ЙОАНА ПАВЛОВА

 

Балканите са като един запуснат панелен блок, в който всеки с някого враждува, сплетничи, изневерява, запива шумно или пуши мълчаливо пред входа. Всеки ден различно – според настроението и политическата обстановка. От всеки един балкански „апартамент“ обаче включително и от новообособените площи след разпадането на бивша Югославия, излизат филми с все по-ясно дефинирани теми и стилове, които се представят на международните фестивали с все по-елегантно отработен жест. Компонентите на тези филми са някак сходни и до болка познати, но дори когато разделителната линия на Европейския съюз налага продуцентска и добросъседска комбинативност, националният почерк е разпознаваем.

От „западна“ гледна точка, балканското кино отдавна се е превърнало в самостоятелен, макар и пъстър жанр. Но как се съпоставят различните балкански заглавия в една конкурсна програма, при това ако става дума за фестивал на Балканите? Как се преодолява изтърканата дихотомия „за чужденци“/„за домашна употреба“ в търсене на някаква холистична визия и универсален изказ, които да омагьосат и зрители, и професионалисти, пък и отвъд границите на региона? С всички тези въпроси се отправям с автобус към Скопие по покана на фестивала CineDays за жури към секцията SEE или South-Eastern Europe, както днес е модерно да се обозначават Балканите.

  „ЗВЕЗДИТЕ“ НА CINEDAYS 2023  

Журирането на филми наподобява разрешаването на криминална загадка, само че правилата се пишат в движение от участниците, особено когато предварителната селекция е добре балансирана. Нашето жури също е добре балансирано, с младата Йована Джорджовска, основател и координатор на онлайн платформата Гледај.мк, и Марсел Маига, който има богат професионален опит с киното на Източна Европа и Русия, като в момента отговаря за този сектор в German Films. А CineDays се оказва фестивал от средна величина, подобно на множеството събития в някогашна Югославия, които все още разчитат на институцията на младежкия културен център, но организирани с много енергия и размах – гала премиери, показани в Кан две месеца по-рано, експериментални късометражки, фокус върху киноролите на Дейвид Боуи, музикални концерти, професионални и педагогически ателиета – и всичко това, както научаваме на място, със силно намален бюджет.

Балканската секция наброява шест заглавия, победителят трябва да бъде само един (с възможност за специален диплом, като крайна мярка). Наградата няма парично измерение, но всички знаем какво означава един подобен приз за режисьори в началото на кариерата им, каквито са на практика почти всички SEE автори. Предварителната ни дискусия е уклончива – стигаме до смътното заключение, че избраният филм трябва да е отворен към публиката, с идеалистична надежда, че този акт би могъл да привлече повече зрители. Но какво представлява тази публика, която гледа балканско кино на голям екран?

 АТМОСФЕРАТА НА ФЕСТИВАЛНИТЕ ДНИ 

Юре Матичич, поканен на CineDays от Словения специално за лекция върху мрежата от независими киносалони в страната, се шегува, че средностатистическият зрител на европейски артхаус филми е като мен – жена над четирийсет години, с поне едно университетско образование, която следи отзивите в пресата и ходи на кино с приятелки със същия демографски профил или с децата си, като в този смисъл проблемът на балканските режисьори, все още предимно мъже, е, че отказват да приемат тази реалност.

По метода на изключването и по ирония на съдбата, първото заглавие от балканската програма, за което решаваме, че няма да бъде нашият победител, е „Сняг и мечка“ (Турция, Германия, Сърбия) на режисьорката Селчен Ергюн. Млада медицинска сестра е разпределена в изолирано планинско село и трябва да застъпи поста си през зимата, когато пътищата са блокирани. Между телефонните конфликти с родителите ѝ, рисковата бременност на жената на месаря, натрапчивото присъствие на местния луд-еколог и засукалите мустаци военни, които разследват изчезването на месаря, протагонистът на „Сняг и мечка“ въплъщава порива към феминизиране на турското кино в една все още патриархално-консервативна среда. Създаден с много (и оправдано) самочувствие, филмът безпогрешно може да се определи като визуално и сюжетно сроден с работата на Нури Билге Джейлан и Семих Капланоглу, но диаложно сцените, в които присъстват само персонажи от женски пол, пропадат до нивото на телевизионен сериал. Което може и да е търсен ефект, един от многото в заклинанието за призоваване на имагинерната публика на балканско кино.

 СНЯГ И МЕЧКА (2023, РЕЖИСЬОР СЕЛЧЕН ЕРГЮН) 

Филмът, който заделяме като резервен вариант, в случай, че не стигнем до консенсус, е „Ездачи“ (Словения, Босна и Херцеговина, Италия, Сърбия, Хърватска) на Доминик Менцей. Показан у нас като част от програмата на София Филм Фест Тийн, това е класически coming-of-age проект, но все пак като че ли създаден по-скоро за аудитория по поколението X, с режисьор от поколението Y, който подхожда към задачата с известна емоционална отстраненост. Актьорите Тимон Щурбей и Петя Лабович се справят много добре като момчета от дълбоката провинция, използващи будещ подигравки диалект, които потеглят на пътешествие със саморъчно направени мотопеди, но някак форсираният сценарий и монтажът, залутващ се из комплексните намерения на това road movie, оставят един професионален зрител със смесени чувства. Поредното екранно завръщане към 1999-а би могло да бъде знаково в контекста на изминалите двайсет и пет години на Балканите, но вместо това се превръща в естетическо упражение по носталгия.

 ПЛАКАТ НА ФИЛМА ЕЗДАЧИ (2023, РЕЖИСЬОР ДОМИНИК МЕНЦЕЙ) 

„Накъдето води пътят“ (Сърбия) на Нина Огнянович печели застъпник в лицето на Йована. Отново затънтена провинция, но като че ли в наши дни. Осемнайсетгодишната Яна, в ролята – Яна Бьелица, се опитва да спаси новодошлия, който се появява за кратко в селото на път за морето, с надежда, че може да я отведе далече от митопоетичната цикличност. Вече отличил се на Сламданс off на Сънданс. „Накъдето води пътят“ е комбинация между открито флиртуващата с публиката балканска трагикомедия и механиката на независимото, нискобюджетно американско кино – обаче онова американско кино от бума на дигиталните технологии, което все още експериментираше със зрителски кодове и lens flare. Две десетилетия по-късно, тези кодове са отдавна асимилирани и трансформирани в далеч по-експериментални форми благодарение на смартфоните и социалните мрежи. С Марсел сме скептични към идеята да насърчаваме този микс между американско инди и балкански шлагер само защото зад проекта стои жена, още повече, че някои от действията на персонажа на Яна са проблематични в схематичността си.

 НАКЪДЕ ВОДИ ПЪТЯТ (2023, РЕЖИСЬОР НИНА ОГНЯНОВИЧ) 

Марсел, от своя страна, застава зад „Главата на голямата риба“ (Хърватска). Роденият през 1966-а година Арсен Оремович изглежда да е най-възрастният сред режисьорите в нашата селекция, но дълги години работи като кинокритик и журналист, така че онова, което е снимал дотук, е документалистика и няколко късометражки, a на нас се пада отговорността да отсъждаме пълнометражния му игрален дебют. Този нестандартен кариерен път е по-скоро предимство и в интерес на истината гледната точка на някой със значителен личен опит и изградена позиция веднага впечатлява на екран. Още веднъж селски пейзаж, двама братя на средна възраст, които нямат нищо общо нито на външен вид, нито като поведение – по-възрастният е мълчалив бивш военен, който блуждае в разпадащата се семейна къща на фона на идилична природа, а по-младият е бъбрив, задомен шофьор на такси в Загреб, който иска да продаде въпросната къща и да вложи парите в рисково начинание. И смешните, и трагичните моменти в този съвременен ménage à trois са скулптирани с деликатна зрялост и емпатия, така че всеки средностатистически зрител от поколението на тримата основни персонажи би могъл да се разпознае в тях. Йована обаче е категорична, че това е поредното следвоенно клише с екзистенциални елементи, което по никакъв начин не комуникира с днешните млади на Балканите.

 АРСЕН ОРЕМОВИЧ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА ГЛАВАТА НА ГОЛЯМАТА РИБА 

Стигаме до моя личен фаворит, „Виждали ли сте тази жена?“ (Сърбия, Хърватска) на Душан Зорич и Матия Глушчевич – също показан на тазгодишния София Филм Фест, но в Балканския конкурс. И пак мистерията на средната възраст, но с повишено ниво на трудност, тъй като историята не само се концентрира върху наглед безличната Драгиня, съществуваща в миманса на Белград, но е буквално обсебена от всички възможни версии на този персонаж, особено онези, които трансгресират понятията ни за една „обикновена“ жена, която наближава петдесетте. На жанрово ниво, филмът трансгресира стереотипите на сръбското артхаус кино, сюрреализма на Дейвид Линч с неговите натрапчиви идеи за женски сексапил, както и шаблоните на балканския медиен пейзаж. Въпреки че „Виждали ли сте тази жена?“ изобилства от абсурдизъм и черен хумор, тези епизоди не са за сметка на персонажа на Ксения Маринкович – усещането за сътрудничество между младите режисьори и тази емблематична, доста опитна актриса е такова, че на нея ѝ е гласувано доверие като на трети автор, при което Драгиня се оказва един много по-автентичен и освободен в женскостта си протагонист от онези, създадени от жените-режисьори в нашата селекция. Доводите срещу моя вот: филмът е прекалено фестивален и от него лъха отчуждаваща калкулираност.

 КСЕНИЯ МАРИНКОВИЧ ВЪВ ФИЛМА ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ ТАЗИ ЖЕНА (2023, РЕЖИСЬОРИ ДУШАН ЗОРИЧ И МАТИЯ ГЛУШЧЕВИЧ) 

Шестото, последно заглавие от балканската програма е „Чаша кафе и нови обувки“ (Албания, Гърция, Португалия, Косово) на Гентиан Кочи. Това е филм, към който се връщаме многократно в дискусиите си около есенцията на балканското кино. В него може да се открият и поетична природа, и стресът на големия град. Още един ménage à trois, като този път братята са еднояйчни близнаци, но режисьорът като че ли умишлено не прави усилие да ги разграничи, така че докато се разгръща трагичната фабула за двама глухонеми по рождение мъже, които трябва да приемат факта, че ще изгубят и зрението си, сетивата на зрителя се напрягат до крайност, за да се акомодират към фините нюанси у персонажите. Действително, похвално изпълнение на братята Едгар и Рафаел Мораиш, които трябва да научат езика на глухонемите на албански, включително и варианта за хора с нарушено зрение – като миниатюра на балканското кино изобщо, чиито драматургичен двигател най-често е неспособността да се артикулират чувства и емоции.

 ЧАША КАФЕ И НОВИ ОБУВКИ (2023, РЕЖИСЬОР ГЕНТИАН КОЧИ) 

Даваме си сметка, че кажи-речи всички продукции, представени на CineDays, са ако не започнати, то поне приключени по време на пандемията – доказателство за това са не само добавените във финалните надписи позиции, но и отпечатъкът на един камерен мизансцен, на един меланхоличен подтекст, който се долавя интуитивно на базата на общото колективно преживяване. От шестте балкански предложения, „Чаша кафе и нови обувки“ се впуска най-смело в мрака на тази психологическа изолация, поради което накрая нашето жури решава да отличи именно този филм. На наградната церемония става ясно, че журито на критиката е направило същия избор.

Все пак, остават немалко отворени въпроси. Между изложения в Кинотеката „Златен лъв“ на Милчо Манчевски и фестивалното жужене около последните му публични изяви – и като радетел на морални стандарти, надхвърлящи балканския тертип, и като създател, в последните години, на поредица от не толкова успешни от критическа гледна точка, но все пак харесвани от местната аудитория проекти – тези въпроси се разрастват до енигма. По аналогията на уводната метафора, киното на България и Северна Македония се помещава в два срещуположни апартамента на една и съща жилищна площадка. Обитателите на тези апартаменти рядко могат или искат да надникнат отвъд тесния коридор, но по мое лично мнение съвременните филми от Северна Македония и техните фестивални победи са безценен урок.

 ОТКРИВАНЕТО НА ФЕСТИВАЛА ПРЕД ПОВЕЧЕ ОТ 1000 ДУШИ ПУБЛИКА В ПАРКА НА МЛАДЕЖКИЯТ ЦЕНТЪР С ПРЕМИЕРА НА ФИЛМА М (РЕЖ. ВАРДАН ТОЗИЯ) 

Това важи в още по-голяма степен за филмите, вдъхновени от Северна Македония, какъвто е случаят с Горан Столевски, който е тийнейджър, когато семейство му емигрира в Австралия. След пълнометражния му дебют „Няма да си сама“, който с лекота съчетава балканската литературна традиция с новия жанров любимец, фолк-хоръра, вторият му игрален проект, „Достатъчно възрастни“ (гала прожекция на CineDays), също е поразителен. Отново флашбек към 1999-а, отново coming-of-age и road movie елементи, както и гей романтика, с каквато фестивалните каталози днес преливат, но Горан Столевски е успял да придаде невероятна плътност на сценария, който се възприема по-скоро като роман, отколкото като кино, без да натежава или доскучава. Източникът на тази драматургична плътност е една изстрадана, премислена и преработена отчужденост, така че всяка реплика и всеки поглед падат като камък.

 ГОРАН СТОЛЕВСКИ: С МОИТЕ ФИЛМИ НЕ ИСКАМ ДА ПОУЧАВАМ НИКОГО КАК ДА МИСЛИ 

Персонажът, изигран от Елиас Антон, е от бивша Югославия, като обобщен образ на една балканска младост, която иска да принадлежи към нещо друго, но постоянно бива отблъсквана в екзотичността си, а връщане назад явно няма. Единодушен вот в нашето жури за най-добър „балкански“ филм на CineDays.