ПАВЕЛ СИМЕОНОВ

 

Всеки месец март е своеобразно събитие за киното, заради новото издание на София Филм Фест. Ежегодно програмата включва повечето от важните филми от световните фестивали. Тази година от Кан ще бъдат представени Потоп на Гинтс Зилбалодис, Всичко, което виждаме в светлината на Паял Кападия и Семената на свещената смокиня, който ще бъде представен лично от режисьора Мохамад Расулоф.

 НА РАЗСЪМВАНЕ (2025, РЕЖИСЬОР РУНАР РУНАРСОН) 

Миналия май На разсъмване на Рунар Рунарсон откри секцията „Особен поглед“ в Кан. Заглавието На разсъмване се различава от исландското Ljósbrot, което означава рефракция. Решението филмът да бъде кръстен на оптичен процес е почти иронично, тъй като Рунарсон представя обстоятелства, които правят обозрението на събития невъзможно. Лентата проследява 24 часа (от един залез към следващия, по думите на режисьора) от живота на група приятели, но най-вече на Уна, която отскоро е във връзка с Диди, но неговата приятелка Клара не знае за това. Още в началото инцидент внезапно отнема живота на Диди. Рунарсон се интересува предимно от това как едно събитие може да промени възприятието за време на хората. Невъзможно е да имаме ясна представа за бъдещето при толкова внезапна и афектираща случка, което запълва конкретния ден с тежестта на цялата неяснота на предстоящото. Сякаш няма какво повече да се случи в този ден, защото чувството е, че няма какво повече изобщо да се случи в живота.

Режисьорът разглежда как тайната връзка между двамата любовници се отразява върху скръбта на Уна, която трябва да представи по-различна степен на страдание от това на Клара. И все пак споделената тъга сближава двете, а Рунарсон го представя по ефективен начин с кадър на сливащите се отражения между двете. Скръбта на Уна е тиха, но осезателна, което се дължи на таланта на главната актриса Елин Хал. Нейната роля изисква актрисата да мине през множество различни емоции, необясними и за самата героиня, в проследяване на следата, която мъртвите оставят върху живите, и представя скръбта като временен процес, който се усеща като безкраен.  

 

* * *

 

Истинска болка на Джеси Айзенбърг също е филм за скръбта, но неговият темпорален поглед е към ефекта на миналото, било то личните спомени или глобална история. Филмът проследява двама братовчеди евреи, които отиват на организирано пътуване в Полша, за да отдадат почит на наскоро починалата си баба. Заедно с останалите от туристическата група посещават много от паметниците на Холокоста – гробища, статуи, концлагери. Връзката между братовчедите е почти архетипна. Единият е неловък и въздържан, а другият – енергичен и забавен. Целта на Айзенбърг е да разкрие душевната същност на героите си отвъд стереотипната представа за тях.

 ИСТИНСКА БОЛКА (2025, РЕЖИСЬОР ДЖЕСИ АЙЗЕНБЪРГ) 

Самият Айзенбърг играе по-приглушената роля на Дейвид, който винаги се е чувствал в сянката на безкрайната харизма на братовчед си Бенджи в изпълнението на Кийрън Кълкин, който спечели множество награди за превъплъщението си в герой, маскиращ дълбока болка и самота с непрестанна ирония и жизненост. Именно героят на Кълкин – хем невротичен и досаден, хем лесен за харесване, придава чудесния ритъм на филма. Бенджи превръща всичко в шега, като неговото остроумение и бързина (както и обърнатото внимание върху еврейските му корени) напомнят на някой трагикомичен протагонист от творчеството на Уди Алън.

 ИСТИНСКА БОЛКА (2025, РЕЖИСЬОР ДЖЕСИ АЙЗЕНБЪРГ) 

Макар и винаги да е фокусиран върху нюансите в характерите и поведението на персонажите, Айзенбърг понякога обръща обектива към полските улици и архитектура. В това отношение една от най-приятните изненади в Истинска болка е сходността му с „градската симфония“ – един от най-старите жанрове в киното, който без намеса наблюдава забързания поток на градския живот. Филмът на Айзенбърг действително е симфоничен в гладкия си, музикален ритъм, но успява умело да балансира това с истинско потапяне в болката на героите.

 

* * *

 

Ако изобилните фестивални и редовни прожекции започнат да стават изтощителни, последната препоръка за месеца може да се гледа вкъщи – Религиозни премеждия също е меланхолична комедия от изцяло еврейска гледна точка, но подходът на режисьора Нейтън Силвър е далеч по-хаотичен от този на Айзенбърг. Филмът разглежда връзката между наскоро овдовял кантор и старата му учителка по пеене, която също е изгубила съпруга си, но приема това като възможност да се приближи към еврейските си корени и да си направи бат мицва в късен етап от живота.

РЕЛИГИОЗНИ ПРЕМЕЖДИЯ (2025, РЕЖИСЬОР НЕЙТЪН СИЛВЪР) 

Космическата шега, с която Религиозни премеждия започва, е как канторът си губи гласа, което бързо установява тонът – близък не толкова до френетичната невроза на Уди Алън, колкото до екзистенциалния абсурд на объркания протагонист от Сериозен човек на братята Коен. Силвър и операторът му Шон Прайс Уилямс (чиято работа с хора като братята Сафди е изключително влиятелна за естетиката на съвременното независимо кино в Америка) често поставят камерата право в лицата на актьорите, което напомня на работата на Джон Касаветис, един от най-ранните маверици на представата ни за независимо кино. Уникалният талант на Касаветис е в това да създава чувството, че гледаш истинска хора в истинска ситуация (най-вече ситуации, за които дори не си сигурен, че е редно да гледаш). Силвър донякъде улавя този екстремен реализъм, но нищо в Религиозни премеждия не създава усещане за спонтанност. Напротив, чувството, което поражда, е на изцяло координиран хаос, сякаш Господ лично е оркестрирал действието, защото е искал да се позабавлява.

 

„На разсъмване“ е част от програмата на София Филм Фест.

„Истинска болка“ вече е по кината.

„Религиозни премеждия“ може да се гледа в платформата MAX.