ГЕРГАНА ДОНЧЕВА

 

Боянският майстор (1981) на режисьора Захари Жандов чувствително се отличава като естетика и художествена концепция от повечето филми, създадени в края на 70^-те и през 80^-те години на ХХ век в рамките на инициативата „1300 години България“. Липсва епически размах, мащабни масовки, зрелищни батални сцени и многобройни персонажи. Тъкмо обратното, режисьорът избира да сподели с публиката един съвсем различен образ на Късното българско средновековие: интимен, скрит от погледите на тълпите, умозрителен и най-вече духовен. Свят, в който съзнателно се отдава почит на майсторството, на „ръката Илиева“, увековечила за вечността земните изображения на владетелите – царе и севастократори.

 ЗАХАРИ ЖАНДОВ (1911 – 1998) 

Творбата е заснета по мотиви от романа на известния писател Стоян Загорчинов – Празник в Бояна, публикуван за първи път през 1950 г., който е логичен завършек на дългогодишния интерес на автора към фреските от малката църква в Бояна и към неясната история на зографа/зографите, сътворили великолепните образци на изящно изкуство от средата на XIII в. Сценарият е дело на писателя Евгени Константинов^[1], който съвместно със Захари Жандов, предлага своята вдъхновена от Загорчинов визия за таланта и неговото място в онази епоха, чието послание звучи болезнено актуално и днес. Доказателство за притегателната сила на боянските стенописи е фактът, че Празник в Бояна не е единственото литературно произведение, посветено на тази тема. Още през 1938 г. Фани Попова-Мутафова пише Последният Асеновец.

Режисьорът Захари Жандов, изграждайки своя версия за събитията от далечната 1259 г., избира като първооснова романа на Стоян Загорчинов Празник в Бояна, въпреки че филмовото повествование само отчасти следва литературния текст.

 КОРИЦА НА ПРАЗНИК В БОЯНА ОТ 1966 г., КОГАТО Е НАПРАВЕНА И ФИНАЛНАТА ПРЕРАБОТКА НА ИЗДАДЕНИЯ ПРЕЗ 1950 г. РОМАН. 

В оригиналната творба белетристът рисува пълнокръвна картина на живота в средновековния Средец: ярки, запомнящи се сцени от ежедневието на аристокрацията – пирове, лов, празнични литургии, по време на които севастократор Калоян и неговата съпруга Десислава присъстват на службата в малката църква в Бояна; дни на усилен труд за техните отроци през четирите годишни сезона; мотивът за богомилството също умело е вплетен в тъканта на романа и на фона на това строго йерархизирано общество е разказана историята на майстор Илия за делото на живота му: зографията по поръчка на севастократор Калоян.

Важна отлика в сравнение с екранизацията е, че писателят пресъздава битието на главния герой от момента на неговото пристигане в Средец до смъртта му десетилетия по-късно, когато той се завръща в Бояна, за да види за последен път своето творение, преди да изгуби зрението си и сам да се отправи към вечността. Киноадаптацията ограничава времевия си обхват единствено до периода, през който Илия и неговия помощник Китан се заемат със задачата, поставена им от техния майстор Драган - да изпишат стените на Божия храм. Атмосферата е камерна и приглушена, осветлението в кадър – оскъдно, зрителят преднамерено е призован да се доверява на очите си, но преди всичко да възприеме случващото се на големия екран чрез духовните си сетива и чрез сърцето си.

 ЗАХАРИ ЖАНДОВ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА БОЯНСКИЯТ МАЙСТОР, 1980, С АКТЬОРИТЕ БОЙКА ВЕЛКОВА И ПЕТЪР ДЕСПОТОВ 

Тандемът Константинов – Жандов „прекроява“ основния разказ, от който отпадат сюжетни линии и някои важни за литературния текст персонажи: взаимоотношенията на Илия с Липа – прислужницата на севастократорката и сестра на богомила Ангел. Вместо нея в екранизацията се появява Левантийката – пътуваща актриса, която изнася улични представления със своите кукли. Първоначалната идея за любовния триъгълник между Липа, майстор Илия и Десислава е запазена, като ролята на Липа е поета от Левантийката. Вероятно зад това решение стои желанието на сценариста и на режисьора да изразят съвсем ясно посланието си за любовта, която изпитва главният герой към двете толкова различни по темперамент и социален статус жени: невъзможен блян, небесна, недостижима любов (Десислава) и чувствена, страстна любов (Левантийката).^[2]

 ГРИМЬОРЪТ ДИМИТЪР КОКЛИН ПОСТАВЯ ФИНАЛНИТЕ ЩРИХИ В ГРИМА НА ДЕСИСЛАВА (БОЙКА ВЕЛКОВА). 

Ограниченият времеви обхват не позволява във филма да се проследи динамиката и еволюцията в чувствата на майстор Илия, но в романа, както и в киноадаптацията, съвсем недвусмислено е изобразено споделеното, макар и от дистанция, платонично привличане между художника и Десислава. Тази емоция озарява с вдъхновение неговата тленна ръка, така че зографът съхранява красивия ѝ лик непокътнат през вековете. Изключително попадение е подборът на актьорите: Бойка Велкова е красивата, царствена, сякаш оживяла от стенописа Десислава, Петър Деспотов се вписва органично в образа на непокорния, буен, но извънредно проницателен и наблюдателен творец; Любомир Димитров въплъщава строгия, властен севастократор Калоян, разкъсван между тщеславието и ревността си. За невероятното въздействие и усещане за автентичност допълнително допринасят прекрасните костюми, създадени от Мария Ножарова^[3] и фреските, изрисувани от Боян Чуканов. Съвсем закономерно, основният драматургичен конфликт – сблъсъкът между майстор Илия и местния зограф Калистрат, който оспорва дарбата на Илия и очевидния шедьовър, създаден от него върху стените на Боянската църква, както и конфронтацията между севастократор Калоян и младия художник, когато владетелят открива, че главният герой е излъгал, че е майстор, за да покаже на какво е способен, нарочно е преекспониран в екранизацията.

 БОЙКА ВЕЛКОВА И ПЕТЪР ДЕСПОТОВ ВЪВ ФИЛМА БОЯНСКИЯТ МАЙСТОР (1981, РЕЖИСЬОР ЗАХАРИ ЖАНДОВ) 

Илия плаща жестоко волността си, като е хвърлен в тъмница и впоследствие измъчван. В романа средечкият владетел изпраща зографа в тъмницата по-скоро за назидание на останалите отроци, но му е спестено всякакво физическо насилие или друга форма на унижение. Калоян съзнава много добре, че, благодарение на неговия талант, се е сдобил с така мечтаното безсмъртие, че името му ще се помни дори и след като самият той отдавна ще се е превърнал в шепа прах. А основание за подобно самочувствие севастократорът безспорно е имал.

 СРЕДНОВЕКОВНИ СТЕНОПИСИ В ЦЪРКВТА „СВ. НИКОЛА И СВ. ПАНТЕЛЕЙМОН“ В КВ. БОЯНА, СОФИЯ, КОИТО ПРЕДСТАВЯТ КТИТОРСКИТЕ ИЗОБРАЖЕНИЯ ОТ 1258/59 г. НА СЕВАСТОКРАТОРСКАТА ДВОЙКА КАЛОЯН И ДЕСИСЛАВА. 

Запазените фрески в Бояна са дело на творци, принадлежали към Търновската школа, чийто художествен почерк е бил силно повлиян от т.нар. Палеологов ренесанс – етап от развитието на късновизантийското иконописно изкуство, което се характеризира с известно нарушаване на канона: образите на светците и царските особи притежават по-голяма степен на индивидуализация и реализъм, доближават се повече до модела на портретното изображение, присъстват детайли, свързани с конкретния исторически контекст, което за изследователите е допълнителна изворова база относно епохата на Късното средновековие. И до ден днешен липсва единодушна позиция кой е авторът, изписал малката църква, но дори тази загадка никога да не бъде разбулена, тя ще продължава да провокира фантазията на следващите поколения творци да я измислят и преразказват отново, така както са го направили Фани Попова-Мутафова, Стоян Загорчинов, а по-късно Евгени Константинов и Захари Жандов.                        

 

БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ:

^[1] Автор на историческите романи Ивайло и Сватбите на Йоан Асен, въз основа на които създава сценарии за едноимените филми през 1963 г. и 1975 г. с режисьори съответно Никола Вълчев и Вили Цанков.

^[2] Подобни наблюдения за филма изразява и проф. Александър Янакиев в енциклопедия „Българско кино А–Я“ (Титра филм, София, 2000).

^[3] Костюмите, създадени за Боянският майстор, както и от други прочути исторически продукции, могат да се видят в Националния исторически музей в София.

 

* Текстът е част от проекта на сп. КИНО „Създаване на художествени литературни текстове с потенциал за филмова адаптация“, който се реализира с подкрепата на Национален Фонд „Култура“.