КАЛИНА НИКОЛОВА
В края на май в София се състоя първото издание на Pop-up cineplex, подкрепено от ИА „НФЦ“ и Програма „Култура“ на Столична община, което бе забележително по автентичен и алтернативен начин. В продължение на седмица, едно индустриално пространство, леко отдалечено от „сърцето на София“, където са концентрирани културните събития, се превърна в средище за разговори, срещи с българското игрално, документално и анимационно кино от последните 20 години. В концерти на живо, прожекции и непринудени разговори между артисти и публика, премина нестандартното киносъбитие, сътворено от личности, за които киното е смисъл и отдаденост, а популяризирането на стойностни български филми – мисия.
СНИМКА: © КЕВОРК ВАНЛЯН
Мястото, на което беше представена тази кинопанорама, направи преживяването Pop-up Cineplex още по-специално. Алтернативният кинокомплекс – накратко синеплекс, се състоеше от три зали – всяка със свой собствен декор, като сцена от различни като жанр филми. В някои от вечерите, след финалните надписи, основната зала „EquipaЖ“, се превръщаше в концертно пространство, изпълнено с музиката на TRY C и техните две формации между класиката и джаза – Try C Classic Ensemble и Try C Jazz Sessions, с електронните композиции на NASHTA VERSIA, както и с експерименталното звучене на StoryTaylors, съставено от Росен Захариев – Роко, Александър Даниел, Димитър Горчаков.
СНИМКА: © КАЛИНА НИКОЛОВА
Заразителният дух на хората, които осъществиха този синтез между изкуствата, провокира провеждането на нов формат live commentary дискусии с участието на Андрей Паунов, Камен Калев, Светослав Драганов и Катерина Ламбринова. Режисьорите споделяха своите творчески виждания, коментари и размисли, паралелно с филма, който течеше на екрана, а зрителите имаха възможността да го гледат още веднъж, но този път без звук, „озвучен“ само от гласовете на коментиращите. Забавните истории, трудностите, ценният споделен опит увличаше авторите и зрителите в общо съпреживяване на филма, без усещане за изтичащите часове.
За всички, които не успяха да присъстват на живо на тези вдъхновяващи срещи, но са любопитни да научат какъв режисьорски трик, заимстван от Едуард Захариев, е използвал Светослав Драганов при воденето на актьорите за филма си „Смирен“ или да чуят разсъжденията на Камен Калев от днешна гледна точка към драматургичната структура на „Източни пиеси“, дискусиите ще бъдат достъпни онлайн, а в следващите редове читателите на списание Кино ще могат да се запознаят с фрагменти от тях.
Камерното пространство на втората зала (срещу „EquipaЖ“) беше превърнато в мини киносалон в стил „направи си сам“ от артистите от студио „Punkt“. В тази craft атмосфера премина прожекцията на филма „Да ходиш по вода“ (2018) на Андрей Паунов, който документално проследява целият процес на изграждане на най-мащабния проект на Христо Явашев – Кристо – „Плаващите кейове“. Залата бе пълна и на филма „Моят чичо Любен“, а след края никой не бързаше да си тръгне, защото режисьорът Никола Бошнаков въодушеви публиката със своите любопитни разкази за снимачния процес.
СНИМКА: © КЕВОРК ВАНЛЯН
В рамките на Pop-up Cineplex зрителите имаха възможността да видят и почти неоткриваемия но изключително ценен „Семейно щастие“ (2009) – дебютът на режисьора Тонислав Христов, както и „Добрият шофьор“ – филмът, с който през 2023 г. документалистът направи скок в игралното кино. С капацитета си да побере трима или четирима души, най-нестандартното пространство беше зала „3“. Тя бе обзаведена с диван, ниска маса, няколко нощни лампи и един контрабас, създавайки усещането, че гледаме филм от вкъщи.
СНИМКА: © КЕВОРК ВАНЛЯН
Там зрителите имаха възможност да видят документалните филми: „Нашето тихо местенце“ (2021) на режисьорката Елица Георгиева, „Една провинциална болница“ на Златина Тенева, Иван Чертов и Илиян Метев. Бяха показани и получилите вече широка известност „Омлет“ на Надежда Косева, „Войната“ на Стефан Командарев, „Ladies and Gentlemen“ на Камен Донев и останалите късометражни филми, част от „Омнибус 15“ – проектът на в. „Капитал“ и продуцентската компания „Агитпроп“, посветен на истории от прехода. Филмовата програма бе прецизно подбрана и формира панорамен преглед върху българското кино със смели, бунтуващи се срещу естетическия конформизъм и битовия прагматизъм филми, обединени от епохата, в която са заснети и проблемите (екзистенциални, социални, политически), които поставят.
В този смисъл филмите бяха показани в най-адекватното възможно пространство. Големите киносалони не могат, а и не бива да бъдат единственото място за пълноценно киноизживяване. Разбира се, „Одеон“, „Дом на киното“, „Влайкова“ предлагат стойностни програми, отговарящи на високите изисквания на публиката, но „ЕquipaЖ“ предлага на зрителите алтернатива. Със своите нестандартни и артистично одекорени зали за прожекции, с възможността за неформално общуване между кинопрофесионалисти и зрители, се създаде усещане за общност, споделено преживяване и възможност за диалог.
СНИМКА: © КЕВОРК ВАНЛЯН
СНИМКА: © КЕВОРК ВАНЛЯН
СНИМКА: © КЕВОРК ВАНЛЯН
ФРАГМЕНТИ ОТ POP-UP CINEPLEX – СРЕЩИ СЪС СЪВРЕМЕННОТО БЪЛГАРСКО КИНО
ИЗТОЧНИ ПИЕСИ
Камен Калев: Имаше един друг проект, който ме занимаваше от края на Академията в Париж, някъде около 2002 г., който после се превърна във втория ми филм „Островът“. След обучението си се завърнах в България, за да го напиша. По това време започнах да работя в рекламата – снимах по една реклама седмично, което беше изключителна лаборатория и възможност да се опитат различни неща, но в един момент си дадох сметка, че колкото ти дава като опит и увереност, толкова и ти взима, защото ставаш много добър в това да се съобразяваш с изискванията на клиенти и в един момент започваш да забравяш това, което е дълбоко вътре в теб. С Димитър Митовски направихме два късометражни филма от все още незавършената трилогия за един плюшен заек – „Върнете заека“ и „Лошият заек“. Те бяха селектирани в „Седмицата на критиката“ в Кан през 2005 г. и 2007 г. Спомням си, че когато представяхме втория филм в Сараево, една сутрин за десет минути нахвърлях структурата на сценария на „Източни пиеси“, инспириран от срещата си с Ицо малко преди това. Конструирах една фикция с всички тези паралелни линии, като се опитах да вкарам и реалните неща от живота му.
Андрей Паунов: Доколко те е интересувала политиката в този филм?
Камен Калев: И до ден днешен вярвам, че ако има логична и органична постройка не е необходимо човек да се напъва да го натоварва със значения и теми, които да информират зрителя. Доверявам се на света, който изследвам. Повече ме е интересувала психологията на героите, които са навързани в този контекст.
Андрей Паунов: Елементарните неща са добрата режисура. Минимално да се използват средствата, за да се постигне максимален ефект. Усеща се едно от най-хубавите качества на киното – да запечатва времето. Сега можеш да гледаш този филм и да усетиш атмосферата на този град, което е допълнителна стойност. От твоето любопитство към света и въвличането на реални хора, си получил невероятни подаръци, които са ти помогнали да направиш нещо много искрено.
* * *
СМИРЕН
Андрей Паунов: Доколко си ти това? Това, което на мен ми харесва е размитата граница между героя и теб. Като документалист го виждам като автопортрет на правенето на кино с други хора.
Светослав Драганов: Ето това тук, например, съм аз. Не мога да давам кръв.
Катерина Ламбринова: Това много добре показва характера на героя, който по някаква причина не може да даде своята кръв, но е готов да измисли начин това да се случи.
Светослав Драганов: Да, няма да отдели от своята плът, но ще помогне.
Андрей Паунов: Кажи, за какво си дал кръв в този филм?
Светослав Драганов: Не съм дал кръв.
Андрей Паунов: А, не си дал кръв. Няма филм, където да не се дава кръв. По какъв начин работи тази инспирация да разкажеш за живота на документалиста и да вкараш този герой, който явно прилича на теб като амплоа?
Светослав Драганов: Много беше важно това. Исках да направя филм за човек като мен, който снима документални филми – за живота и драмата на хората, и се крие зад някаква камера, а всъщност неговият живот е не по-малко смешен и драматичен.
Андрей Паунов: Другото заглавие на този филм можеше да е „Искрен“. Когато снимаш филм за герой, който е своеобразна версия на теб самия и когато стигнеш до монтажа какво ти е отношението към него?
Светослав Драганов: Нормално. Исках да покажа този герой леко гадняр, малко симпатичен.
Андрей Паунов: Той е много симпатичен през цялото време с неговите морални дилеми. Ние харесваме хора, които имат харизма и пропуски – това е доказано от психологията.
Катерина Ламбринова: Герои, които имат вътрешни конфликти. От предходните монтажи варианти сякаш по-различно беше присъствието на останалите персонажи, не на централния герой.
Светослав Драганов: Да, много интересни неща снимах с различните герои, които в един момент трябваше да се оберат, за да може главният герой да води разказа.
Катерина Ламбринова: Любимата ми реплика: „Сега трябва да покажеш ти какъв си“.
Светослав Драганов: Ето тук в тази сцена се дава кръв и е напълно документално.
Катерина Ламбринова: Ето че някой е дал кръв за филма.
Светослав Драганов: Цели двама души.
Андрей Паунов: До края на разговора ще изкопчим от теб за какво ти си дал кръв в този филм.
* * *
ЯНУАРИ
Андрей Паунов: В един момент имах усещането, че имам нужда още някой да влезе в процеса по писането на сценария, който да има друг поглед и да не е българин, за да няма всички тези предварителни идеи, които ние имаме за този текст и този автор. Обичам да сблъсквам невъзможни елементи и участници. Това е най-хубавото на киното – че различни хора могат да се срещнат, да споделят своите идеи и разбирания в един много концентриран период от време. И ако ти имаш финото усещане и оставиш тези елементи да ти влияят, а не просто да ги гледаш отстрани, те могат да ти дадат много и това е нещо, което на мен ми харесва. Алекс Берет е много добре владее езика, много е образован, има богата култура и можехме да работим върху това, което ме интересуваше – да извадим този текст от балканското и да го вкараме в европейската традиция. Обожавам спагети уестърни и винаги съм си мислил каква драматична диспозиция имат тези филми и героите колко малко неща казват. В мълчанието им, в драматичните паузи, и винаги съм си мислил, а какво ако те изговарят текстове на Бекет? Или ако имаше филми на ужасите в Соца – как биха изглеждали те? Какво, ако артхаус киното на 80-те се занимаваше с такива неща?
* * *
ФЕВРУАРИ
Камен Калев: Идеята на филма се роди от третата част. Това трябваше да е късометражен филм за края на живота на героя, когато решава да отиде при сестра си и да я вземе от съседното село, където се е омъжила и е прекарала живота си. Но тъй като вече и двамата са сами – семействата им ги няма – решават да прекарат оставащия си живот в една къща и да си помагат. След това в състояние на полусън, рано сутринта, ми се появи онзи образ от края на втората част, където той, като млад войник, крещи срещу гларусите. Дядо ми е бил войник до Бургас и това е първия път, когато той излиза от селото – жени се за баба ми и три дни по-късно отива войник, и се връща след три години. Тази история винаги ме е впечатлявала – жениш се, веднага заминаваш и се връщаш след години, а междувременно ти се ражда син. За мен тези няколко изречения, които синтезират тези събития, са показателни за онзи бит и онова време. Нещо, което трудно може да се измисли като монолитна случка – тя идва от живота, синтезирана е от времето и може да говори за много неща. Когато написах и втората част вече стана ясно, че това ще бъде пълнометражен филм и трябва да направя и първата част, в която взаимствах моите спомени с дядо ми. С този филм не се опитвам да направя портрет на дядо ми или някакъв антропологичен разрез на мястото. За мен героят е събирателен образ на някакъв тип човек и моят поглед към него.
* * *
ПРОБЛЕМЪТ С КОМАРИТЕ И ДРУГИ ИСТОРИИ
Андрей Паунов: Винаги съм наблюдавал героите като класически драматически герои, защото участват в събития, за които в крайна сметка нищо не могат да направят. Едни хора, в малък провинциален град, които са оставени да се занимават със сложността на миналото и безумията на бъдещето в една държава, която все още не е отрекла престъпленията на комунизма. Това беше едно от интересните неща за наблюдение – тези хора, оставени сами на себе си да осмислят нещо, което никой не може да осмисли. Почти всички са свързани по един или друг начин с Белене – в повечето от семействата някой е работил или като надзирател в лагера или по-късно в затвора, защото това е един от поминъците в този град. Тръгнахме с тази идея, че ще се опитаме да направим филм за един град, в който единственото, което можеш да работиш е в затвора или в несъществуващия бъдещ АЕЦ. Ето този епизод ми е много любим – тук бавно разбираме, че това, за което никой не иска да говори е там отзад – островът. Следва архивен епизод от филма на Анна Петкова „Обвинението“. Когато го видях си казах: Можем ли да отидем да се запознаем с тази жена, да си поговорим с нея, без да сме идеологически запалени, политически заели една или друга позиция, а просто да видим каква е нейната човешка история. В крайна сметка всички онези хора, които са работили като надзиратели, са били назначени от една тоталитарна система, която по-късно е абдикирала от отговорност и отношение към проблема, и е оставила всичко това да тежи на съвестта на тези хора.
* * *
ЖИВОТ ПОЧТИ ПРЕКРАСЕН
Светослав Драганов: Заради това момче започнах да правя документално кино. Преди това, разбира се, бях правил и други филми, но… с Александър се запознах на един конкурс на стилист Капанов. Една приятелка ме беше помолила да отида да я снимам. Той видя, че съм с фотоапарат, дойде и ми каза – „Може ли и мен да ме снимаш?“. След като му изпратих снимките, той ми се обади и попита – „А снимаш ли с камера“, аз казах „Да“ и той помоли да го снимам на следващия конкурс и аз се съгласих срещу 20 лева. И този материал влезе в първия филм. Александър участваше извън конкурса – участниците в конкурса бяха на подиума, но той беше извън подиума и въпреки това имаше модели. По-късно ми каза „Искаш ли да ми снимаш рождения ден?“.
Камен Калев: За мен този филм е изключително вълнуващ. През цялото време тези трима герои са така внимателно проследени, че филма става изключително тъжен, но този човешки поглед, през който ти ги гледаш, ни кара да преодолеем тази мъка, защото ни дава нещо друго. Толкова са наранени, че е почти невъзможно да изградят здравословна връзка. И човек само може да си представя какво точно се е случвало с тях – тук-таме се загатва, че като деца не са яли с дни…
Катерина Ламбринова: Въпреки всичко, което са преживели, в тези герои има много воля за живот.
Светослав Драганов: През годините, аз станах като брат с тях. Говорим си. Давам им съвети. При Божидар в манастира ходя един-два пъти всяка година.
Камен Калев: А той ли е прототипът за „Смирен“?
Светослав Драганов: Да. Но и Наско, който играе ролята вкара много от себе си.
