ЗЛАТНА РОЗА 2024

: ГЕРГАНА ДОНЧЕВА · БОРЯНА МАТЕЕВА · ИВО ДРАГАНОВ · ИРИНА ИВАНОВА · ОЛГА МАРКОВА · КАРИН ЯНАКИЕВА; НОЕМВРИ/2024

АВТОРСКО ИЛИ ЗРИТЕЛСКО КИНО: А ЗАЩО НЕ И ДВЕТЕ?

ГЕРГАНА ДОНЧЕВА

Панорамата от заглавия, представени в конкурсната програма, както и в програмата „Открити хоризонти“ в рамките на 42^-рото издание на националния фестивал за игрално кино „Златна роза“, демонстрира изобилието от теми, артистични подходи и очевидното желание на творците българското кино не просто да оцелява, а да бъде създавано с хъс, като се съизмерва с добрите световни образци. Най-значимата тенденция, която ясно се открои във Варна, беше постигнатият баланс между качествени авторски и качествени зрителски филми. Убедена съм, че двата модела не бива да се противопоставят и взаимно да се изключват, защото всеки от тях притежава уникален ресурс за комуникация с публиката, която става все по-взискателна в своите очаквания и критерии.

В първата категория попадат творби, силно ангажирани с анализ на проблемите в българското общество в близкото минало и днес, като поставят болезнени въпроси, за които няма лесни отговори.

ЮЛИАН ВЕРГОВ ВЪВ ФИЛМА ТРИУМФ (2024, РЕЖИСЬОРИ КРИСТИНА ГРОЗЕВА И ПЕТЪР ВЪЛЧАНОВ)

Кристина Грозева и Петър Вълчанов в Триумф (България, Гърция, 2024) разработват темата за прословутата „дупка“ в Царичина – подземен тунел, изкопан от военните през 90^-те години на миналия век под предводителството на „екстрасенс“ – засекретен обект, който впоследствие бързо е изоставен и преднамерено забравен. Най-новият филм на режисьорския тандем се вписва в социалната трилогия, започната от Урок и Слава. Триумф обаче превръща Царичина в универсална метафора, в ироничен апотеоз на глупостта, разпознаваеми навсякъде по света. Забележителната актьорска симбиоза между Мария Бакалова и Маргита Гошева (с поделена Награда за женска роля) е от решаващо значение за цялостното въздействие и атмосфера на произведението, без изобщо да подценявам участието на изпълнителите, превъплътили се в героите под пагон: от обикновени редници до висши офицери (Иван Савов, Юлиан Вергов, Юлиан Костов, Станислав Ганчев).

БЕЗВЕТРИЕ (2024, РЕЖИСЬОР ПАВЕЛ ВЕСНАКОВ)

Павел Веснаков и Надежда Косева рязко сменят перспективата и пренасят зрителя сред тегобите на съвременната родна действителност. В своя втори пълнометражен филм Безветрие (България, Италия, 2023) Павел Веснаков напълно доказва, че е автор с изключително мощен талант, с вкус към оригинална визия, умело изградена от оператора Орлин Руевски, и със сетива за тежкия упадък, разкъсаните човешки връзки, отчуждението и горчивата равносметка в края на живота на персонажите, които се редуват пред очите на главния герой Калоян (в ролята Огнян Павлов – FYRE) като в някаква мрачна галерия.

КЛОПКА (2024, РЕЖИСЬОР НАДЕЖДА КОСЕВА)

За Надежда Косева Клопка (България, Германия, 2023) също е втори режисьорски опит след пълнометражния ѝ дебют с Ирина (2011). В сравнение с него Клопка е пълна противоположност в тематично и емоционално отношение: един натрапчиво „мъжки“ филм, чиято сюжетна структура е организирана около мотива за лова и историята на Божека (Александър Трифонов – Награда за мъжка роля), осмелил се да се противопостави на местния феодал, на кмета и на корумпираната полиция. Посланието на творбата, заснета по сценарий на Боян Папазов, ясно внушава диспропорцията в моралната ценностна система на главния герой и на неговите опоненти, на все по-голямата липса на етични норми и човешко достойнство. Заслужава специално да се отбележи и впечатляващото изображение на Дунава, на красивия, хармоничен и спокоен свят край реката, в съпоставка със смешните амбиции на хората, заети да подготвят лова за важния френски гост.

Любопитен елемент и в трите споменати продукции е видимото присъствие на познати режисьори в амплоато им на актьори: Николай Тодоров (Триумф, Клопка), Милко Лазаров (Триумф), Камен Калев (Клопка), дори Иван Черкелов се мярва за част от секундата (Клопка).

В съвсем различна посока отпраща зрителската аудитория Отговор на всички въпроси (България, Италия, 2024). Димитър Коцев – Шошо в своя неповторим артистично-провокативен урбан стил разказва историята на три млади момичета, които драстично се променят под въздействието на мистично, невидимо присъствие. Филм, адресиран към най-младите, който търси контакт с тях посредством техния специфичен език и визията, която би ги развълнувала.

Обичайно кинофестивалите отличават с награди тези произведения, които най-плътно се доближават до авторската традиция. В този смисъл 42^-рото издание на „Златна роза“ не прави изключение. Следващите редове обаче, бих искала да посветя на онези творби, наречени най-общо „зрителски“, за които се говори много по-малко, а те заслужават внимание и не само защото са безспорен художествен факт. В унисон с глобалните тенденции българското зрителско кино смело се зае да артикулира по достъпен и разбираем начин сложни, непреодолими проблеми от човешкото битие, които, по правило, масовата публика избягва с оправданието, че киното трябва да ни забавлява, а не да ни натоварва с негативни емоции и преживявания.

ПРЕДИ ДА ЗАБРАВЯ (2024, РЕЖИСЬОР СТАНИСЛАВ ДОНЧЕВ)

Няколко филма директно поставят тежки казуси, в които българското общество не обича да се вглежда: трайните дегенеративни заболявания при възрастните, съдбата на инвалидите, ефимистично дефинирани като „хора в неравностойно положение“, тревожността и менталните разстройства. Преди да забравя (България, 2024) на Станислав Дончев е трогателен емоционален разказ за усилията на млада жена (в ролята на Илиана е прекрасната дебютантка Александра Димитрова) да организира своеобразно прощално пътуване за своя баща, чието съзнание постепенно гасне, поразено от Алцхаймер и съвсем скоро ще настъпи мигът, в който той няма да си спомня нищо. Възможно обяснение за постигнатата автентичност, освен качествата на екипа, е, че на снимачната площадка се срещат творци, голяма част от които носят следи от преживяната лична трагедия при срещата с тази болест. Историята е пресъздадена с лекота и бликащо чувство за хумор, с любов към хората, които обичаме, въпреки ужаса от неизбежната деградация, пред която са изправени. Усещането на финала не е угнетяващото чувство на отчаяние и безнадеждност, а някакъв необясним оптимизъм и благодарност, че към страданието може да се погледне и от тази гледна точка: неговата просветляваща сила.

БЕЗ КРИЛА (2024, РЕЖИСЬОР НИКИ ИЛИЕВ)

Положителна изненада по отношение на тематичния избор и последвалата реализация поднася Ники Илиев с неговата творба Без крила (България, 2024), посветена на живота и трудния път към успеха на параолимпиеца Михаил Христов. Категорично това е най-доброто постижение до момента на режисьора, чиито предишни филми бяха предимно в жанра на романтичната комедия. Разбира се, решението да споделиш на екрана драматичната биография на един изключителен човек винаги крие риска филмът да прехвърли мярата и да се превърна в мелодрама, но Ники Илиев е успял да се изплъзне от този капан и да намери онези важни смислови акценти, които да приковат вниманието на публиката. Превъплъщението на Наум Шопов – Младши в главния герой е сериозно предизвикателство, както за известния инфлуенсър, така и за режисьора, но именно този избор е ключов за добрия резултат.

Третото заглавие, което отчетливо се ангажира с неизказаните, но все по-видими неприятни проблеми в българското общество, е сериалът Тревожност (България, 2024, Награда за телевизионен сериал), който в момента се излъчва по Българската национална телевизия. По време на пресконференцията във Варна проф. Иво Драганов гласно изрече това, което мнозина от присъстващите си мислехме, че след Адаптация (1979) телевизията (и тук визирам не само обществената) няколко десетилетия избягва да се занимава с травматичните преживявания на герои с ментални проблеми. Илиян Джевелеков и „Мирамар“ са се осмелили да се захванат с подобен проект, което е изключително важно, а може би и терапевтично в едно общество, затъващо все повече в собствената си обърканост и тревожност.

ЗАЩОТО ОБИЧАМ ЛОШОТО ВРЕМЕ (2024, РЕЖИСЬОР ЯНА ЛЕКАРСКА)

С особен интерес гледах два игрални дебюта: Защото обичам лошото време (България, 2024, Награда за дебют) на Яна Лекарска и Клас 90 (България, 2024) на Бойко Боянов. Всички, които наблюдават творческото развитие на Яна Лекарска и са очаровани от нейното „източно“ кино (късометражните произведения, заснети в Южна Корея), очакваха с нетърпение нейния първи пълнометражен филм. Защото обичам лошото време е красива, носталгична история, разказана с топлота и човечност, вдъхновена от съкровено личните спомени на авторката. Другият дебют, на режисьора Бойко Боянов, е задълбочен и богато нюансиран групов портрет на поколението, към което условно той и неговият съсценарист Станислав Тодоров – Роги принадлежат. Прави впечатление добрата драматургична основа, равностойно и убедително разработените персонажи, страхотният подбор и уникалната спойка на актьорския ансамбъл. Чудесен визуален „документ“ за поколението на Прехода.

СВАТБА (2024, РЕЖИСЬОР МАГДАЛЕНА РАЛЧЕВА)

Единственият филм-епоха, който участваше в конкурсната програма на „Златна роза“, беше Сватба (България, 2024) на Магдалена Ралчева. Сложен в постановъчно отношение и любопитен в стремежа си да внесе своя прочит на Хайтовия свят към днешна дата. Младите актьори Ралица Стоянова и Радослав Владимиров стоят напълно достойно до своите колеги: Велислав Павлов, Светлана Янчева и Васил Банов. Безспорно творбата дължи немалко на талантливото перо на Юрий Дачев и, разбира се, на възхитителната камера на Емил Христов.

* * *

ТРИУМФ В КЛОПКАТА НА БЕЗВЕТРИЕТО И ОТГОВОР НА ВСИЧКИ ВЪПРОСИ

БОРЯНА МАТЕЕВА

15 пълнометражни и 19 късометражни филма в конкурса е несъмнено добра равносметка за „Златна роза“ 2024. Това е статистиката, а мненията и оценките са най-разнопосочни – това се чу и видя и на разговорите -дискусии, все още наричани „пресконференции“. Те са важни най-вече за екипите, които бият път до Варна, за да чуят първи мнения и най-вече за начинаещите в късометражното кино, стъпващи смело в професията. Ставало е дума, че всеки участник – бил той от организаторите от НФЦ, режисьор, сценарист, оператор, актьор, художник или критик, участва и има „своя“ фестивал – с изненади, разочарования, радости.

Наградите, разбира се, са главният ориентир и те остават в аналите на фестивалите. Но важни са и субективните емоции, споровете извън официалните пространства, общуването с колеги, човешките контакти. Един фестивал е винаги много повече от филмовата си програма – да споменем тук и традиционната извънконкурсна „Открити хоризонти“. Това са и представените книги – „Между два кадъра“ на Деян Статулов, „Иван Черкелов. Портрети, разговори, рецензии, спомени“ – съставител Геновева Димитрова, „Иван Черкелов. Сценарии“ – съставител Ирина Черкелова, „Посланичката“ и „От какавидата до пеперудата. Незаснето“ на Людмил Тодоров – книги, посветени на големия им творчески принос за българската култура, далеч не само в киното, но уви, напуснали ни без време. Всички тези срещи и събития създават аурата на фестивала и донасят крехкото усещане за общност. Въпреки продължаващата непримирима конфликтност сред гилдията.

Понеже така или иначе сме потопени в атмосферата на несигурност, неопределеност и тревожност, ще разгледам един аспект на някои от филмите, който ми се струва най-перспективен за киното ни – което не омаложава значимостта на останалите филми. Става дума за търсенията в киноезика, за експериментирането с формата и жанра, за „преместването на границите“, които авторите сами си поставят. За излизането от зоната на сигурност в открития кинокосмос, където не е безопасно, но където се правят откритията за бъдещи далечни полети. Важно е с какво се занимава киното ни и дали историите, които разказва, помагат за духовното самопознание и осъзнаване, дали ни извеждат на по-високо нравствено ниво. Звучи банално, но несъзнателно всеки отива на кино, за да научи нещо ново, да отиде някъде, където не е бил или да срещне някой, когото още не е срещал в живота си. И доколко тази вътрешна нужда се удовлетворява, ние „харесваме“ или не толкова даден филм.

ТРИУМФ (2024, РЕЖИСЬОРИ КРИСТИНА ГРОЗЕВА И ПЕТЪР ВЪЛЧАНОВ)

Триумф на дуото Петър Вълчанов и Кристина Грозева е от тези филми, в които ни се поднася нещо смътно познато, но по неочакван като жанр ключ. Историята визира истински случай, силно нашумял в самото начало на Прехода. Всъщност, случилото се до с. Царичина е било възможно единствено в онези смутни години, когато се преобръща и сгромолясва социално-икономическата система, но новата още не е изградена. Падат стремглаво идеологическите забрани и на повърхността на обществото изплуват странни персонажи, свързани с окултното, неразбираемото, забраненото. Внезапно отпушилата се социална и човешка енергия става неконтролируема и придобива гротескни измерения. Това беше времето на бума на всевъзможни екстрасенси и самозвани лечители, на плашещи врачки по кабеларките, на вестник „Психо“, на култовото предаване „Ку-ку“... Наред с ударното освобождаване от идеологията падаха и всякакви морални задръжки. Поривът към свобода се изкриви драстично (от днешна гледна точка и комично) и режисьорите на Триумф са използвали тази нагласа, за да направят метафора за разпадащата се система. Копаенето на т.нар. Царичина дупка и търсенето на неизвестно какво (говореше се ту за изчезналия Кивот, ту за първия човек, ту за някакво извънземно суперсъоръжение...) е мощна алегория за времето, системата, състоянието на духовете. Още повече, че това е операция, организирана от българската армия с генералитета начело, нямаща нищо общо с научни изследвания на терен (може пък това да е останало скрито за широката общественост). Една жена-контактьор (Маргита Гошева) ръководи със замах операцията „Триумф“, която постепенно придобива комични очертания, когато се намесват чисто човешките желания, разгледани в перспективата на „материално-телесната долница“ (по Бахтин). Публиката се залива от смях, когато лудата помощничка на контактьорката (Мария Бакалова) вика „Сириус 7“, а в палатката ѝ посред нощ се явява млад и загорял редник, мобилизиран за операцията. Момичето го пита къде е антенката му. Проблемът на филма е в това, че разказът върви на места неравно, свежите находки се редуват с по-хлабави моменти и някак тъканта на разказа се разпада на серия фейлетонни скечове. Те несъмнено имат зрителски потенциал, но някак раздробяват метафоричната заявка – сатиричното, дори саркастично изобличение на глупостта, достигнала до висшите етажи на една отиваща си властова структура. Посланието, че една държава се е управлявала от неведоми ирационални сили, идва леко игрово, забавно, жанрово лутащо се между документалното и гротескното. Би могло да е още по-мащабно, ако беше по-изчистено от битовизми и по-сгъстено. Но и така филмът безспорно прави контакт и навежда на размисли за силата на колективната глупост. И не само в минало време.

Триумф разглежда важна тема от миналото, представя я универсално, но без да се занимава специално с формата. Намира се близо до златното сечение между авторското и зрителското кино.

БЕЗВЕТРИЕ (2024, РЕЖИСЬОР ПАВЕЛ ВЕСНАКОВ)

Но филмът, който категорично иска да „премести границите“ и го прави успешно, е Безветрие на Павел Веснаков. Даже може да се каже, че отмества границите, поне в съвременното българско кино. Много времеви пластове се преплитат и наслагват в историята, но това, което впечатлява, е начинът на разказване, киноезикът и актьорското присъствие. Сюжетът е прост – млад мъж идва от Испания, където живее с майка си, за да продаде апартамента на починалия си баща, защото в градчето ще се строят голф игрище и спа център и трябва да се разчистят терени. Гробищата също („Местим гробището. Пречи на голф игрището.“). Момчето е абсолютно безчувствено и отчуждено и иска бързо да се свърши всичко, но постепенно започва да открива баща си, с когото винаги са били в конфликт. Накрая намира път към него. Всичко това звучи банално и сигурно някой друг би направил един „хуманен“ и посредствен филм с поука, но не и Веснаков. За изображението той избира нестандартен формат – 1:1, какъвто помним от филмите на Карлос Рейгадас (оператор е Орлин Руевски). Това е съзнателно търсено ограничение на видимото поле, за да бъде зрителят държан във фокуса на дейтвието, без разсейване от средата, но отразява и ограниченото, стеснено съзнание. Героят, когото в повечето време виждаме в гръб или профил, също е необичаен типаж с ефектни татуировки по цялата глава, но камерата никога не спира върху тях. За избора на ролята на Калоян Веснаков отново изненадва – поканил е известния рапър Огнян Павлов с псевдонима FYRE, който без „да дава игра“, със самото си интровертно присъствие пресъздава душевната драма на „блудния син“. Работата с актьорите не е била прекъсвана през монтаж – всеки епизод е сниман интегрално. Впрочем темата синове-бащи и тук е основна, както досега във филмите на Веснаков, още от късометражния Чест до Уроци по немски. Но не е само темата, която натежава, основното е третирането ѝ. Камерата почти винаги е статична и наблюдава привидно безучастно действието в средни планове. Изображението е строго документално, лишено от всякаква красивост и постановъчност, и постепенно изгражда суровата картина на безличен провинциален град от соца, застинал в безвремие. В стеснения кадър звукът добива решаваща роля и в повечето случаи е използван като контрапункт на картината. Този подход съществено активизира зрителското участие. Не е търсена емоция, а интегрално смазващо звучене – в епизода с молещата се да бъде умъртвена самотна, неизлечимо болна жена, горящите мебели и снимки или пък черните чували с кости от местното гробище, запълнили физкултурния салон на училището в очакване да бъдат препогребани някъде. Непрофесионални и професионални актьори са потопени дълбоко в действието и звучат еднакво убедително. Тогава и финалната реплика „Идвам да прибера баща си“ идва съвършено автентично. А после следва дълга пауза с черен бланк – безкомпромисна и радикална, времето за поемане на дъх и за излизане от тежката хипноза на високото авторско кино. Мрачно безветрие, напълно съзвучно с актуалната ситуация, с емигрантските проблеми, всеобщото изстиване на чувствата и разпада на семейството. И все пак с надежда за осъзнаване и пробуждане, когато се сблъскаш с родовата памет и тя заговори през теб.

КЛОПКА (2024, РЕЖИСЬОР НАДЕЖДА КОСЕВА)

И друг филм от конкурса говори за осъзнаване и пробуденост – Клопка, вторият пълнометражен филм на Надежда Косева по сценарий на доайена Боян Папазов. Нейният подход не е така радикален, освен в подбора на актьорите, които са непрофесионалисти, но повечето все пак са близки или изкушени от киното. Новаторството и експериментът тук е Александър Трифонов, непрофесионален актьор от времето на българската Нова вълна (Парчета любов и други филми на Иван Черкелов, както и последният му Не влиизай в пререкания с персонала на банята), изпълнител на ролята на Божека. Откриваме го доста променен от възрастта, белокос и слаб, но все така харизматичен, с несравнимо човешко излъчване (и напълно заслужена Награда за мъжка роля). Той въплъщава малкия човек, притиснат от една невидима, но желязно непоклатима система на подкупи, връзки и зависимости, наследена от мутренските времена, но осмелил се да ѝ се опълчи. Във филма тя е представена от двама известни режисьори, играещи местен кмет и мафиот – Николай Тодоров и Камен Калев. А в основата на всичко е бъдещ строеж на хранилище за радиоактивни отпадъци, което ще замърси региона, но пък ще обогати местната корумпирана власт. Клопка разкрива методично механизмите на принуда и съпротива в един почти документален стил и също като Безветрие дава малка, но съществена надежда, че щом все още има честни хора, готови на саможертва, не всичко е загубено. Това послание се подсилва и от присъствието на природата, животните на Божека и вечния бавен и тържествен ход на Дунава.

ОТГОВОР НА ВСИЧКИ ВЪПРОСИ (2024, РЕЖИСЬОР ДИМИТЪР КОЦЕВ – ШОШО)

Оригинален като структура и киноезик е и привидно ведрият и забавен Отговор на всички въпроси на Димитър Коцев – Шошо. Ако влезем в игровия му стил, филмът може да се нарече и Лори от сутрин до вечер (по аналогия с дебюта му Лора от сутрин до вечер). Пак имаме млади жени, но те са вече три и ги следваме плътно не в един ден, а в твърде динамичното им градско ежедневие. Тези красиви създания, както болшинството от връстниците си, са неудовлетворени от битието, работата и любовите си. И се обръщат, някак спонтанно, към някакъв имагинерен партньор, любим или „нещо“, което няма да видим, към едно „енигматично присъствие“, което за момент успешно запълва празнините в духовния им живот. Филмът танцува по ръба на комедията, фентъзито и фантастиката, като успешно слаломира между жанровите ръбове.

Нестандартното тук е тотално импровизационно начало, което пронизва всичко – от фабулата, необуздана, свободна и игрива, през монтажа, артистичната разкрепостена до крайност операторска работа (Александър Станишев) предимно от ръка, до спонтанните актьорски изпълнения на „Лорите“: Сара Драгулева, Велина Георгиева и Анастасия Живтодид. Зад безхитростния сюжет обаче прозира една от най-актуалните теми на съвременността – липсата на любов и непрестанното търсене на илюзорни заместители. И как те стават в съзнанието ни равностойни на истинските житейски срещи. В друг жанров ключ и друга философска перспектива това беше разгледано и в Соларис на Станислав Лем и Тарковски с тайнственият океан, който материализира страховете, спомените, желанията. С лека ирония, но с видима емпатия режисурата води своите героини през света на въображението им, до момента, когато разбират, че са станали зависими от неясното „присъствие“ и то вече се разпорежда с живота им. Фантазират, че са обичани и разбирани, докато започват да се натъкват на обратното. Тогава решават да излязат от нежната диктатура и да се простят с илюзиите си. Различните светове, реалният и въобразеният, се преливат артистично, в задъхан ритъм, постигнат с виртуозен монтаж. Отговорът на всички въпроси е колкото ироничен, толкова и сериозен екзистенциален филм, в който има много чисто кино.

Това са само няколко от добрите филми на фестивала, които, струва ми се, че не само с темите, но и с работата с киноезика, с метафоричните внушения дърпат българското кино напред и го слагат за пореден път на световната кинокарта. Авторски филми с търсещи режисьори, които не се страхуват от риска и експеримента.

* * *

СЛЪНЧЕВИ ЛЪЧИ В ОБЛАЧЕН СЛЕДОБЕД – ХОРА И ФИЛМИ…

ИВО ДРАГАНОВ

Когато човек изгуби паметта си, изгубва личността си, а близките му се опитват да възвърнат късчета вълнуващи спомени от живота. Това е темата на филма на Клод Льолуш Най-хубавите години от нашия живот. В него той продължава историята за това, какво е станало с героите от легендарния му филм Един мъж и една жена. По- точно какво е останало от техните личности…

ИВАН САВОВ ВЪВ ФИЛМА ПРЕДИ ДА ЗАБРАВЯ (2024, РЕЖИСЬОР СТАНИСЛАВ ДОНЧЕВ)

В българския игрален филм Преди да забравя на Станислав Дончев темата е сходна. Тя е не само важна, но и актуална навсякъде по света. Героинята Илиана (дебют на актрисата Александра Димитрова) прави опити да провокира спомени у баща си Стоян (актьорът Иван Савов), който е болен от Алцхаймер. Иска ѝ се поне за малко да го направи щастлив. Предприема отчаяно пътуване с него и сина си по важни от живота му места. И в това е драмата – страхът и неизвестността от влошаващото му се състояние. За авторите Станислав Дончев и Теодора Стоилова-Дончева, пътуването е повод да покажат последната и, уви, предварително загубена битка в търсене на заличената от болестта личност на героя. Тя е драматична, но и романтична, поднесена с хумор, защото Стоян вече е отвъд доброто и злото. Персонажът е представен през гледната точка на Илиана и нейния съпруг Николай (актьорът Никола Мутафов), а на тях съвсем не им е до смях. За синът им Веско (Васил Кънев) това пътуване е последна възможност да установи близост с дядо си и да го запомни, преди той окончателно да потъне в мрака на безпаметността. Правя връзка между френския и българския филм, защото впечатлението е, че медицината е безсилна пред проблемите на мозъка – заболявания като Алцхаймер, амнезия, травми от удари – трагични за пострадалите и техните близки...

Втори пласт на филма са проблемите на съвременното семейство. Илиана и Николай работят в изтощаващ ритъм и напрежение и не им остава време един за друг, за детето, за дома. Те са високо образовани представители от поколение, въвлечено в стихийния ритъм на работа, наложен в съвременния цифрологизиран и глобализиран свят. Авторите изграждат деликатно атмосферата на живота, който постепенно се превръща в съжителство. Поради заетост и липса на време детето е оставено на самовъзпитание с компютърни игри, смартфони и всякакви екрани, които водят до зависимости и изграждане на изкривена представа за хората и света. Темата за това, че израстването на цяло поколение е оставено на възпитанието на телевизията и още по-лошо – на електронните игри, в които агресията доминира, е особено актуална във филма.

Стоян е все по-избледняваща сянка на личността си и грижите за него са непосилна тежест за семейството. Според съпруга старческият дом е решение на проблема, но за дъщерята Стоян заслужава повече внимание и респект и едновременно тя изпитва угризения, че не отделя достатъчно време за детето и съпруга си. Заслужава да се отбележи, че авторите са преминали през такава ситуация и затова филмът звучи правдиво и силно. На финала героят е в болница, а черно-бели кадри от живота му са знак, че може би си спомня мигове от миналото, както и имената на близките си. А това означава, че усилията не са били напразни, пътешествието и изиграло катарзисна роля за всеки от персонажите във филма...

АЛЕКСАНДЪР ТРИФОНОВ ВЪВ ФИЛМА КЛОПКА (2024, РЕЖИСЬОР НАДЕЖДА КОСЕВА)

Клопка (Специална награда на журито) на режисьора Надежда Косева е по сценарий на Боян Папазов. Преди повече от 40 години писателят – бунтар в българското кино бе уволнен от Студия за игрални филми „Бояна“, защото във филма „Една жена на 33“ (реж. Христо Христов) бе нарушил догмата на социалистическия реализъм в името на житейската правда. Филмът бе заклеймен, но Боян Папазов не отстъпи от позицията си и понесе тежки последствия заради избора си да бъде правдив и почтен. Отбелязвам това, защото откривам в портрета на Божека черти от характера на самия Боян, който пъдарите в киното не успяха да пречупят. Божека (във великолепното изпълнение на Александър Трифонов – Награда за мъжка роля) е непримирим, самотен и отдаден на природата. Всеки ден чисти боклуци, оставени от т.нар. „любители“ на природата. Този боклук, захвърлен край великата река Дунав, е стресираща метафора на боклука, който задръства целия ни меркантилен, консуматорски живот.

Божека се бунтува срещу замисленото убийство на огромен глиган, заложен като мюре в подготвена клопка. За него това не е лов, а убийство – престъпление. Това негово съчувствие към едно диво, грозно, опасно, но все пак живо създание го извисява над останалите персонажи. А тези „герои“ на новото време са новобогаташът в изпълнение на режисьора Камен Калев, чуждестранният инвеститор-ловец (актьорът Бернар Жордан), който урежда опасно за хората депониране на отровни отпадъци. Кметът (продуцентът и режисьор Николай Тодоров) – сервилен и безхарактерен, готов на всяка отвратителна сделка. Тези „герои“ създават усещане за всепозволеност и пораждат безсилен гняв. Това аз наричам организирана група с престъпни намерения, необуздана алчност и абсолютно отсъствие на човещина. Срещу тях се изправя самотникът, човекът със съвест Божека, който помага на глигана да избяга. Сложно организираната клопка и последиците от злополучния лов, са не по-малко красноречива и въздействаща метафора на „новите властимащи“. Жестоки гавази със страховити мускули, ниски чела и тъпо излъчване, които могат единствено да разрушават. Тържество на нисшата материя над духовно извисения Човек. Операторът Кирил Проданов (Награда за операторско майсторство) обрисува релефно всеки един от персонажите и филигранно извайва екранния образ на природата край река Дунав – прекрасна и беззащитна като Обетованата земя, от която рано или късно ще ни изгони Всевишният, преди да сме я унищожили напълно... Дали е възможно?

ПАРАСКЕВА ДЖУКЕЛОВА ВЪВ ФИЛМА КЛАС 90 (2024, РЕЖИСЬОР БОЙКО БОЯНОВ), СНИМКА: © ФИЛИП БАКАЛСКИ

Важен като тема и приятен за гледане е пълнометражният режисьорски дебют на Бойко Боянов Клас 90. Филмът е посветен на поколението, което през 1990 г. завърши гимназия и челно се сблъска с кардиналните промени, настъпили в България. Затова контекстът трябва да се припомни. Никой не е възпитавал абитуриентите от випуск 90 на демокрация и пазарна икономика. Никой не ги е подготвил за безпрецедентните промени и те трябваше в движение, на бегом, да се ориентират и адаптират към новите икономически и политически условия. Държавата бе във финансов колапс и отстъпи властта по отдавна замислена схема – организираната престъпност, т.нар. „силови групировки“ да поемат управлението – „Управление на промяната“, а кой ще плати цената? Във филма е ясно – цената я плащат момчетата и момичетата от Клас 90 (и не само те). Сценаристите Бойко Боянов и Станислав Тодоров – Роги градят интригата, като събират съученици по повод 30 години от абитуриентския бал. Драматургичната задача е на този празник да се видят, да се разберат и оценят промените у всеки един – видими и невидими. Видимите са заявени още в началото: кой кой е – виден адвокат, министър, актьор, зъболекарка, бизнес дама, телевизионна водеща и т.н. Домакини са семейна двойка съученици Гюлето и Стефка в чудесното изпълнение на Любомир Нейков и Людмила Митева – дребни, но борбени предприемачи, вече поочукани от живота и поредицата неуспехи. Капитализмът в България не бе замислен (и надлежно уговорен и договорен) за всички. Както и преди, някои имат предимства и привилегии, а за други бизнесът няма как да бъде успешен. Нашите герои са от вторите. На тази среща, между бившите съученици избухват с десетилетия прикривани напрежения, потискана тревожност от самота или пореден неуспех, незабравени обиди и огорчения. Кулминацията е, когато тв водещата (Параскева Джукелова) убеждава министъра (Роберт Янакиев) да разкаже пред камера истинските причини за обвиненията срещу него в корупция и защо той трябва да изкупува чужди вини. С неговите признания, разкриващи нечисти сделки с подкупи и злоупотреби с влияние, излиза още едно. Навремето той е доносничил на директора на училището за тайната любовна връзка между тяхната учителка (Стефка Янорова) и съученика им Борислав (Юлиан Вергов). Кулминацията и развръзката е, че всички до един си признават, че са правили същото. Били принудени от системата да доносничат за съучениците си. Макар и шокиращо, това признание носи на всеки от тях облекчение. На финала режисьорът ги показва отново заедно, безгрижни и щастливи както преди 30 години, танцуващи под пречистващия дъжд.

ТРИУМФ (2024, РЕЖИСЬОРИ КРИСТИНА ГРОЗЕВА И ПЕТЪР ВЪЛЧАНОВ)

Признавам, че от години ме занимава темата защо няма гротеска в българското кино. Като изключим Случаят Пенлеве на Георги Стоянов и донякъде Привързаният балон на Бинка Желязкова, май друга филмова гротеска нямаме. Възможен отговор би бил, че действителността у нас е гротескова. Най-общо възприемам жанра гротеска като деформация на реалността с цел да се постигнат такива естетически форми, които да представят взаимоотношения в обществото, които съществуват против здравия разум и те да бъдат заклеймени. Според мен такива са задачите на филма Триумф (Голямата награда „Златна роза“ и Наградата на СБФД), за прословутата, злощастна история с дупката в Царичина. В най-консервативната със строга йерархия и желязна, безпрекословна субординация структура – министерството на отбраната, генерали се оказват под влиянието на пророчици, врачки или каквото и да са – персони, несъвместими с тази институция. (Къде и защо от военното контраразузнаване са проспали това скандално положение, не е ясно.) Пророчицата Пирина (Маргита Гошева, поделила Наградата за женска роля с Мария Бакалова), „контактува“ с извънземно същество и успява да убеди генерали от Министерството на отбраната да копаят край с. Царичина, защото ще достигнат до свръхестествен разум, който ще им даде военно превъзходство пред целия свят. И затова врачката е назначена с военен чин в министерството на отбраната. Това е достатъчно да си дадем сметка, че защитата на държавата ни е в ръцете на идиоти. Но това са факти от нашия живот, които реално са толкова изкривени, че повече не подлежат на никаква драматургична и естетическа деформация, освен да звучат като остра сатира с елементи на комедия. (Филмът Параграф 22 на Майк Никълс.) Какъвто според мен е Триумф. Проблем е, че вниманието е насочено към странните видения и прозрения на врачката Пирина, а не към идиотизма на старшите и висши офицери, призвани да защитават неприкосновеността на България. Явно, врачките стоят по-високо от каквато и да е стратегия за боеготовността на нашата армия и тежките проблеми с нейното остаряло въоръжение. Преди много години режисьорът Юрий Мамин по повод своя филм Празникът на Нептун определи, че: Филмът е за това как идиотизмът прераства в героизъм. В Триумф ситуацията е сходна и може да се превърне в метафора на обърканото ни общество, на неуредената ни държава (Действието във филма се развива преди повече от трийсет и три години, но какво ли се е променило?). Романтичната линия с героинята на Мария Бакалова, която също е пародирана, не успява да запълни драматургичните дефицити в сценария, защото мисля, че основните обекти на гротеската трябваше да бъдат висшите офицери, които са го докарали дотам, че да вярват на врачки и ясновидки повече, отколкото на военни стратегии. Във филма офицерите са повече обект на (въз)действие, а не субект в абсурдна ситуация. В реалността министърът на отбраната (вече цивилно лице) слага безапелационно край на тази дивотия през 1992 г. Поради тези аргументи имам задръжки към Триумф като сериозен успех за иначе талантливите му създатели. Но филмът получи Наградата на публиката и пълната зала дълго го аплодираше. А това е много, много важно.

А извън кинозалата на Фестивалния и конгресен център във Варна хората се радваха на есенното слънце.

* * *

ТРИУМФИ И ТРИУМВИРАТИ

ИРИНА ИВАНОВА

За критиците и киножурналистите фестивалът на българското игрално кино „Златна роза“ има особена стойност не толкова заради състезателния си характер, но най-вече като преглед на новата национална кинопродукция, защото именно така, в общ контекст, най-ясно и отчетливо се открояват тенденции, авторски стилове, общи теми и проблеми, попадения и несполуки.

Положителната тенденция, която се открои на тазгодишното издание на фестивала и мисля, че не подлежи на коментар, е изключителното разнообразие от жанрове и сюжети. Биографични филми (Без крила), семейни филми (Заведи ме вкъщи), драма (Безветрие, Клас 90, Преди да забравя), социална драма – Клопка, романтична – Защото обичам лошото време, сатира (Триумф), интерпретации на българска литературна класика (Сватба), експериментални филмови есета (Отговор на всички въпроси, Бо Нан За); добра селекция с късометражни творби. Бих откроила Лазар, Мама умря днес, По голите хълмове; сериали – криминални (Алфа), семейни (Всичко за сина ми), драматични (Тревожност, Алея на славата), изключително наситена секция с копродукции (Гражданинът светец, Отдалечаване, Предупреждението)… Дори да имам резерви, по-големи или по-малки, към някои от филмите, богатството и разнообразието няма как да не направят впечатление. Убедена съм, че това е посоката, в която трябва да се върви и че за наличието на тази разнородност трябва да се полагат грижи, защото е важна.

ТРИУМФ (2024, РЕЖИСЬОРИ КРИСТИНА ГРОЗЕВА И ПЕТЪР ВЪЛЧАНОВ)

Ще призная, че не успях напълно да съпреживея Триумф-а на режисьорския дует Кристина Грозева и Петър Вълчанов, които получиха голямата награда „Златна роза“. Не успях да съпреживея нито филма, нито наградата съответно. Ако въпросът е дали съм се смяла – смях се, което все пак е важно, защото не е като да не ни се е случвало да гледаме с посърнали физиономии комедии. Смях се на „калибрирането“ на невинната и много „отнесена от вихъра“ Слава (Мария Бакалова), на някои почти буфонадни изпълнения на вихрената Маргита Гошева в ролята на Пирина – шмекерка с осемдесетарска дискогрива, която върти на малкия си пръст неколцина военни със „звезди“ на раменете. (Тук ще кажа, че съм напълно съгласна с наградата за най-добра актриса, връчена от журито на Маргита и Мария.) Обаче клишето за глупавите военни, свикнали да изпълняват безропотно глупави команди и безсмислени мисии, си го знаем. Във филма историята с дупката при Царичина за съжаление е изцяло откъсната от контекста на своето време – 1990 г., първата година на големия преход от (уж)комунизъм към (уж)демокрация, когато всичко беше „уж“, имаше безбожна инфлация, из домовете на хората денем и нощем витаеха полтъргайстери, Кашпировски беше във вихъра си и… в праймтайма на съветската телевизия, която тогава присъстваше и в нашия ефир, и никой не знаеше кое е истина и кое – не. С огромно съжаление констатирах тази липса на контекст в Триумф, защото за мен тя зее досущ като Царичината дупка насред филма и е знак за пропуснатия шанс да се разкаже за прехода от гледна точка именно на това временно умопомрачение между екстаза и унинието в периода около 10 ноември 1989 г. Винаги съм мислила, че точно през тази призма би било най-интересно да се разкаже за нашия преход – един все още несъстоял се разказ. Затова не мога да простя на Триумф и неговите създатели, че остават на ниво вестникарска сензация и се задоволяват с надипляне на сатирично-комедийни орнаменти около едно събитие, повече или по-малко забавно – зависи до каква степен си запознат с него, на каква възраст си и – ако си от по-младото поколение – дали ще бъдеш достатъчно предизвикан да потърсиш в интернет повече информация за тази история, за да си дорисуваш картинката поне отчасти. За мен Триумф е пропусната възможност, зазидана под дебел пласт бетон. И – ето, ще го кажа – ядоса ме. Струва ми се, че Грозева и Вълчанов са подценили собствения си сюжет, собствената си идея и не са видели потенциала в него/нея, защото не са се опитали да го видят. Подходили са първосигнално. А за напълно неуместната и дори художествено недостоверна според мен история с връзването на Слава (Бакалова) за леглото и завистта-ревността на екстрасенската Пирина към нея, няма и дума да отварям. Когато казвам „художествено недостоверна“, имам предвид, че не ѝ вярвам дори, отчитайки условността на филма като художествена творба.

Толкова за триумфите. Сега – за триумвиратите. Не че думата „триумвират“ в случая е използвана особено точно, но пък не успях да измисля друга, която да стои добре в заглавие. Става въпрос за трите филма, които заеха моята лична почетна стълбичка. Около някои от тях с колегите от гилдия „Критика“ се обединихме почти единодушно, други са си победители само за мен и още неколцина.

СВАТБА (2024, РЕЖИСЬОР МАГДАЛЕНА РАЛЧЕВА)

Голямата изненада бе филмът Сватба на Магдалена Ралчева по сценарий на Юрий Дачев, вдъхновен от едноименния разказ на Николай Хайтов. Преди всичко заради доста спорните киноинтерпретации или екранизации по творби на български класици от последния четвърт век, тоест – след 1989 г. (като се започне от Козият рог на Николай Волев през Козелът на Георги Дюлгеров до Чума на Иван Владимиров, а има и други). Сватба е истинска, пълнокръвна Хайтова приказка – и жестока, и романтична, и толкова отдалечена от нас в своето епическо „едно време“, и в същото време толкова близка до сърцето ни с въпросите, които поставя за смелостта, страстта, страха и свободата. Ралчева снима филма си на 1300 метра надморска височина в Родопите – макар че това не са просто Родопите, това са Родопите през есента, което означава омаломощаващо красиви и омагьосващи пейзажи, превърнати в неделима част от копнежа за полет и свобода, живеещ в душата на главния персонаж Хате (Ралица Стоянова). Операторът Емил Христов изважда душата на тази величествена природа, на тази наша изумителна Родопа планина, превръща я в герой, в персонаж – понякога е капан, друг път е безкрайност. Актрисата Ралица Стоянова е абсолютната Хайтова героиня, Хайтова икона – дива, с характер, момиче със смело сърце, далеч от всякаква сладникавост. Велислав Павлов… Ами да, и аз като Хате бих избрала него, а когато гледате филма, ще разберете и защо. Радослав Владимиров – момчето, което извървява пътя и изживява катарзиса да се превърне в мъж. Светлана Янчева – вечната и всевиждаща „мъдра стара жена“, ако заимстваме формулировката на Юнг, шаманката, Великата майка. И най-после Васил Банов, който напоследък участва в по два или три филма годишно, но едва в Сватба прави точна и въздействаща роля като суровия и страшен Сулюман Шарко, бащата на Хате, и Михаил Мутафов, безупречен и също въздействащ, макар и в далеч не централна роля. С една дума – актьорският каст е много силен и защото е отлично подбран, а Магдалена Ралчева е успяла да извади от всеки – централен персонаж или епизодик – точно онази вибрация, която е необходима, за да се създаде това пълнокръвно цялостно усещане за автентичност.

БЕЗВЕТРИЕ (2024, РЕЖИСЬОР ПАВЕЛ ВЕСНАКОВ)

Безветрие на Павел Веснаков е филм с характер, създаден с увереност и здрава, дори бих казала непоколебима режисьорска ръка. Изборът на формата на кадъра – 1:1 – превръща филма в поредица от човешки портрети, които ни приближават почти неприлично близо до персонажите. Неприлично, защото усещането е, че нарушаваме тяхното лично пространство, влизаме в обсега на дъха им, усещаме електричеството в дрехите им, заряда в погледа и въобще – невидимото във видимото. Преди точно десет години с този формат на филма си Mommy тогава 25-годишният режисьор Ксавие Долан се вряза като камикадзе в програмата на фестивала в Кан, но и в съзнанието ни. Нямаше как да не го запомним (не само заради избрания формат, разбира се).

И все пак в киното рамката има огромно значение, важен избор е, с последствия. Така че не само безветрие цари в този филм, но и без(въз)душие. Съвсем буквално – няма въздух в кадъра, какво остава за вятър. Сюжетът за млад мъж, който живее в Испания с майка си, се завръща в родното си градче в България, за да продаде къщата, в която до смъртта си е живял баща му, е разгърнат в характерните за Веснаков горчиво-мрачни, песимистични тонове, цялото действие е сякаш „засмукано“ от осезаемия провинциален вакуум и усещането за безнадеждност и липса на хоризонт, на бъдеще, на перспектива е винаги някъде наоколо, диша ти във врата. Онова, което наистина провокира и предизвиква емоционален отклик – тъй като във филма става въпрос за добре познатата на всички нас безнадеждност и от тази гледна точка нищо ново не казва – е всъщност панорамата от лица и съдби, повечето загатнати и фрагментарно, но при все това достатъчно разкрити. Безветрие търси и намира архетипното – завръщането на блудния син, пътят към дома, сянката на бащата – в едни типични, дори банални за нашето „днес“ ситуации и персонажи: момчето от квартала с татуировките, майката трудов емигрант в Испания, изоставените провинциални къщи, самотните възрастни хора и прочие. Забележителна е работата на режисьора с актьорите, най-вече с непрофесионалните, какъвто е и рапърът Огнян Павлов – FYRE, изпълняващ главната роля и вероятно до голяма степен играещ себе си предвид някои сходства в неговата биография и тази на героя му. Филмът на Веснаков е един от малкото примери за кино, което е лично, без да е егоцентрично и нарцистично, и в същото време е социално, документ за времето и хората, огледало, отразяващо определени процеси в обществото. Без фалшив патос обаче, без предварително посочени решения, без революционно вдигнат юмрук. Това, което е. Така, както е.

ОТГОВОР НА ВСИЧКИ ВЪПРОСИ (2024, РЕЖИСЬОР ДИМИТЪР КОЦЕВ – ШОШО)

За финал оставих филма, в който се влюбих веднага, от пръв поглед – Отговор на всички въпроси на Димитър Коцев – Шошо. Наистина се влюбих в крехкостта на този филм, който във всеки един момент може да се разпадне, в живостта му, в ускорения му пулс, в това, че е изгубен, че е разхвърлян, накъсан, заплетен, без посока… От нищото, ей така, като импровизация от образи, миксирани от някой ди джей визуалист. Написах го вече някъде из социалните мрежи, ще го напиша и тук – това е Gen Z (поколението Z – родените между 1997 – 2010 г.) в целия му блясък и трясък. Техните лица, техните чудати расти, татуси, пиърсинги, коси и дрехи, техните думи и изрази, и гласове, и интонации, и паузи, техните значения и изобщо – тяхната реалност, инжектирана с няколко дози TikTok и сервирана ни като шотове – скоростни, яростни и тръпчиви– които изпиваш на един дъх и после не знаеш къде си. Но дори и в това филмът е пленително непоследователен, защото не винаги са шотове, не винаги са скоростни, яростни и тръпчиви. Не всичко опира до телефоните, социалните мрежи и всички тези неща, които официално се считат за емблема на зуумърите (както наричат още поколението Z). Понякога филмът прилича на абсурдистка пиеса, друг път на досаден български филм, след това на документално наблюдение, после – на криминале-хорър-трилър, още по-после – на романтична комедия, на черна комедия, просто на комедия. Ужасно харесах препратката към един от не толкова познатите у нас шедьоври на британското кино – Воайорът (Peeping Tom, 1960) на Майкъл Пауъл – в който убиецът е човекът зад камерата и Коцев използва това обръщане на своите (и на оператора Александър Станишев) „жертви“ към камерата през цялото време. Ужасно харесах въобще тази неравноделност на филма, неравномерност, безпринципност, непоследователност и въобще – липсата на всякакви правила. Отговор на всички въпроси просто счупи с ритник, с юмрук, с глава хем прозрачната, хем от закалено стъкло сякаш преграда между поколенията. Вижте ги, поколение Х (моето) – това са децата ни! И в това счупване, при цялата експерименталност на филма или тъкмо заради нея – имаше и кръв, и болка, и страх, но най-вече – имаше среща. Филмът е пропит с вдъхновение, любов и любопитство, и без съмнение бе най-странната птица в пълнометражната програма на тазгодишната „Златна роза“. Благодаря за… ами за изненадата!

И съвсем в стилистиката на този филм – може ли без заключение?

* * *

МОИТЕ ХУДОЖЕСТВЕНИ СЪБИТИЯ

ОЛГА МАРКОВА

Всеки има своите пристрастия. Те са резултат от ценностна система, личен характер, възрастов статус. Затова и всяка индивидуална позиция e в известна степен относителна. Но критерият на всеки от нас нанася своеобразен щрих върху общата оценка…

Още като прелистих каталога на фестивала, забелязах, че зад 19^-те късометражни и 15^-те пълнометражни състезателни игрални филми, от които седем копродукции, надничат много нови лица. Радостен факт е настъплението на млади творци в българското кино. Видяхме на екрана резултатите от техните амбициозни намерения да разказват любопитни истории, в повечето случаи преживени от самите тях, по неочакван, нетрадиционен начин, без да робуват на чужди образци и познати източници. До голяма степен техен е и приносът за скъсяване на дистанцията към масовата аудитория. Докато по време на официалното откриване Зала 1 на Фестивалния и конгресен център не беше пълна, то на закриването на фестивала нямаше свободни места. Вълнението и съпричастието в залата доказват, че публиката не само е усетила тръпката на авторите, споделила е тревогите и терзанията им, но и се е постарала да навлезе в дълбоките „води“ на днешното кино и да намери път към себепознание. Това би могло да изтръгне младите хора от примката на мобилните телефони и да ги насочи към безценната съкровищница на високата литература и образците на изкуството. Хаосът на медийната обсесия да бъде заменен от хармонията на духовните ценности. Дай, Боже!

Заглавията на голяма част от конкуриращите се произведения са кахърни, далеч от съвременния „mainstream“: Безветрие, Тревожност, Свиждане, Без крила, Предупреждението, Нула мотивация… Тези заглавия предупреждават зрителя за онова, което предстои да гледа. И така – доверие за доверие, достойнство за достойнство. Именно затова фестивалът успя да си върне широката аудитория. Нямаше разочарование от предварителните заявки, нямаше развенчани илюзии…

Най-общият поглед върху тематичната насоченост на филмите се фокусира в две посоки: едната – насилието и агресията, с които сякаш започва да свиква днешното ни общество, което неминуемо води и до ответно насилие, потиснатост, самоизолация, отчуждение и самота; и другата – все по-комплицираните отношения в съвременното семейство.

ДВЕ ПО ДВЕ (2024, РЕЖИСЬОР АНДРЕЙ ПАУНОВ)

За емблема на едната насока може да се приеме късометражният българо-германски филм Две по две, чийто сюжет на пръв поглед се свежда до нанасянето на цикъл от взаимни шамари между две момчета, принудени на това от следовател „възпитател“ заради тяхно дребно провинение. Режисьорът Андрей Паунов, награждаван многократно на престижни фестивали, минималистично само в два кадъра, всеки от по девет епизода, синтезира идеята докъде може да стигне лавината от насилие и как моделът се мултиплицира и разраства.

КЛОПКА (2024, РЕЖИСЬОР НАДЕЖДА КОСЕВА)

Когато говорим за агресия и насилие, е необходимо да си даваме сметка и за цената, която плащат онези, които се противопоставят – тема на филма на Надежда Косева Клопка – копродукция между България и Германия. Силата на неговото въздействие като развихрящ се конфликт, е заложена в сценария на Боян Папазов. Но за екранното внушение на тази безспорно земетръсна тема е особено важно изключителното присъствие на непрофесионалния актьор Александър Трифонов, спечелил Наградата за най-добра мъжка роля. Пресъздаденият от него персонаж на дръзкия чешит Божека поразява с изключителното си чувство за чест и достойнство. Същата тема се разглежда и в някои от дебютните филми: Клас 90 на Бойко Боянов; гръцко-българската копродукция, Отдалечаване на младия грък Йоргос Зоис и Предупреждението – също копродукция между Румъния и България на Ади Войку.

Явно младите творци са акумулирали много гняв от заобикалящата ги потискаща среда и го изливат на екрана с вълнуващи художествени образи.

ПО ГОЛИТЕ ХЪЛМОВЕ (2024, РЕЖИСЬОР ДИМИТЪР КУТМАНОВ)

В тази посока вълнуващи, ярки и запомнящи се са и някои от късометражните филми: По голите хълмове – сценарист и режисьор Димитър Кутманов, който успява в работата с актьорите да ескалира напрежението между персонажите им – тихото, отчуждено момиче Жана и деспотичния, поел опека над нея Данаил; да изгражда въздействаща атмосфера и среда в отдалечен, сякаш забравен от Бога и хората, район. Филмът открехва прозорец за размисъл далеч отвъд темата за смазващия човека деспотизъм. Със сгъстен ритъм, невероятна динамика и чувство за хумор увлича и очарова публиката сатирата Свиждане на майстора на куклени спектакли Веселин Бойдев, чийто игрален дебют Дрехи (2016) бе награждаван на няколко международни фестивала.

СВИЖДАНЕ (2024, РЕЖИСЬОР ВЕСЕЛИН БОЙДЕВ)

Сега режисьорът единодушно бе удостоен с Наградата на критиката за смелостта, с която „бръква“ надълбоко в жизнено важна тема, както и за чувството за хумор – оръжие, с което авторите се противопоставят на хаоса и подкупността не само в болничната система у нас, но и на заобикалящия ни отвсякъде абсурден свят. Пример за филм, който едновременно бичува недъзи в обществото, но и забавлява и разсмива.

ВЛЕЧУГИТЕ (2024, РЕЖИСЬОР КРИСТИНА СПАСОВСКА)

Лаконичната, пестелива копродукция Влечугите (България, Франция) на Кристина Спасовска завоюва „Златна роза“ за късометражен филм с недвусмисленото си послание за предателството, за цената на спасението, за достойнството на човека, поставен в недостойни обстоятелства – репресиран, манипулиран, мачкан от смазващата тоталитарна система – една от най-болезнените социални рани на днешното ни общество.

МАМА УМРЯ ДНЕС (2024, РЕЖИСЬОР ФИЛИП АНДРЕЕВ)

Втората съществена тема, която доминира на фестивалния екран, е нарастващият конфликт между родители и деца; усложнената комуникация между поколенията, за която в близкото минало предупреждаваше балканският философ и майстор на екрана Тео Ангелопулос. Вълнуващата копродукция Баща ми и аз – България, Южна Корея, дебют на Божана Донева; Басейнът на Павлина Божкова; Мама умря днес на Филип Андреев; и в пълнометражното кино: Преди да забравя на Станислав Дончев, с незабравимото изпълнение на Иван Савов в главната роля, и Не затваряй очи на Николай Егерман.

Сред тях ярко се откроява амбициозната, стилна като визуална структура и философска дълбочина копродукция Безветрие (България, Италия) на Павел Г. Веснаков – автор, чийто специфичен, индивидуален стил и гражданска ангажираност, му носят редица награди на български и международни фестивали. След пълнометражния му дебют Уроци по немски тук отново долавяме неговия стремеж към непрестанно експериментиране с възможностите на киноезика. Похвално е, че той неотклонно спазва избраната от него форма в посока на рисковото, на елитарното, но и публицистично, заземено кино. За тези си търсения той заслужено бе удостоен с Наградата за най-добра режисура. Веснаков е и един от най-добрите режисьори на телевизионни сериали и на фестивала видяхме епизод от Всичко за сина ми, където темата деца – родители се експонира върху по-широка социална картина.

ТРЕВОЖНОСТ (2024, РЕЖИСЬОР ИЛИЯН ДЖЕВЕЛЕКОВ)

Сериозен интерес предизвиква и сериалът Тревожност на Илиян Джевелеков, удостоен с Наградата за най-добър телевизионен сериал. В тринайсет епизода, които следим по Канал 1 на БНТ, се разкриват житейските драми на хора от различни възрасти и социални прослойки, потърсили психотерапевтична помощ. Мащабното художествено изследване се базира на научния опит на видни психоаналитици и специалисти. Както тук, така и във Всичко за сина ми, е потърсен баланс между art и популярно кино; между сериозното и развлекателното. Ще припомня, че от миналата година сериалите вече са конкурсна категория на фестивала „Златна роза“. Тази година в конкурсната програма бяха включени епизоди от пет сериала и за чест на авторите почти всички се доближават до спецификата и езика на игралното кино.

Тъкмо с постигането на тази специфика ни спечели вълнуващата екранизация Сватба на Магдалена Ралчева, създадена по едноименния разказ на съвременния ни класик Николай Хайтов. Филмът спечели наградата на Гилдия „Критика“ към СБФД за достоверно разкриване на сложния авторски свят и изискана стилистика. Според мен сценарият, в който се доразвиват характерите на героите – дело на Юрий Дачев, също е залог за успеха на филма и заслужава специално внимание. Както винаги, камерата на Емил Христов майсторски участва в изграждането на този едновременно класически и съвременен филм, извайвайки характерите на героите и невероятните родопски пейзажи върху точно подбрани локации. Както е известно, в белетристиката на Хайтов опорните точки на драматургията се крият във втория план, тънко и деликатно пресъздаден във филма.

* * *

ОТЗВУК ОТ КЪСОМЕТРАЖНАТА ПРОГРАМА

КАРИН ЯНАКИЕВА

Националните фестивали обикновено се възприемат като празник и така трябва да бъде. В същото време са повод за анализ на това как се движим в европейското културно пространство, има ли с какво да се похвалим, пречи ли ни нещо да станем още по-разпознаваеми и ценени в международен мащаб. 42^-ят фестивал на българския игрален филм „Златна роза“ показа, че въпреки несигурните условия за работа, добри филми все пак се случват. И Късометражната програма, върху която се фокусира моят текст, съдържа заглавия с неочаквани гледни точки към миналото и настоящото ни живеене, към сблъсъка на балканския ни манталитет, примесен с носталгия по соца и повелите на днешното време, както и нови, малко познати теми в зоната на футуризма и антиутопията.

ВЛЕЧУГИТЕ (2024, РЕЖИСЬОР КРИСТИНА СПАСОВСКА)

Влечугите („Златна роза“) на Кристина Спасовска – сценарист и режисьор, разказва история от далечната 1983 г., когато младеж при опит за бягство от страната бива заловен и отива в затвора. Предал го е човек от близкото му обкръжение. Подобни случаи са хиляди, не знам дали има официална статистика, но се знае, че става дума за хиляди разбити животи на конкретните „бегълци“, роднини и приятели. В хватката на Държавна сигурност веднага попада и приятелката на момчето – от нея се иска да сътрудничи срещу него, за да я освободят. Забележимите изменения по лицето ѝ подсказват как са я „обработвали“. Тя е освободена, но остават куп въпроси… Предстои сватба в затвора, семействата на двамата се подготвят за събитието. Както е прието, бъдещите роднини се събират на маса – салата, мезета, ракия, уж топла атмосфера. Но напрежението, усещането за предателство, съмненията, сякаш засядат във всяка хапка и глътка на гостите. Тягостна реалност, в която изглежда ще трябва да виреят постоянно. За цялостното въздействие освен безспорно талантливите авторски решения, допринасят и перфектната работа в изграждането на интериора, облеклата, грима, които като в машина на времето ни пренасят в онези смутни времена отпреди четиридесет години. Истинско постижение е работата на целия актьорски състав, и си мисля, че Албена Колева в ролята на следователката напълно заслужава наградата за актьорско изпълнение.

НИКОЛ (2024, РЕЖИСЬОР ЕЛЕНА ТОНЧЕВА)

Същото се отнася и за Китодар Тодоров като шофьора на такси в Никол (Диплом за специални постижения и Награда на Филмаутор) на Елена Тончева – сценарист и режисьор. Филмът може да се възприеме и като реверанс към шедьовъра на Скорсезе, но тук действието поема в различна посока с леко подвеждащо начало до смразяващия край. Първоначално героят зад волана изглежда като натрапчив досадник. Разбираме, че е пламенен любител на американски сапунени опери, но и родните сериали са му на сърце. Случайността му изпраща безценен клиент (Калин Врачански) – звезда от любимия сериал, с който, оказва се, има тежки сметки за уреждане. Винаги съм мислила, че пристрастяването към продукти на масовата култура води до обикновено оглупяване и не ми е хрумвало, че една лабилна психика може да се изгуби в разликата между фикция и реалност, да отпуши вулкан от агресия. Случаят е по-скоро частен, дори медицински, но звучи плашещо реално.

ДВЕ ПО ДВЕ (2024, РЕЖИСЬОР АНДРЕЙ ПАУНОВ)

В Две по две (Диплом за специални постижения) на Андрей Паунов – сценарист и режисьор, също става дума за форма на насилие, но упражнено в рамките на официална институция. Попадаме в районно полицейско управление, където са задържани двама тийнейджъри за кражба на авточасти. Атмосферата наоколо – коридори, стаи, мебели, че и служители, е такава, сякаш нищо не е помръднало от времето на социализма. Пристига отегчен полицай (Самуел Финци), готов с отработените си методи за получаване на нужната информация. Задържаните са заставени да си бият шамари един на друг толкова дълго, колкото е необходимо, за да „пропеят“. Било каквото било, двамата вече са навън, но пък научили нещо ново – как да издевателстват над други, особено над беззащитните, и прилагат наученото върху две произволно избрани деца. Силен филм, доста хладен, но може да се усети и като звучен шамар, просто така, за разбуждане от летаргията и безразличието.

СВИЖДАНЕ (2024, РЕЖИСЬОР ВЕСЕЛИН БОЙДЕВ)

Свиждане (Награда на критиката) по сценарий на Веселин Бойдев и Дечо Таралежков, режисьор Веселин Бойдев, буквално ни завърта във вихъра на „Комедия от грешки“, недоразумения, куп перипетии и неочаквани обрати. Същинско предизвикателство е решението на авторите да разположат действието в българска болница в разгара на ковид епидемията и да превърнат един опит за свиждане, по това време строго забранено, в бясно приключение, но и дискретен поглед към „задния двор“ на лечебните ни заведения и неписаните правила, които отварят заключени врати. Комичните ситуации и диалога, заложени в драматургията, не са намислени или стъкмени, а отразяват реални реакции на реални хора в състояние на стрес, обърканост и безпомощност. Затова и героите са толкова истински, а актьорите играят повече от вдъхновено. Нено Койнарски, Явор Борисов и Каталин Старейшинска основно са на екран, но и онези, които се появяват за секунди, имат значим принос за прекрасния резултат.

ШОКОЛАД (2024, РЕЖИСЬОР ОРЛИН МИЛЧЕВ)

Струва си да се отбележат и филми извън наградените, като Шоколад на Орлин Милчев – сценарист и режисьор. Изящно разказана съвременна приказка, малко тъжна, на моменти смешна, за митарствата на ромско дете из големия град в търсене на шоколад. Тук не говорим за някаква детска прищявка, а за преодоляването на една чудовищна неправда в очите на малкия Боби. Подареното му лакомство е брутално отнето от по-големите и по-силните в махалата още преди да е успял да отхапе първото парченце. И той поема този поход на справедливостта през непознати улици сред непознати хора, за да се пребори сам за мечтания шоколад. Борислав Паунов е безупречен в ролята на Боби, толкова естествен и чаровен, че е невъзможно да останем равнодушни към неговите преживявания. Чудесна е и Наталия Цекова като неговата майка, а появата на ромската легенда Джони Илиев – автор и на музиката на Шоколад, придава допълнителна цветност в общия пейзаж на колорития филм.

И ТОВА Е ЗА ТАЗИ КОЛЕДА (2024, РЕЖИСЬОР ПЕТЪР ВЪЛЧЕВ)

И това е за тази коледа на Петър Вълчев – сценарист и режисьор, е филм за справянето със самотата и то по един спокоен и достоен начин. Възрастен вдовец мераклийски приготвя празнична трапеза в очакване на близките си от големия град и в навечерието на Коледа разбира, че те няма да го посетят. Най-близко до ума е да последва тежка драма, но не става така. Героят взима възможно най-неочакваното решение, да прекара празника на гроба на жена си. Там някак естествено се настройва да разказва, да си припомня щастливи мигове от живота, за неизвършените малки лудории, бръмчали в главата му, защото задръжките явно са били по-силни от волните мечти. Една топла изповед без грам оплакване, просто спомени. Скъпи спомени. Любомир Бъчваров майсторски извайва качествата на героя си – деликатен, емоционален, човечен.

ЛАЗАР (2024, РЕЖИСЬОР ОРЛИН МЕНКАДЖИЕВ)

Лазар по сценарий на Орлин Менкаджиев и Емилиян Митков, режисьор Орлин Менкаджиев ни насочва към света на съвременните технологии и необятните им възможности през една човешка трагедия. Заможно семейство губи единственото си дете – болката и непримиримостта са непосилни. Това всъщност е предисторията, а на екрана виждаме вече намерено средство за потушаване на мъката и то е пренасяне във виртуалната реалност. За кратко, през определени периоди от време, родителите отново са с любимото си дете Лазар, изкуствено „възкресено“ от модерните технологии. След миговете щастие се връщат обратно в живата реалност и болката ги връхлита с още по-голяма сила. Последиците от този експеримент с човешката психика се оказват фатални за майката (въздействаща игра на Рая Пеева), пък и донякъде за бащата (Йордан Ръсин), оставащ завинаги зависим от виртуалния свят. Интересно е, че на фестивала София ДокуМентал показаха документалния филм Вечно твой АI (Германия, САЩ) на много сходна тематика, от който разбираме, че това, което в Лазар ни се струва далечно и фантасмагорично, се е превърнало в част от амбициозни научни програми и много скоро може да прерасне в грозна търговия с човешкото нещастие. Така че българските автори изпреварващо са решили да развият точно такъв сюжет.

Финалните обобщения мисля да си спестя главно заради невключени тук добри филми. Накрая ще се възползвам да перифразирам заглавието на един от филмите, за да сложа точка. И това е за този фестивал.