ЛЮДМИЛА ДЯКОВА

 

Филмът Следеният човек е събитие в българското документално кино, не толкова заради наградите, с които е удостоен, колкото за силата на внушенията си, за начина, по който представя една болезнена тема –  незатворена рана в българската история от времето на Тоталитаризма. Ролята на репресивния апарат на Държавна сигурност – могъщата перфектно работещата машина за контрол, която следи, наблюдава и знае всичко за всеки. Хората трябва да бъдат държани в страх, под постоянно наблюдение – перфектен механизъм за сплашване и тормоз, за потъпкване свободата на духа и автономността на ума на индивида и на обществото – от обикновения човек, до хората от интелектуалния елит.  

 ПЛАКАТ НА ФИЛМА СЛЕДЕНИЯТ ЧОВЕК (2022, РЕЖИСЬОР ДИМИТЪР КОЦЕВ – ШОШО) ЗА ДИСКУСИЯТА, ПРОВЕДЕНА В ДОМ НА КИНОТО, ОРГАНИЗИРАНА ОТ СПИСАНИЕ КИНО 

В основата на филма е едноименната книга на Веселин Бранев, за която писателят скромно пояснява: „спомени, предизвикани от документи“.

Веселин Бранев е кореняк софиянец – писател „Чаша кафе сутрин“ (1966), „Осъмване без някого“ (1967); сценарист („Най-дългата нощ“, „Апостолите“, „Записки по българските въстания“, на седем от епизодите в телевизионния сериал е и режисьор). Най-известният му филм като режисьор е Хотел „Централ“, отличен с множество национални и международни награди. След като получава достъп до досието си през 1997 г., той написва мемоарния роман „Следеният човек“ – откровена изповед, в която авторът говори: „за миналото, което не отминава“ и търси проекциите, вплита индивидуалната човешка история в общностната съдба на хората, живели при комунизма. Авторът не се изживява като жертва, не се представя за дисидент, а критично и с болка се вглежда в себе си и живее с постоянно следващото го чувство за вина: „започвам да приличам на хората, които презирам“.

 КАДЪР ОТ ФИЛМА СЛЕДЕНИЯТ ЧОВЕК (2022, РЕЖИСЬОР ДИМИТЪР КОЦЕВ – ШОШО) 

Убедена съм, че колкото и да е примамливо книгата да се адаптира за игрален филм (да си спомним немския носител на Оскар (2006) за чуждоезичен филм, Животът на другите или българския Зад кадър (2010) на Светослав Овчаров), Димитър Коцев – Шошо е избрал най-адекватната структура – автентизма и мощното въздействие на документалното кино. Може да се каже, че темата за досиетата е мисия за Шошо, защото той, Павел Веснаков и Александър Смолянов са режисьори на поредицата „Отворени досиета“ на БНТ още от 2014 г. Повече от 30 години след падането на Комунизма темата за необходимостта от справедливост не е решена. Не е потърсена отговорност от Комунистическата партия и нейната върхушка и главния ѝ стожер – Държавна сигурност. Голяма част от досиетата са унищожени още в началото на 90^-те. В България, както впрочем и в Румъния, този процес на декомунизация така и не се осъществява. Закон за лустрация не е бил приеман или дори обсъждан от Българския парламент през всичките тези години.

 ДИМИТЪР КОЦЕВ – ШОШО ПО ВРЕМЕ НА ДИСКУСИЯТА ПРИ ОБСЪЖДАНЕ НА ФИЛМА СЛЕДЕНИЯТ ЧОВЕК (2022, РЕЖИСЬОР ДИМИТЪР КОЦЕВ – ШОШО) 

Филмът Следеният човек, по който режисьорът работи петнайсет години, е своеобразно продължение и актуален дебат по темата. Изповедалната форма, споделянето на историята от първо лице, искреното, непринудено и негероизирано участие на самия Веселин Бранев, позволяват на зрителя да бъде максимално причастен, да съпреживее с доверие видяното и да се почувства отговорен към сериозността на неговото осмисляне, защото повече или по-малко миналото е предупреждение за бъдещето.

Филмът проследява животът на Веселин Бранев от студентските му години в Берлин от 1957 г., до смъртта му като емигрант в Канада през 2014 г. Уж нормален в своята битност човешки живот, но подложен на постоянно наблюдение, следене, надзор и потискащо, травмиращо усещане за несвободност.

 ВЕСЕЛИН БРАНЕВ ПРЕД ПАПКИ ОТ ДОСИЕТО СИ ОТ 400 СТРАНИЦИ ВЪВ ФИЛМА СЛЕДЕНИЯТ ЧОВЕК (2022, РЕЖИСЬОР ДИМИТЪР КОЦЕВ – ШОШО) 

Харизмата и чувството за хумор на Веско Бранев, колкото и да е парадоксално, създават непринуденост и „лекота“ при възприемането на филма и осезаемо засилват, правят по-релефен контрастът с архивните кадри, разобличаващи смазващия репресивен апарат на ДС. Хиляди усърдни хора, работещи в тази система! Питам се, както и повечето от нас, доколко са били убедени в нейната правота и необходимост или са ѝ служили с циничното усещане за превъзходство, за привилегии и облаги? Дали са си давали сметка за цялото грандиозно безсмислие?

 КАДЪР ОТ АРХИВНИТЕ МАТЕРИАЛИ НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ, ПРЕДОСТАВЕНИ НА РЕЖИСЬОРА ЗА ФИЛМА, ПО КОЙТО ТОЙ РАБОТИ ПЕТНАЙСЕТ ГОДИНИ. 

Тези кадри от архивите на ДС са втората надграждаща и уникална линия във филма. Както Веско Бранев се шегува, той и другите като него са давали работа на тези хора, осигурявали са им добър поминък, дори безплатна почивка на море, за да следят на кого курортиста по плувки Веселин Бранев дава огънче за цигара. Или още по-голям абсурд – да ваксинираш децата от цяла детска градина, заради едно дете, чиято майка трябва да бъде изведена от къщи, за да се проведе щателен обиск на дома. Или неимоверните усилия на оперативните работници да се хване избягалата от банята котка. Но отчетът на тези „смехотворни“ дейности винаги е написан с патос – „изключителна, сложна оперативна акция с намерени, категорични доказателства за шпионска дейност“.

 ВЕСЕЛИН БРАНЕВ ПРЕД ВХОДА НА КООПЕРАЦИЯТА, В КОЯТО Е ПРОВЕДЕНА АКЦИЯТА ПО ВАКСИНИРАНЕ НА ДЕЦАТА В КВАРТАЛА. 

Тази всеотдайна, усърдна и отговорна работа на апаратчиците от ДС е повече от красноречив пример за абсурда, безсмислието и нелепостта на тази стресираща всеобхватна дейност и филмът можеше да звучи смешно, водевилно и дори комично, ако не беше толкова стряскащо и шокиращо – да видиш живота си различен – изкривен образ на собствената ти личност. Логично е с присъщата си духовитост Веселин Бранев да възкликне: „Получих сценария на филма малко преди финала“. А за зрителя остават горчивите, болезнени въпроси, които кога и дали ще намерят отговор.

 ВЕСЕЛИН БРАНЕВ ТАКА И НЕ УСПЯВА ДА ВИДИ ЗАВЪРШЕНИЯ ФИЛМ. СЛЕДЕН ОТ ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ПРЕЗ ЦЕЛИЯ СИ ЖИВОТ, ТОЙ УСПЯВА ДА СЪХРАНИ ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯ СИ И АРТИСТИЧЕН УСТРЕМ. 

 

* Текстът е по проект „София вчера и днес – документалното кино разказва“, подкрепен от програма „Култура“ на Столична община.