ЛЮДМИЛА ДЯКОВА

РАЗГОВАРЯ С МАРТИЧКА БОЖИЛОВА, ПРОДУЦЕНТ НА ФИРМА „АГИТПРОП“

 

ВСЕКИ ФИЛМ НА АГИТПРОП Е ПЪТЕШЕСТВИЕ КЪМ СВОБОДА, ДЕМОКРАЦИЯ, ТОЛЕРАНТНОСТ И ПРАВОТО ДА ОБИЧАШ

 

През коя година е създадена продуцентската фирма Агитпроп?

През 1998 г. Борис Мисирков и Георги Богданов основават Агитпроп (agitprop.bg), а от 1999 г. аз започнах да развивам много целенасочено продуцентското звено на компанията. Занимавахме се с производство на рекламни клипове, рекламна и продуктова фотография, продуцирахме предаване за БНТ. От началото на настоящия век малко като на шега се насочихме и към филмoпроизводство, а днес вече тази дейност се е превърнала в основна за компанията. 

Как ви хрумна и защо избрахте това име?

По онова време Мисирков и Богданов подписваха приложните си работи с този псевдоним. Агитпроп на всички езици означава едно и също – агитация и пропаганда. В началото основно бяхме прицелени в рекламата и какво по-нахално твърдение от това, че създаденото от нас ще стигне директно до потребителя. Ние приемаме името си със здравословна доза ирония, а и като индикатор от коя част на света идваме. 

Какви трудности трябваше да преодолявате в началото?

Младостта и ентусиазмът, че откриваме непозната и интересна територия, своеобразна ниша в киноизкуството, бяха водещи за нас. Нямаше граници, забрани и цензура. Беше интригуващо време, в което нямаше пари и регламент за кино в България. Затова започнах да проучвам къде може да се намери финансиране. Тогава по-опитните от мен продуценти Владимир Андреев и Росица Вълканова ми казаха за питчинг форумите в Европа, където можеш да презентираш идеята си пред различни международни телевизии и фондове. Така открих форума в Амстердам, където с режисьора Андрей Паунов представихме за първи път български филм. Това беше „Георги и пеперудите“. С късмета на начинаещия събрахме парите от раз, а след това този филм се превърна в най-успешния български документален филм след промените и всеобщ любимец на публиките у нас и по света. 

 МАРТИЧКА БОЖИЛОВА В ЦЕНТРАЛАТА НА НЕТФЛИКС 

Какво ви даваше увереност, преди време, а сега?

И преди, и сега увереност ми дават хората, които са до мен. Освен Мисирков и Богданов, с които владеем различни „суперсили“, които сме усъвършенствали през годините, и които като се сглобят в едно, се получават филмите на Агитпроп, около мен са изключителните ми дългогодишни колеги Нели Русева, Михаил Илиевски, Неда Миланова и Кеворк Ванлян. С някои от тях сме заедно даже от времето преди Агитпроп.

Какви предизвикателства трябва да преодолявате в настоящия момент?

Предразсъдъците относно това откъде съм, и че съм жена продуцент. Сега това го усещам по-силно, тъй като амбицията ми е по-голяма, а темите и проектите още по-значими. Тогава средата рязко става по-враждебна и подозрителна.  

Моите впечатления са, че продуцирате и развивате, по-скоро, неординерни проекти – като „Георги и пеперудите“ с награда „Сребърен вълк“ от фестивала IDFA (2004) – Амстердам, Нидерландия (Била съм член на жури там и отговорно твърдя, че това е най-авторитетният фестивал за документално кино не само в Европа.), „Проблемът с комарите и други истории“, „Момчето, което беше цар“, „Колите, с които нахлухме в капитализма“, „Да летиш с плавници“. Да не говорим за игралния филм на Адина Пинтилие (румънско-българска копродукция) „Не ме докосвай“, който е носител на „Златна мечка“ от Берлинале 2018 г. Какви проекти ви интересуват и как ги избирате? Давате път и на много млади режисьори.

Проектите, които избирам, са съчетание от прекрасна идея, която кореспондира със собствената ми визия и вкус и от човека зад тази идея – твореца. Двете неща са еднакво важни за мен, тъй като дори да имаш най-прекрасния проект, ако хората зад него не споделят обща амбиция и план за действие, няма да се получи. Всеки филм е пътешествие, което трае години и е изпълнено с прекрасни, но и с много трудни моменти. Продуцентът и режисьорът трябва да са готови да извървят целия път заедно „в добро и в зло“.

Давам си сметка, че съм продуцирала и копродуцирала първите филми на режисьорите: Андрей Паунов, Тонислав Христов, Мария Аверина, Светослав Стоянов, Борис Десподов, Мисирков и Богданов, Адина Пинтилие и много други. Както и доста от следващите филми на много от тях. Взаимно сме се учили, развивали и сме преодолявали редица препятствия. Това ме е направило по-опитна и по-уверена. Същевременно, непрекъснато съм била отворена и към сериозни и качествени проекти, идващи от творци и професионалисти, с които съм била щастлива да работя през годините – както режисьори, така и продуценти от всички точки на света. Тези срещи винаги са се случвали във важни моменти от професионалния ми път. Бих искала да спомена, далеч без да съм изчерпателна, белгийския продуцент и експерт Пол Пауелс, британския продуцент и мениджър на Channel 4 Питър Дейл, големите немски продуценти Томас Куфус, Томас Тийлш и Симоне Бауман. Шведския визионер и мениджър на т. нар „Trollywood“ Томас Ескилсон, при когото направих стажа си навремето. Режисьорите Щефан Швитерт, Петер Керекеш, Галин Стоев, Илиян Метев, Стефан Командарев, Георги Тенев. 

От такива срещи съм се научила винаги да споделям наученото и опитността ми с младите колеги, които имат сетивата и амбицията да стигнат високо в професията. Щедростта, която съм получавала от моите учители и спътници по пътя, ме кара да предавам нататък наученото и изстраданото от мен.

 СЪС СТАТУЕТКАТА „ЗЛАТНА МЕЧКА“ ОТ БЕРЛИНАЛЕ 2018 ЗА ФИЛМА НЕ МЕ ДОКОСВАЙ (2018, РЕЖИСЬОР АДИНА ПИНТИЛИЕ) 

Почти всичките ви филми имат национални и международни награди, как се отнасяте към наградите? Разкажете за фестивалните си участия. 

Наградите в киното са много важни и би било непочтително да се пренебрегват. Имам късмета и привилегията филмите ми да са носители на едни от най-престижните награди за кино в света. Измежду най-любимите ми са наградите на публиката. Наградите носят удовлетворение след често пъти дългия и неблагодарен път на правенето на един филм. Когато дойде признанието, сякаш всичко си е заслужавало, и ти дава сили да започнеш отново. Агитпроп е може би най-награждаваната българска филмова компания. Гордеем се с това и се стараем да държим летвата високо и да експериментираме повече. 

Международните фестивали и пазари са моите обичайни работни места. Там за първи път тествам публиките за новия филм, но и идеите за следващи проекти. 

Какво е мястото на копродукциите във вашата продуцентска дейност? Работите с толкова много авторитети от световен мащаб. Как реализирате контактите си с колеги от други страни?

Международният филмов свят не е много голям, но не е за всеки, а не е и нужно. Това, че съм избрала пътя на копродукцията в почти всички от филмите, които съм продуцирала, предопределя и амбицията, и потенциала им. Това е ниша, в която не е лесно да се задържиш. Изтощително е, а често и обезсърчително. Но всеки следващ успех носи най-високо професионално удовлетворение. Мисълта, че милиони хора по света стигат до филма ти чрез филмовите канали и платформи за разпространение в различни точки на света, ме движи напред.

През 2020 г. създадохте фестивала Sofia DocuMENTAL. Какви бяха мотивите, амбициите? Как се разви фестивалът през годините и какви са очакванията ви за бъдещето? Какво е неговото значение за България, а и за европейското кино?

Преди 15 години създадохме Балканския документален център (bdcwebsite.com), който днес ръководя заедно с мениджъра му Неда Миланова. Появата на центъра се случи по необходимост – дотогава само единици от документалните филми в Югоизточна Европа имаха международни успехи. Организацията се превърна в дом – буквално и преносно – за документалистите на Балканите. Към днешна дата, благодарение на сериозната подкрепа на програма „Творческа Европа“ Медиа, много солидна балканска мрежа от професионалисти е представена на едни от най-големите филмови фестивали и пазари в Европа. 

Фестивалът София ДокуМЕНТАЛ (documental.bg) дойде, за да запълни отдавна празната ниша в столицата на качествено и интригуващо документално кино, което третира най-важните теми за света и за нас. Фестивалът е проект на Балканския документален център. От самото си начало фестивалът връчва награда за най-добра жена режисьор и награда на публиката. Запазена марка на фестивала е специално построеното „Pop-up“ документално кино в подлеза на Ларгото – точно в средата на „триъгълника на властта“. Целта на фестивала е да създадем млада и активна публика, която се увеличава с всяка година. В петото издание (30 септември – 6 октомври 2024 г.) сме предвидили и Балкански документален пазар, който ще затвърди София като център на документалистиката в региона и ще привлече много професионални чуждестранни гости. Събитието е привлекателна точка също и за изкушени от документалистиката млади хора, които се присъединяват към екипа ни като доброволци и колеги. 

Какво мислите за българското документално кино, а за документалното кино по света? За втора поредна година „Златна мечка“ на Берлинале печели документален филм. Признавам, че аз самата съм изкушена повече от документалното, отколкото от игралното кино, разбира се, без да обобщавам.

Документалното кино е модерно. Освен че след пандемията и стачката на сценаристите, документалното съдържание стана много търсено, несигурността в света се увеличи многократно и в такъв момент на войни, болести и непредвидимост единствено документалните филми могат да донесат информация, емоция и съпреживяване. Обществото има нужда да знае и да види какво се случва с него и около него. Създаването и показът на документални филми е задача и задължение на всяка демократична държава. Типично за нашата част от света, документалното кино е в сериозна степен маргинализирано и подценено. Все още са отделни примерите за добро и качествено българско кино. Гордея се, че филмите, които напоследък се откроиха и постигнаха огромни успехи, произлизат от „инкубатора“ на Балканския документален център – „Тихо наследство“ на Петя Накова, „Нямаш място в нашия град“ на Николай Стефанов, „Тайният живот на Вера“ на Тонислав Христов. Но първите два, както и последният ни филм, който обиколи света, „Една провинциална болница“ на Илиян Метев, Иван Чертов и Златина Тенев, не са финансирани за производство нито от филмовия център, нито от българска телевизия. 

 МАРТИЧКА БОЖИЛОВА, БОРИС МИСИРКОВ И ГЕОРГИ БОГДАНОВ 

„Агитпроп“ продължава да създава интригуващи и важни за времето си документални филми. Но освен тях, в центъра на вниманието ми все повече са проекти за игрални филми и сериали, които са отново силно вдъхновени и базирани на реалността или на сериозни документални проучвания. Освен сериала „Денят на бащата“, обявен за най-добрия български сериал на 2019 г., сега предстои премиерата на първата официална българска копродукция на сериал, подкрепена от Националния филмов център, „Операция Сабя“ за убийството на сръбския премиер Зоран Джинджич, което промени Балканите завинаги. Сред новите филми на „Агитпроп“ е и хорър-драмата „Работническата класа отива в ада“ на Младен Джорджевич. Българската премиера предстои в рамките на Балканския конкурс на София Филм Фест. Скоро ще срещнат своите зрители и документалните дебюти на София Стойчева „Неравноделната душа“ и на Пепа Христова „Странджа“, както и игралният дебют на Магдалена Илиева „Пакет Вечност“. 

Щастлива съм да работя вече с жени режисьори поне толкова, колкото и с мъже режисьори. Все повече развивам амбициозни проекти с активна за обществото позиция и дебат. Това е моят начин чрез работата ми да предизвиквам дебат за най-ценните човешки придобивки, които можем лесно да изгубим: свобода, демокрация, толерантност и правото да обичаш.

 

* Текстът е част от проекта на сп. КИНО „Развитие на българския продуцентски модел през годините. Пресечна точка на филмово производство и филмово творчество. Трамплин за утвърждаване на българското кино на световен екран“, който се реализира с подкрепата на Национален Фонд „Култура“.