ЛЮДМИЛА ДЯКОВА

 

Масовите протести срещу военния конфликт Хамас – Израел намериха активен отзвук и на 74^-тото Берлинале с демонстрация на участниците във фестивала в навечерието на откриването му, (както това се случи преди месеци на фестивала в Сънданс – САЩ, на фестивала за документално кино IDFA – Амстердам, Нидерландия) и навярно ще продължи да се случва по световните кинофоруми, докато военните размирици продължават. Не съм на страната на крайните радикалисти. В една война, като тази, всички са жертви и няма място за оправдаване на тероризма, въпреки че обществените мнения са противоречиви. Своята политическа активност Берлинале доказва и с подкрепата си за Украйна срещу руската агресия през последните две години. Дори пищните екзотични цветя по алеята на червения килим бяха заменени със скромни зелени саксии като съпричастност към нестихващото неспокойствие в света – политическо, социално, екзистенциално.

За демокрация и срещу насилието във всичките му проявления се обявиха, още преди началото на фестивала, изпълнителният директор Мариет Рисенбек и артистичният директор на Берлинале Карло Чатриан като отмениха поканите за откриването на политици от партията AfD и подчертаха, че „не са добре дошли“ заради исканията им за хомогенно общество, ограничения на имиграцията, масови депортации, хомофобски, антикуиър, расистки и още подобни изявления. Преди това повече от 200 творци подписаха петиция срещу присъствието на представители на AfD на официалното откриване. 

Писала съм подробно в предишни статии за осемте конкурсни секции, но е важно е да се отбележи, че на това издание в програмата „Срещи“ бе включен филмът „Аркадия“ – копродукция на Гърция, България („Ред карпет“ – Веселка Кирякова) и САЩ. Композитор на филма е Петър Дундаков. Важен акцент на Берлинале е все по-разрастващия се и значим филмов пазар и присъствието на НФЦ в него е важно и перспективно, което проличава и от интереса на специалистите към нашия щанд. Със свои проекти се представиха Севда Шишманова, хореографът-режисьор Коста Каракашян и сценаристът Теодора Маркова. Но истински повод за гордост е наградата на 19-годишната Маргарита Стойкова, най-младия участник в конкурса „Изгряваща звезда“, за ролята ѝ във филма на Яна Титова „Диада“. Тя е третата българка след Весела Казакова и Мартина Апостолова, участничка в този конкурс. А незалязващата звезда на Мартин Скорсезе бе едно от големите събитията на Берлинале – удостояването му със „Златна мечка“ за цялостно творчество.

 БАНЯТА (ВАНАТА) НА ДЯВОЛА (АВСТРИЯ, ГЕРМАНИЯ, РЕЖИСЬОРИ ВЕРОНИКА ФРАНЦ И СЕВЕРИН ФИАЛА) 

Особена значимост на Берлинале е, че е най-посещаваният от зрители европейски фестивал. Тази година бе постигнат рекорд от 78 000 продадени билета на ден. Основание за това са не само многото кина в Берлин, които показват фестивалните филми, но и доброто ниво на програмите. Ако в предишни години в официалния конкурс се открояваха само по няколко добри филма, то сега само няколко бяха слабите и това се отнася до всички конкурсни секции. „Ние сме особено горди с тазгодишната селекция, която постига възможно най-добрия баланс между авторите, които ценим и на които се възхищаваме, и мощните нови гласове в пейзажа на независимото кино. Това, което движи селекцията, е разнообразието от истории и разказвачи, но в още по-голяма степен – множеството стилове с цел да се покажат широките възможности на езика на киното“ – подчертава артистичният директор на фестивала Карло Чатриан и амбициите му на селекционер се оправдаха напълно. В програмата на официалния конкурс бяха включени двайсет филма, от трийсет държави, шест от които на жени режисьорки. Категорично подкрепям правото на жените творци за равностойно участие в кинематографичния процес, без да споделям крайностите на Me too. По-интересното е, че в десет от филмите главните движещи действието персонажи са жени. „Банята (ваната) на дявола“ – Австрия, Германия, на режисьорките Вероника Франц, Северин Фиала е един от тези филми, който според мен е куха претенция – маниерен и преднамерен. Наистина великолепно заснет в нисък ключ, с фрески и детайли като в картина на Питър Брьогел („Сребърна мечка“ за изключителен артистичен принос на оператора Мартин Гешалхт). Действието се развива някъде около 1750 г. в Горна Австрия и разказва историята на млада жена, която не може да се впише в традиционните за онова време сурови нрави на патриархалното семейство и бит, и за да избяга от всичко това, се опитва да се отрови, но като не успява, решава да убие невинно дете, за да бъде екзекутирана като бунтарка. Но предисторията е още по-нелепа. Нейната майка също се решава на убийство, като я хвърля в един водопад като съвсем малко бебе. Това, че оцелява в ледените въртопи, е невероятно, но все пак възможно, но това, че медальонът, който ѝ поставя, се запазва в буйното течение, поне на мен, ми дойде в повече. Някой може да каже – пренебрежими подробности, но когато замисълът е толкова амбициозен, би трябвало да следва някаква, макар и условна, логика.

 ШАМБАЛА (НЕПАЛ, ФРАНЦИЯ, НОРВЕГИЯ, ХОНКОНГ, КИТАЙ, ТУРЦИЯ, САЩ, КАТАР, РЕЖИСЬОР МИН БАХАДУР БХАМ) 

Подобен е проблемът и на филма „Шамбала“, Непал, Франция, Норвегия, Хонгконг, Китай, Турция, Тайван, САЩ, Катар – режисьор Мин Бахадур Бхам, при това разгърнат в 150 минути. Като визия е впечатляващ и завладяващ. Признавам, че бях запленена от величието на Хималаите, от екзотиката на обичаите и сакралните ритуали на този планински народ, които се спазват и днес. Всичко изглежда като в приказка с немалко зашеметяващи визиони – сънища, видения, халюцинации, в един разказ за любов и подозрения. Филм – пътешествие, което бременната Пема предприема, за да открие съпруга си, който изчезва, повярвал на клюките, че тя е бременна от друг. Отначало младата жена е придружавана от един монах и кон, но монахът е принуден да се върне в селото след смъртта на главния жрец, а вълци изяждат коня, докато тя спи в снега. Защо нея я пощадяват, знаят само боговете?! Все пак намира съпруга си. Той я обича, но иска да знае истината. Обясненията са под нейното достойнство и тя го оставя в неведение. Не може да му прости подозренията и съмненията и гордо го напуска, за да заяви на финала с бебе в ръце, че е намерила себе си, че вече знае какъв път да следва. Изключително красив филм, за да завърши с толкова плоска и тезисна декларация. 

 ГЛОРИЯ (ИТАЛИЯ, ШВЕЙЦАРИЯ, РЕЖИСЬОР МАРГЕРИТА ВИКАРИО) 

На другия полюс, с епоха, силни момичета и музика, е филмът „Глория“, Италия, Швейцария, на режисьорката Маргерита Викарио. Действието се развива през VIII век в околностите на Венеция в музикалното училище за момичета към църквата. Двигател на историята е младата прислужница Тереза, която е родена с музика. Във всичко чува музика и ритъм – пране, метене на двора, готвене. Тя е самоук музикант и дарбата ѝ се проявява в пълна сила, когато богат гражданин подарява на девическия оркестър пиано, „музикална машина“. Между Тереза и момичетата отначало има напрежение и недоразумения, но любовта към музиката ги сближава, а предстои и изключително събитие. Височайшето посещение на Папата. Пасторът, който като фелдфебел командва девойките, е безпомощен да напише възложения му концерт, докато те всяка нощ тайно композират своя музика. В съдбовния ден го заключват в един килер и пред смаяните и недоволни погледи на аристократите, Папата и неговата свита, и за радост на децата и бедняците, изпълняват нечуван и немислим за канона концерт. Всъщност през 1807 г. излиза държавен декрет, с който се разрешава да се организират дамски оркестри и епилогът е, че момичетата поемат на турне в Швейцария и Дания. Витален, наситен с позитивизъм, филмът заразява с добрата си енергия и елегантно и с финес разисква проблемите за еманципацията и правата на жените. 

 ЧЕРЕН ЧАЙ (ФРАНЦИЯ, МАВРИТАНИЯ, КОТ Д'ИВОАР, РЕЖИСЬОР АБДЕРАХМАН СИСАКО) 

Размисъл за независимата, свободолюбива жена предлагат и три от най-добрите на тази тема филми на фестивала: „Черен чай“, Франция, Мавритания, Люксембург, Кот д'Ивоар, на Абдерахман Сисако. Историята е за млада жена, която казва „не“ на годеника си пред олтара и емигрира в Китай. Установява се в Шанхай, където има голяма африканска диаспора. Тя е независима, жизнена, красива и работи в магазин за чай. Между нея и собственикът на магазина – китаец се заражда романс, но бившата му съпруга и нейните родители постоянно осуетяват тяхната близост. Така сред изискаността на чайната церемония и деликатните отношения, изведнъж стряскащо се намесва ксеноофобията, расизмът. Бащата на съпругата е консервативен, агресивен и нетърпим към другостта. И докато останалите са в ступор, внукът единствен се опълчва срещу дядо си, а гордата африканка си тръгва, за да продължи по свой път. Силен като въздействие, просветлен филм, в който положителните емоции надделяват. Атрактивна и ексцентрична е Изабел Юпер – независима и свободомислеща европейка, попаднала в Южна Корея във филма „Нуждите на пътешественика“ на любимеца на Берлинале Хонг Санг-су. (През 2020 г. получава „Сребърна мечка“ за най-добър режисьор за филма „Жената, която избяга“, през 2021 г. е със „Сребърна мечка“ за сценарий за филма „На брега през нощта сама“, а 2022 г. е удостоен със „Сребърна мечка“ – Голямата награда на журито, за „Филмът на романиста“.) Тази година за филигранния си, искрящ от жизненост филм „Нуждите на пътешественика“ отново е носител на „Сребърна мечка“, Голямата награда на журито. Малко е да се каже, че съм почитател на неговите филми. Запленена съм от бавния им ритъм, елегантен стил, изящество и чувствителност. И умението му да води разказа така, че уж всичко е казано, а смисълът се крие в недоизказаното. Така е и в новия филм. Енигматична французойка, дошла кой знае откъде и запътила се кой знае накъде, се издържа с уроци по френски и е готова да спи на скалите в парка или да дели жилище с млад мъж, чиято майка, като го посещава, изпада в паника пред непознатата, загадъчна жена. Неловкост изпитват и ученичките ѝ – заможни жени – от нетипичния ѝ стил на преподаване, особено когато са съпътствани с чаша макгеоли, което на нея особено ѝ допада. И в другите филми на режисьора се долавят нюанси на хумор, но тук заради различието на културите, заради „неординерното“ поведение на французойката, заради завладяващото присъствие на самата Изабел Юпер това е много по-осезаемо и оставя зрителя с необяснимо чувство на лекота и освободеност. 

 НУЖДИТЕ НА ПЪТЕШЕСТВЕНИКА (ЮЖНА КОРЕЯ, РЕЖИСЬОР ХОНГ САНГ-СУ) 

Чувство за лекота, макар и с драматично – трагичен финал, поражда и топлият и вълнуващ филм „Моята любима торта“, Иран, Франция, Швеция, Германия на режисьорите Мариам Магхадам, Бехташ Санаееха, удостоен с Наградата на FIPRESCI и Награда на Екуменическото жури. Изключително трогателен и зареждащ, в който героинята – самотна седемдесетгодишна жена от Техеран – иска да преодолее сивотата и рутината на ежедневието си, да намери партньор и да си върне вкуса към живота. Успява да срещне мъж на своя възраст – шофьор на такси и поема изцяло инициативата за тяхното запознанство и общуване. Немислимо за морала и нравствените правила в тази страна. Тя го кани вкъщи, предлага вино, пуска музика, дори танцуват и се смеят. Нещо недопустимо от шариата, но нейното свободомислие и бунтарски дух проличава още докато при разходка в парка спасява, с риск също да бъде арестувана, едно момиче от нравствената полиция, заради леко свляклата се от главата ѝ шамия. Може би заради всичко това финалът е трагичен. Докато тя приготвя торта, мъжът, след хапче виагра, получава инфаркт. Смъртта като че ли е предизвестена. Противопоставянето, бунтарският ѝ дух е сломен, а филмът – забранен в Иран. 

 МОЯТА ЛЮБИМА ТОРТА (ИРАН, ФРАНЦИЯ, ШВЕЦИЯ, ГЕРМАНИЯ, РЕЖИСЬОРИ МАРИАМ МОГХАДАМ И БЕХТАШ САНАЕЕХА) 

Не мисля, че е необходимо да представя всички филми от конкурсната програма. Всеки текст, както и правенето на филм, поемат по свой път. Но не мога да отмина двата документални филма, след като „Дахомей“, Франция, на Мати Диоп, напълно основателно, бе удостоен със „Златна мечка“. Миналата година друг френски документален филм, „На борда на Адамант“, режисьор Никола Филберт, също стана носител на „Златна мечка“. И още един документален филм – „Архитектура“, Германия, Франция – режисьор Виктор Косаковски.

 ПЕПЕ (ДОМИНИКАНСКА РЕПУБЛИКА, НАМИБИЯ, ГЕРМАНИЯ, ФРАНЦИЯ, РЕЖИСЬОР НЕЛСЪН КАРЛОС ДЕ ЛОС САНТОС АРИАС) 

Но като преход между игрално и документално кино ми се иска да се спра и филма на Нелсън Карлос Де Лос Сантос Ариас „Пепе“ – Доминиканска република, Намибия, Германия, Франция („Сребърна мечка“ за режисура). Доста особен, par excellence хибриден филм, в който игралните епизоди звучат като документални, а документалните – като игрални. В актьорското присъствие не може да се отличат актьори от натуршчици и не се разбира дали натуршчиците не са актьори. Бедното рибарско селище е автентично като в документален филм. Река Магдалена е величествена, а разказът се води... от хипопотам. Първият и последен хипопотам, убит в Америка. Въпреки че през цялото време треперех дали огромното животно няма да нападне хората, уви, хората се оказаха по-кръвожадни. 

 АРХИТЕКТУРА (ГЕРМАНИЯ, ФРАНЦИЯ, РЕЖИСЬОР ВИКТОР КОСАКОВСКИ) 

Също толкова силно впечатление ми направи „Архитектура“ – импресията, по-скоро експресията на Виктор Косаковски за вечността, за мястото на човека в онова, което строи или разрушава. Звукозрима симфония за разрушение и съзидание. Агресивен звук, режеща електронна музика. Бавен ритъм, дълги кадри, редуващи се с взривяваща динамика. Фантастично медиативно внушение. Апотеоз за камъка, за внушителните руини, идващи от древността, на които времето е дало други измерения, за силата на природата. Пролог с разрушенията от бомбардировките в Украйна и епилог – Магическият кръг на живота, съграден от камъни в един двор. И вечният въпрос: Как ще населяваме света утре? 

 ДАХОМЕЙ (ФРАНЦИЯ, РЕЖИСЬОР МАТИ ДИОП) 

Макар и различен, но по свой начин поставящ същия въпрос, е носителят на „Златна мечка“ „Дахомей“. През 2021 г. двайсет и шест артефакти се завръщат от Франция, заграбени от френските колониалисти, в Бенин. Разказът се води от една от каменните скулптури – тази на древния крал Гезо. Филмът проследява педантичната подготовка за отпътуването, както и не по-малко прецизната процедура по тяхното приемане. Музеят чака своите експонати, но и цял Бенин ликува заради тяхното завръщане. Повсеместни тържества. Обикновени хора, интелектуалци, студенти коментират събитието. То в някаква степен още веднъж символизира колониалната независимост. Но филмът, на фона на уникалната експозиция, поставя и остри, болезнени въпроси: за днешния ден, за бъдещето на Бенин. Как хората да стигнат до музея, да общуват с изкуство, като много от тях са необразовани, а често нямат пари и за хляб? 

Но крал Гезо е спокоен. Той вече си е у дома и всичко предстои. Дано да е за добро…