ВЛАДИМИР ИГНАТОВСКИ

                                                    

УМНАТА КЪЩА

Сърцето на тази къща очевидно ще е изкуственият интелект, който се грижи и за дома, и за неговите обитатели. Дертузо започва описанието на такъв дом с утрото: собственикът на „умната къща“ е събуден с мелодия, която изкуственият интелект е преценил, че той често слуша и е сред любимите му. Следва сутрешна програма: в домашния фитнес, където трениращият получава съвети за упражненията. По-сложно е в банята, в която подът може да го предупреди, че не е спазвал препоръките на личния диетолог и е качил килограмите, мивката може да го предупреди за кръв от венците и за опасност от парадонтоза. Закуската е готова, а с кафето интелигентният информационен център на къщата е подбрал новините, за които е преценил, че са важни, прогнозата за времето, така че собственикът на къщата да не губи излишно време в ровене из Мрежата, преди да излезе и да тръгне за офиса.

  ДИАГРАМА НА ГЛАСОВО КОНТРОЛИРАНА АВТОМАТИЗАЦИЯ НА ИЗПОЛВАНИ УРЕДИ В БИТА  

Умната къща сърфира в Мрежата, търси подходящи възможности за покупки, предлага разнообразни възможности за забавления, компютърен готвач може да подготви вечеря, а ако тя не е особено вкусна, да поръча и храна от престижен ресторант. Тук трябва да се добавят неща, които присъстват и в много от „нормалните“ къщи по света: сензори, които контролират чистотата на въздуха, температурата, видеонаблюдението, системите за сигурност. Не толкова отдавна световните агенции разпространиха новина: семейство германски туристи, което прекарва отпуската си на екзотичен остров, получило на телефона си съобщение от дома им, че някой е проникнал в къщата, уведомили полицията и крадецът бил заловен… А по-интелигентна система сама би се обадила в полицията….

Няма съмнение, че с времето „дигиталните къщи“ ще стават все по-умни, ще могат да задоволят всички потребности от информация и от различни услуги, т.е. ще правят обитателите си все по - зависими от изкуствения интелект. Научно-фантастичната литература още преди години отправяше предупреждения за възможните опасности, но адресирани в бъдещето. Произведенията на този литературен жанр винаги са били геоцентрични, почти винаги в тях се е говорило, освен за далечни галактики, и за съвременния свят, в тях е имало прогнози за бъдещето на нашето общество тук, на земята. Клифърд Саймак е автор на един от най-мрачните сценарии: в града на бъдещето хората са затворени в своите „умни къщи“ и постепенно са изгубили желанието и способността да излизат навън – в откритото пространство те се чувстват безпомощни, лишени от защитата на „интелигентната дигитална къща“. Героят на „Градът“, лекар, не успява да се преодолее, да излезе от къщата си, за да помогне на смъртно болен приятел…

  ОБЛОЖКА НА ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ НА РОМАНА НА КЛИФЪРД САЙМЪК „ГРАД“, 1952  

Разбира се, на подобни прогнози трябва да се гледа предпазливо, все пак става дума за литература. Нека не забравяме, че настъплението на домашните компютри роди на времето един от най-нелепите слухове, ако е възможна подобна класация - според мнението на „авторитети“ хората след време ще останат само с два пръста поради дългото използване на компютърната клавиатура….

Ако става дума не за далечно бъдеще, а за ситуацията, в която живеем,  по-актуален е проблемът за евентуалните заплахи, които биха могли да  представляват модерните дигитални технологии. Проблемът, за който говори Гюнтер Андерс, за „машините, които създават други машини“, може да бъде допълнен: машините, които се създават, са все „по-умни“ и все по-самостоятелни. Неслучайно още в зората на масовата роботизация Айзък Азимов бе съчинил закони за етиката на роботите, като първият  гласеше: „Роботът не може да навреди на човешко същество или чрез бездействие да причини вреда на човешко същество“. Т.е. той предполага във всеки подобен „механизъм“ да бъдат заложени правила, гарантиращи безопасността на хората. А то означава, че подобна опасност съществува.

  КАДЪР ОТ ФИЛМА НА ФРИЦ ЛАНГ МЕТРОПОЛИС, 1927  

Демонстрира го променящият се тон в поредица произведения на киното и на литературата. В началото инцидентите, в които са заплашени човешки същества, биваха изобразени по-скоро като нежелани грешки в програмирането, докато механизмите, родени от дигиталната технология,  изглеждаха по-скоро съвършени и безопасни по принцип. В историята на киното ще намерим десетки, ако не и стотици изкуствени създания, способни дори само поради факта на съществуването си да изложат на опасност живота на хората – като се почне с антикварния Гòлем и всякакви технически изработени „същества“, които могат да нанесат сериозни вреди – Изкуствената Мария в „Метрополис“ на Фриц Ланг; да не говорим за огромната тема за разминаване между добрите намерения и резултатите: чудовището на Франкенщайн.

  МИСЛИТЕЛЯТ – РОБОТ /УЕББАНЕР/  

Все пак в ранните години в киното роботите и компютрите действат предимно в рамките на първия закон на Азимов, всичко друго е последица от човешко недоглеждане. В „Космическа Одисея“ на Стенли Кубрик, филм, изумяващ и днес с визуалните си решения − компютърът, който ръководи полета в далечния Космос, опитва да отстрани двамата астронавти, т.е. да ги убие, тъй като е „решил“, че те са пречка да изпълни успешно поставената му задача. Но причината за това решение с драматични последици е тъкмо човешка грешка, довела до проблеми в програмирането…

 СТЕНЛИ КУБРИК ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА ФИЛМА 2001: КОСМИЧЕСКА ОДИСЕЯ 

По-късно поведението на роботите, на устройствата с изкуствен интелект изглежда различно. Те вече не са така добронамерени, често се превръщат в чудовища, решени да унищожат света, а с него и целия човешки род. И тази тенденция, която може да се формулира: „изкуственият интелект е заплаха за човечеството“, е израз на съществуващи и обясними страхове. Киното се занимава с модификациите в поведението на машините-роботи, а по-малко с промените в съзнанието на човешки същества, които живеят в условията на много динамично променяща се среда, навярно, защото на киното му е много по-трудно да анализира какво се случва в нашия мозък. Кризата с коронавируса, наложените карантини, принудителната изолация, а някъде и тоталното затваряне, предложи много подходящи условия за подобен анализ, но очевидно инерцията в механизмите на киното не му позволяват бързо и навреме да осмисли случващото се. Набързо скроени сериали като „Локдаун“ са далеч от задълбоченото изследване на проблема, което да е над констатациите от социологическите проучвания за увеличаване на случаите на домашно насилие, на депресии и т.н.

Сериозният проблем всъщност е какво може да се случи със съзнанието на човека, който дълго време пребивава в ласкавите прегръдки на „умната къща“, на поколения, които се приучават към пасивност, когато всяко тяхно желание бива предугадено и задоволено от изкуствения интелект. Но има и друг, не по-малко сериозен проблем: автономните „умни къщи“ не са напълно изолирани, те съществуват в общо пространство. Днес е модно да се говори за „умни зелени градове“, с развити системи за електронно обслужване и управление, за неувреждащ природата транспорт и т.н. Но и тук възникват сериозни опасения и мрачни прогнози: при управление с изкуствен интелект от единен център градовете може да се превърнат в пустини, без външна динамика, в тях всеки да е блокиран в собственото си жилище и лишен от пряка и непосредствена комуникация със себеподобните.

  ИЛЮСТРАЦИЯ КЪМ РАЗКАЗА „ПЕШЕХОДЕЦЪТ“, Р. БРЕДБЪРИ  

В „Пешеходецът“ − разказ на един от големите майстори на антиутопията – Рей Бредбъри, авторът на „451 по Фаренхайт“. Човек се разхожда по пустите улици, спрян е и арестуван от безлюден автомобил, управляван от изкуствен интелект. Неговата вина: няма ясна професия, писател е, няма семейство и… не си стои вкъщи, както стотици хиляди негови съграждани, вместо да гледа телевизия, се разхожда безцелно, отведен е в неизвестна посока, очевидно в „център за превъзпитание“.

  ГЮНТЕР АНДЕРС В КАЛИФОРНИЯ – НАЧАЛОТА НА 40-ТЕ ГОДИНИ  

С Гюнтер Андерс се случило нещо подобно, но на живо. През 50^-те години на миналия век, емигрант в Америка, той излязъл да подиша въздух и да се разходи. Спрял го полицай, който попитал каква е повредата на автомобила, принудила го да върви пеша, когато обяснил, че не притежава кола, полицаят станал подозрителен. Все пак пешеходецът Гюнтер Андерс успял да отърве ареста. Но днес, десетилетия по-късно, имахме възможност да видим кадри от Шанхай по време на тотален локдаун: куче робот преследва човек, позволил си да наруши забраната и да се разхожда навън… А пазители на реда, вече реални живи хора, пребиват на улицата друг, извършил подобно нарушение.

  КУЧЕ РОБОТ ИЗПОЛЗВАНО ОТ КИТАЙСКИТЕ ВЛАСТИ ПО ВРЕМЕ НА ПАНДЕМИЯТА  

Днес дигиталните „електроники“, както ги нарича Майкъл Дертузо, се усъвършенстват и няма спиране. Вече няма кой да се изненада, че има перални, които могат да се свържат онлайн със сервиза, за да съобщят за повредата и да искат помощ. Не са малко хладилниците, които следят продуктите за домакинството и поръчват в Мрежата необходимото от супермаркета, който ги предлага на най-добри цени, и т.н. В средите на IT- специалистите съществува следния ироничен сценарий: изкуственият интелект, който се грижи за къщата, докато сърфира, се натъква на информация за предстоящи бури и порои. Проверява покрива и установява, че има проблем. Свързва се с „домакина“ на съседната къща и обсъждат как трябва да се постъпи. Резултатът: извикана е бригада, която да поправи проблемния покрив. Шегувам се със студентите, като им обяснявам, че проблем не са умните дигитални хладилници, те са удобство. Проблемът ще настъпи, когато хладилниците в две съседни къщи се свържат, за да обсъдят качествата на собствениците им…

Въпросът е дали света на бъдещето ще зависи не толкова от желанията и намеренията на хората, които живеят в „умни къщи“, а от дигиталните технологии в тях, от поведението на изкуствения интелект.

Знае се, че еволюционните промени не се случват бързо, в живота на едно-две поколения. Според Валтер Бенямин „в рамките на големи исторически периоди, едновременно с цялостния начин на съществуване на човешките колективи, се променя и начинът на сетивното им възприятие“. Важно е да не пропуснем: „в рамките на големи исторически периоди“, но очевидно е, че в дигиталния свят процесите непрекъснато се ускоряват. Специалистите и хората, които познават добре случващото се, са убедени, че сме далеч от създаването на пълноценен изкуствен интелект, който да притежава съзнание. Психолозите и невролозите знаят много добре какво се случва в мозъка ни: коя зона се възбужда, когато човек чете, говори или пее, но не могат да обяснят какво точно се случва точно в този момент в мозъка. Може би най-убедителният пример е ефектът на движещото се изображение. Науката не успява да обясни как поредицата статични картинки се превръща в илюзия за движещи се изображения, а без този ефект не би съществувала цялата съвременна индустрия на визуалните зрелища… Най-доброто обяснение, което съм срещал гласи: „в мозъка става нещо като късо съединение…“?!

Промените в бита на хората в дигиталната епоха са очевидни. Какво ще бъде тяхното отражение върху психиката и поведението на отделните личности, ще става ясно тепърва Но в дигиталния свят ситуацията сериозно се променя:

  ДИАГРАМА НА УМНА КЪЩА КОНТРОЛИРАНА ОТ СМАРТФОН  

 

ХОРАТА СА ВСЕ ПО-ПРОЗРАЧНИ

За „умните къщи“ нещата са ясни – техните обитатели са непрекъснато, двайсет и четири часа в денонощието, наблюдавани от камери, сензори, от компютърния  център, който ги обслужва… Но и обикновените хора като нас, които все още са само донякъде в дигиталния свят, не бива да се заблуждават, че не са следени и не са (почти)напълно прозрачни. Стените на нашия традиционен „неелектронен“ дом отдавна не са сигурна защита, всеки постепенно се превръща в „прозрачен човек“ и заслугата е на модерните дигитални технологии и на тези, които ги използват. Почти всеки има мобилен телефон, безспорно изключително полезна вещ, за чието създаване се работи от средата на миналия век, но колкото и странно да изглежда, никой от прочутите футуролози не бе предвидил, когато прогнозираше „какво ще се случи в 2000-та година…“. Няма да изброявам предимствата и ползите от присъствието на мобилния телефон, те са повече от очевидни, достатъчно е да си припомним картината на почти всеки по-голям и по-малък град, в които практически няма човек на улицата, който да не държи в ръка мобилно устройство. Но сим-картата позволява да бъдем следени. Всеки месец получавам от Гугъл съобщения къде съм бил, какви обекти съм посетил. Реших да се пошегувам, докато бях през лятото в селската ни къща, всеки път оставях телефона у дома. Накрая получих съобщение: „този месец не бяхте много активен“. А активен не беше… телефонът.

  МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК ТРУДНО МОЖЕ ДА СИ ПРЕДСТАВИ ЕЖЕДНЕВИЕТО БЕЗ МОБИЛНИ ТЕЛЕФОНИ.  

Всеки телефон може да бъде локализиран. Но не е само това, въобще не е трудно да се подслушват разговорите, дори не е необходима шпионската система „Пегас“. Но телефонът е може би най-малкият проблем, въпреки че едва ли мислят така известни политици, чиито телефони са оказаха „пробити“. Следи ни и модерният телевизор, ако е свързан с интернет, записва разговорите у дома и ги изпраща в централата. „Самсунг“ признаха тази практика, но опитаха да я обяснят с „мерки за подобряване на обслужването“. Въпреки съветите на специалисти много хора покриват с лепенка камерата на лаптопа, защото са убедени, че и тя ги следи. Хора, което притежават различните „Алекси“, „Ехо“ и прочие „разговорни помощници“, чието основно предназначение е да улесняват живота: пускат и спират осветлението, музиката, разказват приказки на децата, пазаруват по Интернет, често не знаят, че и те ги следят и записват разговорите им. Правят го дори модните детски играчки, и те имат възможност да ви шпионират у дома от детската стая. Основната цел е да се събират маркетингови данни за предпочитанията на потенциални клиенти, за да се продават на фирмите, които проявяват интерес. Но могат да го правят и правителствата, и тайните служби. Съществуват програми, които следят всеки телефонен разговор, улавят ключови думи, които може да подскажат, че се подготвя терористичен акт или пратка наркотици, но в същото време нарушават личното пространство на всеки от нас.

Тук трябва да добавя нещо, с което сякаш сме свикнали: камерите за видеонаблюдение по пътищата и по улиците… Както винаги, всичко започна с добри намерения: да се намалят катастрофите по пътищата и да се разкриват престъпленията. Наистина камерите и фейсконтролът позволи да бъдат разкрити и заловени терористи: нападателят на коледния базар в Берлин, извършителите на нападения в Париж, Ница и т.н. 

  БРОЯТ НА КАМЕРИТЕ В ЛОНДОН Е 942562. ПО ЕДНА КАМЕРА НА 10 ДУШИ. ЧОВЕК БИВА „ЗАСНЕТ” ПО 70 ПЪТИ НА ДЕН.  

Постепенно градовете обраснаха с камери на всеки ъгъл, все по-често се срещат надписи, които предупреждават за видеонаблюдение на частни обекти. Във Великобритания камерите са почти двайсет милиона и техният брой ще се увеличава, т.е. наблюдението се разширява, следени сме буквално на всяка крачка и ставаме все по-прозрачни.

Идеята за „прозрачния човек“ не е нова. Естествено е да се появи първо в антиутопиите. Съществува още при Томас Мор, човекът, измислил думата „утопия“, там всеки е видим за всички, но тогава не е имало технологии за тотално следене. Точно преди един век Евгени Замятин написва „Ние“, роман, в който е описано тоталитарното общество на бъдещето. Градът на Замятин е стъклено-прозрачен. Живеещите в него вече не са личности, а номера, подчинени на една върховна сила, изложени постоянно на погледите на другите и на властта. Имат право да пуснат завесите на прозрачните си стени единствено ако са получили „розово билетче“, разрешение за интимно общуване с посочената в него персона….

Шест години по-късно, докато е в Берлин за премиерата на „Броненосеца Потьомкин“, Сергей Айзенщайн замисля филма „Стъклен дом“. Твърди, че е бил провокиран от ширещата се тогава модна тенденция в архитектурата, която обилно използва стъклото. Но неговият замисъл е много по-широк и значим от буквален отклик на една модна тенденция. И неговият град е стъклено-прозрачен, прозрачни са дори килиите в полицейския участък. (Най-вероятно големият режисьор не е познавал романа на Замятин, „Ние“ е забранен в Русия, публикуван е едва през 1926 г. в Рига, но очевидно общата социална атмосфера в първата четвърт на миналия век ражда сходни идеи и мрачни прогнози за бъдещето на човечеството.) 

  ПОДГОТВИТЕЛНА СКИЦА НА СЕРГЕЙ АЙЗЕНЩАЙН ЗА НЕЗАСНЕТИЯ ФИЛМ СТЪКЛЕН ДОМ, 1928  

Може много да се говори за интересните, но неосъществени, визуално-монтажни решения на големия режисьор, но тук е по-важно продължението на тази остра социална тема. През 20-те години на миналия век, когато Замятин завършва своя роман, а Айзенщайн замисля своя неосъществен проект, все още не е създадена системата на масовите комуникации. Двайсет години по-късно, след края на Втората световна война, телевизията навлиза масово в бита на хората и Оруел имено в нея вижда едно от най-важните средства за контрол на населението, разбира се, само телевизията не е достатъчна, за да бъде ефикасно тоталното наблюдение на „Големия брат“, то не може да се случи без действието на репресивния държавен апарат. Днес огромният поток от информация, който залива всеки един в дигитализиращия се свят, изглежда способен да манипулира и да контролира поведението на хората, но няма съмнение, че то може да бъде осъществено истински, ако се използва и цялата мощ на държавния репресивен апарат, доказателство е функционирането на т. нар. „социален рейтинг“ Китай, където всяко нарушение на обществения ред: дори пресичане на червено, непристойно поведение и пр., води да снижаване на „рейтинга“ и до невъзможност например да се ползва банков кредит и различни други социални услуги…

 СТРАХЪТ ОТ ТЕРОРИСТИЧНИ ЗАПЛАХИ ДАДЕ ЗЕЛЕНА СВЕТЛИНА НА ИЗПОЛЗВАНЕТО НА ВСЕ ПО СЪВЪРШЕНИ СИСТЕМИ ЗА ЛИЦЕВО РАЗПОЗНАВАНЕ. 

Дигитализирането не е единствената причина за повечето пороци на „цивилизацията на зрелището“, както я нарича Марио Варгас Льоса, за проблемите на масовата култура, за спадащото ниво на „продуктите“ в каналите на масовата комуникация, за всеобщото увлечение по развлечението и т.н., сериозна тема, захваната още от Адорно и Хайдегер в средата на миналия век. Интересува ме друг аспект на проблема: как ще се променя обликът на тази „цивилизация на зрелището“ под въздействието на усъвършенстваните дигитални технологии, на виртуалната реалност и на изкуствения интелект, как биха изглеждали зрелищата, които познаваме, и техните създания.  

 

ВИРТУАЛНАТА РЕАЛНОСТ

Според Майкъл Дертузо всичко започва в Лабораторията за изкуствен интелект на Масачузетския технологичен институт (MIT) в проекта Хаптичен интерфес „Фантом“. Дж. Кенет Солсбъри-Младши е сложил специална ръкавица. Когато изображението на пръста с ръкавицата се появи на монитора, по който се движат топки и кубчета и пръстът на изследователя удари някое от тях, той усеща докосването. Т.е. човек изпитва физически усещания за нещо, което се случва в добавена, виртуална среда, създадена от компютърната програма.

Оттогава не е минало много време, но усъвършенстването на виртуалната реалност върви с гигантски темпове. Всичко това: и камерите, които заснемат 360°, и виртуалните разходки с очила в известни световни музеи са само началото на един дълъг път, който може да промени изцяло представите ни за това що е зрелище. „Хаптичният пръст“ на Солзбъри предлага възможност за напълно нови отношения между зрелището и възприемащото съзнание − контактът със зрелището да се осъществява по напълно нов начин, формулиран от професор Анди ван Дам като

 

ПРИСЪСТВИЕ И ПОТАПЯНЕ.

Колкото и странно да може да се стори описанието на потапянето като възможност, то е направено още през 30-те години на миналия век в друга антиутопия: „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли. Този нов свят е студен, строго йерархично организиран, в който технологиите са взели връх над морала. В него няма семейства, децата се създават в специални лаборатории. Те предварително биват разпределени: алфа са най-интелигентните, най-жизнените, предвидени да управляват, бета са усърдни изпълнители, а гама и делта са за извършване на прости задачи и за тежък физически труд. Християнството е заменено с религия, в която новото божество е Хенри Форд. Този септичен свят живее затворен, а отвъд неговата ограда, по която тече ток, има резервати, там човешки същества живеят, както е от векове. Жителите на „новия свят“ се забавляват с екскурзии с хеликоптер в резерватите. При подобно пътуване откриват жена от „своите“, изоставена след инцидент при подобна „екскурзия“, която горко съжалява за прелестите и удобствата на изгубения за нея „нов свят“, за ужас на пътешествениците, тя дори е родила по естествен път. Те вземат и отвеждат момчето и го развеждат из „новия свят“ като сензация, демонстрират му предимствата на своя свят. Завеждат го на „суперпевчески, синтетично говорящ, цветен, стереоскопичен емоцилм със съпровод на цветоуханен орган“. „Емоцилмът“ е, както биха казали днес, елементарен екшън-мелодрама, но важното се случва в конкретен епизод: героинята се целува със своя спасител и Дивакът, чиито ръце са на облегалките, усеща на устните си тръпката от целувката. Вдига ръце и усещането изчезва. Поставя ги и то отново се появява.

  ГЕЙМИНГ ИНДУСТРИЯТА БЕЛЕЖИ НЕВИЖДАН РАСТЕЖ ПО ВРЕМЕ НА ПАНДЕМИЯТА.  

Това е смисълът на присъствието. В някои мултиплекси опитват да го имитират, ако на екрана има епизод със земетресение, тресат креслата на зрителите… Всичко това е твърде примитивно и ограничено, но е ясно, че опитите за реализиране на присъствието ще продължат и ще се усъвършенстват. Предстои да видим резултатите, но много по-интересен и перспективен е другият феномен: потапянето

Той е много по-значим и с много по-далеч простиращи се последици. Потапянето също включва физически усещания – и не само. Но освен физически усещания, то предполага включване в разгръщащото се действие буквално или виртуално. Днешните компютърни игри може да бъдат разглеждани като своеобразна увертюра към потапянето. Няма значение, дали случващото ще се осъществява с дигитални очила, със специален шлем, поставен на главата на участника (вече е трудно да се говори за просто зрител), или по друг начин, ефектите на новото зрелище ще са: физическо усещане за реално присъствие в действието или развитие на сюжета в съзнанието на участващия. Което означава, че в бъдеще е напълно възможно да бъде променен изцяло традиционният принцип на общуване със зрелището, а и въобще с произведенията на изкуството.

Изкуствоведите и въобще хората, които по един или друг начин се занимават или се интересуват от изкуството, рядко обръщат внимание на ролята на рамката за контакта с художествените произведения. Обикновено се ограничават с рамката в изобразителното изкуство, където нейното материално присъствие е очевидно и важно. Нали Ортега и Гасет бе казал: „Картина без рамка е като гол и ограбен човек…“. Има сериозни изследвания на значението и на историята на рамката в изобразителното изкуство, например работите на Майкъл Шапиро. Рамката едновременно обособява живописното пространство в картината и в същото време я свързва с околната среда. Появила се е относително късно, била е една по времето на Ренесанса, на Барока и при модерната живопис, но тук става дума и за още нещо.

Произведенията на изкуството са автономни, съществуват в собствена, създадена в тях реалност, която задължително е отделена и често дори е противопоставена на действителността. Всяко изкуство създава собствена вторична действителност, без претенции да е част от реалната, която ние обитаваме. При всяко от тях съществува видима или невидима материална рамка, „бариера“, която позволява буквално, а не въображаемо проникване. Материални са ръкописът и печатното копие, колкото и да е развълнуван читателят от съдбата на героите, създадени от фантазията на автора, той не може да се намеси в случващото се. За живописта нещата са пределно ясни, а присъствието на рамката на кавалетната картина само убедително го демонстрира. Разбира се, има една красива легенда за китайски художник, който толкова харесал платното, което създал, че влязъл в картината, тръгнал по пътя и се загубил… Красива, но все пак само легенда. В театъра рампата е онази въображаема „четвърта стена“, която ограничава пространството на сценичното действие, чието пресичане би нарушило неговото хармонично протичане. При киното и телевизията нещата са очевидни – материалната природа на екрана категорично изключва каквато и да е намеса в хода на действието, а т.нар. „интерактивност“ е не повече от симулиране на нещо подобно…

 „ИРАЦИОНАЛНА ГЕОМЕТРИЯ“, ВИДЕО ИНСТАЛАЦИЯ, АВТОР: ПАСКАЛ ДОМБРИС, 2008  

Потапянето премахва тази бариера. Довчерашният зрител излиза повече или по-малко от пасивното си състояние и се превръща в също толкова повече или по-малко активен пряк свидетел или дори участник. Премахва се задължителната дистанция, онзи, както го наричаше Виктор Дьомин „интервал в достоверността“, който е неотменима особеност на комуникацията с произведенията на традиционно изкуство. Това би означавало категорична революционна промяна на съществуващите форми на общуване със създанията на визуалното изкуство, а това ще промени напълно и функционирането на тези произведения.

Днес не е лесно да се каже как точно ще се случи, какви ще бъдат сценариите на бъдещето и дали изкуственият интелект ще може да се справи с тази толкова сложна задача, като сценария на бъдещото зрелище, в което ще участват и образи, родени от нечия фантазия, и реални хора.

Но прогнозите са много коварно нещо и имат една особеност: най-често не се сбъдват. Няма съмнение в едно: в дигиталната технология съществува такава възможност, а щом е така, тя ще се реализира. Въпросът е кога ще се случи и как точно ще изглежда, но няма съмнение, че в дигиталното бъдеще на киното, телевизията, зрелищата и най-вече общуването с тях, вече няма да са същите.