КОСТАДИН БОНЕВ

 

В края на юни филмът „Оловният войник“ беше показан в Дома на киното като част от инициативата на списание КИНО „София вчера и днес – документалното кино разказва“. И залата се напълни предимно с млади хора. Техните многобройни въпроси и коментари ме провокираха да напиша долните редове.

 

В последните години се появиха серия филми за български рокмузиканти. Само поколенческа носталгия ли бяха те? Или имаше и нещо друго? И защо младите зрители гледаха и слушаха притихнали в тъмната зала посланията на Димитър Воев и Васил Гюров, на Кольо Гилъна и провинциалните ъндърграунд групи от края на 80^-те? Или имаше и нещо друго? Трийсет години след промените, завръщаше ли се отново в сърцата на младите хора гневът от света, в който живеем? Какво се случи с мечтите ни „розово-сини“, както се пееше в една от песните от онова време?

Гневът от случващото се в България през 80-^те години роди групи като „Нова Генерация“, „Ер малък“, „Ера“, „Тангра“, „Контрол“, „Ревю“, които тогавашният казионен комсомол се опита безуспешно да опитоми. Тогава се родиха и първите документални филми – за Щурците и ФСБ, „Директор на водопад“ за Милена и „Ревю“, „Пред прага“, с първите песни на „Контрол“. И досега съжалявам, че прекрасния проект „East Block Rock” на едно българче от Чикаго, Илко Давидов, така и не получи финансова подкрепа от България.

В тези отчайващо безнадеждни времена бяха създадени и първите песни по текстове на Александър Петров. И пеенето им от публиката караше органите, охраняващи властта да настръхват враждебно. Стенли, тогавашният фронтмен на „Тангра“ си спомня за концерти, в които войничетата от публиката хвърлят фуражките си към сцената, пеейки текста на „Оловният войник“. Защото в България нямаше млад човек, който да не мрази униформите.

Парадоксално, но днешните времена и случващото се около нас върнаха гнева на 80^-те години. И, странно, оказа се че днешните 20-годишни българи помнят посланията отпреди 45 години, когато „ловяхме тайно слънцето“. Защото „фуражките“ отново започнаха да пребиват младите хора по площадите. Това донякъде обяснява появата на новата вълна документални филми за българския рок. Защото и днес обществото ни е лишено от нравствени ориентири. Границата между добро и зло, върху която се крепи човешката цивилизация, е заличена.

В пиесата на Евгений Шварц „Драконът“, писана в годините на Сталинския терор, рицарят Ланцелот трябва да се бие срещу дракона, узурпирал царството. Но управата на града решава, че битката трябва да се проведе по техните правила. И срещу огнедишащия звяр, на Ланцелот, вместо истинско копие, му се предоставя копие от документ, който удостоверява правото му да се бие. Колко познато!

И когато преди няколко години, на чаша водка в апартамента на Александър Петров, заедно с Митко Новков и Косьо Петров, решихме, че ще правим „Оловният войник“, нямаше колебания и съмнения дали подобен филм ще бъде успешен. Всъщност, погледнато абстрактно, всеки нов филмов проект се ражда, захранен от това убеждение. В нашия случай се оказа, че хората, работили през годините с Александър Петров, спонтанно станаха наши верни помагачи. И искаха, даже повече от нас, филмът да стане.

Лекотата, с която се раждаше филмът, ни даваше криле. Искахме да извадим наяве тази връзка между ситуацията през 80^-те години и днешния ден. Затова и „Оловният войник“ е много повече от традиционен биографичен филм. Ние му инжектирахме съвременен нерв и скепсис. Участниците говореха без задръжки за своите възторзи и крушения. А очите им, фиксирани от камерата, излъчваха безусловно доверие в същата тази (уж бездушна/) камера.

Мое верую е, че в документалното кино логиката и емоцията са равноправни. Структурата на филмовия разказ трябва да е подвластна на логиката, но осмислянето на съдържанието трябва да бъде подчинено на емоцията. Само така посланията на филма се приемат от публиката като откровение, което те още там, в тъмната зала, припознават като свое.

Втора година „Оловният войник“ обикаля България и винаги в публиката има поне един човек от екипа. Няма значение дали е в Пловдив, в Перник, или в Трън и Трявна. Защото този филм вече е неотменима част от Александър Петров, от брат му Косьо, от мен и целия екип. И е толкова хубаво, когато виждам Дани Ганчев, Боби Косатката или Ники Кънчев да идват на поредната прожекция, въпреки че са гледали филма многократно, и да притихват в тъмното до финала. Защото рокът е „Любовта, без която не можем“.

 

* Текстът е по проект „София вчера и днес – документалното кино разказва“, подкрепен от програма „Култура“ на Столична община.