ГЕНОВЕВА ДИМИТРОВА
Отново на кино под връх Перелик. От 11 до 14 юли в Смолян се проведе четвъртото издание на международния документален Родопи Филм Фест (RIFE), на който бяха показани 36 пълнометражни, среднометражни и късометражни филма от цял свят. Фестивалът се организира от Бул Док ЕООД (Христо Бакалски) и съорганизатор - Гьоте-институт България, с финансовата подкрепа на ИА Национален филмов център и Министерство на културата. Oфициален партньор на събитието е Община Смолян. Прожекциите бяха, както и преди, в две локации: на открито пред Регионална библиотека „Николай Вранчев” и в Родопски драматичен театър „Николай Хайтов”. За първи път 18 заглавия бяха качени в Neterra TV. Имаше и специална програма от американски VR филми и уъркшоп на Момчил Алексиев, осъществени с финансовата подкрепа на посолството на САЩ. За разлика от миналата година, гостите бяха повече, респективно – и зрителите. Разбира се, неизменно присъства и авторът на идеята за форума Димитър Дерелиев-Дарзи. Фестивалът заема все по-важно място в културата на живописния Смолян. Оказа се, че хората го чакат с нетърпение, а общината се гордее с него.
Тази година мотото на фестивала бе „Слушай музиката!“. Освен немски заглавия на откриването и закриването („Раят може да почака“ на Свен Халфар и „Мали“ на Маркус СМ Шмид, който беше с нас) и „Джоан Байз – аз съм шум“ на Карън О ‘Конър, Мири Наваски и Мийв О‘Бойл, гледахме и Българска панорама – музиката в киното („Балканска черна кутия“ на Цветан Драгнев за Котарашки, очарователният „Имало едно време в Париж“ на Андрей Чертов за Константин Казански и други изпълнители, чудният „Оловният войник“ на Костадин Бонев за Александър Петров).
В горещото лято, което пари и в Смолян, но вечер е по-прохладно, световното документално кино ни занимаваше с актуални и жежки теми: за свободата и смисъла, за човека и времето, за Бог и вярата, за родови тайни и семейни митарства, за мелодии и ритми, за иновативни методи за спасяването на планетата, за цивилизационни маркери, за болести и смърт, за младежки фрустрации и старчески радости…
Конкурсите и този път бяха два. Пълнометражния оценяваше жури в състав: Натали Дейвид, режисьор на документално кино, Бернд Будер, програмен директор на Филмовия Фестивал Котбус, и Весела Марчевска, монтажист на множество игрални и документални филми. Сред 10-те претендента те наградиха „Проектът Клецмер“ (Австрия/Аржентина) на Леандро Кох и Палома Шахман, посветен на еврейските сватби и клецмерските мелодии. Наградата е осигурена от MagicShop под формата на услуги.
Почетен диплом получиха „Рьоби си отива“ (Швейцария) на Кристиан Лабхарт и Хайди Шмид, фокусиран върху последните месеци от живота на възрастен човек, и на единствения български филм в конкурса „Да летиш с плавници“ на Мария Аверина, посветен на авангардния и обаятелен художник Алцек Мишев.
Основната тенденция, уловена тази година, е сходна с миналата – и пълнометражните, и повечето от среднометражните филми са с находчиви идеи, но прекалено разтеглени, без изведена стройна структура и на места – тавтологични. И още - доминиращият задкадров глас/коментар. Що се отнася до българските филми, всички бяха за хора на изкуството.
„Раят може да почака“ е филм за участници в хор в Хамбург със същото име. Особеното е, че те са над 70 години – имаше дори хористка на 97. Витални и симпатични възрастни хора, които намират смисъл и утеха в своята заедност в пеенето. Всеки от тях разказва някаква история. В процеса на снимките, за съжаление, умира един човек. За възхищение са героите на този филм. Диригент на хора е синът на една от хористките. Ако не беше толкова разпилян, бъбрив и дълъг (103 мин.), филмът би бил далеч по-въздействащ.
Изключително оригинална е идеята на „Животът не е състезание, но аз печеля“ (Германия) на Джулия Фур Ман. Разказ за олимпийски победителки, които така и не се качили на подиума и не са получили почести. Това се случва с Лина Радке – първата победителка на 800 метра на олимпиадата през 1928 г. Участва и в големия Баварски маратон през 1929 г., но е транссексуална. Друг пример е американката Стела Уолш през 30-те години на ХХ век. Тя участва в олимпиадата през 1936 г. Печели в разни дисциплини. А когато е убита и ѝ е направена аутопсия, откриват, че е хермафродит. Архивните черно-бели кадри са дигитално реставрирани и са твърде интересни, но бедата на филма е съвременната линия – група куиър спортисти почитат едновремешните, но присъствието им е толкова преекспонирано, че е направо отблъскващо.
„Знам, че изглеждам добре за възрастта си, но има граници“, споделя Джоан Байз (1941) в 113-минутния филм, предизвикан от прощалното ѝ турне. От детството си помня фолк певицата и активистка като Бейз, а тук произнасят фамилията ѝ дори Байез. Смуглата красавица с мексиканска кръв и дълги черни коси днес е в Калифорния, късокоса и съвсем побеляла, но все още хубава и стройна. През интервюта с нея, изпълнения едно време и сега, домашни видеа, анимация, филмът разказва сложния живот на звездата, преминала през разни протестни действия и затвор, любов и пеене с Боб Дилън, брак с активиста Дейвид, днешно пътуване за турнето със сина ѝ, спомени за сестрите и родителите, кадри с Мартин Лутър Кинг, със семейство Клинтън… Радости, тревоги, разочарования, аплаузи… Изпълнителен продуцент на филма е Пати Смит. Когато пее за първи път „Ще надделеем над това“, Джоан Байз е със звънко гласче, а сега е с доста по-нисък регистър. И пак събира огромна публика. Въпреки нахалната дължина и травматичните признания на певицата, филмът се гледа с наслада.
Многобройна публика под небето гледа вълнуващия „В търсене на семейство Родаки” на младия турчин Керем Сойилмаз. Той е любимият ми от цялата богата селекция. И получи наградата за среднометражен филм от жури в състав: Владимир Андреев - България, Ебру Туайтес Дикен - Турция и Корнел Миглус - Полша. Тя е осигурена от СОНУС Студио под формата на услуги.
Под дъските на стара селска къща в Турция е открита тежка бяла гръцка надгробна плоча с неизвестен произход – става дума за жена на име Хрисула Родаки, починала през 1887 г. Едва я вдигат, за да я сложат в багажник. Съседите гледат смаяно. Това се случва в семейството на автора на филма. Любопитството му е разпалено и той тръгва да търси корените на тази мистерия. Стига до Солун, където открива баща и син гърци с фамилия Родаки и ги отвежда в турското село. Пред камерата говорят свободно всички герои в тази заплетена и страшно интересна история – на турски, английски, гръцки. Адекватно са намесени и архивни фотографии. Оказва се, че и двете фамилии са жертва на принудителното заселване на турци в Гърция и на гърци – в Турция през 1923 г. Това се случва година след Гръцко-турската война (1919 – 1922), към която в Турция се отнасят като към част от Турската война за независимост по времето на Кемал Ататюрк. Гърция е разгромена и след Лозанския мирен договор между двете държави е подписан договор за размяна на населението. Засегнати са близо два милиона преселници – 1,3 милиона малоазийски гърци и 500 хиляди турци от Беломорието. През заплетената семейна енигма се разкрива драматичната история на две страни, особено на Турция.
Филмът е не само амбициозно и прецизно разследване, но и хващаща за гърлото емоционална сага за родовата памет – млади и стари наследници са еднакво мотивирани да разберат истината за произхода на тази надгробна плоча. Накрая я предават в музей и поставят пред нея цветя.
Керем Сойилмаз беше с нас в Смолян. Сърдечно го поздравих за прекрасния и важен филм. Той още повече се зарадва, като разбра, че съм филмов критик. Прочее, пак единственият на фестивала в Смолян.
Почетен диплом бе присъден на филма „Оса и Орхидея“ (Тунис, Франция) на Сабер Замури. Историята тръгва от забутано тунизийско село и стига до Париж, проследявайки как телевизията променя хоризонти и съдби. Но френската столица не е омайният град от детските мечти, а гето за изгубени илюзии.
От среднометражния конкурс доста интересен и ефектен се оказа „Анама“ (Азербайджан) на стария ни приятел Мурат Ибрахимбеков. След войната на Русия срещу Украйна той се е завърнал в родния си Баку и за първи път снима на азербайджански. Филмът е политически. Фокусиран е върху свръхопасно занимание – обезвреждане на мини. Проследява рисковото работно всекидневие на сапьори от АНАМА (Агенция на Азербайджанската република по разминиране, основана през 1998 г. от Гайдар Алиев). Разделен на части според имената на героите, филмът обема съвременност и архивни кадри. Има доста снимки от дрон. Според филма, 3361 са жертвите на мини, а в страната има 1 500 000 – Азербайджан е на едно от първите места в света по тяхната численост. Филмът е заснет изключително от Надир Мехтиев. Огромна заслуга за въздействието му има и звукорежисьорът Орхан Агаларов. Мурад Ибрахимбеков споделя: „Моят филм е историята на нация, която заличава раните си. Хората чистят родната си земя от смъртта, често в буквалния смисъл на думата. Сред сътрудниците на АНАМА има мнозина, превърнали се в бежанци в края на миналия век, изгонени от домовете им. Човешки трагедии“.
„Свят за претворяване“ (Нидерландия) на Тон ван Зантворт се занимава с не особено оригиналната идея за млади хора, решени да въведат иновативни методи за опазването на планетата. Симпатичните нидерландци Дейв Хакенс и Ниенке Хугвлиет са отвратени от стандартната система. Те предлагат свои решения. Дейв – построяването на къщи с естествени материали, Ниенке – на оцветяване и създаване на материи от разни растения и билки. Той се намира ту в Португалия, ту пред Айфеловата кула в Париж. Тя е в Нидерландия и стига до представителна изложба. И двамата се държат спокойно, ведро и със самочувствие – и когато говорят пред камерата, и когато общуват със своите екипи, и когато са на тв интервю… Чудесно е, че толкова млади хора се запалват по идеите им, както е показано във филма, но той самият, за разлика от радикалните си герои, е стандартен и твърде логореен.
В късометражния конкурс бе отличен полският филм „Сестра ми“ на Мариуш Рушински. Наградата е осигурена от СОНУС Студио под формата на услуги. Не успях да го видя, но гледах друг полски – прекрасния черно-бял и стилен „Ехо“ на Еми Бухвалд. Той се занимава деликатно с двама приятни тийнейджъри – момиче и момче, които ходят при логопед, за да се избавят от досадното заекване и комплекса за малоценност.
Страхотен отзив получи българският „Баба ми разказва“ на Десислав Атанасов (Почетен диплом). Той беше единственият, докарал на фестивала своята героиня Роза. Тя е осемдесет и шестгодишна, витална и превъзбудена. Във филма се разказва потресна семейна история. Партизани наказват със смърт дядо ѝ – кмет на селото, и една от близначките-сестри на майка ѝ. Това се е случило малко преди 9 септември 1944 г. Разказването на този зловещ факт е табу, а на наследниците на дядото не им е дадена възможност да получат висше образование. Десислав Атанасов е възпитаник на НБУ и на проф. Георги Дюлгеров, който го е насърчил за създаването на филма.
Специалните награди на M&S Music тонстудио Франкфурт получиха „Войник на съдбата“ на Касиел Ноа Ашер (Фокус Ново българско кино) и „Имало едно време в Париж“ – прелюбопитно пътуване през времето и човешките съдби на фона на магичния Париж.
Страшно ме развълнува и разстрои „Войник на съдбата“, посветен на без време приключилия с живота талантлив актьор Йосиф Шамли. Приятели, колеги и близки разказват за него, в кадър се включва и самата Касиел Ноа Ашер, и от различните визии за Йосиф Шамли се оформя неговият нестандартен и авантюристичен житейски път. За авторката този филм е и личен жест, и кауза.
Наградени от Aero Vision са българските филми „Следеният човек“ на режисьора Димитър Коцев – Шошо, посветен на сценариста и режисьор Веселин Бранев, и „Да летиш с плавници“ на Мария Аверина.
На финала не мога да не благодаря за гостоприемството на екипа на фестивала – и на Христо, и на Ния, и на Мария, и на Михаела, и на Румен…
Що се отнася до теленцата в заглавието, те през цялото време, оградени на поляна с електропастир, си пасяха тревичка. Наблюдавах ги от терасата на хотела и дълго време ги мислех за охранени магаренца.
