БОРЯНА ПАНДОВА
(ФОТОГРАФИЯ, МОДА, ЦИЦИ, НАЦИТА, ОГЛЕДАЛА, ВОЙНА, КАЛ, СМЪРТ И АВОКАДО) – ПЪРВА ЧАСТ
ЗА ТРАВМИТЕ! ЗА ФОТОГРАФИЯТА!
Има текстове-трамплини, които те изстрелват в знойното небе на лятото със заряда на самоделната прашка на селски малчуган. Има лепкави текстове, които засмукват тежко надолу. Има текстове-звънчета – като пролетен поток – бълбукащи букви гъделичкат ушите. И текстове-писти… и така нататък.
Този ще е натрошен – назъбени парчета огледало, които отразяват всевъзможните ъгли към действителността. Защото понякога е така – минаваме през живота, без успех да се сглобим и без това да значи, че не сме се задъхвали в страсти и смешки. Може би дори напротив. Но почупени.
„Има видове рани. Не само тези, които се виждат“ – ни подготвя трейлърът на биографичния филм Lee (2024), посветен на Лий Милър и продуциран от Кейт Уинслет, която изпълнява и главната роля.
Не по-лоша подгрявка към разказа за живота на Лий Милър е проверката в речника:
lee: noun[1]
1. the sheltered side of something; the side away from the wind;
2. shelter from wind or weather given by an object.
ЛИЙ МИЛЪР, СНИМКА: © МAН РЕЙ
От едната страна на ироничната везна на съдбата са струпани болка и несправедливост, които в живота на Лий се стоварват като серия юмруци в носа, които те държат в играта, докато преглъщаш кръв.
От другата, стои забележителното ѝ наследство – чувственият поглед и магнетичното присъствие, белязали всичко, с което се е захванала – от модата, през сюрреализма и военната фотография, до кулинарията (ще стигнем и до златните кюфтета).
МОДНА ФОТОСЕСИЯ ЗА „PETERSHAM ON WOOL“ В СТУДИОТО НА VOGUE В ЛОНДОН, 1944, СНИМКА: ЛИЙ МИЛЪР, © LEE MILLER ARCHIVES / ALL RIGHTS RESERVED
Удивително е, че Лий е била първопроходник в повечето от тези сфери. Ролята ѝ като военен кореспондент за дамско списание по време на войната е безпрецедентна – такава позиция за жени не съществува. Лий я изобретява и това не е първият път, когато е пионер например самоназначава се за ученичка и асистентка на Ман Рей.
ПИКАСО И ЛИЙ МИЛЪР В НЕГОВОТО СТУДИО, ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА ПАРИЖ, ФРАНЦИЯ 1944, СНИМКА: ЛИЙ МИЛЪР, © LEE MILLER ARCHIVES / ALL RIGHTS RESERVED
В интервю Кейт Уинслет отбелязва, че Лий „предефинира женствеността, превръщайки я в синоним на устойчивост, сила, смелост“. Твърдение, което ме кара да се замисля за наложеното схващане на женствеността. Много от жените, които познавам, се отличават именно с кураж и неподозирана сила за преодоляване на изпитания, които, по волята на личния избор, би следвало изобщо да не съществуват.
Така че този текст можеше да започне и така:
„I know no woman – virgin, mother, lesbian, married, celibate – whether she earns her keep as a housewife, a cocktail waitress, or a scanner of brain waves – for whom her body is not a fundamental problem: its clouded meaning, its fertility, its desire, its so-called frigidity, its bloody speech, its silences, its changes and mutilations, its rapes and ripenings“. (Adrienne Rich, Of Woman Born, 1976)[2]
Все пак да започнем отнякъде. Да кажем от Google.
КОЯ Е ЛИЙ МИЛЪР?
Може би още не сте чували за нея или вече сте чукнали едно търсене и сте прочели най-популярните етикети, които висят от името ѝ:
– модел;
– фотографка;
– муза на сюрреалистите, най-вече ученичка и любовница на Ман Рей;
– военен кореспондент за Vogue;
– момичето, което се изкъпа във ваната на Хитлер;
– гурме готвач.
Елизабет Милър е родена на 23 април 1907 г. в Покипси, Ню Йорк, САЩ. На 15 г. е изключена от училище за лошо поведение, след което се лута в образованието си, като гравитира около различни сфери на изкуството. На 18 г. заминава за Париж, за да учи осветление, сценография и костюми в новооткрития L'École Medgyés pour la Technique du Théâtre в продължение на седем месеца, след което отново се връща в Ню Йорк. На 19-годишна възраст напуска дома си завинаги и се записва в Лигата на студентите по изкуства в Манхатън, където учи рисуване и живопис. Преди да навърши 20 години, започва кариерата ѝ на модел, която я среща с най-големите имена във фотографията. Появява се на кориците на Vogue и Vanity Fair и става популярна в цяла Америка. Две години по-късно започва да снима и става асистент и партньор на Ман Рей в Париж. Отваря собствено студио, снима сама и в тандем, участва в изложби.
През 1930 г. Лий се връща в Ню Йорк и основава студио. В онази тежка година това е дързък, но сполучлив ход. Лий носи целия парижки шик със себе си, което я изстрелва пред останалите модни фотографи. Усилено снима продукти и портрети на всички известни лица и за две години студиото се превръща в задължителното място, където трябва да се снимаш. В Ню Йорк Лий Милър се омъжва за египетския милионер Азиз Елуи Бей, затваря студиото си и заминава за Кайро. Там, изморена от монотонния живот, започва да пътешества из пустинята с фотоапарата си Rolleiflex.
През 1937 г. среща сюрреалиста Роланд Пенроуз, който става неин втори съпруг и баща на сина ѝ Антъни. През 1939 г., в началото на войната, напуска Египет и се установява при Пенроуз в Лондон, където става фотограф за Vogue, игнорирайки заповедите на американското посолство да се върне в САЩ. На 35 години (през 1944-та) Лий става официален военен кореспондент, акредитиран към въоръжените сили на САЩ. Отразява освобождаването на Сен Мало от германска окупация, както и освобождаването на два концентрационни лагера: Бухенвалд и Дахау. Снимките ѝ са едно от първите фотографски доказателства за Холокоста – смразяващ поглед върху зверствата, извършени от нацистите в лагерите.
РЕГИНА ЛИСО, НАСКОРО ПОЧИНАЛА ДЪЩЕРЯ НА НАЦИСТКИ ЗАМЕСТНИК КМЕТ – ЕДНА ОТ МНОГОТО СНИМКИ ОТ СЦЕНИТЕ НА СЕМЕЙНИ САМОУБИЙСТВА В NEUES RATHAUS В ЛАЙПЦИГ, 1944, СНИМКА: © ЛИЙ МИЛЪР
След раждането на сина им Лий и Роланд се преместват във Фарлийс – ферма в провинцията на Източен Съсекс. Лий страда от посттравматично стресово разстройство, следродилна депресия и алкохолизъм. През последните две десетилетия от живота си изоставя професионалната фотография и се превръща в награждаван гурме готвач. Участва в конкурси, печели награди и популярност с ястията си, вдъхновени от сюрреализма.
Умира от рак на 21 юли 1977 г. във Фарлийс Фарм Хаус.
МЪЖЕ ИЛИ АНАТОМИЯ НА ЕДНА МУЗА
Животът на Лий Милър е серия от трансформации, които, сякаш по ирония, са катализирани от мъже. Те са огледала на нейните амбиции или препятствия, които преодолява, за да се преоткрие. Ето още една перспектива към нейния живот:
ЛИЙ С БАЩА СИ, СНИМКА: © МАН РЕЙ
Теодор Милър (бащата с камера)
Теодор Милър е фотограф-любител. Притежател на Kodak Brownie и домашна лаборатория. От него Лий научава основите на занаята и започва да снима на 10-годишна възраст. Теодор Милър снима дъщеря си през целият ѝ живот.
ЛИЙ И ТЕОДОР ВЪВ ВЕНЕЦИЯ, 1960, НЕИЗВЕСТЕН ФОТОГРАФ
Мъжът Х (семеен приятел)
На 7-годишна възраст Лий е поверена на грижата на роднини, докато майка ѝ се нуждае от лечение. По време на престоя си е изнасилена от семеен приятел. Остава не само травматизирана, но и с гонорея – заболяване, което по онези години е лекувано с инвазивни, болезнени процедури, които е принудена да издържа години наред. Извършителят не е заловен, нито наказан. Напротив, Лий трябва да мълчи, за да не опозори семейството си.
Теодор Милър (баща) втори път
В светлината на преживяното, хобито на баща ѝ да я снима гола (сесиите продължават докато Лий е 23-годишна) звучи неуместно, макар излъчването на Лий да изразява противното – внушението е за съпричастност и осъзнаване на стойността на добрата актова снимка. Можем единствено да спекулираме с тълкуването на взаимоотношенията им. Той е този, който я поставя зад камерата, но и този, който я превръща в обект пред нея – дъщеря и модел; невинност и форма – Лий, която никога не остава само наблюдател или само наблюдавана.
Лий остава близка с баща си до края.
Конде Наст (издател на Vogue, Vanity Fair, New Yorker)
Манхатън, 1926-та, камион е на път да блъсне 19-годишната Лий. Човекът, който успява да предотврати инцидента, измъквайки я в последния момент изпод гумите, я „слага“ на кориците на Vogue и Vanity Fair. Историята гласи, че Милър припада в ръцете му, а бизнес нюхът и естетическият компас на Наст са отлично настроени, за да разпознаят подаръка от съдбата. Лий се превръща в любим модел и позира пред обективите на ключови модни фотографи, между които Едуард Стайхен, Джордж Хойнинген-Хюне и Арнолд Генте.
Едуарт Стайхен (фотограф)
Снимка на Лий Милър, направена от Стайхен, е използвана за рекламна кампания на дамски хигиенни продукти Kotex. Това е първата реклама на менструална хигиена, в която се вижда реален човек. Рекламата се появява от юли 1928 г. до 1929 г. Америка е ужасена.
Милър е публично поругана – никоя порядъчна жена не би се асоциирала публично с менструация! Това, заедно с все по-отчетливото желание да застане от другата страна на камерата, бележат края на кариерата ѝ на модел. Ето и популярният цитат, придружаващ историята:
„I’d rather make a picture than be one“.[3]
Донякъде от неудобство за така развилата се ситуация и с желание да оправи нещата, Стайхен запознава Лий и Ман Рей.
Ман Рей (фотограф, художник, сюрреалист)
Милър заминава за Париж, където се самоназначава за асистент на Ман Рей – двама американци в културната столица на света. Срещат се в кафене, а разговорът им звучи съвсем сюр:
ПОРТРЕТ НА ЛИЙ, СОЛАРИЗАЦИЯ, СНИМКА: © МАН РЕЙ
Лий: Здравейте, аз съм новата Ви ученичка.
Ман Рей: Не, не сте, не приемам ученици, а и заминавам на почивка.
Лий: Да, съм и идвам с Вас.
СОЛАРИЗИРАН ПОРТРЕТ НА НЕИЗВЕСТЕН МОДЕЛ, СНИМКА: © ЛИЙ МИЛЪР
Останалото е история – бурна, любовна, емоционално и творчески плодородна. Ман Рей заразява Лий със сюрреализма и я учи на тънкостите в занаята, но и взема не по-малко от нея – все пак тя носи през океана последните визуални тенденции от модния свят на Ню Йорк.
Едно от съвместните им открития (известен с което става Ман Рей) е соларизацията – техника, чийто ефект е очертаването на обектите с черен контур. Популярната версия е, че докато проявявали на тъмно в лабораторията, плъх притичал през краката на Лий. Последвал писък и светване на лампата, почти едновременно съпроводено с нов писък – този на Ман Рей (Не светваш, докато проявяваш!). Скок – гасене – мятане на негатива във фиксажа и ето я мишата история зад откриването на соларизацията – негатив и позитив в едно изображение – сюрреализмът трябва да е завиждал сам на себе си в този момент!
Ман Рей снима мода, сюрреалистични изображения, но и много актови снимки на Лий, определяни от някои като най-добрите му произведения изобщо – интимни, пропити с чувственост. Вълшебната им връзка обаче не издържа симетрично на модата в отношенията в онзи момент от историята.
Сюрреалистите вярват в идеята за свободната любов – сексът е нещо различно от любовта. Тази идея за свобода е щастливо прегърната от мъжете, но, уви, не се предполага да се ползва и от жените – лицемерие, което Лий няма как да допусне. Ман Рей се докарва до луда ревност от аферите, в които се впуска Лий. „L'amour fou!“ Все пак двамата остават близки приятели до края.
НЕРАЗРУШИМ ОБЕКТ, РЕДИМЕЙД. ПРЕЗ 1923 г. МАН РЕЙ СЪЗДАВА ПОПУЛЯРНИЯ СИ АСЕМБЛАЖ НЕРАЗРУШИМ ОБЕКТ (МЕТРОНОМ С ПРИКРЕПЕНО ОКО). ДЕСЕТИЛЕТИЕ ПО-КЪСНО, СЛЕД ОПУСТОШИТЕЛНА РАЗДЯЛА С ЛИЙ МИЛЪР, ЗАМЕНЯ ОРИГИНАЛНОТО ОКО С ИЗРЕЗКА ОТ СНИМКА НА ОКОТО НА МИЛЪР И ПРОМЕНЯ ЗАГЛАВИЕТО НА ОБЕКТ, ПРЕДНАЗНАЧЕН ЗА РАЗРУШАВАНЕ. ИМА И ИНСТРУКЦИИ: „ИЗРЕЖЕТЕ ОКОТО ОТ СНИМКАТА НА ЛЮБИМ ЧОВЕК, С КОГОТО НЕ СЕ СРЕЩАТЕ ПОВЕЧЕ. ПРИКРЕПЕТЕ ОКОТО КЪМ МАХАЛОТО НА МЕТРОНОМА И РЕГУЛИРАЙТЕ ТЕЖЕСТТА, ЗА ДА ОТГОВАРЯ НА ЖЕЛАНОТО ТЕМПО. ПРОДЪЛЖАВАЙТЕ, ДОКАТО ИЗДЪРЖИТЕ. С ДОБРЕ НАСОЧЕН УДАР С ЧУК ОПИТАЙТЕ ДА УНИЩОЖИТЕ ВСИЧКО С ЕДИН УДАР“. (ПРЕВОД: МОЙ)
Азиз Елуи Бей (египетския бизнесмен и съпруг No. 1)
Лий се омъжва за Азиз Елуи Бей. Изоставя студиото си в Ню Йорк и заживява в Кайро. Осигуреният живот и липсата на творческа среда и ангажименти в Египет бързо я отегчават, Лий посяга към камерата и прави някой от емблематичните си снимки по време на пътувания в пустинята.
„Всичко в проклетото място е бежово или друг подобен нюанс на пясъчна дюна… и е тъпо… каквито могат да бъдат само нещата, създадени в безобиден „добър вкус“… и всички толкова се страхуват от цвета… точно като цялото общество тук, постоянно облечено в черен сатен и перли.“[4]
ПОРТРЕТ НА ПРОСТРАНСТВОТО Е ЕДНА ОТ НАЙ-ЕМБЛЕМАТИЧНИТЕ СЮРРЕАЛИСТИЧНИ СНИМКИ НА ЛИЙ МИЛЪР. ПУБЛИКУВАНА Е В LONDON BULLETIN ПРЕЗ 1938 Г. И ВДЪХНОВЯВА КАРТИНАТА ЦЕЛУВКАТА НА БЕЛГИЙСКИЯ СЮРРЕАЛИСТ РЕНЕ МАГРИТ. НАПРАВЕНА Е В ПУСТИНЯТА КРАЙ СИВА, ДОКАТО ЛИЙ ЖИВЕЕ В КАЙРО И Е ОМЪЖЕНА ЗА ПЪРВИЯ СИ СЪПРУГ АЗИЗ ЕЛУИ БЕЙ, И СЕ ОПИТВА ДА СВИКНЕ С ЖИВОТА НА БЕЗДЕЛНА ДАМА. ЛИЙ КОПНЕЕ ДА СЕ ВЪРНЕ ПРИ ПРИЯТЕЛИТЕ СИ В ПАРИЖ, А ТОЗИ КОПНЕЖ НАМИРА ИЗРАЗ В ПОРТРЕТ НА ПРОСТРАНСТВОТО.
Азиз е наясно, че за човек като Лий животът в Кайро няма да е достатъчен и я насърчава да посети приятелите си в Париж. Там тя среща британския художник и куратор Роланд Пенроуз, за когото няколко години по късно се омъжва. Джентълмен докрай, Азиз остава приятел с нея и втория ѝ съпруг. При раздялата ѝ подарява цялата си любов и папка с акции. За да е винаги независима.
Роланд Пенроуз (британския художник сюрреалист и съпруг No. 2)
Художник, сюрреалист, колекционер, писател, историк, известен най-вече с кураторската си работа. Посветен на популяризирането на модерни и съвременни художници. Автор на книги за изкуството, както и на книги за своите приятели: „Пикасо“ (1958), „Миро“ (1970), „Ман Рей“ (1975) и „Антони Тапиес“ (1977), както и на автобиографията си „Scrap Book“, 1900 – 1981, публикувана през 1981 г. През 1936 г. е един от организаторите на Лондонската международна сюрреалистична изложба, която води до създаването на английското сюрреалистично движение. Съосновател на Института за съвременни изкуства в Лондон през 1947 г. За своя принос в областта на съвременното изкуство е удостоен с рицарско звание – Ордена на Британската империя. Заживява с Лий в Лондон в момента, в който Втората световна война влиза във Великобритания.
Дейвид Е. Шърман (фоторепортер на Life)
Милър става първата жена – акредитиран военен кореспондент на Vogue. На първо време желанието ѝ да отразява войната изглежда невъзможно – англичаните не биха допуснали жена на фронта. Именно Шърман я подсеща за американския ѝ произход и точно това позволява заминаването ѝ.
ЛИЧНА КАРТА НА ВОЕНЕН КОРЕСПОНДЕНТ, ИЗДАДЕНА НА 30 ДЕКЕМВРИ 1942 г. НА ЛИЙ МИЛЪР ОТ ВОЕННОТО МИНИСТЕРСТВО ВЪВ ВАШИНГТОН ЗА СЛУЖБА В АРМИЯТА НА САЩ, СНИМКА: © СТУДИОТО НА VOGUE. AМЕРИКАНСКИЯТ Ѝ ПАСПОРТ Ѝ ПОЗВОЛЯВА ДА СТАНЕ ЕДНА ОТ САМО ЧЕТИРИТЕ ЖЕНИ ФОТОЖУРНАЛИСТИ, АКРЕДИТИРАНИ ЗА ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ НА САЩ. С ИЗКЛЮЧЕНИЕ НА МАРГАРЕТ БУРК-УАЙТ, НАЙ-ОПИТНАТА ОТ ТЯХ, ВСИЧКИ ТЕ ПРИЕМАТ МЪЖКО ЗВУЧАЩИ ИМЕНА: ТОНИ ФРИСЕЛ, ДИКИ ЧАПЪЛ, ЛИЙ МИЛЪР.
Разбира се, Лий е Лий – заминава с ушита по поръчка униформа, със специално скроено парче отзад на полата, подчертаващо формите ѝ.
Заедно с Шърман следват 83-та пехотна дивизия на американската армия, докато напредва на фронта. Снимат освобождението на Париж, битката при Сен Мало, полеви болници в Нормандия и освобождаването на концентрационните лагери Дахау и Бухенвалд.
ПАДАНЕТО НА ЦИТАДЕЛАТА СЕН МАЛО ПОД СЪЮЗНИЧЕСКА ВЪЗДУШНА БОМБАРДИРОВКА С НАПАЛМ, 1944, СНИМКА: ЛИЙ МИЛЪР, © LEE MILLER ARCHIVES / ALL RIGHTS RESERVED
ЛИЙ МИЛЪР НА ВХОДА НА КРЕПОСТТА СЕН МАЛО, СНИМКА: ДЕЙВИД Е. ШЪРМАН, © LEE MILLER ARCHIVES / ALL RIGHTS RESERVED
Може би най-близката и необременена перспектива за Лий Милър идва от Дейвид Шърман – човекът, чийто разказ остава неподправен от драматичните разрези на архивите и биографиите. Останалото е филтър, въпрос на личен избор дали да се довериш.
Адолф Хитлер
Същия следобед, след Дахау, Милър и Шърман попадат в апартамент на Хитлер в Мюнхен, по това време вече американски щаб. Не са се къпали от седмици, когато откриват, че от тръбите тече топла вода. Лий бързо съобразява, че освен вземането на душ, това е и рядка фотографска възможност. Двамата с Шърман се снимат един друг във ваната на Хитлер. Снимката на Лий (за разлика от тази на Шърман), придобива световна популярност.
ЛИЙ ВЪВ ВАНАТА НА АДОЛФ ХИТЛЕР, 30 АПРИЛ 1945 г., СНИМКА: ДЕЙВИД ШЪРМАН, © LEE MILLER ARCHIVES / ALL RIGHTS RESERVED
Няколко акцента болезнено усилват историческата стойност на фотографиите. Върху постелката пред ваната са изути калните (с калта на Дахау) ботуши на Милър. За портрета на Шърман Лий отваря кадъра, така че да се вижда и душа – препратка към зверствата, извършвани от изрода, в чиято точно вана измиват това, което може да бъде отмито. Шърман е с еврейски произход. Това е акт на победител.
По същото време Хитлер и Ева Браун се самоубиват в бункер в Берлин. Шърман и Милър научават по-късно за това.
Антъни Пенроуз (син)
Антъни е синът на Лий и Роланд. Ражда се, когато животът на майка му е обгърнат в сянка. След кошмарите на войната Лий е завладяна от ПТСР, което се усложнява от следродилна депресия и алкохолизъм.
„Истината е, че аз почти не познавах майка ми приживе. През първите двадесет години от живота ми, тя сякаш отсъстваше, потънала дълбоко в посттравматичното стресово разстройство, резултат на видяното и преживяното по време на Втората световна война“ – споделя Антъни Пенроуз.
След края на войната и отказът на Vogue да публикува снимките ѝ, Лий унищожава част от архива си, а друга затваря на тавана и не разкрива тази част от живота си дори пред сина си. Той я познава, като „алкохолизирана истеричка, за която дори хващането на влака е грандиозно събитие“, без да има представа за събитията, които са я оформили. Едва след смъртта ѝ, когато намира кутии с негативи, писма и снимки, Антъни открива другата страна на живота ѝ – бляскава, сурова, съкрушителна. Това променя всичко. Той се посвещава на грижата за нейното наследство, превръщайки се в неин биограф. Заедно с дъщеря си основават Lee Miller Archives, The Penrose Collection и Farleys House & Gallery Ltd.
Но тук се прокрадва и друга сянка. Снимките и спомените, които Антъни споделя, осветяват и по-различна реалност – за детство, изпълнено с вълнуващи срещи и забавления, които майка му е внасяла в живота му и с каквито малко хора могат да се похвалят. Не бих си позволила да подлагам валидността на нечии преживявания на съмнение, но си позволявам да споделя интуитивното си усещане, че за пореден път някой „яхва“ живота на Лий Милър – Лий – муза, дори след смъртта си.
В последните години тя решително отказва да говори за тази част от живота и творчество си. Нейната тишина е избор. А онова, което Антъни прави след смъртта ѝ, неизбежно повдига въпроса запазваме ли паметта на твореца или прекрачваме границата на неговата воля? Така или иначе, фактът остава: без неговите усилия, светът можеше да изгуби тази част от историята на Лий Милър. Антъни Пенроуз „работи“ своята майка и дори с цената на известна доза интерпретация, грижата и популяризирането на безценното ѝ наследство дължим на усилията му.
POST SCRIPTUM: СЮРРЕАЛИСТИТЕ
Пикасо, Дора Мар, Жан Кокто, Ман Рей, Маркс Ернст, Леонора Карингтън, Пол и Нуш Елуард – най-близките приятели и съмишленици на Лий Милър. Лицата им, запечатани в снимките за спомен, разказват за ярко, наситено с идеи и емоции време. Сюрреализмът е нейната съдба и спасение. Тя е неговата муза. Движение, което я приема такава, каквато е: едновременно обект и творец, муза и майстор, жертва и победител. Казват, че на въпроса дали е феминистка, Лий винаги отговаряла: „Аз съм сюрреалистка“.
МАСАТА НА ПЕНРОУЗ ИЛИ КАК СЕ РАЖДА ЕДИН ФИЛМ
Първоначалният импулс за този текст беше да е рефлексия към филма, който очаквах с вълнение по линия на симпатиите ми към Лий Милър и с особената нервна възбуда на всеки, чиято професия става сюжет на киноразказ. Импулсът вяло клюмна, след като изгледах Лий.
Историята започва с една маса. През 2015 г. Кейт Уинслет получава обаждане от приятели антиквари – открили са масата на семейство Пенроуз – същата, около която са се събирали едни от най-значимите художници на XX век. Уинслет я купува и, седнала пред нея, се запитва защо досега никой не е направил филм за Лий Милър. Девет години по-късно филмът е факт, а актрисата разказва тази история в десетки интервюта, като престъпник, наизустил алибито си – със същите паузи и въздишки, които щедро изпъстрят и самия филм.
ВЛЯВО: ЛИЙ МИЛЪР ВЪВ ВАНАТА НА ХИТЛЕР, ВДЯСНО: КЕЙТ УИНСЛЕТ В СЦЕНА ОТ ФИЛМА ЛИЙ (2024, РЕЖИСЬОР ЕЛЪН КУРАС)
Лий (Lee) е амбициозен проект, който се опитва да разкаже за необикновения живот на американката – супермодел, превърнала се във военен фотокореспондент през Втората световна война. Синът на Лий – Антъни Пенроуз, е отдаден партньор в създаването на филма – осигурява достъп до архивите на майка си, които Уинслет има възможност да изучава във Фарлийс Фарм (Съсекс), където Лий е живяла след войната: „Възможността да разгледам всичките ѝ фотографии беше жизненоважна, но повече от всичко ми помогна четенето на писмата ѝ“.
Когато първоначално се свързва с Пенроуз, той споделя: „Много хора са се опитвали да правят филми за Лий, имаме цяла кутия със сценарии на тавана, които никога не са били реализирани. Просто не успяха да я разберат напълно“. Това е поредният филм, в който Кейт Уинслет продължава тенденцията да изпълнява силни женски образи, базирани на истински личности. Убедена е, че филмът трябва да бъде режисиран от жена и така Лий се превръща в дебют на операторката Елън Курас (Блясъкът на чистия ум / Eternal Sunshine of the Spotless Mind) като режисьор на пълнометражен филм. Курас и Уинслет се надяват филмът да разсее „представите за Лий Милър като модел и обект през погледа на много мъже-художници“ и в крайна сметка да промени начина, по който хората я възприемат – през забележителната ѝ работа и уникалната ѝ личност, а не само като муза и спътница на известни мъже. Сценарият е на Лиз Хана (Вестник на властта / The Post), Марион Хъм и Джон Коли и е базиран на биографичната книга на Антъни Пенроуз „Животите на Лий Милър“ („The Lives of Lee Miller“).
Въпреки силната история, някой добри сцени и успешното превъплъщаване на Уинслет, режисурата и сценарият не успяват да надхвърлят повърхностното разказване и следват клишираната формула – препускане през ключови събития, без задълбочаване. В стила на таблоидните заглавия с удебелени акценти за подчертаване на пикантното, филмът се движи като по списък от най-популярните митове и снимки на Милър и остава на нивото на поредната биографична драма, без да предлага нищо ново нито за Уинслет, нито за зрителите.
Чест похват е връзката между настояще и минало да се преразкаже, вместо да се разгърне в причинно-следствени връзки и психологически интерпретации, така че зрителят да може сам да я изживее. Преразказът е решен през интервю – класически спасителен пояс за разплитане на посукани сюжети. В едно от най-мрачните времена на модерната ни история – Втората световна, не се разгръща ужаса, през който един военен фотограф минава и цената на военната журналистика. Акцентът е върху Кейт Уинслет и умението ѝ да изпълнява драматични роли.
И все пак филмът има своята стойност – да насочи вниманието към една забележителна личност и е сигурно, че много хора ще потърсят допълнителна информация за Лий Милър, а това не е малко.
Впечатли ме интервюто с главния чуждестранен кореспондент на The Sunday Times – Кристина Ламб, с Кейт Уинслет. Ламб, която обикновено интервюира диктатори, повдига съществен въпрос: жените военни кореспонденти отразяват конфликтите различно, фокусирайки се върху истории, които мъжете биха пропуснали – съдбите на жени и деца, заглушените жертви на войната. Точно тази перспектива, толкова съществена за разбирането на Лий Милър, е докосната, но остава неизследвана във филма. Всъщност почти всичко важно за и от живота на Лий присъства в сюжета, но изисква допълнително проучване, за да се осмисли значението му. Ламб казва и друго: „най-трудното е не да си там, а да се върнеш“. Защото ако не можеш да се дистанцираш, не можеш да си свършиш работата. Шамарът идва, когато всичко приключи и останеш сам с отпечатъка, с осъзнаването, гнева, безсилието.
ТРАВМА И СИЛА. PHARMAKON
φάρμακον (phármakon) – старогръцка дума, означаваща едновременно лекарство и отрова, а също и изкупителна жертва.
Лий Милър не просто е живяла. Тя е оцеляла. Преживява не един тежки моменти, които е трябвало да бъдат потулени и понесени насаме. Нито един от ужасите, през които е преминала, не е бил излекуван или овъзмезден: изнасилване, обективизация, поругаване, ПТСР, следродилна депресия, алкохолизъм. По онова време подобни вътрешни разтройства не са добре адресирани. Днес по-лесно можем да намерим информация и подкрепа, а насърчаването да търсим такава се установи трайно в културата ни. Какво е усещала, как се е справяла и как това е решавало живота ѝ, е въпрос на лични убеждения и свободна интерпретация, които не бива да се налагат, но е важно да се дискутират.
СУПЕРТРАВМИРАН СУПЕРМОДЕЛ
Преживяно сексуално насилие е травматично събитие, което често поражда усещане за пълна загуба на контрол над тялото и личното пространство. Изборът да станеш модел може да бъде интерпретиран през различни психологически, емоционални и социални аспекти, свързани с възвръщането на контрола над тялото и изграждане на нова идентичност – от идентичност на жертва, към тази на силен и уверен индивид, който контролира начина, по който е възприеман от обществото. Избор, който може да изглежда парадоксален – от пасивна жертва на насилие до някой, който се излага пред света – но зад който се крие титанична борба. Позирането дава възможност на човек да преосмисли тялото си като източник на сила, вместо на уязвимост и може да се тълкува като форма на възвръщане на собствеността – човек избира кога и как да представя тялото си. След преживяно сексуално насилие, много хора страдат от ниско самочувствие и негативно възприятие за тялото си. Кариерата на модел е възможност човек да получи признание, което да му помогне да възстанови самоувереността си и да се почувства ценен.
СРАМ
Изнасилването често носи дълбок срам, особено спрямо тялото. В случая с Лий инвазивното лечение, последвало ужасното преживяване също е трябвало да се пази в тайна – допълнително внушаване за обществен срам, който грози семейството. Като модел, човек може да се опита да се освободи от този срам, като открито покаже тялото си по начин, който е позитивен – символична независимост от събитията и хората, които са наранили индивида, и начин да докажеш, че въпреки миналото си в състояние да избираш своя собствен път и да се изразяваш по начин, който ти сам определяш. Кариерата на модел може да включва и форми на дисоциация – начин за емоционално дистанциране от тялото и виждането му като „инструмент“ или „предмет“ за работа, вместо като източник на болка. Начин да функционираш в професионален контекст, дори на фона на битката с травмата.
ФОТОГРАФИЯ, ИСТИНА, СМИСЪЛ
Подобни мотиви можем да открием и зад избора на човек да стане военен фоторепортер. Като жертва на насилие и несправедливост в детството си, Лий вероятно е стояла решително зад идеята да разкрива истината и е имала силно развито чувство за справедливост. Избор, който също може да се разглежда през призмата на психологическите механизми за справяне с травма и стремежа към намиране на смисъл.
Заглушаването (както вече споменах в живота на Лий Милър несправедливостта остава потулена) може да породи нуждата да дадеш глас на други жертви; да разкажеш историите им и да привлечеш внимание към страданията им, като опит за търсене на възмездие и не на последно място – възможност да трансформираш личната си болка в нещо значимо. Личните ни преживявания са дълбоко свързани с професионалните избори. Фотографията може да бъде начин да се канализира и обработва травмата. Документирането на сцени на страдание може да служи като катарзисен процес, който открива нова перспектива върху собствената болка.
ДЕМОНИТЕ НА ВОЙНАТА
Излагането на нови болезнени ситуации може да е подсъзнателен опит за повторение на преживяното или за справяне с болката чрез изправяне пред други видове страдание. Или опит човек да се постави в контролирана позиция, където наблюдава и документира насилието, вместо да бъде безпомощна жертва. Ако продължим да изтегляме нишката от интерпретации и разтворим полето на личното към професионалното, ще се изправим пред списък от качества, без които човек, избрал да отразява войната, не би могъл да се справи. Изисква се хладен ум и сила да понесеш непоносимото. В този смисъл, хора, преживели катаклизъм, понякога развиват форма на емоционална безчувственост, като начин да са по-малко уязвими към шок или стрес в опасни ситуации и по-способни да се справят с насилието и войната.
Естествено, гаранции няма. Дръзнеш ли да подложиш психиката си на суровата реалност, нищо не ти е обещано – нито изцеление, нито мир със собствените демони. Войната се превръща в нещо болезнено и лично за Лий – много от приятелите ѝ – поети, художници, журналисти – изчезват. Докато снима в концентрационните лагери, сетивата ѝ са пред взривяване – неистово оглеждане за познати лица сред купчините мъртви тела. Военната фотография е дуел със съдбата. Всяко натискане на спусъка на камерата е изстрел към реалността, но и към собствената душа. Лий наблюдава, запечатва, но и преживява чуждото страдание като огледало на своето. Тук травмата е цикъл: болката ражда смисъл, смисълът създава болка. Силата да го направиш не води задължително до катарзис или щастлив край.
КРИЕНИЦА СЪС СМЪРТТА
Валидни или не, тези интерпретации се разбиват в пореден абсурден обрат. Vogue спира да публикува снимките, с аргумент, че хората вече са преживели достатъчно и трябва да продължат напред. Лий нахлува в редакцията на списанието и в изблик на гняв и безсилие успява да унищожи част от негативите си. Тези изображения не са просто спомени; те са бойното поле, което е избрала, но на което също губи.
„Надявам се никой никога да не забрави за какво бяха тези снимки. Аз няма да забравя“. Думите ѝ са като ехо от войната, която никога не свършва. И все пак тя желае забравата. Скрива фотографиите в кутии, опакова спомена за собствената си болка и го заключва на тавана. Актът на скриване е опит човек да се справи с емоционалното страдание и моралните конфликти, възникнали по време на документирането на насилие и да се защити от повторна травматизация, която се възражда при всеки поглед към изображенията.
Военните фотографи често стават свидетели на човешко страдание, без да могат да се намесят или да предотвратят случващото се. Това може да породи дълбоко чувство за вина, което води до отказ да се споделят или използват снимките, защото се възприемат като свидетелство за собственото бездействие. От друга страна, човек може да чувства, че документите на страданието всъщност ги увековечават и че заснемането на чуждото страдание може да се възприеме като форма на експлоатация, вместо като акт на информиране или помощ, което повдига въпроса дали е етично да показва такива сцени.
СС-ОВЕЦ В КАНАЛ, БЕЛЕЖКИТЕ НА МИЛЪР НА ГЪРБА НА НЯКОИ СНИМКИ СА КРАСНОРЕЧИВИ ЗА „НИВОТО НА ХЛАД И ГНЯВ В СЪРЦЕТО Ѝ В ТОЗИ МОМЕНТ“, РАЗКАЗВА ПЕНРОУЗ, СНИМКА: ЛИЙ МИЛЪР, © LEE MILLER ARCHIVES / ALL RIGHTS RESERVED.
Освен като символ на миналото, в психоанализата негативите могат да се разглеждат като метафора за потиснато съдържание на съзнанието – това, което човек не иска да види или не може да обработи. Скриването може да символизира опит за контрол над този потиснат материал или поне прекъсване на връзката с травматичното минало и опит за създаване на нова идентичност, която не е обвързана с травматичните събития.
Този акт е много повече от опит за забрава. Това е инстинкт за самосъхранение, но и протест срещу свят, който отказва да се изправи пред собствената си грозота – протест срещу неспособността на обществото да реагира адекватно на войната и насилието. Най-накрая скриването на изображенията може да бъде символична смърт на кариерата – затварянето на определена глава от живота на фотографа.
Фотографията в контекста на травмата е участник в оформянето на човешкия опит от болка и загуба, както и в начина, по който тези преживявания се обработват и съхраняват в колективната памет за исторически трагедии – Холокост, войни, и пр. – те предават визуалните измерения на страданието и загубата за поколенията напред.
Бележки под линия:
[1] lee: съществително; 1. защитен подслон; страната далеч от вятъра; 2. подслон от вятър или време, осигурен от обект.
[2] „Не познавам жена – девствена, майка, лесбийка, омъжена, безбрачна – независимо дали изкарва прехраната си като домакиня, барманка или специалист по енцефалограма – за която тялото ѝ да не е основен проблем: замъгленото му значение, плодовитостта му, копнежите му, така наречената фригидност, кървавата му реч, мълчанието му, промените и осакатяванията му, изнасилванията и съзряването му“ („Родена жена“ (1976) от Адриен Рич, превод: мой).
[3] „Предпочитам да направя снимка, отколкото да бъда такава“ (Превод: мой).
[4] „Everything in the damn place is beige or some other colour of samples of sand dunes... and it's dull... as things can only be which are inoffensive good taste... they were all so afraid of any colour... just like all the society here which is permanently dressed in black satin and pearls“ (Превод: мой).
Библиография:
Пенроуз 2018: Пенроуз Антъни. Сюрреалистката Лий Милър – семинар, 12.09.2018 г., онлайн, https://www.youtube.com/watch?v=paYBAoEv5eg [прегледан 10.10.2024].
Архивите на Лий Милър. Уебсайт. www.leemiller.co.uk [прегледан 10.09.2024].
Пенроуз 2015: Пенроуз Антъни. Неразрушимата Лий Милър – лекция в Музея на изкуствата на NSU, 13.10.2015 г., онлайн,https://www.youtube.com/watch?v=2hsOBTKmx5g&t=403s [прегледан 30.09.2024].
Къща и галерия Фарлийс. Дом на сюрреалистите. Уебсайт. https://www.farleyshouseandgallery.co.uk/ [прегледан 10.09.2024].
Ууд 2015: Ууд Габи. Лий Милър, статия в Лондон ревю от 17.10.2015., онлайн, https://www.lrb.co.uk/the-paper/v37/n24/gaby-wood/at-the-imperial-war-museum [прегледан 20.09.2024].
Фелдман и Линдквист 2021. Фелдман Малори и Линдквист Кристен. Какво прави женското тяло. Статия в Леон – онлайн списание, https://aeon.co/essays/womens-bodies-emerge-on-the-shoreline-between-biology-and-culture [прегледан 30.08.2024].
Британика: енциклопедия, онлайн, https://www.britannica.com/biography/Lee-Miller [прегледан 25.10.2024].
МоМА: Музей на модерното изкуство (MoMA) – статия, онлайн, https://www.moma.org/collection/terms/surrealism/surrealism-and-the-body [прегледан 30.09.2024].
Проджър 2012: Проджър Филип – семинар в Музея за изящно изкуство в Сан Франциско, https://www.youtube.com/watch?v=DaqzJMQeKgc [прегледан 20.09.2024].
Музей Виктория и Албърт – материал в уебсайт, онлайн, https://www.vam.ac.uk/articles/everything-you-need-to-know-about-lee-miller [прегледан 28.10.2024].
Списание Танк. Присъствието и отсъствието на Лий Милър. Статия в Танк – независимо списание, базирано в Обединеното кралство, онлайн, https://magazine.tank.tv/tank/2018/06/lee-miller [прегледан 30.09.2024].
Стивънсън 2023: Стивънсън Уендъл. Интервю с Кейт Уинслет за списание Вог, онлайн, https://www.vogue.com/article/kate-winslet-lee-miller-october-cover-2023-interview [прегледан 24.11.2024].
Вайнер: Вайнер Макс. Лий Милър и приятели: Да виждаш е да вярваш. Статия в онлайн списание Мусее, онлайн, https://museemagazine.com/culture/2023/12/12/lee-miller-and-friends-seeing-is-believing [прегледан 24.11.2024].
Елкин 2021: Елкин Лорънс. Как Лий Милър надмина сюрреалистите. Статия в списание Аперчър, онлайн, https://aperture.org/editorial/how-lee-miller-out-surrealed-the-surrealists/ [прегледан 24.11.2024].
