ДИМИТЪР СТОЯНОВИЧ

 

ВЪРХУ РАМЕНЕТЕ НА ОТДАВНА ЗАБРАВЕНИЯ РЕЖИСЬОР АНТОН МАРИНОВИЧ НЯКОГА СТЪПИ ЦЯЛА ЕПОХА В БЪЛГАРСКОТО КИНО. А ПАРАЛЕЛЪТ С ЕДИН НЕГОВ АМЕРИКАНСКИ КОЛЕГА ДОЙДЕ ОТ САМО СЕБЕ СИ.

        

Двама режисьори. Две странни птици, замесени от едно и също тесто, които, въпреки че са разделени от непреодолима цивилизационно-континентална разлика, споделят обща, неистова любов към киното, готови са да го правят на всяка цена и с всички средства, интересува ги единствено масовият вкус, бюджетите им са извънредно ниски, дори работят в идентичен отрязък от време. Единият се нарича Ед Ууд и е сравнително познат дори в България, благодарение на едноименния филм на Тим Бъртън с участието на Джони Деп, докато другият, Антон Маринович, е потънал в безпросветната тъма на анонимността, включително в собствената си родина.

 АНТОН МАРИНОВИЧ (1907 – 1976) 

Вярно е, че за разлика от колегата си Ууд Маринович не носи женски дрехи и не прави филми за чудовища или транссексуални, но за сметка на това снима бригадири и диверсанти, което почти изравнява резултата. Вярно е също така, че Маринович (да не говорим за Ууд) по никакъв начин не покрива критериите на големия талант в киното, дори може да се каже, че повечето му филми са откровено посредствени. В същото време обаче неговото занаятчийски прецизно отношение към снимачния процес ще си остане и до ден днешен недостижимо качество за преобладаващата част от колегите му сънародници. Впечатляващо е също умението му да открива и развива актьорския талант. Щяха ли без неговата намеса Любомир Кабакчиев, Георги Калоянчев, Георги Георгиев – Гец, Коста Цонев или Апостол Карамитев да се превърнат в онези легендарни имена, които познаваме днес? Може би. Само че единственият сигурен факт е, че Маринович е този, който ги открива за киното. И още нещо. Антон Маринович е човекът, който заедно със своя съгражданин и приятел Захари Жандов осъществява връзката между аматьорския период в българското кино и новото, вече национално филмопроизводство след деветосептемврийския преврат.

 ЕМИЛИЯ РАДЕВА И КОСТА ЦОНЕВ ВЪВ ФИЛМА СИРОМАШКА РАДОСТ (1957, РЕЖИСЬОР АНТОН МАРИНОВИЧ) 

Това са две напълно различни епохи, два различни свята, през които Маринович хвърля мост, доброволно превръщайки се не в цвете, а в почва, от която ще изникнат и без това не особено многобройните красиви цветя на родното кино.

Засега ще оставим настрани Ед Ууд, тъй като за разлика от него Антон Маринович не е нито феномен на световната ъндърграунд култура, нито има църква със свои последователи (наричат се „уудисти“ и наброяват около четири хиляди човека), а пък заслужава не по-малко внимание.

Родом е от Русе и през 1935 г. завършва право в Софийския университет, без да има никакво намерение да работи по специалността. Неговата единствена и изпепеляваща любов е киното, на която смята да посвети всяка минута от времето си. И наистина го прави, колкото и неблагодарно да е подобно усилие в онези години, когато „кинаджия“ въобще не звучи гордо, а най-често е синоним на трайна безработица и глад. Маринович обаче упорито следва избрания от него път. Вече пише материали за сп. „Наше кино“, редактор е на друго списание, „Кино“, превежда чужди филми, като даже си позволява изцяло да пренаписва по-глупавите диалози, а допълнителни средства изкарва с измисляне на български заглавия вместо чуждестранните, които остават неразбираеми за родната публика (измисляне на авторско заглавие на филм: пет лева).

 САЛОНЪТ НА КИНОТЕАТЪР „СЛАВЯНСКА БЕСЕДА“ 30-ТЕ ГОДИНИ НА XX ВЕК, ИЗТОЧНИК: WWW.STARA-SOFIA.COM 

Около 1940 г. става директор на кино „Славянска беседа“, а първия си сериозен урок по правене на филми получава от Хрисан Цанков, който го кани за асистент в амбициозната за времето продукция „Изпитание“ (1942). Маринович за пръв път работи с актьори, и то не какви да е, а светилата Кръстю Сарафов, Иван Димов, Надя Ножарова. Веднага след това, силно въодушевен, започва работа по собствен филм в сътрудничество със Стефан Топалджиков, който е започнат през 1943 г., но е завършен след смяната на властта година по-късно. Именно този филм, „Ще дойдат нови дни“, остава в историята като първия български филм след 9 септември. Ако се съди по художествените му качества, с друго и не заслужава да бъде запомнен…

 ПЛАКАТ НА ФИЛМА ЩЕ ДОЙДАТ НОВИ ДНИ 

Парадоксално или не, унищожаването на частното филмопроизводство и одържавяването на Българската кинематография от 1948 г. се превръщат в трамплин за кариерата на Маринович. Новата смяна кинаджии още не се е появила, старата е партийно неприемлива или без достатъчна професионална подготовка. А пък той е доказан професионалист, няма идеологически предразсъдъци, готов е да експериментира във всеки жанр или да изпълни чисто пропагандна задача на новата власт. Така заедно със Захари Жандов и Анжел Вагенщайн се нарежда сред пионерите на новото българско кино. „Утро над родината“ в съвместна режисура със Стефан Сърчаджиев от 1951 г. е неговата ракета носител към върха.

 КАДЪР ОТ ФИЛМА УТРО НАД РОДИНАТА (РЕЖИСЬОРИ АНТОН МАРИНОВИЧ И СТЕФАН СЪРЧАДЖИЕВ, СЦ. КАМЕН КАЛЧЕВ) 

Най-важното за успеха на този жизнерадостно-глуповат апотеоз на бригадирското движение е, че съвестно изпълнява идеологическата задача, направен е професионално и представя на зрителите едно ново и изключително талантливо поколение български актьори. Следва „Наша земя“, отново съвместно изработен със Сърчаджиев, по сценарий на Анжел Вагенщайн и Хаим Оливер. И този филм стриктно спазва партийната конюнктура – злите чуждестранни завистници ни провокират по границата, но ние им показваме кой командва парада. Само че зрителският успех е голям, защото Маринович знае как да провокира вниманието на широката публика. Всъщност точно тя е онази, която го интересува и която е главна движеща сила в работата му.

„Имаме, от една страна, масата, от другата – изкуството, влияещо върху масата. Един спектакъл с високи естетически стойности, но който не докосва тия пластове, се оказва самоцелен. Не се възпитава празен салон. Аз съм от тези, които мислят, че киното трябва да бъде преди всичко забавление. 80% забавление и 20% нравоучение.“ Рядко срещано съждение, особено за европейски, особено за български режисьор, който не търси сложни естетически внушения, а иска да задоволи масовия вкус.

 ПЛАКАТ НА ФИЛМА НАША ЗЕМЯ  

Антон Маринович е дори още по-краен: „Между другото филмовото производство на една страна може да просъществува без шедьоври, но не може без оня железен филм, до който зрителят непременно ще стигне. Мнозина смятат, че Фелини прави шедьоври. Аз не съм между тях. Шедьовърът трябва да бъде разбран от твърде много хора, ако не и от всички… Оставам на мнението, че киното е създадено, за да се отбие обикновеният човек в него и да прекара два свободни часа без специална подготовка, нагласа или претенция. Филмът се е родил и ще си остане с въздействието на вестника – ще го прочетеш, може би ще се развълнуваш и ще го хвърлиш.“

Предвид неговата изключителна ерудиция е доста трудно да се прецени доколко декларираните принципи са поза, но във всеки случай направените от него филми карат по-скоро да му вярваме. Междувременно Антон Маринович записва още веднъж името си в българската киноистория, като става първият режисьор у нас, направил екранни адаптации на оперни и театрални спектакли.

За известен период от работата си се отдава на народопсихологически анализи във филмите „Ребро Адамово“ (1956), „Гераците“ и „Сиромашка радост“ (1958), но далеч по-сериозно внимание заслужава неговата решителна крачка към криминалния жанр, която хвърля публиката в несвяст от щастие. Първият от своеобразната шпионска трилогия е „Нощта срещу 13-и“ (1961), предлагащ забележителен сюжет: бивш партизанин на име Примов днес ръководи ключови строителни обекти. Катастрофира и след като идва в съзнание, като че ли се е превърнал в друг човек, а и с амнезия на всичкото отгоре. Внезапно започват да изчезват стратегически важни документи. Врагът (ясно кой) взривява завод. Подозренията на разследващите се спират върху бившия партизанин, за да стигнем до потресаващата истина – Примов е имал брат близнак, естествено, агент на чуждо разузнаване, който го е убил, за да заеме мястото му и така да причинява непоправими злини на разцъфтяващата ни икономика. Колко неимоверно подли могат да бъдат враговете на народа!

 АПОСТОЛ КАРАМИТЕВ ВЪВ ФИЛМА НОЩТА СРЕЩУ 13-И (1961, РЕЖИСЬОР АНТОН МАРИНОВИЧ) 

Обаче филмът е хит. Милиони преминават през салоните, което, както вече разбрахме, е основната цел на режисьора. Веднага се хвърля в нов криминален сюжет и на следващата 1962 г. се появява „Златният зъб“ – най-гледаният български игрален филм поне до времето на „Хан Аспарух“. Разбира се, отново става дума за диверсанти и коварни чужди сили, които искат да унищожат достиженията на социалистическото ни отечество, но този път сценарият е значително по-сложен и находчив. Филмът масово се купува и от чуждестранни разпространители, превръщайки се и в най-гледаното за времето българско заглавие извън границата.

 ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ – ГЕЦ ВЪВ ФИЛМА ЗЛАТНИЯТ ЗЪБ (1962, РЕЖИСЬОР АНТОН МАРИНОВИЧ)  

Третата кримка на Маринович е „Приключение в полунощ“ от 1964 г., който е и безспорно най-слабият, но пък ражда на екран българския Джеймс Бонд – майор Авакум Захов, хем чувствителен по отношение на нежния пол, хем непобедим във всяко едно отношение.

Докато Антон Маринович води бригадирите към светло бъдеще или громи враговете на родината, неговата американска сянка Ед Ууд е преминал своя твърде спорен творчески апогей с „Глен или Гленда“, „Булката на чудовището“, „План 9 от далечния Космос“, в последните си години се прехранва с нискобюджетни еротични филми.

 ЕД ДЕЙВИС УУД МЛАДШИ (1924 – 1978) 

Последният игрален филм на Маринович пък се нарича „По тротоара“ (1967) и представлява не особено въздействащ любовно-психологически разрез на съвременния социалистически българин. Антон Маринович умира през 1976 г. Две години по-късно си отива и Ед Ууд.

Двама режисьори, две странни птици, които, колкото и да са различни според конкретиката на своята работа и заобикалящата ги среда, всъщност винаги са били замесени от едно и също тесто. От любовта към киното.

 

* Статията е съвместна публикация на списанията КИНО и L’ Europeo.