ЗА ПОРЕДЕН ПЪТ ФЕСТИВАЛЪТ ДОКАЗА, ЧЕ Е ЖИВ!
БОРЯНА МАТЕЕВА
Световният фестивал на анимационния филм във Варна чества юбилей на своето ХХ издание. Основан през 1979 г., приключен след 1989 г., той е възроден през 2011 г. от Анри Кулев и оттогава всяка година през септември става истински празник на анимацията. Известно е, че профилът му е насочен към младите – специално внимание се обръща на студентските филми и работилниците за деца. На закриването двете чаровни водещи, студентки от Нов български университет, казаха нещо, което прозвуча леко патетично, но пък се запомни: „Предава се горящият анимационен факел от поколение на поколение“. Красиво послание, а фестивалът е доказателство, че духът на славната някога Българска анимационна школа пулсира и днес със същия артистизъм, талант и неизтощимост.
Да погледнем към статистиката, за да усетим мащаба на събитието. За селекция са били предложени 2 800 заглавия. Но в различните секции за конкурса са били избрани твърде малко: 27 късометражни, 5 пълнометражни, 30 студентски, 17 детски , 7 български, 7 хорър и 5 еротични.
Един фестивал винаги е много повече от състезателната си програма, която, разбира се, е най-интензивното и най-атрактивно звено. Но също толкова важни са и съпътстващите събития, програми, срещи – те дават обем и създават контекст, осмислят състоянието на анимацията днес.
Тази година посоката беше към юбилейния дух и това беше отразено в каталога с фотоси и текстове, напомнили за една бляскава история – във Варна още през 80-те се е събирал целият световен елит на анимацията и е бил единствен прозорец към световното кино. Легенди се носят за препълнената спортна зала във Варна и еуфорията на публиката, за възторзите на българските режисьори. На тази красива история беше посветена и изложбата с плакати на всички наградени във Варна филми, между които: Алегро нон тропо на Бруно Бодзето през 1979, първият отличен филм, Небивалици на Прийт Пярн – сега член на журито, Маска на братя Куей. Традиционна вече е и изложбата „Анимационни рисунки“ на студентите по анимационно кино от НБУ. Куратор и на двете изложби е д-р Пенчо Кунчев.
Интересен момент в живота на всеки фестивал са лекциите и различните майсторски класове. Това е особено важно за събитие с младежка насоченост. Тази година лекция „Ротоскопия в анимационното кино“ изнесе Жорж Сифианос, многогодишен преподавател във Висшия национален институт по декоративни изкуства в Париж (ENSAD) – режисьор и доктор по философия. Мастъркласове с прожекции на филми или части от видеоинсталиции изнесоха по традиция и членовете на журито – Леа Видакович, Пол Ма, Борис Лабе, Йоана Атанасова и Прийт Пярн (заедно със съпругата си и съавтор Олга Пярн).
Стана обичайно да се представят и програми на други фестивали или студиа, като: Най-доброто от фестивала Punto y raya (от порт. точка и черта) – абстрактна анимация, представена в 17 филма от 15 държави и „Време за класика“ на STUDIO М.И.Р. – проект, основан на музиката на велики композитори, илюстрирана умело за деца, програма, награждавана на редица световни форуми.
На това издание не присъстваха изявените чуждестранни училища и школи, но пък Нов български университет представи любопитния си проект по „Характери“ на Теофраст. 16 анимационни миниатюри, вдъхновени от портретите на древногръцкия философ, потопени в нашето време. Оригинален и нестандартен поглед към вечните човешки навици, обсесии, характеропатии (ако използваме този термин от психотерапията). Малките филмчета демонстрират различните визуални предпочитания на студентите, различната им чувствителност и нива на овладяване на занаята. Художественото ръководство на Весела Данчева и Иван Богданов е било от решаващо значение за разгръщане на компактен сюжет в ограничено време. Не всичките „характери“ са равностойни като завършеност и жанрова определеност, но пък ползата от тези първи опити е несъмнена. Най-сполучливи са онези миниатюри, в които младите бъдещи режисьори са опитали да погледнат с хумор на героите си. Затова и най-запомняща се е Бъбривият, където един бабанка, шофьор на такси, обладан от логорея, прави катастрофа, защото не си гледа пътя, но накрая дълбокомислено заключава: „СъсипАха я тая държава!“. Тази грубовата фраза, взета директно от живота, стана нещо като ироничен поздрав. Тези филми на НБУ са правени през последните 2 години извън учебната програма и предстои да видим още почти толкова – защото в „Характери“ на Теофраст са описани 30 неподвластни на времето човешки типа.
БЯЛО РАМО ЗА ЧЕРЕН МЪЖ (2024, РЕЖИСЬОР АНРИ КУЛЕВ, БЪЛГАРИЯ)
И още един важен акцент извън конкурсните вълнения – секцията „Премиерни български филми“. Те са извън състезанието по обясними причини – авторите им са сред организаторите на фестивала. Ще отбележа два от тях, и двата забележителни. Бяло рамо за черен мъж на Анри Кулев е събитие в нашата анимация и специално във филмографията на своя автор. Анри Кулев не престава да търси и да изненадва, и това е знак за мощен потенциал, който не се изтощава с годините, а напротив, самозарежда се. Филмът е горещо актуален, мощен като визия, философски като внушение, с екзистенциален обем и чисто човешки измерения. Той би бил подарък за всеки световен фестивал, а защо не и за Oскарите – предвид майсторството и не на последно място тематиката му – присъствието на световен музикант-джазмен като Рей Чарлс. Ако търсим жанрови измерения, може да го определим като екзистенциално есе. За познавачите има и самоцитати, но те са толкова дискретни, че малцина ще ги открият.
ГРАДИНАРЯТ НА БУРЕНИТЕ (2024, РЕЖИСЬОР АСЯ КОВАНОВА, БЪЛГАРИЯ)
В съвсем друга посока се развива новият филм на Ася Кованова Градинарят на бурените – неговите симпатични герои са стар градинар и къртиче, които са съседи, донякъде съмишленици и са в сложни отношения. Филмът е колкото детски, толкова и за възрастни, в това е настройката на Ася да прави изящни филми с обемни внушения, детски приказки, но и притчи. Визуалният стил на Градинарят на бурените буди спомени от детството, от добрите стари книжки и е безкрайно далеч от мейнстрийма на комерсиалните 3D филми с техните стандартизирани герои, екшън и агресия. Топъл филм с оригинални и абсурдистки внушения.
НОЩ В ЧАКАЛНЯТА (2024, РЕЖИСЬОР САКИ МУРАМОТО, ЯПОНИЯ)
И разбира се, конкурсът, основният носещ панел на фестивала. Голямата награда или Гран при, както я обявяват, журито присъди на японския филм Нощ в чакалнята на Саки Мурамото. Историята е проста, върви монотонно, но именно в баналността ѝ е търсен смисъл. Група животни пътуват в нощен автобус и спират на магистрала за известно време. Усещането да си сред непознати е колкото тревожно, толкова и успокояващо. Тънкото наблюдение на характерите и дискретният хумор носят особена атмосфера. Потапянето в нощния мрак също допринася за настроението на този филм и показва майсторско боравене с тъмнината и сенките. Типажите са очертани меко и носят някаква мила старомодност. Запомня се хъркането на една от животинките с два раздалечени зъба, както и монотонната музика на един джубокс, някъде в нощната пустош. Идеята за самотата на съвременния човек, заобиколен от тълпа хора, е предадена с минималистични средства, но се усеща автентично.
КРАСИВИ МЪЖЕ (2024, РЕЖИСЬОР НИКОЛАС КЕПЕНС, БЕЛГИЯ, ФРАНЦИЯ, НИДЕРЛАНДИЯ)
Специален диплом получи Красиви мъже (Белгия, Франция, Нидерландия) на Николас Кепенс, един от най-забавните и завършени филми в селекцията за късометражни филми. Решен с куклена анимация, той разказва за трима оплешивяващи братя, които отиват в Истанбул да си присадят коса. В хотела, където чакат за процедурите, са принудени да общуват един с друг и се изправят пред своята тревожност. Правят се, че не им пука, но всъщност са много притеснени и това отключва комични ситуации. С щадяща и дозирана ирония режисьорът се вглежда в мъжката суетност. По-сатирично е отношението към процъфтяващата индустрия на разкрасяването. Куклените персонажи не блестят с красота, напротив, това са най-обикновени, средностатистически чичовци, жертви на кризата на средната възраст, но твърдо решени да станат привлекателни и да се противопоставят на застаряването. Комизмът произтича именно от тяхната незабележимост. Рекламата на определен тип мъжки сексапил ги е омаяла и братята мислят, че именно липсващата коса ще им върне чара на мачовци... Същевременно, филмът не е жесток и не стига до гротеска – уловена е уязвимостта на съвременния мъж, а когато това се внушава през кукли, ефектът определено е необикновен и силен.
ПАТИЦА (2024, РЕЖИСЬОР ЕЛИ ШАПЮИ, ШВЕЙЦАРИЯ)
Още един запомнящ се куклен филм – швейцарският Патица на Ели Шапюи, удостоен с Наградата за най-добър хорър филм. Мрачна, сюрреалистична история за семейство, което отглежда патици в изолирана ферма. Жената много иска да има деца и постепенно това се превръща в обсесия с кошмарни измерения. Атмосферата на тих психологически ужас е пресъздадена от реалистичния бит, в който точно, пестеливо и неочаквано се вместват зловещи детайли (кърмене на пате, встъкляване на погледа). И тук, както в Красиви мъж, е куклената техника се оказва много подходяща и особено експресивна.
Разбира се, от толкова много филми в различните състезателни категории не може да се обхване всичко, а и всеки поглед е субективен. Всеки има своя си фестивал и остава със спомените за него. Задължително е обаче да се огледа присъствието на българското кино, за което трябва да се каже, че е в добра кондиция и възходящ тренд. Освен споменатите вече „Характери“ и премиерни филми, бяха представени седем заглавия на автори от зрялото поколение, както на дебютанти, така и на студенти. С Наградата на съюза на българските филмови дейци беше отличен Свързани на Симеон Сокеров. Художник на филма е неговата дъщеря София, все още студентка по анимация в НАТФИЗ и така ясно и буквално се вижда приемствеността между поколенията като един добър синтез. Свързани е антиутопична история, развиваща се в бъдещето, където хората са обвързани от технологиите до степен на абсурд. Едно момиче се опитва да оцелее в потискаща дехуманизирана среда и да потърси смисъл в съществуването си. Интересно беше признанието на режисьора за използването на изкуствен интелект при изграждането на декорите и атмосферата на филма. Типажът на момичето е авторски, дело на младата художничка и е в контраст с мрачния и еднообразен свят на едно пост-постиндустриално общество, лишено от човешки ценности.
Изкуствен интелект е използван и в Дъщерята на художника на Димитър Димитров, филм по разказ на Даниил Хармс, с изключителна визуална мощ. Той не случайно получи наградата на журито за „Най-добър български филм“. На специалното обсъждане на българските филми Митко Димитров разказа за работата си с AI – любопитна и иновативна посока в българската анимация, отваряща необозрими възможности за комбиниране на авторско виждане с новите технологии. Вдъхновението му идва от руския художествен авангард от 20-те, макар и разказът да визира 30-те години. Във филма основното са отношенията баща-дъщеря, но игровото им тълкуване измества центъра на тежестта към екзистенциалните въпроси за смъртта и ироничното отношение към нея. Смърт няма – е посланието на филма. Хората обичат да си играят на умрели, но всъщност са безсмъртни. Радващо е постоянното развитие на този много продуктивен режисьор, който винаги е и толкова иновативен. С Наградата на Съюза на българските художници беше отличен рисуваният филм Чеснова супа на Кристиян Захариев, завършил НАТФИЗ, който е негов дебют. Темата е вампирска, а решението е в комедиен ключ, с гегове и препратки, но и с оригинални находки от балканския ни бит. Младият режисьор прави сериозна заявка за добро жанрово кино и успява да държи вниманието на зрителите и да ги забавлява качествено. Ако имаше награда на публиката, то тя би отишла при ироничния Чеснова супа.
На церемонията при закриване на фестивала винаги се показват филмчетата от детските работилници. Тази година два екипа бяха ментори на бъдещи малки аниматори – всеотдайната Карин Миралес (патрон) и Антон Жеков, и проф. Радостина Нейкова и Фернандо Галрито. Едното филмче оживяваше типажите от плакатите на предишните фестивали (най-невероятни същества) и се казваше Те са живи! Колко безценна творческа енергия се излива във Варна – в плакатите, в детските визии, в малките и големи филми, в срещите и разговорите край морето. Да, за пореден път фестивалът доказа, че е жив.
* * *
БЪЛГАРСКОТО АНИМАЦИОННО КИНО – РАЗНООБРАЗИЕ ОТ ТВОРЧЕСКИ ПОСОКИ
НАДЕЖДА МАРИНЧЕВСКА
Юбилейните издания на фестивалите винаги са празнични събития. 20-ото издание на Световния фестивал на анимационния филм във Варна още с откриването си припомни бележитите личности и творци, получавали Голямата награда на фестивала още от 1979 г., а журито тази година беше съставено от автори, четирима от които – също носители на Гран при – Прийт Пярн, Леа Видакович, Пол Ма, Борис Лабе. Българският член на журито Йоана Атанасова беше отличена миналата година с наградата на СБХ. За втора поредна година в конкурса, освен традиционните категории за пълнометражни, късометражни, студентски и детски филми, бяха включени атрактивните за публиката еротични и хорър филми. Шест майсторски класа, две творчески работилници, две изложби, четири извънконкурсни програми допълниха богатите на събития фестивални дни.
БЯЛО РАМО ЗА ЧЕРЕН МЪЖ (2024, РЕЖИСЬОР АНРИ КУЛЕВ, БЪЛГАРИЯ)
За мен тази българската програма беше особено интересна не само в конкурсната си част, но и в показването на три премиерни филма извън състезанието. Бяло рамо за черен мъж на Анри Кулев е емоционално и философско есе по текст на Христо Ганев за изпълнените с психологическо напрежение отношения между слепия чернокож музикант Рей Чарлс и неговия водач в света на зрящите. Написаното в края на 60-те (или началото на 70-те) години есе е свободно размишление за гения и обикновените, за слепия и тези, които гледат, но не винаги виждат, за богатия и бедния, за чернокожия и белия. Поетичният текст на Христо Ганев е изграден почти изцяло като монолог от името на белия водач – понякога е спокойна реч на наблюдател, а понякога – гневна тирада на „онеправдания“ и търсещ социален отдушник помощник. Анри Кулев визуализира развитието на техните отношения, които се движат от сътрудничество до антагонизъм, с черно-бяла живописна анимация, базирана върху заснет и обработен филмов материал. Образът на разпознаваемия с лицето си и характерната си походка Рей Чарлс се движи между ясната портретна прилика и абстрактната размитост на дигиталните живописни мазки. Това се отнася и до останалите действащи лица – водача („рамото“), жената, тълпата. Този подход е нов за Анри Кулев и в случая има успех. Постоянното плуване на образите и на градското улично пространство създава необходимия висок емоционален градус за развитието на историята. Режисьорът, въпреки че използва натурни кадри за основа, ги обработва до такава висока степен на условност, че с лекота към финала на филма включва малки откъси от предишни свои филми – Веселякът, Парцалът и други, за да подсили усещането за безогледното и агресивно поведение на тълпата. Изцяло рисуваните микроепизоди от по-старите произведения се вписват стилово умело в текстурата на цялостно изграденото пространство, което има реалистичните си характеристики, но във всеки момент е готово да се разтвори в абстрактното преливане на формите или в сюрреалистичното интерпретиране на очите, ръцете, рамото, рояла… Филмът изследва екзистенциалните измерения – мрака и сиянието, слепотата и не-виждането, но трупа и социален гняв, насъбран у белия водач, докосва расистки нагласи или агресивни поведения. Над цялото това – основателно или дребнаво светоусещане – обаче се извисява гениалността на твореца, на музиканта, на таланта. При това, без да се прибягва широко към познатите песни на Рей Чарлс. В този смисъл музиката и музикалното оформление на Стефан Иванов Wosh MC е постижение, което на моменти създава усещането за звуково присъствие на изпълненията на Рей Чарлс, без реално те да се чуват във филма (вероятно заради скъпи авторски права).
В програмата „Премиери“ беше включен и филмът Семеен портрет на чернозема на Иван Попов – Заека. Тук една значима тема – загубата на гърда след операция от рак – е интерпретирана от автора с уважение към страданието, но и с хумор и надежда за възстановяване на отношенията. Възрастна двойка трябва да преодолее травмата от загубата, но жената много трудно се поддава на изобретателните методи на мъжа си за намиране на заместител. Авторът предлага редица смешни гегове, докато се стигне до абсурдното използване на парче сурово месо вместо протеза. На финала двамата старци успяват да се справят с емоционалния проблем на съпругата, ритуално погребват протезата и се връщат към пълноценния живот. Компютърно генерираният 3D образ е пластичен, спокоен и професионално изграден.
ГРАДИНАРЯТ НА БУРЕНИТЕ (2024, РЕЖИСЬОР АСЯ КОВАНОВА, БЪЛГАРИЯ)
Третият премиерен филм Градинарят на бурените на Ася Кованова е очарователна приказка за приятелството, мечтите и абсурдите, които придават цвят на живота. От едно подхвърлено желание да видят сняг, двамата приятели – градинар и къртица – успяват да „произведат“ бялото земно покривало. Засаждат малко семенце от буркан, поливат го, пазят го от кози и чакат вятъра. Стъблото расте нависоко, кози се катерят по него, но биват безмилостно изтръскани на земята от двамата приятели. Дългоочакваният вятър идва и бяла покривка се разстила над земята. Оказва се парадоксално, че това е издуханото от бурята глухарче. Двамата приятели доволно се сгушват в къщичката на топло. Режисьорката разказва тази простичка история с топлота и усет към смешното и абсурдното – както в диалога, така и в изображението. Типажите са симпатични, търсена е мекота в характерите. Поведението на основните персонажи е разработено детайлно, с внимание към повторяемостта на действията и репликите, което създава усещането за дългогодишно приятелство, рутинност на жестовете, разбирателство. Ася Кованова създава приказен и поетичен свят, в който всички намират изпълнение на желанията си.
В конкурсната програма бяха включени седем български филма. Заедно с премиерните три и с 16-те миниатюри на студенти от НБУ, вдъхновени от „Характери“ на Теофраст, количеството на българските анимационни филми беше значимо. Но за официалния конкурс бяха селекционирани по-малко заглавия от предишните години. Вероятно забавянето в производството през миналата година е дало своето отражение.
ДЪЩЕРЯТА НА ХУДОЖНИКА (2024, РЕЖИСЬОР ДИМИТЪР ДИМИТРОВ)
Наградата на журито за най-добър български филм отиде при Дъщерята на художника на Димитър Димитров. Филмът е базиран върху мотиви от разказа „Баща и дъщеря“ на руския абсурдист Даниил Хармс и е една мистична заигравка със смъртта. В случая е важно не т.нар. развитие на сюжета, а начинът на изграждане на визията. Димитър Димитров е използвал за основа на образите си изкуствен интелект и след това е обработвал селектираните от него изображения. Резултатът е учудващо добър и за мен е неотличим от една ръчно създавана рисунка, базирана върху проучване на ретро-изображения. За да съхраня високата летва на критик, би трябвало изобщо да не ми хрумва да употребя думата „артистично“. Но ще се наложи! Цялата визия има артистично въздействие, въпреки компилацията, генерирана от изкуствения интелект. Димитър Димитров е задавал своите задачи в специализирания сървър MidJourney и срещу заплащане е ползвал ресурсите на платформата. Поставените на изкуствения интелект задачи са били два типа: чисто словесни описания като: изображения за „съветски авангард“, „руски конструктивизъм“, „Петербург 1930“, „съветски постери и пропаганда“, „арт деко“ „Родченко“, „Лисицки“ и дори „Джордж Оруел“ за постигане на антиутопична атмосфера или „Едуард Хупър“ – за постигане на определена фактурност на образите. Но в повечето случаи Димитров е сканирал своя скица – на персонажи или декор и е търсил нейната трансформация според определено стилово изискване. В резултат са получени стотици картинки, от които 99% са отишли директно в кошчето. Единият процент Димитър Димитров обработва с програмите Procreate за ретуш и анимация и с After Effects – за ефекти. Тъй като изкуственият интелект може да компилира и да генерира образи от съществуващи изображения, но самият „той“ няма, засега, никакво чувство за стил или единство на визията, се е наложило авторската обработка на образите да е съществена. На въпроса ми защо изобщо си е давал труд да използва AI, когато степента на използваемост на картинките е изключително ниска, Димитър Димитров отговори, че в никакъв случай не би бил в състояние да създаде такава богата и разнообразна визия на Санкт Петербург и да усети атмосферата на времето и характерните за него образи в толкова кратък срок, колкото е било времето за реализация на проекта. Вероятно би му отнело месеци за проучване. Очевидно е, че повечето от получените от AI изображения са посредствени компилации, най-често банални и досадни. Но при многократни опити понякога се получават интересни резултати. Например Димитров е подал в MidJourney намерено от него изображение от 30-те години на миналия век – на локомотив, оформен като кон. Ползвайки структурата на съществуващата картинка и отчитайки описанието на стила като изискване, изкуственият интелект генерира локомотивите „бик“ и „слонове“, както и крана-жираф. Оттам нататък задачата на художника е била да приведе всичко това в единната образност на филма. Има над какво да се замислим… Още повече, че в момента в теоретичните среди на изследователите на анимационното кино изкуственият интелект е най-горещият картоф от всички възможни теми.
СВЪРЗАНИ (2024, РЕЖИСЬОР СИМЕОН СОКЕРОВ)
Наградата на СБФД отиде при филма Свързани на реж. Симеон Сокеров. Той и дъщеря му София Сокерова създават визията на един умиращ дистопичен град, където хората са вторачени в различните медийни екрани и са загубили способността си за жива комуникация. Единствено Ана, младо момиче, се противопоставя на масовата обсесия и търси своя път по улиците и покривите на града, за да срещне във финала сродна душа. София Сокерова, която е автор на типажите, е успяла да създаде образа на одухотворена млада жена с изтънчено излъчване в контраст с унилата среда и безизразните лица на останалите хора. Можем само да приветстваме появата на нов млад талант в българската анимация. Едно от най-големите постижения на филма е изграждането на цялостна дистопична атмосфера (декорите са дело на Симеон Сокеров). Разрухата, сивотата, неоновите реклами, преследващите героинята екрани, които приличат на многоглава ламя, създават усещането за гибел на цивилизацията, за духовна пустош, погълнала човечеството. Но филмът не е мрачна прокоба за окончателната смърт на човечеството. Надеждата, макар и крехка, се крепи на тънките раменца на Ана и срещнатото момче. Те продължават своя път по покривите на града – единственото пространство, където има въздух и звезди. Чрез премислената употреба на пространствените положения „горе“ и „долу“ зрялата режисура на Симеон Сокеров създава усещането за напрежение и сблъсък между различните житейски избори на индивидите.
ЧЕСНОВА СУПА (2024, РЕЖИСЬОР КРИСТИЯН ЗАХАРИЕВ)
Дипломният филм Чеснова супа на Кристиян Захариев получи наградата на Съюза на българските художници. С много хумор и абсурдни действия авторът създава пародия на „вампирския жанр“ в киното. В балканско селце пристига гладен вампир в търсене на свежа кръв. Още в началото за зрителя е ясно, че мисията му няма да се увенчае с успех – на една от стените има надпис „Вампиръ е лайно“, по аналогия с Радичков. Заблуден от силует на млада девойка, кръвопиецът се оказва в ръчичките на любяща, но късогледа баба, която започва енергично да полага грижи за него, мислейки го за своя внук. Докато се стигне до леталния резултат, причинен от храненето с чеснова супа. Иконографията на филма е основана върху готическата традиция и множество вампирски превъплъщения в киното от рода на Носферату, Дракула и т.н. Същевременно високият енергиен потенциал на филма се съдържа в хумора, който като че ли е поизчезнал от българското анимационно кино през последните години, давайки предимство на сериозните социални теми. Много успешно във филма са вплетени натурно заснети образи – скилидки чесън и други.
СЕСТРИ (2024, РЕЖИСЬОРИ ДЕНИСЛАВА ГЕОРГИЕВА, ЕВГЕНИ ГАНЧЕВ И БЛАГОСЛАВА КИРИЛОВА)
На фестивала беше показан и още един студентски филм от НАТФИЗ – Сестри на второкурсниците Денислава Георгиева, Евгени Ганчев и Благослава Кирилова. Това е окуражителен знак, тъй като през последните няколко години анимационна продукция, идваща от филмовата академия, изобщо липсваше. Да се надяваме, че в най-старото учебно заведение за кино и театър проблемите със създаването на анимационни филми ще бъдат преодолени. Иначе филмът Сестри на младия екип притежава професионални качества. Посветен е на спомените на възрастна жена за починалата ѝ сестра-близначка. Албумът с фотографии я връща в миналите приключения, а в смъртта двете момичета са отново заедно. Добре е представена самата тема за смъртта, като възрастната жена се превръща отново в младо момиче в отвъдното.За съжаление трансцеденталността на темата е олекотена и в някои сцени е използвана дори естетиката на компютърните игри.
Найден Николов представи филма си Бразда, където също могат да се потърсят трансцендентни или екзистенциални мотиви, но високата енергийност на визуалното решение не успява да компенсира неясната символика на смисъла.
ДА НАМЕРИШ ДОМ (2024, РЕЖИСЬОР МАРИЯ СТАНИШЕВА)
В другата крайност на спектъра е документално-анимационният филм на Мария Станишева Да намериш дом, посветен на ново явление в актуалната тема за бежанците – бягството от климатичните промени. Филмът (копродукция с Франция) е замислен като част от серия за т.нар. климатични бежанци и показва бедно бременно момиче от Бразилия, което се опитва да избяга от коварните последствия на вируса Зика, появил се вследствие на сушата. Елегантните типажи на Росица Ралева търсят емпатия, а превръщането на облака от комари в митологично чудовище-дракон създава усещането за безнадеждност и невъзможност да избягаш. Финалната фотография на момичето, героиня на филма, – Антония Жардения да Силва подкрепя достоверността на конкретната житейска история, като придава на посланието актуален, социален смисъл.
БАЛАДА ЗА САМОЗВАНИЯ РИЦАР ЖЕЛЯЗКО И ОГНЕДИШАЩИЯ ДРАКОН ДИМЧО (2024, РЕЖИСЬОР ПЕНКО ГЕЛЕВ)
В конкурсната програма от български филми имаше и един детски – Балада за самозвания рицар Желязко и огнедишащия дракон Димчо на режисьора Пенко Гелев. Светлата пародия на рицарските сюжети е много фино и деликатно поднесена и същевременно е забавна за зрителите. Преосмислянето на рицарската традиция, на значението на снаряжение, броня, шлем или кон в хумористичен план е в основата на сюжета. Намирането на приятел в случая е по-важно от сразяването на дракон. Режисьорската изява на художника Пенко Гелев е успешна и се надяваме на бъдещото му развитие в тази посока.
Българското анимационно кино, представено на 20-и Световен фестивал на анимационния филм във Варна, макар и ограничено като количество, показа широко разнообразие на теми, сюжети и визуални решения. Артистичното есе присъства наред със социалната прогноза или хумора. Поетичното кино се реализира наред с абсурда и пародията. Авторската рисунка съжителства с компютърно генерираното изображение. В този смисъл българската анимация, съпоставена с филмите от международния конкурс, намери свое достойно място. За следващата година си пожелаваме и повече филми.
* * *
СТУДЕНТСКИТЕ ФИЛМИ – ТРЕВОЖНИ И БОЛЕЗНЕНИ, ДЕТСКИТЕ – ВЕДРИ И ИЗПЪЛНЕНИ С УСМИВКИ
НЕВЕЛИНА ПОПОВА
Сред голямото разнообразие от анимационни филми на 20-тия юбилеен Световен фестивал на анимационния филм във Варна студентските и детските програми винаги са имали свое запазено място. Това е съвсем естествено за този фестивал, който прехвърля мостове и свързва различните поколения в анимацията.
ПЕТЪНЦЕТО (2024, РЕЖИСЬОР БИАНКА СКАЛИ, ГЕРМАНИЯ)
Тази година в категорията студентски филми от конкурсната програма се състезаваха 30 филма. Наградата за най-добър студентски филм получи Петънцето на режисьорката Бианка Скали, Германия. Филм с изчистена графичност и минималистична рисунка, с която младата авторка прониква в страховете на своята героиня. Сюжетът се заплита около една бенка, която трябва да се оперира. Толкова неподправени и ужасяващи са притесненията на младото момиче, че този филм би могъл да бъде селектиран и в хорър програмата. В случая на екрана няма кръв и видими носилия. От всеки детайл лъха хлад и самотност. Лекарката е като машина, съобщаваща диагнози, но без да отчита състоянието на пациента. Момичето е оставено само с кошмарите си, обсебено от неизвестното, затъващо в разговори с бенката, която е част от нея самата. Ужасът е дълбоко приглушен, всепроникващ.
ДО РЪБА (2024, РЕЖИСЬОР ХЮГО ДЮКИНГ, ВЕЛИКОБРИТАНИЯ)
Всепроникващ и крещящ е ужасът и във втория отличен със специален диплом от журито студентски филм от Великобритания – До ръба на Хюго Докинг. Куклена анимация, в която типажите впечатляват с грозотата и агресивната си пластика. Сюжетът се разгръща в едно брутално кабаре, пълно с кръв и насилие – метафора на днешния свят, в който всичко нормално и добро е изчезнало и това неизбежно тласка младия герой към „ръба“ на смисъла и живота.
Тревожно е, че в пъстрата картина от филми на младите, доминиращите теми и настроения са свързани със страховете им и това ги прави близки по дух с общата картина на световната анимация. Страхове по всякакви поводи – болести и смърт, самота, липса на любов и сексуални разочарования, изолация, виртуалната реалност, природните катаклизми, генетичните мутации. Болезнени филми, изпълнени често виртуозно, в различни анимационни техники. Като добра тенденция мога да отбележа, че тази година повечето от филмите имаха доста ясно разказан сюжет. В цяла поредица филми повтаряща се тема беше забравата, загубата на идентичност. Персонажите са все възрастни хора, страдащи от алцхаймер. В рамките на отделните програми филмите си подаваха близките теми и образи и независимо от различните техники, ритми и колорит, биха могли да се възприемат като своеобразен анимационен „джем сешън“ на съвременните фобии и разочарования.
ПЛЕВЕЛИ (2024, РЕЖИСЬОР ПОЛА КАЗАК, ЧЕХИЯ)
Бих искала сега да напусна болезнената мрачна територия и да откроя един изключително красив и жизнеутвърждаващ филм – Плевели на Пола Казак от чешката школа FAMU. Този живописен поетичен филм беше истински празник за очите и душата. Живопис под камера – многобагрена, завихряща се, ритмична и римуваща образите и чувствата на героинята. Пределно лаконичен откъм фабула, но превръщащ се в притча сюжет: една жена иска да почисти градината си от плевели и резултатът е плачевен – заедно с плевелите умират и прекрасните ѝ цветя. Едва когато тя се примирява и оставя всичко да расте, градината става още по-прекрасна, в мирното благословено съжителство на всички цветя, бурени и треви... Просто животът не обича подкастрянето и е непредвидимо красив и неочакван в многобагрието си...
Друг прекрасен чешки филм, впечатляващ с чувствителността и умението да прониква отвъд видимото, с добротата и тихия си оптимизъм, е филмът на Ямайка Киндилова Да докоснеш тъмнината, чийто герой е сляпо момче, което успява по свой начин да общува със света и да се радва на живота.
Сред студентските филми тази година хуморът определено беше дефицит. Радостното е, че се срещаше повече в българските студентски филми. Сред тях се открои Чеснова супа на Кристиян Захариев от НАТФИЗ – пародия на вампирските филми, в нашенски контекст. Вампирът жадно се промъква в стаята на млада красавица, която се оказва старичка баба, гостоприемна и грижовна, която не се страхува и иска да го нахрани с чесновата супа, както би нахранила внука си. Весел, ироничен, забавен филм, който бе отличен с наградата на Съюза на българските художници.
Хумор и ирония присъстваха и в миниатюрите на студентите от НБУ, създадени по „Характери“ на древногръцкия философ Теофраст. За две години под ръководството на Весела Данчева и Иван Богданов в програма „Анимационно кино“ на НБУ се създадоха 16 съвременни интерпретации по класическите текстове на Теофраст в различни анимационни техники, пълни с чудесни хрумки и неочаквани решения. Изключително провокативно, трудно и достойно начинание, което ще продължи още две години с останалите текстове на Теофраст. За съжаление в някои яснотата на разказа се губи. Но има и прекрасно разказани истории като Бъбривият на Калина Димитрова и Алекса Траянова, който получи Наградата за дебют в анимационното кино на Националния фестивал „Васил Гендов“.
В програмата за деца, освен двата 3D пълнометражни филма – немския Героите от Ла Манча на Гонсало Гутиерес и австралийския Моето шантаво семейство на Марк Гравас, които зарадваха варненските деца със забавните си, изпълнени с опасности и магии приключения, в детската програма на фестивала имаше 17 късометражни филма. Много добра програма, открояваща се с ведрината си, с търсенето на доброта и усмивки. При все повече заличаващите се граници между отделните категории филми, с повтарящите се теми и стилове, добре е поне в детските филми да присъства по-осезаемо светлината на живота. Това, разбира се, не винаги е така; срещали сме се с какви ли не ужасяващи и разбалансиращи истории. Но сега детските филми си бяха традиционно детски. Някои от тях, в които зад простичкия наглед сюжет прозира притчата, по-точно ще бъде да ги наречем семейни филми.
НЕВЪЗМОЖНИ БОЛЕСТИ (2024, РЕЖИСЬОРИ СТЕФАНО И АЛИЧЕ ТАМБЕЛИНИ, ИТАЛИЯ)
Към семейните филми можем да причислим и обявения от журито за победител в тази категория Невъзможни болести на Стефано и Аличе Тамбелини, Италия. Радикална като типажи куклена анимация, която ни пренася в късното Средновековие, при суеверията, магиите, странните лекове и вярвания. Очевидно е, че авторите са преминали през сериозни проучвания и подготовка. Със своята каруца доктор Рабарбаро и асистентът му пътуват през затънтени селища, от къща на къща, за да лекуват всякакви чудновати болести с необичайните си методи. Едно кихване и човекът изчезва..., за да се появи след миг на някоя полица в схлупения дом. А накрая изчезва и самият доктор Рабарбаро... Изключително артистичен филм, запомнящ се с хумора и неизменната ирония, с изразителната пластика на куклите, с неповторимата атмосфера и чудесните гегове. Въпреки енигматичния сюжет, на финала се разделяме с чудатите му герои с усмивка и симпатия.
КОПИТА НА КЪНКИ (2024, РЕЖИСЬОР ИГНАС МЕЙЛУНАС, ЛИТВА)
Вторият, отличен със специален диплом, детски филм, е литовският Копита на кънки на Игнас Мейлунас. Отново куклена анимация – очевидно е желанието на авторите все повече да създават анимационните си светове с истински кукли. Това е ведър и жизнен филм за приятелството между различните същества, за разбиването на преградите. Едно дете и едно теленце се пързалят по замръзнало езеро и виждат под ледовете нещо страшно... Когато надмогват страха си, се оказва, че това са риби, които имат нужда от въздух. И, разбира се, взаимно си помагат и страшното се превръща в прекрасно преживяване.
В ХЛЕБОПЕКАРНАТА С БОРИС (2024, РЕЖИСЬОРМАША АВРАМОВИЧ, ФРАНЦИЯ)
Приятелството традиционно е основна тема в детските филми. То беше в основата на много от тазгодишните сюжети. Имаше цяла поредица от детски – семейни филми, които с лекота могат да се прочетат като мъдри притчи за превратностите на съдбата и за силата на приятелството да помогне на човека да се справи с най-отчайващи ситуации. Ще спомена два особено трогателни филма – нидерландския Малка водна птица на Марлис ван дер Вел и френския В хлебопекарната с Борис на Маша Аврамович. В тях героите са един лодкар, който остава без работа, защото над реката построяват мост и клиентите му вече се придвижват по моста и един селски пекар, който прави чудесен хляб, но развива алергия към брашното и също няма да може да работи повече и ще трябва да затвори пекарната. И в двата филма приятелите успяват да спасят изпадналите в беда и животът продължава в обичайния си ритъм.
В тази тематична поредица, не мога да не спомена още един чудесен, топъл и мъдър филм – Градинарят на бурените на Ася Кованова. Филм за очакването и сбъдването на съкровените желания, за превратностите на живота, в който чудесата са възможни благодарение на старото приятелство между един градинар и една къртица...
От детската програма остана усещане за пъстрота, многобагрие, срещи с различни култури и пространства.
Впечатляващи с красотата и хармонията между музика и великолепна анимация бяха и показаните детски образователни филми на студия М.I.R. в извънконкурсната програма Време за класика. В основата на проекта е музиката на класически световни композитори от XVIII до XXI век (Й. С. Бах, Р. Шуман, Ж. Бизе, Д. Шостакович и др.), написана специално за деца. Изключително мащабен проект, покоряващ с изяществото и безкрайните метаморфози на анимационното изкуство.
Бяха пределно наситени фестивални дни с интересни майсторски класове, прекрасни работилници за децата на Варна, традиционните изложби, представянето на дългоочакваната, прекрасна книга на Пенчо Кунчев, посветена на анимационния типаж. Студентите доброволци работеха организирано, неуморно, всеотдайно. Водещите Моника Георгиева и Калина Димитрова очароваха публиката от сцената със своята артистичност и непосредственост. Останалите от екипа на фестивала оставаха най-често невидими, но бяха навсякъде и във всичко – посветени, предани... обединени около личността и духовната сила на Анри Кулев.
