ПЕТЪР КЪРДЖИЛОВ

 

1926: НАЧАЛОТО

През дванадесетте месеца на годината в София отварят за пръв път врати 12 кина^[1]. Сред тях е и кинотеатър „Пачев“ (1926 – 1944), осветен и открит на 30.XII.1926 в 10:30 часà сутринта^[2]. Той е „новопостроен“, носи името на своя собственик – Иван Пачев, който го отдава под наем, адресът му е бул. „Княз Александър Дондуков“ № 18 (номерацията е различна през годините поради настъпващите урбанистични промени). Неговото местоположение в най-оживената част на града тогава – ъгъла между булевард „Дондуков“ и ул. „Търговска“ – ще се окаже решително за превръщането му в едно от най-популярните софийски кина. Проектант на „Пачев“ е арх. Петър Кантарджиев, въздигнал още новата сграда на дружество „Славянска беседа“, а и тази на кино „Славейков“, разположено на едноименния площад. Всъщност, триетажното здание, в чийто безистен се помещава кинотеатър „Пачев“, е построено по-рано – може би още в края на XIX век, така че арх. Кантарджиев ще да е допринесъл преди всичко за преразпределението на неговото вътрешно пространство. Първоначално салонът е разполагал с 826 партерни места, билетите за които са стрували между 5 и 16 лева. Киното е имало и балкон, предлагащ по-големи удобства срещу 21 лева, разполагало е с „добре уредена чакалня и кафе-сладкарница“^[3]. Сутрешният премиерен показ в предпоследния ден на 1926-а навярно е бил предназначен за официални гости и представители на пресата, а „вечерта“^[4] кино „Пачев“ ще да е разтворило врати и за широката публика. „Целият приход“ от тази прожекция е бил „в полза на Соф. д-во за борба с туберкулозата за издръжка на Детското летовище в Своге“ – уверяват столичните вестници „Зора“ и „Мир“.

 СОФИЯ, УЛ. „ТЪРГОВСКА“ 

 

1927: ПЪРВАТА ГОДИНА

Киното започва да рекламира в печата своя репертоар, съставен предимно от второкласни филми, доставяни предимно от Нейко Коралов, снабдявал с нови заглавия и културно-просветното сдружение Български киноуниверситет, и множество провинциални кина, и собственото си кино „Феникс“, което той открива през 1930 г. Програмата на „Пачев“ не може да се сравни с тази на асовете „Одеон“ и „Модерен театър“, тя отстъпва дори на показваното в столични кина от неговата „черга“ – „България“, УФА и „Роял“. Върху екрана му се прожектират американски продукции (с Глория Суонсън, Норма Талмидж, Лон Чейни), италиански, френски, германски… Там се появява и хитът на годината „Бен Хур“, но чак след като обикаля екраните на „Одеон“, УФА и „България“.

 ПЛАКАТ НА БЕН ХУР ОТ ВРЕМЕТО НА НЕГОВАТА ПРЕМИЕРА 

По Гергьовден, „от 5 до 9 май“, „Пачев“ показва и български филм – кинохрониката „Балканската война“, заснета през 1912 – 1913 г. от варненеца Александър Жеков.^[5]

През лятото киното прави нововъведение, за което известява в. „Мир“: „Покрай множеството илюстровани списания в всички културни страни съществуват и специални издания, които дават един преглед на най-важните и интересни събития в цял свят на филм. Филмът ви дава един преглед на тези събития и ви ги обяснява по-живо, по-пълно и по- интересно от най-добрия разказвач. За да задоволи желанието и на нашата публика да види тази илюстрована хроника, дирекцията на театър Пачев е ангажирала и ще представя от идущия понеделник редовно в театъра си знаменитата в цял свят световна хроника Дойлиг Вохе [Deulig-Woche]“.^[6]

 

1928: ПОД СТРЕСА ОТ ЗЕМЕТРЕСЕНИЕТО

През годината в „Пачев“ се прожектират предимно американски филми – с Джоан Крауфорд, Грета Гарбо („Безрадостната улица“), Лилиан Гиш, Жозефина Бекер („Една нощ във Фоли Бержер“), Лон Чейни, „Врагът“ на Фред Нибло… В германските филми греят звездите Аста Нилсен и Вернер Краус, появяват се и датските комици Карл Шенстрьом и Харалд Мадсен – по-известни у нас като Крачун и Малчо…

 КАДЪР ОТ ФИЛМА БЕЗРАДОСТНАТА УЛИЦА (1925, РЕЖИСЬОР Г. В. ПАБСТ), В КАДЪРА ГРЕТА ГАРБО И В. ГЕРТ 

На 14 април, Велика събота, в 11 часà преди пладне, цяла България бива разлюляна от силни трусове, наречени Земетресението в Южна България, Чирпанско или Пловдивско земетресение. „Изхождайки от убеждението, че филмът трябва винаги да регистрира всички големи обществени събития“, режисьорът Васил Гендов „по свой личен почин“ ангажира кинооператора Христо Константинов и двамата веднага се отправят към мястото на катастрофата^[7]. На 26 април Гендов заминава за Виена, за да обработи там заснетия „с изрядна вещина“ материал^[8]. На 16, 17 и 18 май в. „Мир“ огласява: „Театър „Пачев“ днес извънредна програма: Трагедията на България – землетресението“^[9]. След това „Земетресението в Южна България“ (1928) – единственият документален филм, който Васил Гендов реализира през близо 30-годишната си кариера в киното, потегля към провинциалните екрани.

 СНИМКИ ОТ ЧИРПАНСКОТО ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ, 1928 

 

1929: ПРЕЛОМНАТА

Киното продължава да предлага разнообразна (комерсиална) програма: „О-ки-ку“ с Лилиан Гиш („първа японска продукция в Европа“), „Великата княгиня Орлова“ с Били Дъф – популяризаторката на прическата със завити кръгли кичури, наричани билидъфи, „Принцесата на доларите“ (Германия) с Олга Чехова, „Лудият“ с Конрад Вайд, „Живият труп“ на Всеволод Пудовкин… В края на лятото „големият столичен кинотеатър“ е „пренает“ от „известната столична филмова къща „България-филм“, ремонтиран „в стила на големите театри“ и снабден „с всички нововъведения на кинематографната техника“.^[10]

 

ДИМИТЪР АЗМАНОВ

Фирмата „България филм“ наистина е известна в киносредите – отдава филми под наем, внася прожекционни апарати и части за тях… Ръководена е съвместно от К. Лукович и Димитър Азманов – един от най-активните наши кинодейци през 1920^-те. Той започва кариерата си като съдружник на „Палада филм“ (Берлин), доставяща филми за Балканите. По-късно става представител у нас на немската фирма „Дойлиг“^[11], в средата на десетилетието (според Васил Гендов) е един от двамата директори (другият е Петър Тантилов – съдържател на кино „Скала“) на българския клон на американския синдикат ФАНАМЕТ („Famous“ на Ласки, „First National“ и „Metro“). В началото на 1927 Азманов поема „представителството на фирмата за кинематографически апарати НИТЧЕ Акц. д-во–Лайпциг“^[12], а в края на годината е представител в София на УФА–Берлин^[13]. Подпредседател на Съюза на приятелите на филма, основан през есента на 1926 г. от група интелектуалци, директор на Българския киноуниверситет, автор на статии в печата. Организира реализирането на „културния“ филм „По родните планини и полета“ (1926) на Дома на изкуствата и печата, режисиран от Райко Алексиев и заснет от немския оператора Валтер Шпеер от „берлинската фирма УФА“. През 1927 г. е анонсиран като „бивш директор на „Модерен театър“^[14]. Същата година създава „специално бюро“ за внос на „културно-учебни филми“, а по-късно обзавежда „ателие за произвеждане на кинематографически снимки“, осъществило няколко учебни ленти за войската^[15]. Той „доставя редовно у нас“ кинопрегледите на „Дойлиг“, които „предлага на кинематографите под името Новини от целия свят“. Негова е „похвалната идея“ да „прибави“ към тях „еженеделно и по една снимка от най-важните и интересни събития у нас“^[16]. През 1928 г. продуцира кинокомедията „Весела България“ (съвместно с Кооперация „Кино-филм“). В края на 1929 г. подготвя изложение до парламента във връзка със Законопроекта за кинематографите^[17]. Член на управителния съвет (УС) на Сдружението на кинопритежателите и филмодавците в Българи и негов „идеолог“ – „очертава насоките на бъдащата дейност“.^[18]

 МИМИ БАЛКАНСКА И БОРИС РУМЕНОВ ВЪВ ФИЛМА ВЕСЕЛАТА БЪЛГАРИЯ  

 

1930: ЕКРАНЪТ ПРОГОВАРЯ

Намаляване броя на седалките

В началото на годината е свикана „комисия от органи на Министерството на благоустройството и столичното полицейско комендантство“, която, след като прави проверка на софийските кина, установява, че „почти всички киносалони не отговарят на условията, които могат да осигурят безопасността на зрителите и бързото изпразване на помещенията в случай на пожар“. Ето защо ревизионната комисия препоръчва „ред мерки“, задължаващи „всички кинотеатри“ да обезпечат салоните си с широки врати – „по една за всеки 70 души зрители“, които „трябва да се отварят навън“ и „винаги да бъдат отключени“. Да маркират всички изходи с „цветни лампи със самостоятелен ток, за да не зависят от общото осветление, което би могло да спре при повреда“. Да премахнат стъпалата и праговете, които биха затруднили излизането на зрителите. Изисквания се предявяват още към състоянието на пожарните кранове, които трябва да бъдат снабдени винаги с маркучи; към пожарогасителните апарати – да бъдат винаги по местата си готови за действие; към осветлението в салоните, което да се „загасява постепенно, за да не вреди на зрението“; към прожекционните кабини; към разположението на столовете в салоните, където „на всеки 10 реда да има по един метър широка пътека“… Въз основа на представените от комисията „заключителни протоколи“ бива решено „да бъдат намалени местата за публиката в отделните кинематографи“ – до 15 март. „Ако след този срок комисията установи нередности, кинотеатрите ще бъдат затваряни“^[19] – предупреждават властите. Драконовските мерки засягат и кино „Пачев“, което  редуцира седалките си от 800 на 500.

Звуковата революция

Избухнала на 6 октомври 1927 г. в Ню Йорк, заляла света за по-малко от две години, „Звуковата революция“ стига и до нашата страна, до кино „Пачев“, чийто екран пръв в България проговаря и пропява. Благодарение на инициативата тъкмо на Димитър Азманов, но и по волята на съдбата.

На 15 март (събота) редактираното от Антон Маринович сп. „Кино“ (1927 – 1936) пуска „извънредно издание за тонфилма“. Върху страниците на притурката в него бива поместено кратко, ала сензационно съобщение: „Неочаквано получихме сведенията, че Модерен Театър и Театър Пачев са вече собственици на тонфилмови апарати, които през следните две седмици ще почнат да работят“^[20]. Същия ден излиза наяве и друга информация: „Дирекцията на Кино Пачев, желаейки да бъде първа у нас в това отношение и неспирайки се пред необикновените за България материални жертви, изпрати специална делегация в Европа, за да направи едно основно проучване на въпроса. Като резултат от това проучване, театърът си достави един последен модел от най-усъвършенствуваните американски апарати за прожектиране на звукови филми. Специален американски инженер инсталира вече апарата и започна с него пробните прожекции. Едновременно с това, както се научаваме, театърът е доставил и няколко от най-съвременните и художествени звукови филми, снети през 1930 година и ще започне прожектирането им най-късно през настъпващата седмица. Ние поздравляваме Театър Пачев с тази негова навременна инициатива и му пожелаваме пълен успех в предприетото с толкова големи жертви дело“.^[21]

След два дни „Пачев“ (вече „тон кино“) отпечатва рекламно каре: „Очаквайте премиерата на първия епохален 100% говорящ и музикален филм. Моята любов не умира. Цяла Европа днес е под хипноза на това необикновено творение на човешкия гений. Предварителна продажба на билети започна“^[22]. Повече информация по темата предлага на 18 март в. „Мир“: „След денонощен усилен монтаж на прецизния и много комплициран апарат за звукови филми, представляващ последната техническа новост и най-съвършен тип на страната на златото (Приказна Америка). Дирекцията на Тон и кино – ПАЧЕВ, за голяма своя радост, съобщава за знание на всички – жени и мъже, млади и стари, бедни и богати, че ней се падна високата чест, първа в България, да даде нова насока на филмовото дело у нас с предстоящето тържествено изнасяне премиерата на многошумния и грандиозен по замисъл 100% говорящ, звуков и музикален филм Моята любов не умира, създадена с грамадни материални жертви по системата на световно известната германска марка: „TOBIS“.^[23]

 ПЛАКАТ НА ФИЛМА МОЯТА ЛЮБОВ НЕ УМИРА  

„Моята любов не умира“ („Smiling Irish Eyes“, 1929) е продукция на американската компания „Фърст Нешънъл“, озвучена посредством системата „Витафон“ и разпространявана от „Уорнър Брадърс“. Макар и чернобял, филмът е съдържал няколко цветни сцени, осъществени с помощта на метода „Technicolor“. Днес се смята за изгубен, но пък са съхранени дисковете, върху които е записан звукът му. Затова е странно споменаването на титула редом с наименованието „Тобис“ – германска филмова компания, възникнала в края на 1920^-те.

Така заглавието на филма бива огласено, но не и датата на неговата „тържествена премиера“ – от „Пачев“ се задоволяват с мъгляви фрази като „скорошната сензационна демонстрация е въпрос на дни“, „много наскоро“, „очаквайте вече“… На 19 март тя все пак бива фиксирана – 20 март, като пресата подчертава, че „най-хубавия в света и пръв в България 100 на сто говорящ звуков и музикален филм“ се придружава с български надписи, които го „правят достъпен за всички“. Под този текст бива разположено рекламно каре на „Модерен театър“, гласящо: „Закачливата прибързана покана на театър Пачев до Модерен Театър е отзвук на капризите на „комплицирания“ и „прецизен“ в изненадите си Безимен апарат на този театър, който е сигурен само в мрака на приказна Америка! Излезе ли на светлина, може да блесне „славната“ му кариера в Европа – Югославия и Ромъния! Управата на МОДЕРЕН ТЕАТЪР, разбира се, не може да направи честта на безименника да го удостои с вниманието си и се надава, че достатъчно осветлената публика по същия начин ще парира голословието му!“.^[24]

От оскъдната информация в тогавашния печат (включително и специализирания) се разбира, че „подготвителните работи“ са протичали „в пълен ход“, че е кипял усилен труд, че чуждестранните инженери и техници трескаво са инсталирали пристигналите отдалече устройства за „предаване“ на звукови, говорящи, музикални и тон филми… Става ясно, че стягайки се за премиерните прожекции, дирекциите и на „Пачев“, и на „Модерен театър“ са били твърдо решени да изпреварят поне с час конкурента си, че са пришпорвали процеса, осигурявайки условия за осъществяването на монтажа на твърде скъпите „за местните условия“ озвучителни апаратури…

Първото звуково кино в България

 ПЛАКАТ НА ФИЛМА АТЛАНТИК, 1929 

На 20 март (четвъртък) посредством показа на „Моята любов не умира“ в кино „Пачев“ е осъществена първата в България прожекция на „говорящ звуков и музикален филм“. Същия ден Пантелей Карасимеонов пророкува в редактираното от него сп. „Нашето кино“: „Ако някога се напише история на киното в България, в началото на втория етап от неговото развитие, с тлъсти букви ще се подчертаят двете имена: Модерен театър и Театър Пачев… Не можем да не подчертаем съдбоносността на крачката, която правят театрите: Модерен и Пачев с откриване ерата на тон-филма… И нека дадем заслужения дял на благодарност към предприемчивостта на българските кинематографисти, като г. г. М[арин]. Диков (Модерен театър), Д[имитър] Азманов и Лукович (Театър Пачев), които дават началният тласък на едно дело, което рано или късно трябваше да се подеме и в нашата страна“.^[25]

„Модерен театър“ закъснява само с четири дни – на 24 март (понеделник) посредством инсталация на компанията „Уестърн Електрик“^[26] бива осъществена прожекция на британския игрален филм „Атлантик“ („Atlantic“, 1929), заснет от германския режисьор Евалд Андре Дюпон и пресъздаващ крушението на легендарния презокеански лайнер „Титаник“.

На 25 март в. „Мир“ помества рекламен текст във връзка с „Победата на Тон Кино Пачев: „Вчерашната катастрофа на шумно рекламираната Тонова система на Модерен Театър доказа превъзходството и съвършенството на звукопредавателната инсталация на Тон Кино Пачев“^[27]. „Модерен театър“ очевидно отвръща на удара, защото още на другия ден от „Пачев“ отговарят „на новите закачки на Модерния Театър“: „Компетентни специалисти по звуковите системи в България няма, а публиката, която ви освирка на премиерата, е най-добрия арбитър в нашия спор. В съда ще отидем охотно, за да разкрием похватите на една нелоялна конкуренция, която до сега ни предизвиква, като прави своята реклама единствено само с нападки срещу нас. Ние сме ежедневно пред върховния арбитър и Съд на публиката с прожектирането на нашия прекрасен филм“.^[28]

Сетне „закачките“ секват, но прожекциите продължават – до 31 март в кино „Пачев“, чиято управа не престава да изстрелва обширни рекламни карета. В последния ден на месеца тя огласява, че „продължава 3 седмици“ прожектирането на филма „Моята любов не умира“, но „при намалени цени“, „за да даде възможност на по-широк кръг да видят и чуят това велико постижение на човешкия гений“.^[29]

Относно престрелката свое мнение изразява и сп. „Кино“: „Преди още звуковият филм да зазвучи – пише анонимният автор (най-вероятно Антон Маринович) – гръмна ожесточена полемика между Пачев и Модерния. Първите дни даже бедният новодошъл не можа нито да проговори, нито да пропее, нито да прозвучи като хората – съскането и ревът на конкурентите го заглуши. Най-после, след преграквания, след скърцане, Негово Величество Атлантик и Нейно Сиятелство Любовта, която не умира, можаха спокойно и при умирени нерви да покажат величието и чара си. От екраните на Модерния и Пачев започнаха да долитат песен и слово, шум и музика“.^[30]

Равносметка

В края на декември сп. „Нашето кино“ публикува обзора „Равносметка“, припомнящ случилото се през отминаващата година, която според изданието „ще остане забележителна в историята на българското кино“. „Само за един период от 9 месеца – уверява текстът, – в страната имаме преустроени за звукова прожекция 29 кинематографа. Това число удивлява, като се има предвид, че до 1920 г. в нашата страна се наброяваха едва 30–35 кина“^[31]. В същия брой биват поместени и два списъка – на преустроените за звукова прожекция кина^[32] и на заглавията на говорящите филми, представени в София^[33]. Оказва се, че кино „Пачев“ е внесло 6 неми филма, „синхронизирани на местна почва“, и 13 говорящи (общият им брой за страната е 57).

 

1931: БЪЛГАРСКА РЕЧ ОТ ЕКРАНА

Върху екрана на киното шестват с успех американските филми „Алилуя“ на Кинг Видор, „Динамит“ на Сесил Блънт де Мил, „Тайнственият остров“ (по Жул Верн) на и с Лайънел Баримор, грандиозният „Мъртвите сибирски полета“ – „сензацията на София“ за месец декември, публиката аплодира изявите на Грета Гарбо, Джоан Крауфорд, Бъстър Кийтън, Рамон Новаро („Поручикът на Наполеон“)… През ноември се появява и съветският „Цар и поет“ (по Пушкин) – „художествена продукция на Совкино – Москва“. В някои от тонфилмите прозвучава българска реч. Печатът уверява^[34], че за пръв път това става в „Гробницата на милионите“ („Die Somme: Das Grab der Millionen“, 1930) – „най-големия германски филм от Световната война“, прожектиран през октомври в кино „Пачев“.^[35]

Разраства се афишната реклама, която залива софийските улици. Дотолкова, че Столичната община решава „вследствие на бюджетни съображения“ да увеличи приходите си от афишно право на 2.400.000 лв., приемайки правилник, който да гарантира събирането на горната сума^[36]. Решението засяга и кино „Пачев“.

Димитър Азманов се среща с режисьора Борис Грежов и Христо Константинов, предлагащи му да финансира „довършването“ на „заснетия“ от тях филм „Безкръстни гробове“. След като вижда част от материала, Азманов приема, обещава материална подкрепа от 50 000 лв., но поставя условие – „премиерата ще се играе в кино „Пачев“. До подписване на договор обаче не се стига, защото братя Божинови, съдържатели на кино „Глория Палас“, предлагат „по-износни“ условия^[37]. Ето защо тъкмо там в края на годината се осъществява премиерата на филма.

 ПЛАКАТ НА ФИЛМА БЕЗКРЪСТНИ ГРОБОВЕ  

 

1932: РЕМОНТИ

В много от кината редом с дейностите, свързани с инсталирането на новите звуковъзпроизвеждащи апаратури, започват и ремонти на старите и амортизирани салони, зали, фоайета, коридори (според препоръките на споменатата ревизионна комисия)… Резултатите не закъсняват. През лятото кинотеатър „Пачев“ бива „ремонтиран изцяло и основно“, поради което пресата споменава, че неговото „откриване е предстоящо“^[38]. Когато на 1 септември в София официално започва новият киносезон, печатът обявява^[39] за „основно ремонтирани“ през „лятната ваканция“ кината „Модерен театър“, „Пачев“ и „Роял“^[40]. Огласявайки „откриването на театър „Пачев“ в средата на септември, в. „Свободна реч“, споменава, че той е „снабден с нов изход към улица „Леге“ (информация, позволяваща прецизното установяване на неговото местоположение). Изданието отбелязва също, че през сезона кинотеатърът „обещава да стане място за духовна отмора и художествена наслада“, защото „ще бъде експлоатиран от г-н Мазаджиев, бивш член на управлението на „Модерен театър“.^[41]

 

ХРИСТО МАЗАДЖИЕВ

През 1920^-те Христо Мазаджиев (21.VI.1898, с. Гложене, Тетевенско – 13.X.1959) наистина е един от двамата наематели на кино „Модерен театър“ (другият е Марин Диков). „Братя Мазаджиеви от Плевен“ първоначално търгуват с „инертни материали (чакъл)“, но най-неочаквано изоставят този бизнес и „правят голяма фирма за изработване на филмови субтитри, която дълги години доминира успешно филморазпространението“^[42]. В средата на 1930^-те тяхната „Алхима“ субтитрира голяма част от внесените у нас филми, но братята се занимават и с експлоатация на киносалони. Техен съдружник в „Алхима“ става Александър Янакиев-старши – дядото на нашия покоен колега и приятел проф. д.н. Александър Янакиев. Христо Мазаджиев подпомага финансово Българската национална филмова студия (БНФС), за да довърши филма „Страхил войвода“ (1938). Член е на УС на Съюза на кинопритежателите и филмодавците в Българи (1943). През 1946 г. стопанисва софийското кино „Солун“. След 1948 г. е директор на ДП „Кинефикация и разпространение на филми“.

Въпреки ремонтите, публиката се радва на изпълненията на Грета Гарбо, Джоан Крауфорд, Ана Мей Уонг, Харолд Лойд, Джон Баримор, Иван Мозжухин, на постановъчното умение на режисьорите Сесил де Мил и Ернст Любич…

 

1933: ВИСОЧАЙШИ ГОСТИ – ХОСЕ МОХИКА, ГЕОРГИ ДИМИТРОВ И ЦАР БОРИС III

Киното демонстрира мистично-романтичния планински филм „Синята светлина“ („Das Blaue Licht“, 1932) на Лени Рифенщал, „Парадът на смъртта“ на Кинг Видор, британския „Шерлок Холмс“, първия звуков филм на Фриц Ланг „М“ („Убиецът е между нас“) – показван у нас под титула „Убиецът“, който самият режисьор определя като своя най-добра творба…

  ХОСЕ МОХИКА НА ГАРАТА В ПЛОВДИВ, 1933  

От 19 до 23 април в София пребивава „като гост на Театър Пачев“ оперният певец (тенор) и холивудски актьор Хосе Мохика. Мексиканецът изнася концерти и в киното, и в Градското казино, посещава храма „Св. Александър Невски“, подлудява младите момичета и си заминава…

От 11 декември (понеделник) започва прожектирането на „Процесът по опожаряването на Райхстага“ – кинохроника (с дължина 1200 – 1400 м.) на американската компания „Фокс-Мувотон“ (най-вероятно), отразила мигове от Лайпцигския процес. Според Васил Гендов у нас я доставя „собственикът директор на кино „Пачев“ Трифон Костов“, поддържал топли връзки с „директора на „Фокс филм“ Мансфилд, пребиваващ тогава в България“. Гендов описва подробно и възбуждението, царяло в „Пачев“ в навечерието на прожекцията: „Някои от партера подемат да пеят „Интернационала“, други шумно ръкопляскат. Атмосфера, която рядко е виждал салон на театър в България. В кабината е операторът на киното, известният Нисо, който дава втория звънец“. Гендов уверява, че поради намесата на полицията сеансът е прекратен, салонът опразнен, парите, дадени за билети – върнати^[43]. Софийската преса не споменава за подобен инцидент, но на 12^-ти в. „Зора“ известява: „По случай международната акция за защита на Георги Димитров и другарите му, вчера трябваше да бъдат проведени и у нас публични събрания и демонстрации за защита на подсъдимите българи по делото за опожаряването на Райхстага. Такова събрание група комунисти се опитаха да устроят на пл. „Св. Неделя“ но полицията се намеси и разпръсна насъбралите се“.^[44]

 ГОРЯЩИЯТ РАЙХСТАГ 

От 10 до 13 декември българската владетелска двойка, придружавана от княз Кирил и министър-председателя Никола Мушанов, посещават Белград, където биват посрещнати „топло“, „сърдечно“, „спонтанно“. Визитата бива „съпроводена с искрени и общи симпатии“, буди „най-светли надежди“. Цар Борис III се среща със сръбския крал Александър I, двамата отиват на лов, по време на който водят „интимен разговор“. На 17 (понеделник) кино „Пачев“ показва „подробен тонрепортаж“, озаглавен „Т. В. царът и царицата в Югославия“^[45], чиито автори и националност остават загадка.

 

1934: РЕДУЦИРАНЕ НА „КОНТИНГЕНТА“

В края на 1933 БНБ определя „контингента за внос на кинематографически филми“ за следващата година. На „първостепенните софийски кинотеатри“ се разрешава да внасят по 1 филм месечно, а на другите – „още по-малко“. Разрешен е ограничен „контингент“ и на някои доставчици на филми („търговци, които нямат театри“). Делегация на собствениците на кина се среща с министъра на финансите Стефан Стефанов, който обещава да подкрепи техните искания^[46]… Ето защо през 1934 г. броят на премиерните заглавия у нас намалява. Това заключение се отнася и за кино „Пачев“, чийто репертоар бива изграден от „шарени“ филми и по качество, и по националност, и жанрово – кахърни мелодрами, лековати комедии, криминалета, приключенски, мюзикъли… Преобладават американските (с Бъстър Кийтън, Лаурел и Харди, Спенсър Трейси, Грета Гарбо – „Кралица Кристина“ на Рубен Мамулян), леко се увеличава броят на германските, има френски и британски („Скитникът евреин“ с Конрад Вайт). В началото на юни върху екрана на кино „Пачев“ се появява Мики Маус на Уолт Дисни.^[47]

 УОЛТ ДИСНИ И МИКИ МАУС 

 

1935: ПО ЕДИН ФИЛМ СЕДМИЧНО

Утвърждава се практиката да се програмира по един филм седмично, като премиерната му прожекция винаги е в понеделник. Понякога отделни заглавия се задържат повече време – до три седмици. Затова и вестникарската реклама за „Пачев“ поотслабва, тя е по-скоро спорадична, отколкото редовна. Над репертоара властва развлечението. Хитовете на годината са „Под воала на мечтите“ с Грета Гарбо, „Континентал“ с Фред Астер и Джинджър Роджърс, „В страната на приказките“ с Лаурел и Харди… С успех преминава „Последният им валс“ на германския режисьор Георг Якоби, заснел у нас през март 1916 г. филма „Богдан Стимов“. Сред екранизациите се открояват „Адът на Данте“, „Петербургски нощи“ на Григорий Рошал (по Достоевски), „Дамата с камелиите“, „Островът на съкровищата“ с Уолас Бири и Лайънел Баримор, „Парижките потайности“…

 

1936: ПЪРВИЯТ ЦВЕТЕН ФИЛМ

Именити актьори дефилират върху екрана на „Пачев“: Клодет Колбер в „Сълзи“, Шърли Темпъл в „Сама в света“, Джинджър Роджърс и Фред Астер в „Роберта“, Лаурел и Харди, Шарл Ванел в „Бурлаки“, Ханс Алберс в „Червената шпионка“, тенорът Бениамино Джили в „Не ме забравяй“, „Плачът на самотния“ и „Ти си моето щастие“… На успех се радват филмите „Пер Гинт“ по Ибсен, „Тарзан и мъртвия град“, „Тримата мускетари“, „Последните дни на Помпей“, показани биват боксови мачове… На 6 януари се появява „Беки Шарп“ на Рубен Мамулян – „първия голям истински цветен филм“, с който у нас „започва епохата на цветния филм“. Благодарение на „Пачев“ и управата му „София вече вижда резултата на тая втора революция“ в „кинематографията“^[48], а киното се оказва пионер и в тази област.

 ПЛАКАТ НА ФИЛМА БЕКИ ШАРП (РЕЖИСЬОР РУБЕН МАМУЛЯН) 

 

ГРАМАДНИЯТ УСПЕХ НА „ГРАМАДА“

През август 1935 режисьорът Александър Вазов започва снимките за филма „Грамада“ по едноименната поема на своя чичо Иван Вазов. Оператор е пребиваващият по това време в България сърбин Стефан Мишкович, който освен собствена кинокамера, притежава и тонапаратура (по-важното в случая). Екипът работи в Копривщица, Трявна, Пирдоп, в околностите на София, а през февруари 1936 биват осъществени интериорни епизоди върху сцената на Народния театър. По време на озвучителния период Мишкович внезапното си заминава за Белград и поради това „се налага последната част да бъде озвучена в България от Парлапанов“ – уверява Васил Гендов. „За първи път тогава се прави опит – продължава разказа си бащата на българското кино, – и то за игрален филм, с апарата на Парлапанов–Попов. Първият опит, направен в кино „Пачев“, е бил несполучлив, нещо, което е наложило вторият опит да се направи в кино „Славейков“, оказал се „напълно резултатен“.^[49]

 АЛЕКСАНДЪР ВАЗОВ 

Тези контакти между Александър Вазов и ръководството на „Пачев“ ще да са родили идеята премиерата на филма да се състои тъкмо в това кино – на 27 април. „Грамада“ има „грамаден успех“, критиката го засипва с хвалебствия, задържа се на екрана до 24 май (близо месец), гледан е от 65 450 зрители. „Може би големият материален успех на филма „Грамада“, който се радваше на едно изключително посещение в кино „Пачев“, наостри апетитите на някои от големите филмови търговци у нас“^[50] – спомня си Васил Гендов.

 

1937: ПЪРВИЯТ РЕЛЕФЕН ФИЛМ

Парадът на звездите продължава: Марлене Дитрих , Катрин Хепбърн („Мария Стюарт“ на Джон Форд), Шърли Темпъл, Кларк Гейбъл и Чарлс Лаутон („Бунтът на Баунти“), Фредрик Марч и Джон Карадайн („Мария Стюарт“), Спенсър Трейси и Лайънел Баримор („Капитан Смели“ на Виктор Флеминг), Лесли Хауард („Червеният мак“ на Александър Корда), Жан Габен (Пилат в „Голгота“ на Жулиен Дювивие), Шарл Боайе… С успех минава „Знакът на Зоро“ („The Bold Caballero“, 1936).

От 8 до 21 февруари в „Пачев“ е прожектиран филмът „Аудиоскопик“^[51], за който се твърди, че е „релефен“ – предвестник на днешното 3D кино. Знае се, че през 1935 г. режисьорите Джейкъб Левентал и Джон Норлинг осъществяват за „Метро-Голдуин-Майер“ поредица от аудиоскопични късометражни филми, впоследствие номинирани за Оскар в категорията „най-добър късометражен филм“. Знае се също, че през 1936 г. съоснователят на „Polaroid Corporation“ Едуин Х. Ланд демонстрира 3D изображения в Ню Йорк, които публиката гледа с помощта на „поляризиращи очила“. Но не се знае дали някоя от тези системи е гостувала у нас – печатът не проронва и дума по темата, не споменава за раздаването на каквито и да е било очила!

 ЕДУИН Х. ЛАНД – СЪОСНОВАТЕЛ НА „POLAROID CORPORATION“ 

По идея на Алберт Давидов, секретар на Сдружението на кинопритежателите и филмодавците в България, на 2 и 3 юни от 10:00 ч. в театър „Пачев“ се провежда учредителният конгрес на Съюза на кинопритежателите и филмодавците в България, призван да защитава браншовите интереси на своите членове. Избран е председател – Александър Янакиев-старши, а и УС, един от членовете на който е Христо Мазаджиев. В свое заседание на 10 септември УС „привежда в изпълнение“ решението на конгреса за основаването на съюзен печатен орган, „което можа да стане с ценното съдействие на редакцията на известния филмов седмичник „Илюстровано кино“.^[52]

 

1938: ПРЕМИЕРАТА НА „СТРАХИЛ ВОЙВОДА“

През годината публиката аплодира изпълненията на Сара Бернар и Елеонора Дузе в „Стела Далас“ на Кинг Видор, на Шърли Темпъл („Детето на предградията“), на Борис Карлоф… Интелигенцията се вдъхновява от „Пансион Мимоза“ на Жак Фейдер.

Но голямото събитие е премиерата на „Страхил войвода“ на режисьора Йосип Новак (хърватин, живеещ у нас), състояла се на 28 март. Работата върху филма започва още през 1936 г. в Белоградчик, Берковица, Карлово… По-голямата част от вътрешните снимки са реализирани в ателиетата на „Бавария филм“ (Мюнхен).

  КАДЪР ОТ ФИЛМА СТРАХИЛ ВОЙВОДА  

Средствата на продуцента БНФС (Българска национална филмова студия) обаче се изчерпват и за довършването му „биват въвлечени и Христо Мазаджиев от „Модерен театър“, и Александър Янакиев от театър „Пачев“, които обещават материална подкрепа“. Навярно затова „Страхил войвода“ е програмиран едновременно и в двете софийски кина. „Този филм беше наистина едно от най-големите дотогава постижения на младата българска кинематография“ – заключава Васил Гендов.^[53]

През лятото киното е в ремонт, понеже се „преустройва“, за да стане „годно за състезание“^[54]. На 20 август „Пачев“ е „луксозно ремонтиран“ и „се дава под наем“...^[55]

 

1939:

На 6 февруари в „Пачев“ се състои премиера на друг български игрален филм – „Настрадин Ходжа и Хитър Петър“ на продуцента и режисьора Александър Вазов. Връзката между киното и творбата пояснява проф. Янакиев, уверявайки, че дядо му Александър Янакиев-старши „подпомага създаването“ на филма^[56], откупен от Желябов – собственик на кино „Пачев“.^[57]

Иначе годината е повече от „сушава“ за киното, където почти без никаква реклама дефилират героите на Лаурел и Харди, Гари Купър, Хенри Фонда с „Право на живот“ на Фриц Ланг и „Блокада“, Джон Уейн с „Опасната мисия“, унгарецът Пал Явор с „Ракоци марш“ (1933), протагонистите на приключенските екшъни „В клопката на Зоро“, „Гробницата на Чингис хан“ и „Черният корсар“ („Il corsaro nero“, 1937) по едноименния роман на Емилио Салгари…

 

1940 – 1944: ВРЕМЕ ВОЕННО

Войната оказва влияние върху живота у нас, макар че Царство България води политика на неутралитет. Не е време за развлечения, но животът продължава. Продължава своята дейност и кино „Пачев“, където биват прожектирани филмите „Една бална нощ“ с Пола Негри, „Крепостта на мъртвите“ с Гари Купър, „Целият град говори“ („The Whole Town’s Talking“, 1935) на Джон Форд с Едуард Робинсън, „Невинни осъдени“ („Let Us Live“, 1939) с Хенри Фонда и Морийн О’Съливан (партньорката на Джони Вайсмюлер в поредицата от филми за Тарзан), уестърнът „Юниън Пасифик“ на Сесил де Мил, италианският „Ванина Ванини“ („Oltre l’amore“, 1940) с Алида Вали, съветският „Моряци“ с участието на кораби от Черноморския флот…

В началото на 1941 г. страната ни се присъединява към Тристранния пакт (военно-политически съюз на Германия, Италия и Япония) и броят на германските филми нараства. На 15 септември 1941 г. (понеделник) в кино „Пачев“ (но още в „Модерен театър“ и „Роял“) се състои премиера на патриотичния „Български орли“ на Борис Борозанов.

Върху екрана препускат каубоите от уестърните „Ринго Кид“ („Дилижансът“) на Джон Форд с Джон Уейн, „Джеси Джеймс“ с Хенри Фонда, Тайрън Пауър и Рандолф Скот, „Уайоминг“ с Уолъс Бири, „Безстрашният шериф“… Редом с тях преминават Шерлок Холмс в екранизациите по Артър Конан Дойл „Баскервилското куче“ и „Клетвата на четиримата“, героите на Хърбърт Уелс в „Невидимият се завръща“ на Джо Май с Винсънт Прайс, на Александър Дюма-баща в „Синът на Монте Кристо“, на Стендал във „Ванина Ванини“…

През 1942 г. в „Пачев“ са показани филми на Шърли Темпъл, „Табу“ на Робърт Флаерти и Фридрих Мурнау (озвучено копие на оригиналната версия от 1931 г.), германският „Тревога в пост № 1“ – полицейско-гангстерска история с Густав Фрьолих, испанският „Любовта на тореадора“, финландският „За свободата на родината“, „Търговецът на робини“^[58] с участието на нашата сънародничка Мара Чуклева…

 МАРА ЧУКЛЕВА 

Знаят се и някои заглавия от репертоара за 1943 г.: „Джазът на Бернабе“, „Пощальонът от Сен-Готар“, „Пепеляшка“, „Двамата сержанти“, „Нощният експрес“, „Така целува Фернандел“, „Тайната Дюран“…

След интензивните бомбардировки над София през януари 1944 г. повечето от кината в града затварят врати и престават да рекламират в периодичния печат, който пък редуцира броя на страниците си. В този период, януари – април, кино „Пачев“ бива разрушено при една от поредните бомбардировки. Просъществувало от 1926 до 1944, пълни 17 години, то престава да съществува. Върху останките му бива въздигната монументалната сграда на Партийния дом…

 СПИСАНИЕ „КИНО“ С МАЛКО ОБЯВЛЕНИЕ В ДОЛНИЯ ЛЯВ ЪГЪЛ ЗА ПРЕМИЕРАТА НА ФИЛМА МАНЙОЛИЯ В КИНОТЕАТЪР „ПАЧЕВ“ 

 

Забележка: Статията е част от проекта „Кинокултура, изкуства и национални образи в България 1920 – 1940“ (КИНО.БГ), осъществен с подкрепата на фонд „Научни изследвания“ (договор № КП-06-Н60/6 от 16.11.2021).

 

Бележки под линия: 

^[1] Александров, Александър. Кината в София до 9.ІХ.1944, Кино и време, 1983, № 21, с. 84.

^[2] Зора, г. VIII, 2253, 31.XII.1926, с. 3.

^[3] Мир, г. XXXIII, № 7988, 15.II.1927, с. 2.

^[4] Мир, г. XXXII, № 7951, 29.XII.1926, с. 2.

^[5] Александър Жеков против Бернард Шоу. – Мир, г. XXXIII, № 8050, 2.V.1927, с. 2; Горе главите! – Мир, г. XXXIII, № 8052, 4.V.1927, с. 2; Смъртта – режисьор. – Мир, г. XXXIII, № 8051, 3.V.1927, с. 2; Мир, г. XXXIII, № 8053, 5.V.1927, с. 2.

^[6] Мир, г. XXXIII, № 8110, 16.VII.1927, с. 2.

^[7] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910 – 1940. Мемоари. БНФ – Фабер, София, 2016, с. 241.

^[8] Хроника. Комедия, г. IV, № 125, 5.V.1928, с. 4.

^[9] Мир, г. XXXIV, № 8362, 16.V.1928, с. 2; № 8363, 17.V.1928, с. 2; № 8364, 18.V.1928, с. 2.

^[10] Театрална новост. Зора, г. XI, № 3062, 16.IX.1929, с. 4.

^[11] У нас. Нашето кино, г. IV, № 87, 3.V.1927, с. 7.

^[12] ЦДА, ф. 177К, оп. 2, а. е. 142, л. 92.

^[13] ЦДА, ф. 177К, оп. 2, а. е. 142, л. 36.

^[14] Нашето кино, г. IV, № 87, 3.V.1927, с. 10.

^[15] У нас. Нашето кино, г. IV, № 87, 3.V.1927, с. 7 – 8.

^[16] Пак там, с. 7.

^[17] Законопроекта за кинематографите и „Съюза на кинопритежателите и филмодавците в България“ – Нашето кино, г. VI, № 139, 31.XII.1929, с. 8; В какво положение е законопроекта за кинематографите. Нашето кино, г. VII, № 140, 18.I.1930, с. 2. 

^[18] Най-новото. Нашето кино, г. VIII, № 161, 20.II.1931, с. 9.

^[19] Намаление местата в кинематографите. Решението на ревизионната комисия за столичните кинематографи. – Зора, г. XI, № 3181, 12.II.1930, с. 2; За безопасността в кината. Решения на специалната комисия. Свободна реч, г. VII, № 1778, 12.II.1930, с. 3.

^[20] Кино, г. III, № 53, 15.III.1930, с. 4.

^[21] Инж. Д. П. Революцията в киноизкуството. Мир, г. XXXVI, № 8908, 15.III.1930, с. 2.

^[22] Мир, г. XXXVI, № 8909, 17.III.1930, с. 2.

^[23] Мир, г. XXXVI, № 8910, 18.III.1930, с. 1.

^[24] Мир, г. XXXVI, № 8911, 19.III.1930, с. 2.

^[25] П. М. Кар. [Пантелей Матеев Карасимеонов] Съдбоносна крачка. Нашето кино, г. VI, № 143, 20.III.1930, с. 8.

^[26] Western Electric – американска електротехническа компания, основана през 1869.

^[27] Мир, г. XXXVI, № 8916, 25.III.1930, с. 2.

^[28] Мир, г. XXXVI, № 8917, 26.III.1930, с. 2.

^[29] Мир, г. XXXVI, № 8921, 31.III.1930, с. 2.

^[30] Звуков Великден (Вместо честитки и фейлетон). Кино, г. III, № 55, Великден [20.IV.] 1930, с. 2.

^[31] Равносметка. Нашето кино, г. VII, № 158, 27.XII.1930, с. 3.

^[32] Списък на кинотеатрите в страната, преустроени за звукова прожекция до 31 декемврий 1930 г. Нашето кино, г. VII, № 158, 27.XII.1930, с. 11.

^[33] Звукови и говорящи филми, представени в София до 31.XII.1930 год. Нашето кино, г. VII, № 158, 27.XII.1930, с. 11.

^[34] „Темпо“. Бунтът на робите. Темпо, г. I, № 4, 15.X.1933, с. 2.

^[35] Мир, г. XXXVII, № 9381, 16.X.1931, с. 2; № 9382, 17.X.1931, с. 2; Утро, г. XXI, № 6650, 17.X.1931, с. 2.

^[36] П. М. К. Софийската община действува против своите интереси. Нашето кино, г. VIII, № 160, 5.II.1931, с. 6.

^[37] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910 – 1940. Мемоари. София, БНФ – Фабер, 2016, с. 281.

^[38] Откриването на театър „Пачев“. Свободна реч, г. IX, № 2554, 14.IX.1932, с. 4.

^[39] Новият киносезон в София. Какво ни носи? Свободна реч, г. IX, № 2542, 30.VIII.1932, с. 4.

^[40] Кинотеатър „Роял“, построен и стопанисван от безименно акционерно дружество, оглавявано от унгареца Аладар Оттай-Остерайхер – един от основателите на кино „Модерен театър“, разтваря врати през декември 1926 г. на ул. „Георги Раковски“ № 104. От 1929 г. в „Роял“, разполагал с обширна сцена, дава своите представления частният театър „П. К. Стойчев“, сформиран по това време от Петър Константинов Стойчев (1879 – 1945) – драматичен актьор и режисьор, директор на Народната опера (1926) и на Народния театър (1927 – 1929). През 1934 г. върху сцената на кинотеатъра биват осъществени (през нощта, след редовните театрални представления или кинопрожекции) част от вътрешните снимки за игралния филм Песента на Балкана (1934), продуциран и режисиран от Петър Стойчев, подпомогнат финансово от „Театър Роял“ АД, заснет от хърватския кинооператор Йосип Новак и озвучен от сръбския тоноператор Стефан Мишкович. В „Роял“ се състои и тържествената премиера на филма – на 4.XII.1934. През 1935 г. пък върху екрана на киното, чийто тогавашен управител е Вентура, режисьорът Васил Бакърджиев и операторът Симеон Симеонов прожектират своите седмични кинорепортажи, обединени под наименованието „Преглед на кино Роял“. През 1943 г. дружество „Театър Роял“ преминава в принудителна ликвидация. През 1948 г. киното е национализирано, за кратко време продължава функциите си под наименованието „Република“, а от 1950 г. приютява създадения току-що „Театър на народната армия“ (днешния Театър „Българска армия“ на ул. „Георги Раковски“ № 98).

^[41] Откриването на театър „Пачев“. Свободна реч, г. IX, № 2554, 14.IX.1932, с. 4.

^[42] https://delnik.net/%D1%8F%D0%BC%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D0%B8-%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%B1%D0%B5%D1%88%D0%B5-%D0%B2-%D0%BD%D0%B5%D0%B3%D0%BE-%D0%B2/.

^[43] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910 –1940. Мемоари. БНФ – Фабер, София, 2016, с. 319 – 323.

^[44] Акция за защита на Г. Димитров и другарите му. Осуетен опит. Зора, г. XV, № 4333, 12.XII.1933, с. 4.

^[45] Мир, г. XXXIX, № 10029, 16.XII.1933, с. 1.

^[46] Кината през идната година. М-рът на финансите и доставката на филми. Зора, г. XV, № 4338, 17.XII.1933, с. 5.

^[47] Мир, г. XL, № 10157, 26.V.1934, с. 1.

^[48] Епохата на цветния филм. Мир, г. XLII, № 10640, 6.I.1936, с. 2.

^[49] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910 – 1940. Мемоари. София, БНФ – Фабер, 2016, с. 261.

^[50] Пак там, с. 324.

^[51] Мир, XLIII, № 10965, 8.II.1937, с. 2; № 10976, 20.II.1937, с. 2.

^[52] Спасов, Росен. Периодични печатни издания за кино в България (1913 – 1944). Хронология и типология (докторска дисертация). Институт за изследване на изкуствата при БАН, София, 2016, с. 170 – 172.

^[53] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910 – 1940. Мемоари. БНФ – Фабер, София, 2016, с. 342.

^[54] Кино-преглед. Третият печели… – Мир, г. XLIV, № 11421, 22.VIII. 1938, с. 2.

^[55] Мир, г. XLIV, № 11420, 20.VIII.1938, с. 2.

^[56] Янакиев, Александър. Синема.bg. 100 години филмов процес. Личности, филми, салони. Титра, София, 2003, с. 7.

^[57] Кърджилов, Петър. Български игрални филми. Том І. 1915 – 1948. Д-р Петър Берон, София, 1987, с. 179.

^[58] Кино-преглед. „Търговецът на робини“. – Мир, XLVIII, № 12530, 23.V.1942, с. 2.