БОРЯНА МАТЕЕВА

 

Как се пише за поет като Валери Петров, за режисьор като Юлий Стоянов, за сценарист-режисьор и продуцент като Асен Владимиров и актьор като Ицхак Финци? Има само един начин – с вдъхновение и възхищение. Става дума за филма За възможността да се живее (2005). Тогава „обектът“ – големият български поет, драматург и сценарист, и преводач Валери Петров (1920 – 2014) става на 85 години. Но това не е юбилеен филм в обичайния формат – помпозно честване на значим творец. За този човек, предвид дългия му и съдържателен живот, така или иначе вече много се е писало и казало дотогава...

 ВАЛЕРИ ПЕТРОВ В КАДЪР ОТ ФИЛМА ЗА ВЪЗМОЖНОСТТА ДА СЕ ЖИВЕЕ (2004, РЕЖИСЬОРИ ЮЛИЙ СТОЯНОВ И ИЦХАК ФИНЦИ) 

А оттогава много неща се ускориха, технологията ни превзе, връхлетя ни COVID-19, дойде Изкуственият интелект (ИИ или по-учено AI). Отиде си Валери Петров. Отиде си големият документалист Юлий Стоянов (1930 – 2011), който не снимаше просто биографични или исторически филми, а правеше филми – размисли и поставяше винаги героите си в контекста на времето.

 АСЕН ВЛАДИМИРОВ И ЮЛИЙ СТОЯНОВ 

Така е и в този случай – сценаристите Юлий Стоянов и Асен Владимиров свободно боравят с житейски факти и събития, оформят канава, в която се вмества поток от случки, довели едно еврейско момче до върховете на литературата и Шекспир. Главен герой е Валери Петров, с истинско име Валери Нисим Меворах – сменил го е, защото още в началото на пътя му като литератор отсичат: „ние на инородци не печатаме“. През негови разкази се запознаваме с важните събития и срещи в житието му, но това става не директно, а с посредничеството на приятел, също от еврейски произход. Забележителният актьор Ицко Финци, който тук е и сърежисьор. Той задава въпроси, води действието, но изпълнява и песни по стихове на поета, прелестни театрални интермедиии, освежаващи киноразказа. Музиката на тези песенни номера е писана от големите български композитори на театрална и филмова музика Георги Генков и Кирил Дончев. Неусетно се потапяме в една интимна лаборатория на духа, където изповедта на поета звучи искрено и на моменти самокритично. Очертава се и кръг от изчезващия вид на „хвърчащите хора“, автентични български интелектуалци, белязали ХХ век в различни идейно-политически измерения и три епохи.

 ИЦКО ФИНЦИ В КАДЪР ОТ ФИЛМА ЗА ВЪЗМОЖНОСТТА ДА СЕ ЖИВЕЕ (2004) 

Основното действие протича в дома на Валери Петров, на тихата софийска улица „Елин Пелин“ в квартал Лозенец. Малка и скромна къща, близо до гората, където е неговата „библиотечна бърлога“ – сега там има паметна плоча. В кабинета му, който свети до късно през нощта, няма и следа от лукс или писателска претенция, има само най-необходимото – бюро, кресло, компютър със стар монитор и много книги. Цари артистичен безпорядък и зрителят веднага разбира, че този човек живее с въображението си, а не с грубата реалност.

 ВАЛЕРИ ПЕТРОВ – СТУДЕНТ ПО МЕДИЦИНА 

Снимки и хроники онагледяват различните периоди от живота на Валери Петров – от юношеството и следването за лекар през драматичната зрелост, до успеха и старостта, но не в хронологичен ред. Заедно с приятелите Ицко и Юлий, поетът прави равносметка и не спестява горчивината и разочарованието си, но те никога не доминират над мъдростта му. Режисурата цели единствено да ни разкрие повече от човека, а не да демонстрира майсторство. Публиката знае кой е Валери Петров, кой е Юлий Стоянов, кой е Ицко Финци – те нямат нужда от себедоказване. Искат просто да ни представят един модел на съществуване, който е смислен, аналитичен, плодотворен, неподатлив на моди. Съвсем човешки и възвишен същевременно.

Юлий Стоянов е правил филми за изтъкнати наши общественици, анализирал е ключови събития и периоди от живота на нацията. Във всеки от тях е търсил народопсихологията на българина, без да го величае, но и без да го съди. Правил е всичко без патетика и нравоучение. За стила му на документалист е характерна сдържаност, която с ирония беше нарекъл „сухоежбина“. Всъщност това е самоналожена недоизказаност, игра с полутоновете, една търсена неефектност. В този смисъл и той, и Ицко Финци са попътни на мекотата и скромността на Валери Петров, на неговия натюрел, на неговата интимност в изказа. „За Юлий Стоянов беше по-интересно, по-важно не да впечатли зрителя с непознат материал, а да го накара да открие непознатото в познатото“ – спомня си Асен Владимиров, съсценарист, ученик, съратник и сътрудник на режисьора. Това е подходът и в този филм. Зрителите знаят наизуст ритмичните и светли стихове на Валери Петров, гледали са детските му пиеси, изключителната Театър, моя любов, познават игралните филми по негови сценарии, някои вече класика: На малкия остров, Рицар без броня, Един снимачен ден, Откъде се знаем, С любов и нежност, Йо-хо-хо, Разходки с ангела.

 КАДЪР ОТ ФИЛМА ЗА ВЪЗМОЖНОСТТА ДА СЕ ЖИВЕЕ (2004, РЕЖИСЬОРИ ЮЛИЙ СТОЯНОВ И ИЦХАК ФИНЦИ) 

Кадри от тях са майсторски вплетени в документалната структура и ни напомнят, че българското кино дължи много на погледа на Валери Петров. През 50^-те години той е бил в Италия и там се запознава с неореализма, революционно кинотечение в следвоенната епоха, основа на модерното кино. Така духът на неореализма, неофициално и някак подривно се пренася в някои български филми – животът е показан непатетично, естествено, без очилата на нормативната естетика. Цензорите все пак се усещат и На малкия остров (1957) провокира остра реакция, съвсем небезобидна за своето време. ЦК на БКП публикува специално постановление от 1958 г., в което се осъжда трактовката на „революционната тема“. Сценаристът Валери Петров и режисьорът Рангел Вълчанов са обвинени в „обективистично, безидейно, абстрактно-хуманистично“ отношение. „Ясната комунистическа идейност и партийност се заглушават и принизяват. Този стремеж намери най-силно проявление във филма На малкия остров, сюжетът на който е взет от героичното минало на нашата партия. В него не се чувства, че затворниците са комунисти“ – се казва в партийния документ. И това е вярно, когато днес гледаме филма като свободни хора... Терминологията говори сама за себе си и носи атмосферата на епохата. Но само след 5-6 години филмът ще бъде оценен по достойнство и признат за един от най-добрите филми за съпротивата.

 ИВАН КОНДОВ И КОНСТАНТИН КОЦЕВ ВЪВ КАДЪР ОТ ФИЛМА НА МАЛКИЯ ОСТРОВ (1958, РЕЖИСЬОР РАНГЕЛ ВЪЛЧАНОВ) 

Валери Петров разказва и как на своя глава и риск не е разпространил лъжливи книги за процеса на Трайчо Костов, докато е бил на работа в посолството на България в Италия като аташе по печата. Въпреки това, той не се смята за дисидент, даже изповядва с известно чувство за вина, че късно е разбрал че „този път е погрешен“, макар и обвиняван във формализъм и декадентство, дори има сведения, че „се наблюдава“. В строго секретна информация за някои прояви сред художествената интелигенция през 1973 г. се казва, че „поддържа връзки с „обидени“, наказани и критикувани за отклонение от партийната линия и грешки писатели като Христо Ганев, Радой Ралин, Марко Ганчев, Христо Радевски, Константин Павлов и др. Това са „културни дейци, стоящи на нездрави идейно-естетически позиции“, изразявали „морална подкрепа на Петров и създавали „шум“ около неговото име и творчество...“. Документът е подписан от началника на идеологическото управление на ДС ген. Петър Стоянов.^[1]

Нещата стават драматични за биографията му, когато не като бунтар и дисидент, а просто като честен човек отказва да протестира против Нобеловата награда на Солженицин, защото книгите му не са били познати в комунистическа България и никой не ги е чел. Гласува „въздържал се“, заедно с Христо Ганев, Гочо Гочев и Марко Ганчев на паметно събрание на Съюза на българските писателите, когато е трябвало да се изпрати телеграма до Нобеловия комитет, изразяваща възмущението на българските писатели. Резултатът е изключване от БКП, равнозначно на клеймо. Единственият, осмелил се да гласува „против“, е бил безпартийният Благой Димитров... След тези събития Валери Петров е в немилост и се заема с преводите на Шекспировите пиеси. За него е изпитание, но пък донася много ползи на нашата култура.

 ВАЛЕРИ ПЕТРОВ В КАДЪР ОТ ФИЛМА ЗА ВЪЗМОЖНОСТТА ДА СЕ ЖИВЕЕ (2004, РЕЖИСЬОР ЮЛИЙ СТОЯНОВ И ИЦХАК ФИНЦИ) 

И тук задължително трябва да добавим, че творчеството на Валери Петров е живо, актуално и продължава да вдъхновява. Детските приказки „Пук“ и „Меко казано“ възкръснаха като пълнометражни анимационни филми. И двата филма са на режисьора Анри Кулев и се появяват през 2015 г. и 2022 г. – истински подвиг за българската анимация. Първият е рисуван, а вторият е с 3D изображения, но артистични и оригинални. Анри Кулев осъвременява посланията на Валери Петров, които са универсални за всяко време и за всички деца. Иво Драганов е прав, когато написа, че „в мрачното време, в което живеем, филмът Меко казано е светъл празник за душата и сетивата…“.

 КАДЪР ОТ ФИЛМА МЕКО КАЗАНО (2022, РЕЖИСЬОР АНРИ КУЛЕВ) 

Така е и във филма За възможността да се живее – всичко е поднесено елегантно и ненатрапчиво. Обсъжда се и същността на поезията, че в нея се сливат „искреността и изяществото“... Говори се за бремето на старостта... Стиховете на големия поет оживяват през интерпретацията на големи актьори – Ицко Финци и Илка Зафирова. И те ги правят интимно-близки, наслагвайки интелигентно своя ироничен и съкровен прочит.  

Вълшебно го е казал Поета – „последният мохикан на традиционното стихосложение“ за „хвърчащите хора“: „Нищо, че сме двама – трима смешни (вън от модата), важното е, че ни има още в природата“.

 

Бележки под линия:

^[1] https://desebg.com/vi/1954-2014-08-27-15-38-43.

 

* Текстът е по проект „София вчера и днес – документалното кино разказва“, подкрепен от програма „Култура“ на Столична община.