ПАВЕЛ СИМЕОНОВ

 

Месецът след София Филм Фест винаги е обречен да изглежда сравнително постен откъм възможности за българските зрители да се срещнат с качествени филмови заглавия. Добрата новина е, че някои от най-добрите филми от програмата на фестивала ще продължат да имат прожекции и през  април, а в страната и след това.

Най-забележителен сред тези филми е Сухи треви на Нури Билге Джейлан, който изпъква сред програмата на фестивала. Напротив, той гладко се намества в цялостния проект на режисьора, в който всеки следващ филм продължава основните теми на предишните. Още с Градче през 1997 г. започва може би най-определящият конфликт в киното на Джейлан – този между човека и неговата среда. Героите във филмите му се чувстват затворени в места, които намират за малки и лимитиращи. Въпросът е дали тези хора наистина не достигат до щастие заради обстоятелствата, или сами са виновни за своето отчуждение.

 СУХИ ТРЕВИ (2024, РЕЖИСЬОР НУРИ БИЛГЕ ДЖЕЙЛАН) 

Конфликтът може и да е постоянен, но подходът на Джейлан се променя в последните години. Ранните му филми са тихи и съзерцателни, а страданието на героите – вътрешно. Тези филми се усещат като близки роднини на представителите на движението „slow cinema“, без задължително да отговарят на всичките му условности, целта на което е чрез минималистичен подход, търпеливо наблюдение и избягване на сюжетните окови да се достигне дълбоко проникване в героите и заобикалящата ги реалност.

В последните три филма на Джейлан продължава да присъства съзерцанието, но тишината – все по-рядко. Със Зимен сън, за който печели Златна палма през 2014 г., той започва нова фаза в творчеството си, в която протагонистите му, все така отчаяни и самовглъбени, често влизат в словесни битки със заобикалящите ги хора относно екзистенциални казуси. Изненадващото е, че Джейлан се оказва почти ненадминат в съвременното кино, майстор на диалога – всеки дебат се движи с увлекателен ритъм, но успява да запази своя натурализъм.

На пръв поглед Сухи треви изглежда, че има най-ясния драматичен фокус от цялото му творчество. Самет (Дениз Джелилоглу) е учител в малко село в Анадола, който заедно със своя колега и съквартирант бива обвинен в непристойно поведение към някои от учениците. Впоследствие за зрителя става ясно, че това е само един от няколко други моменти от живота на Самет, които филмът показва в рамките на 197 минути.

Вдъхновение за Джейлан е великият ирански режисьор Аббас Киаростами, и най-вече Вкусът на черешата, в който подобни съществени въпроси се обсъждат на фона на безкрайната пустош. Сухи треви най-директно се доближава до творчеството на Киаростами – няколко монтажа на леко раздвижени снимки използват техника от последния филм на иранския майстор 24 кадъра, а едно бързо мета-отклонение е в тон с пречупванията на филмовата текстура в повечето от филмите на Киаростами, които винаги ни напомнят, че съществува свят отвъд този, който изграждаме, и ни карат да поставяме под въпрос периметрите на представената ни реалност.

Прекрасни дни на Вим Вендерс е друг филм от фестивала, който зрителите  могат да видят през април. Почти във всяко ревю за филма се подчертава, че това е най-успешният художествен филм на Вендерс от много години, и може би причината за това е, че е един от най- автентичните му  игрални филми. Прекрасни дни проследява няколко дни от живота на Хираяма (Коджи Якушо, който заслужено спечели наградата за най-добър актьор в Кан) – чистач на тоалетни в Токио (но какви тоалетни!), любител на музиката и литературата, тих и спокоен човек. Сравненията с Патерсън на Джим Джармуш са неизбежни и оправдани, но основната разлика е в естеството на щастието, което тези хора намират в рутината си. За разлика от Патерсън, Хираяма е сам, може би самотен, човек, който се е научил да си бъде самодостатъчен, да приема условията на съдбата и да прави каквото може за себе си.

 ПРЕКРАСНИ ДНИ (2024, РЕЖИСЬОР ВИМ ВЕНДЕРС) 

Животът му е еднообразен – чистене, четене, слушане на музика, посещаване на любимо заведение за вечеря. През филма Хираяма среща няколко персонажа, които вместо да пречупват неговата рутина, стават временна част от нея. Някои от тях загатват за миналото му, без излишно да усложняват простата идея на филма. Те поставят въпроса до каква степен това наистина е животът, който Хираяма е избрал за себе си. Ако Патерсън представя една форма на скромен, но идеален живот, Перфектни дни, въпреки заглавието си (взето от песента на Лу Рийд) показва човек, който е открил достатъчно, за да не му трябва по-идеален живот.

Месечният културен афиш рядко се докосва до скъпото мейнстрийм кино, но Гражданска война представлява изключение. Като най-високобюджетният филм на независимото студио А24, той се превръща в пример за тяхното разрастващо се място в съвременния кино пейзаж, но и за придобитата им вяра, че амбициите на любимите им режисьори могат да се окажат разумна инвестиция, въпреки съмнителното ниво на разпознаваемост на имена като Алекс Гарланд. Въпросът, поставен от самото съществуване на този филм, е защо Гарланд е решил да направи точно сега него. В интервюта той не пропуска възможност да спомене, че филмът му е отражение на поляризираното общество на новия век, в което една своеобразна „културна” война винаги може да се превърне в нова гражданска. Но ако Гарланд прави, по думите на Спилбърг, не научна фантастика, а научна евентуалност, то неговите притеснения трябва да се основават върху конкретни решения. В опита си да страни от идеологията и да бъде балансиран, Гарланд се сблъсква с проблема на привидно аполитичния политически филм. Да използваш гражданска война за основата на дистопичен свят, не прави филмът политически, нито дори употребата на идеологически неясни фигури като президент от неназована партия, поне частично отговорен за събития чрез свои неназовани действия. Но Гарланд вече работи в сферата на „сериозното“ кино и фантастично-технологичните му концепции, трябва да могат да се свържат с реален проблем. Посланието на Гражданска война е, че има какво да каже за обществото, но отказва да говори в конкретики и така не казва нищо. Споменаването на събитията като „голямото клане на АНТИФА“ на теория приближават света на филма до нашето настояще, но на практика могат да го доближат до всяко настояще, действително или измислено. Ако присъстват намеци към причините за войната, те са там само защото Гарланд знае кои са неговите зрители и с какви предубеждения те влизат в киносалона. Но дори когато конкретни замесени страни или събития са назовани, те са все така объркващи (или по-скоро объркани) — една от воюващите сили във филма е съюз между Калифорния и Тексас, което веднага трябва да подскаже на зрителя, че САЩ от Гражданска война не е САЩ от планетата Земя.

 ГРАЖДАНСКА ВОЙНА (2024, РЕЖИСЬОР АЛЕКС ГАРЛАНД) 

Колкото и да е съмнителен този подход, той също води до някои ползи. Дистопичният пейзаж на филма е добре обрисуван, а липсата на обяснение за началото на войната показва как идеологическата борба спира да има значение за обикновените хора в свят, свикнал с постоянни конфликти. В по-голямата си част филмът се развива като „road movie“, в който група журналисти искат да прекосят страната, за да стигнат първи до президента. Така филмът показва различните общества, сформирали се из държавата – лагери за оцелели, въоръжени скитници, взети директно от всеки класически постапокалиптичен филм, градчета, които всячески се опитват да игнорират случващото се. Този поглед върху една бъдеща Америка, уловена и от камерите на персонажите, и от тази на оператора Роб Харди, е основното постижение на филма, а той казва повече, отколкото всеки опит на Гарланд за пряк социален коментар.

Като за финал е хубаво да се спомене и опция за домашно гледане – на 07 април по БНТ1 премиерно ще се излъчи филмът Януари на Андрей Паунов. Режисьорът, известен с документалните си филми, някои от които са наистина забележителни, навлиза в територия, която повечето български творци избягват – хорър киното. Образците, които Паунов цитира, са ясни, а понякога твърде ясни – към края си Януари се превръща в прекалено познат филм, взимайки почти всяка визуална или сюжетна идея от Сиянието на Стенли Кубрик, и то по един не особено фин начин. Но като цяло Януари е нещо повече от рядък пример за български хорър филм – той е рядък пример за български филм, който разчита не на насилени конфликти или сюжетни усложнения, а на чисто визуалния разказ. Майсторската работа на оператора Вашко Виана оставя трайна следа в съзнанието на зрителя. Ужасът в този филм не идва от фолклорни същества като „тенеца“, а от задушаващата героите празнота и изолация.

 ЯНУАРИ (2022, РЕЖИСЬОР АНДРЕЙ ПАУНОВ) 

Вдъхновен от едноименната пиеса на Йордан Радичков, филмът е далеч по-малко театрален от повечето български филми. Като герои на Бекет, мъжете в Януари чакат човек, който така и не се появява, но вместо клаустрофобичната локация да ограничава възможностите на филма, тя му позволява чрез визията да създаде уникална за родното кино атмосфера.

 

„Сухи треви“ може да се гледа в кино Одеон на 04 април от 19:15 ч.

„Прекрасни дни“ може да се гледа в повечето кина в началото на месеца.

„Гражданска война“ тръгва по кината на 12 април.

„Януари“ ще бъде излъчен по БНТ1 на 07 април от 21 ч.