МАРИАНА ХРИСТОВА
ЧУДНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АЛЕКСЕЙ ФЕДОРЧЕНКО ПРЕЗ КАВКАЗ
„Големи змии от Ули-Кале“ на самобитния руски режисьор с български паспорт и потекло Алексей Федорченко бе първият филм, който видях в Ереван по време на двадесетото юбилейно издание на фестивала „Златната кайсия“ 2023, най-значимия филмов форум в Кавказкия регион. И до края именно той остана в съзнанието ми като най-топографски емблематичният в програмата; усещане, което ме убеди да представя тазгодишния фестивал с него. Може би защото докосна моето собствено ирационално вълнение от Кавказ – чувство, което ме връхлита всеки път, когато попадна в тези древни и митични земи. През двучасовото времетраене на филма разбрах, че всъщност нищо необичайно не ми се случва – по екзотиката и загадъчността на Кавказ се прехласват открай време знайни и незнайни герои, чиито причудливи истории енергичният Алексей Федорченко е събрал в този филм-съкровищница.
АЛЕКСЕЙ ФЕДОРЧЕНКО, СНИМКА: © ДМИТРИЙ КУНИЛОВ
Посредством еклектична структура от пролог и девет глави, която Федорченко определя като „документална приказка“, „Големи змии от Ули-Кале“ проследява сложните взаимоотношения между Русия и Кавказ от XIX век насам, сблъсъка на местните култури и обичаи с тези на имперска Русия. Филмът започва с инсценирано изравяне на филмови ленти от немия период, заснети в Кавказ, уж скрити в земята, за да избегнат сталинската цензура. В тази фиктивно-документална рамка Федорченко разполага деветте истории, за създаването на които изучава киното от началото на века и биографиите на девет различни реално действащи тогава режисьори, заедно със стила на всеки, характерните му техники и методи на снимане, включващи документалистика, анимация, игрална постановка, природни наблюдения. Ползва архивен ням черно-бял материал, който, парадоксално, на места оцветява за повече достоверност, а други епизоди създава сам, имитирайки киното от периода. И разказва причудливи истории, примесени с легенди, като материал за тях черпи от достоверни документални източници. Освен че съпреживяваме черно-белия сън на Пушкин в Кавказ, който го превръща в дявол за ужас на местните и научаваме за влиянието на чеченския суфийски шейх Кунта-Хаджи Кишиев върху учението на Лев Толстой за непротивопоставяне на злото чрез насилие, се запознаваме и с по-малко популярния портретист и академик на Императорската академия на изкуствата Петруша Захаров, който е единственият професионален художник от чеченски произход през XIX век в Русия. Целта на Федорченко е да пребори всичко повърхностно от историята и да извади на бял свят непопулярните ѝ пластове, заровени дълбоко от политици, и най-вече от писатели. Под влиянието на официалния наратив за Кавказ, малко хора изучават първоизточници, които са много по-богати от Толстой и Лермонтов, твърди режисьорът в интервю пред руския журналист и телевизионен водещ Пьотр Шепотинник. С откривателски нюх, но и работещо въображение, Федорченко се обръща именно към тях. Така Кавказ с пейзажите, лицата и многопластовата си и разнообразна култура, притегателна за руснаците от севера най-вече с освободеността на южняшкия си темперамент, застава пред нас по различен начин.
Докато завършва три нови филма, кой от кой по-невероятен като сюжетна хрумка, Алексей Федорченко, открехва кухнята на уникалната по рода си работилница за „документални приказки“ – собствения му алтернативен на понятието mockumentary и по-подходящ за киното му термин – от която произтичат много весели недоразумения. Отвъд иронията и смеха, които неизменно вървят с този жанр, Федорченко успява да отвори очите и да събуди интереса към други гледни точки по популярни теми, а в случая с „Големи змии от Ули-Кале“ – да засили още повече любопитството към неразнищените тайни на Кавказ.
Още с първия си международно успешен филм „Първите на Луната“, започвате да експериментирате с псевдодокументалния жанр. Защо го предпочитате пред традиционните документални или игрални филми?
Във филмографията ми игралните и документалните филми са приблизително по равно – обичам и двата вида. Заснех три игрални – „Първите на Луната“ (2004), „Големи змии от Ули-Кале“ (2022) и „Нов Берлин“, който завършвам в момента; и три документални филма – „Кино в епоха на промени“ (2019), „Монета на страната Малави“ (2022) и „Кренвиршът на Митрофан Аксьонов ", също в продукция – които бих определил като „документални приказки“, жанр на границата между факта и фикцията. Игралните се приближават до любимото ми постановъчно кино, а документалните – до реалността. Но ако зрителят възприема игровата ми трилогия за документални разследвания, тогава документалните филми са по-скоро научна фантастика, въпреки че в тях няма нито един кадър неистина. А в игралните филми почти всичко е вярно – взимам фактите от нашата история, но тя е удивителна и фантастична сама по себе си. Просто трябва да се задълбочим малко и ще открием невероятни случки, които ще ни накарат да погледнем света по друг начин. Общото между тези различни един от друг филми е, че камерата и операторът в тях са героите. Винаги ме е смущавало, когато както в художествените, така и в документалните филми актьорът/героят сякаш не вижда камерата, не вижда снимачния екип, макар че те са там, съвсем наблизо. Това винаги разрушава света, измислен от режисьора. Не крия, че снимаме филм – понякога самият аз съм в кадър, понякога камерата или микрофонът също се показват на екрана. Това добавя достоверност към историята. Но аз също използвам „традиционния“, както го наричате, начин. Не всички мои филми са „приказки“.
„Първите на Луната“ е отличен за най-добър документален филм във Венеция през 2005 г. – журито явно не е разбрало шегата. „Големи змии от Ули-Кале“ успяха ли да предизвикат същите объркващи реакции?
„Първите на Луната“ въведе нов речник в жанра и мнозина се оказаха подведени – oтнесе няколко големи награди на документални фестивали. Но получи и награди от фестивали за научнофантастични филми. Това говори, че сме успели да си поиграем с възприятията на публиката, не за да я заблудим – не, а за да покажем, че филмовият език е мощен и може да има много „диалекти“, и то не само холивудски. „Големи змии от Ули-Кале“ е предназначен за по-„подкован“ зрител – зрител, който разбира историята на киното и познава нашата история. Нямах за цел да заблуждавам никого. Избрах тази „рамка“, за да помогна на моите приятели – зрители, филмови критици, историци – да разберат по-добре имперската история на Русия, да научат нови факти, да бъдат изненадани от тях. Досега не е имало много прожекции - фестивалното пространство за руски филми вече е ограничено, но ние не снимаме филми, които се състезават за бокс-офис уикенди. Моите зрители в различни страни определено ще видят този филм.
От филма става ясно, че много творчески личности в културната история на Русия са били пленени от Кавказ. Какво привлече лично вас към Кавказ, за да направите огромното проучване зад филма?
Почти всички филми, правени в СССР и Русия за Кавказ, са следвали буквално произведенията на нашите литературни класици – Пушкин, Лермонтов, Толстой. Тоест направени са от гледна точка на „големия брат“, погледът е отправен отгоре надолу. Опитах се да изравня гледните точки, да видя как Русия повлия на Кавказ, но и как Кавказ повлия на Русия. Изучавахме трудовете на първите изследователи на Северен Кавказ, текстове на имами и суфийски шейхове. Нещо, с което предишните режисьори не са се занимавали.
Сцената, в която изравяте филма от пръстта, изглежда доста автентична. Как стигнахте до този сюжетен обрат? И как въобще подходихте към изучаването на този огромен материал?
В първата версия на сценария изобщо не присъстваше историята за откриването на филма „В Кавказ“. В този вид и под заглавието „Вайнахски приказаки“ той бе публикуван в списание „Исскуство Кино“. Когато започнах да пиша режисьорския сценарий, си дадох сметка, че за зрителя ще бъде трудно да гледа няколко черно-бели неми истории. Имаше нужда от преструктуриране, раздвижване в образността. С помощта на дигиталните технологии и по-точно невронна мрежа, черно-бялото кино стана цветно. Възникна и идеята за алманах от началото на века. Влязох в ролята на продуцент от началото на ХХ век и направих „кастинг“, който включваше двайсет реални оператори, режисьори и фотографи от онова време; хора, които са изучавали Кавказ, популяризирали са го, правели са филми за него – регионът е бил много на фокус. Тази селекция преминаха девет човека. След това за известно време станах филмов историк – изучавах първите експерименти в игралното, документалното и анимационното кино от началото на века. И така, някои от моите режисьори станаха апологети на постановъчното кино, а други на сложно инсценирани филми със специални ефекти. А самият аз станах герой на филма – изследовател на нямото кино и Кавказ.
Остана ли интересна история, която не включихте?
Освен режисьор, съм и продуцент на филмите си, поради което се опитвам да снимам икономично – тоест само това, което ще влезе във филма. Следователно включих почти всичко заснето. Но сценарият беше по-дълъг. Просто не заснех някои сцени, иначе филмът щеше да стане три часа. Имаше например сцена, в която химикът Менделеев, докато прави снимки за спомен из планините, измисля своя собствена периодична система. Или историята за суфийския шейх Овда, който постил шест месеца в яма, излязъл, но като видял женско бельо да съхне на въже, се върнал в ямата и продължил да пости.
В първите си филми работите в тандем със сценариста Денис Осокин, но напоследък повече с Лидия Канашова, която пише и сценария за „Големи змии от Ули-Кале“. Какъв е нейният принос?
С Денис Осокин направихме пет филма, а сега завършваме „Нов Берлин“ по съвместния ни сценарий от 2008 г. А с Лида работим вече десетилетие, написали сме пет сценария, пет пиеси, повече от шейсет приказки за деца и възрастни. Живеем в различни градове, но интернет ни позволява да пишем текстове заедно. Понякога на компютърния екран се завихрят цели битки за някоя дума в изречение, защото виждаме курсорите един на друг. Търсим материал заедно, изследователската и научна работа обикновено отнема до една година. В момента пишем два сценария и пиеса. Имаме много планове за съвместна работа.
Министерството на културата финансира „Големи змии от Ули-Кале“, който, в крайна сметка, представя историческата роля на Русия в противоречива светлина. Това означава ли, че Руската Федерация не държи да плаща само за героични епоси? И как получихте подкрепа от Роман Абрамович?
Почти всичките ми филми са подкрепени от Министерството на културата. Участвахме в творчески конкурси и спечелихме, получихме пари за продукция. Понякога не се класираме, но в този случай бяхме одобрени. Колкото до Роман Абрамович, той беше прочел отнякъде сценария (вероятно в списание „Искусство кино“), покани ни на среща и предложи финансиране. Беше неочаквано и много приятно – Роман Аркадиевич е истински филантроп. Опитах се да не го разочаровам.
Четох някъде, че винаги работите по няколко проекта едновременно. Какво да очакваме от вас в близко бъдеще?
Както споменах, в ход е постпродукцията на игралния ми филм „Нов Берлин“, заснет в Колумбия, Русия, Германия, Франция и Антарктика и състоящ се от два независими филма. Първият се казва „Мистерията на изчезналите петстотин девици“, а вторият – „Градът на миещите се мечки“. Звучат несвързани един с друг, но заедно разкриват една от мистериите на ХХ век. В постпродукция е и документалният алманах „Под краката“ от четири части, заснети в Перм, Грозни, Москва и Вроцлав, които подсказват, че ако по-внимателно се вглеждаме в земята, върху която стъпваме, може да открием невероятни истории. Довършвам и детективския „Кренвиршът на Митрофан Аксенов“, в който се опитахме да намерим биография на забравен философ, който в трудовете си предхожда теорията на относителността на Айнщайн.
