АНAСТАС ПУНЕВ
Все по-осезаемо летният септември е запазен за 41-то издание на фестивала „Златна роза“, където освен всичко, ще може да бъде видян и „Уроците на Блага“ на Стефан Командарев, завоювал Кристалния глобус в Карлови вари 2023 г. Наред с конкурсната си програма фестивалът може да се похвали и със секцията „Открити хоризонти“, която дава шанс да се гледа на голям екран българската копродукция „Лука“ на Джесика Удуърт.
„Лука“ е смътно вдъхновен от „Татарската пустиня“ на Дино Будзати, въпреки че по-очевидното киноманско намигване е към „Добра работа“ на Клер Дени. Абсурден като литературния първообраз и откровено телесен и заиграващ се с мъжествеността като филма на Дени, „Лука“ е смъртно сериозен в развиването на сюрреалистичната антиутопия за група от войници, готвещи се за война, която така и не идва. Не само неуютно близките черно-бели кадри, но цялостното усещане за ритуалност, заменила истинския живот, поставят филма в елитната компания на произведения, скъсали с всички маркери на познатата съвременност.
Именно играта с времето е най-отличителната характеристика на „Лука“, тъй като е крайно измамно не само кога, но и колко дълго продължава действието. То е хем репетитивно до пълна загуба на усещане за движение, хем вгледано в обещанието на безкрайното бъдеще, когато анонимният враг най-накрая ще нахлуе и ще осмисли цялото трескаво очакване. Дали „Лука“ държи докрай на алегорията, която стои в неговото ядро, е въпрос без ясен отговор. Също както романът на Будзати е предмет на различни тълкувания – от универсално хуманистки до много ясно фиксирани върху италианския фашизъм, Удуърт не взима окончателно решение дали историята на Лука е по-ценна като напомняне за все така актуалното безсмислено търсене на врагове или като портрет на един стерилен свят от сънищата, но филмът работи и в двете посоки. Очевидна обаче е иронията, че призрачното нереално място е всъщност изоставен язовир в Италия.
Самият Лука (Йонас Смълдърс) е образец за всички идеалисти, посветили се на грешна кауза и появата му ражда любопитния парадокс. Именно той, сред изобилието от смазани от подчинение и готови на саможертва, единствен вярва, че война наистина ще има. Цялата мощ, но и безпомощност на бюрократичната машина около него, може да бъде изразена най-ясно чрез безсмислената тавтология „регулациите регулират“, изкрещяна от един от генералите на анонимната армия. Всичко, от което се нуждае тази машина, за да рухне, е един наивник, който да се осмели да направи най-логичното и елементарно човешко действие.
* * *
Друг филм, който подхожда повече на последните летни дни, е „Голямото плискане“ на Лука Гуаданино. Присъствието на звездно каре от актьори (Тилда Суинтън, Матиас Шьонертс, Рейф Файнс, Дакота Джонсън), най-често разположени около басейн на красив средиземноморски остров, моментално предполага нещо като фотоалбум от красиви изживявания, но Гуаданино има точно обратната идея – да покаже, че и най-привлекателните и свободни хора страдат от собствената си дисфункционалност, и то дори повече.
„Голямото плискане“ черпи с пълни шепи от „Басейнът“ с Ален Делон и Роми Шнайдер, но това си личи не толкова от сюжета, който търпи повече обрати, колкото в свръхчувствителното засищане на всички сетива чрез езика на киното. Във филма има и красиви гледки, и еротика, и вкусна храна, и почивка, но пък именно ненаситното желание за живот е причина за всички беди. И макар това да изглежда толкова очевидно само когато видим Хари (Файнс) да нахълта неканен в крехкия уют на бившата си жена Мариан и сегашния ѝ мъж Пол (Суинтън и Шьонертс) в компанията на дъщеря си (Джонсън), постепенното разкриване на сенките от миналото на четиримата е извънредно приятно в методичното подчертаване на отделни детайли и бавното разиграване на всички възможни комбинации от отношения, след които никой няма да бъде пощаден.
Заглавието на филма от своя страна е взето от картина на Дейвид Хокни, на която някой е скочил в басейна, но няма никаква улика кой и какво точно му се е случило сред странно развълнуваната пяна в привидно спокойния басейн. Гуаданино поддържа сходна атмосфера на мистерия и недоизказaност и по подобие на картината „Голямото плискане“ ни тласка извън кадър, където може би се намира обяснението за действията на четиримата. Въпреки че е очевидно, че тази недоизказаност не може да остане без последици, последната част е все така рязка и категорична, подиграваща се както на очакванията на зрителите, така и на звездния статус на техните идоли, на които те с охота биха подражавали.
Фактът, че действието се развива на остров близо до Африка, също има своето автономно значение. Мигрантите се появяват съвсем за кратко, като досаден детайл в очите на уж издигнатите на по-високо ниво в проблемите си „бели хора“ – доволно виновни за изкривената си представа за живота, но въпреки това търсещи своето трудно щастие. Островът обаче е и състояние – пространство между две други, от което не е възможно истинско бягство, без да се удавиш, но и микрокосмос, отделен от обичайното развитие на света, който не е подчинен на познатите правила. Сред този хаос най-добре поникват обърквания и неконтролирани желания – от его или дори от скука, но накрая дори рок звездите плачат, а около красивия басейн може да бъде много, много грозно.
„Лука“ може да бъде гледан на 26 септември от 17:00 ч. в рамките на фестивала „Златна роза“.
„Голямото плискане“ може да бъде гледан през септември в G8 Cinema.
