителите на селото – факт, чиято кулминация е в забележителната финална реплика на филма „Какъв е смисълът от един път, който не води към храма?“.

Същевременно, въображението е градивен елемент на „Покаяние“, като това си личи още от самото разделяне на сюжета от фабулата, след като разказът на жената на жертвата се сблъсква с хронологичните елементи на историята, възстановени поетапно през флашбек. Сякаш режисьорът иска да противопостави тоталитарното редене на частите от една хроника на субективния разказ, в който се намесват от нищото средновековни рицари или запомнящи се картини като бетонните стени в нищото, сред които Варлам е изолиран. Този сюрреализъм е още по-могъщ, когато идва от Съветска Грузия от средата на 80-те, не само защото прилича на езоповски опит за критика, но и защото си подхожда с цялостния свободолюбив бунт на филма, а и служи като радикално намерение, което да е достатъчно мощна реплика на насилието и несправедливостта, за които се говори. Горчивият извод е, че Варлам ще понесе вината си единствено символично, през поетичния поглед към историята.

В едно от интервютата си Абуладзе споделя, че е направил „Покаяние“, за да предотврати да се случи нещо подобно в бъдеще. Колкото и странно да звучи, тъкмо защото неговите намерения не са се осъществили, филмът му доказва силата на изкуството като нещо, което няма нужда да води до социална промяна, но да накара хората да прогледнат.

 

„Глад“ може да бъде гледан на 6 септември от 20:30 ч. в Кино Кабана.

„Покаяние“ може да бъде гледан на 15 септември в Дома на киното.