ПОДБОРА НА ТЕКСТОВЕТЕ НАПРАВИ ПРОФ. ВЕРА НАЙДЕНОВА

 

През 1963 г., по инициатива на сп. „Киноизкуство“ и секция „Критика“ при Съюза на кинодейците е организиран и поместен в брой 1-ви на списанието разговор, озаглавен „Младите критици за филма „Тютюн“. Текстът е с необикновено голям обем. С презумпцията, че всеки желаещ може да го открие в автентичния му вид, тук ще представим избрани мотиви от него; най-вече такива, в които теоретично или остро критично се засяга превръщането на литературния първоизточник във филм. Освен единайсетте кинокритика, в разговора участва и режисьорът на филма Никола Корабов.

 

Ивайло Знеполски

Разглеждането би могло да се насочи преди всичко в два аспекта. Първият – филмът като екранизация на известно литературно произведение. Вторият – като чиста работа на един творчески колектив, разгледана независимо от романа, със свои стилни и композиционни особености.

По първия аспект. Излишно е да правим подробен идеен анализ на филма. Това би прозвучало малко ученически след огромните спорове преди години, които дадоха известността на романа. Не е необходима и една подробна съпоставка: на филма и романа било по различните сюжетни линии, било по отделните образи. Необходимо е да се намерят и поставят възловите проблеми, свързани с пренасянето темата от един език на изкуството на друг.

Романът е внушителен не само по броя на страниците си, но и по броя на своите герои. Но най-значителните, тези, които стоят в неговия център, са два – Борис и Ирина, така както страниците, посветени на тях, са най-значимото в произведението на Д. Димов. Два образа, развиващи се на един двойнствен фон: преди всичко средата на българската аристократична върхушка, чиито представители са те, и после епохата, времето в последните години на един агонизиращ строй. Така че тук има, от една страна, епичен размах на действието, а от друга страна, то е строго конкретизирано – неща, които могат да съжителствуват правдиво в един роман, но между които трябва да избират авторите на един филм. Струва ми се, че именно тази епоха на произведението, тази епичност са под­мамили създателите на филма. Трезвият подход към събитията в романа им е харесал и те са искали, така разгледани, да ги пренесат и на екрана.

 НЕВЕНА КОКАНОВА И ЙОРДАН МАТЕВ ВЪВ ФИЛМА ТЮТЮН (1963, РЕЖИСЬОР НИКОЛА КОРАБОВ) 

Тук е и основната слабост на екранизацията. В желанието да бъдат запазени във филма колкото се може повече от събитията и героите на романа, се е получил един голям по размери филм. Един филм-роман, и то тогава, когато тенденциите в съвременното кино са колкото се може повече сгъстеност на събитията; когато акцентът пада върху психологическото задълбочаване на действието, върху подробностите в него. Неминуемо при едно такова разводняване на действието, както във филма „Тютюн“, при една такава събитийност, героите и тяхната психика остават малко настрана. Външната занимателност излиза на преден план, а формалният интерес към съдбата на героите заменя истинския интерес към идеите, живеещи в образите.

Как аз виждам филма „Тютюн“? Като филм за Борис и Ирина и обстановката, която ги е родила, в която загиват едновременно.

(…) Така, както е направен филмът,струва ми се, че може да служи за об­разец как не трябва да се прави екранизация.

 

* * *

 

Григор Чернев

Когато първите впечатления от филма поулегнаха в съзнанието ми, се запитах кое е най-характерното за режисьорския почерк на Никола Корабов. Според мен това е стремежът към максимална експресивност, към максимална изразителност, към символичност, към подтекст. Друг е въпросът, доколко това е реализирано в „Тютюн“. Но този стремеж съществува и той е демонстриран достатъчно силно.

 НИКОЛА КОРАБОВ И НЕВЕНА КОКАНОВА НА „ЧЕРВЕНИЯ КИЛИМ“ В КАН ПРИ ПРЕМИЕРАТА НА ФИЛМА ТЮТЮН (1963) 

Да се направи филм като „Тютюн“ по този начин навярно е било много трудно. Трудно и в същото време необходимо. Защото това е екранизация на роман с много сюжетни линии и герои. Ако се плъзнем по външно описателното, в най-добрия случай ще се получи илюстрация на романа, но никога – самостоятелно кинопроизведение. И така, този стремеж е бил продиктуван от желанието да се направи филмът стегнато и ярко.

В подкрепа на тази мисъл мога да приведа много примери. Най-добрият от тях навярно е епизодът с бягството на Лила,

Най-уязвимото място на филма „Тютюн“ според мене е диалогът. Загубен е интелектуалният му блясък. Димитър Димов е майстор на диалога – това знаем oт романа му, пък и от пиесите му. Тук обаче не липсват служебните реплики. С тях нещо се обяснява, но всъщност те не са нужни на филма и говорят за безсилие да се покаже това със средствата на киното. Такава е например първата среща на Павел и Лила. Филмът е обеднял от това, че ги няма искрящите умувания и парадокси на Костов и другите. Примери за небрежно отношение към диалога могат да се посочат много.

 ДИМИТЪР ДИМОВ И НИКОЛА КОРАБОВ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА ФИЛМА ТЮТЮН 

 

* * *

 

Пенчо Линов

Всеки може да каже, че би направил от романа по-голям филм, но само Корабов имаше дързостта да стори това. Хубаво е, че авторът на романа е и сценарист, защото иначе тежка щеше да му бъде съдбата. Това до известна степен ще ограничи произволните критики. На мен филмът ми хареса. Хареса ми и там, където е слаб. Хареса ми, защото в него преди всичко се чувства духът на времето, което отразява. Освен това в него има образи, като се започне от Ирина и фон Гайер и се свърши с партизанката Варвара. Тук има и филмов ритъм, който увлича и завладява зрителя. Най-после филмът говори за ерудиция и професионални качества на режисьор, сценарист и оператор. Но това, което лежи в основата му и определя в крайна сметка неговия успех, ми се струва, че е контрастният начин на изграждане на филмовия разказ. Благодарение на него режисьорът е успял да обедини многоплановостта на произведението и да създаде стегнат и интересен филм. Контрастът е спомогнал за силно индивидуално разкриване на образите и емоционално внушаване на идеята. Чрез него е постигнат вътрешен драматизъм и непрекъснат поток от зрителни образи и картини.

 

* * *

 

Атанас Свиленов

Не харесвам филма преди всичко защото не мога да се отърва от онова силно впечатление, което съм добил от романа „Тютюн“. Казват, че не трябва впечатленията ни от романа да влияят върху възприемането на филма. Обаче винаги, когато сме гледали една екранизация, ни се е натрапвала съзнателно или несъзнателно първоосновата, първоизточникът. И съпоставките са не само неизбежни, но и необходими...

Мнозина си въобразяват, че разбират филма, понеже у тях живеят спо­мените, които имат от книгата. Ако елиминират тези представи, които имат от романа, те значително по-трудно биха възприели филма и биха  видели някои негови още по-големи слабости.

Неуспехът на филма се корени не толкова в режисурата, колкото в сценария. Впрочем, тук режисьорът пак е „виновен“ поради простата причина, че той е един от сценаристите. Така, както е реализиран филмът, така, както „Тютюн“ излиза на екрана, ние виждаме едно произведение, което не може да ни развълнува, поне не може да ме развълнува (може би трябва да се конкретизирам).

Това, което беше най-силно в книгата, и това, което най-напред трябваше да намери място на екрана, във филма го няма. Романът „Тютюн“ преди всичко направи впечатление за пръв път с правдивото показване на буржоазния свят. Един подход към този свят, лишен от оная догматичност, която беше характерна за тогавашната наша литература, едно желание и в отрицателни, по същество, герои да се види положителното, да се разкрият като хора, а не като схеми, като тези.

 ОЧИЛАТА, КИБРИТЪТ И ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ НА РОМАНА ТЮТЮН НА ДИМИТЪР ДИМОВ 

Един роман, който показа, че авторът познава изтънко, издълбоко живота на нашата, ако може да бъде така наречена, аристокрация, на нашия хайлайф, на нашата буржоазия, на нашите висши търговски и индустриални кръгове, които се преплитаха, засичаха с политическите кръгове.

Филмът е преди всичко една творба, на мене поне така ми се струва, за стачните борби, за партизанското движение, за политическата и обществената атмосфера в общ план, която е съществувала по онова време, и така някъде между другото и за това, какво е ставало в буржоазните кръгове. А в книгата положението е противоположно. В романа не по страници, а по същина и партизанските сцени, и сцените из бита на работниците представляват фон, върху който се разгръща трагедията на Ирина, жизнената съдба на Борис. Това са основните герои.

После, тъй като догматичната критика изискваше, понеже симпатиите на автора към Ирина я смущаваха, да има „равновесие“, да има положителен герой – контраст, авторът въведе според мен съвършено несполучливо един противоположен образ – Лила, с което се мъчеше да балансира не­щата, да ги оправи до известна степен

 НЕВЕНА КОКАНОВА В КАДЪР ОТ ФИЛМА ТЮТЮН (1963, РЕЖИСЬОР НИКОЛА КОРАБОВ) 

Цялата липса на психологическа дълбочина на филма зависи от това, че сценарият е осъществен по един начин, по който най-малко би трябвало да бъде осъществен. Стремежът е бил колкото се може да се вмести повече материал, да се вместят повече събития, да се вместят повече герои. А всъщност какво се е получило? Получило се е нерелефно извайване, не създаване на ярки образи, а приблизително правене на образи или направо епизодично показване в цялата втора част на филма, където той изобилства с такова щрихово очертаване.

Колкото и да е голямо майсторството на режисьора и колкото и да са добри актьорите, от това, което им се дава по сценария, те не могат да направят нищо повече. Аз разбирам, че е имало стремеж да се прави някаква панорама, но според мене романът „Тютюн“ най-малко е с умелото влизане в живота на хора от аристокрацията, от буржоазията.  

Безспорно най-голям успех във филма е образът, който изгражда Йордан Матев. Той най-пълно се приближава до образа на Борис Морев. Аз не случайно казвам, че най-пълно се доближава до образа на Борис Морев, а не твърдя, го покрива и че създава един образ такъв, какъвто би трябвало да бъде. Играта на Невена Коканова. Има епизоди, в които тя е добра, но има и сцени, в които поднася репликите дежурно, безжизнено, произнася ги най-важното без този богат интелектуален подтекст, който се съдържа в тях, произнася ги без тази психологическа уплътненост, която трябва да се съдържа в тях. Но до голяма степен вината за това се крие и във възможностите, които ѝ дава сценарият, крие се в това елементаризиране, в това опростяване на образа по сценарий, за което вече говорих.

 НИКОЛА КОРАБОВ И НЕВЕНА КОКАНОВА МАЛКО ПРЕДИ ПРОЖЕКЦИЯТА НА ФИЛМА НА ФЕСТИВАЛА В КАН. ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ НА ЖУРИТО АНДРЕ МОРОА БИЛ РАЗВЪЛНУВАН ОТ ИГРАТА НА НЕВЕНА КОКАНОВА. 

 

* * *

 

Тодор Андрейков

Лично за мен общото отношение е определено положително, то се опре­деля преди всичко от образите на двамата основни герои Ирина и Борис, основните носители на идеята и в романа, и във филма. Аз считам, че тия два образа са решени успешно И сценарно, и режисьорски, и актьорски. И доколкото те са същественото, доколкото те носят най-важния, най-значителния идейно-художествен пълнеж на произведението, на филма „Тютюн“, дотолкова те натежават в общата ми оценка.

Каквото и да правим, не можем да се откъснем от романа при оценката на филма, не само защото романът е достатъчно жив в съзнанието на всички ни, но и защото филмът в действителност е правен по романа и върху романа, а не е взет повод от романа, за да се направи филм: не е дори по мотиви от романа. При оценката на положителните страни и слабостите на филма можем спокойно да изхождаме от една основна позиция, общовалидна при разглеждане на екранизирани литературни произведения: там, където филмът е верен на духа на романа, той е успешен и там са неговите положителни страни. А там, където филмът е останал верен преди всичко на буквата на романа, без да е успял да остане верен и на неговия дух, започват и неговите слабости. Той е верен, на духа на романа в разработката на образите на Борис и Ирина,

Къде се крие все пак противоречивостта във впечатлението от филма. Аз мисля, че авторите на филма са много точно определени в намеренията си какво именно да покажат и какво да изтъкнат от романа, какво да подберат от него, върху какво да концентрират своето внимание и какво да акцентират. Но изхождайки от една съвършено правилна, според мен, изходна позиция, вече при работата върху сценария все пак не са се удържали от изкушението да покажат колкото е възможно повече неща, повече образи, повече герои от романа, които са показани доста илюстративно. Мисля, че тук е основната беда. По този начин самият принцип на екранизацията не се е оказал много правилен. Той е правилен като намерение, като желание, но в реализацията създателите на филма са отишли малко в традицията. Те не са отишли смело докрай и не са се очистили от цели линии, които не носят нищо със себе си, които остават като блед социален фон, да се очистят от много взаимоотношения, които са интересни в романа, но все пак в рамките на един филм, макар и в две серии, не могат да се разгънат, не могат да добият истинската си стойност.

Искам да добавя, че общият успех на образите на Ирина и на Борис за мене е тясно свързан с талантливото актьорско изпълнение на двамата актьори – Невена Коканова и Йордан Матев. Особено искам да изтъкна постижението на Невена Коканова. Йордан Матев прави много за изграждането на образа в тия рамки, които са му отредени във филма. Но все пак, когато се разбра, че Йордан Матев ще играе Борис, никой не се учуди – общото мнение беше, че тая роля на него ще му лежи, като се има предвид амплоато му.. Толкова повече трябва да се подчертае успехът на Невена Коканова, за която изключително трудната роля на Ирина беше един доста отговорен експеримент и за самата нея като актриса, и за Корабов като режисьор. И аз смятам, че тоя експеримент е решен успешно.

 НЕВЕНА КОКАНОВА, СТЕФАН ПЕЙЧЕВ И ЙОРДАН МАТЕВ В КАДЪР ОТ ФИЛМА ТЮТЮН (1963, РЕЖИСЬОР НИКОЛА КОРАБОВ) 

 

* * *

 

Любен Георгиев

„Тютюн“ е социалио-психологически роман. В събитията се разкриват характерите на героите. Режисьорът се е стремил към това, то е очевидно. Но тук има едно противоречие. Надделяла е външната показност на събитията. Теоретически ние знаем, че един герой най-добре разкрива своя характер в случките и събитията, в действията си изобщо. А ето Борис Морев, който сюжетно стои най-далеч от масовите прояви и не участва в тях, е най-добре и най-пълно разкрит във филма, по-добре и по-пълно от някои други герои, които непрекъснато тичат насам-натам по екрана. Защо? Защото Борис Морев само привидно стои извън действията и събитията, но всъщност сам е оплетен в тях и ги преживява не по-малко дълбоко и силно от останалите герои. Тук е и най-голямата сполука на Йордан Матев. Той разкрива психологически богато, в стила на Димитър Димов, проекциите на политическите и другите събития върху душата и съдбата на героя. Борис Морев във филма, както и в романа, е образ, сложен и богато изграден, независимо, че над всичките му качества и прояви доминира една страст – страстта към печалбата. Той е показан в развитие. Общото впечатление е, че Ирина е представена в пресилено, прекалено положителна светлина и накрая не става ясно: ако е тъй, защо тя се самоубива? За това засилено положително впечатление от образа, струва ми се, спомага много и самата изпълнителка Невена Коканова. Тя е Ирина според мен само в първите сцени и после – само в крупните планове. Там тя е очарователна и особено в началните срещи и разговори с Борис нейната първична чистота е предадена много добре. По-нататък обаче се върви пак по линията на известно заглаждане на противоречията и опростяване сложността на нейния характер, на нейното поведение

За това засилено положително впечатление от образа, струва ми се, спомага много и самата изпълнителка Невена Коканова.

 ЙОРДАН МАТЕВ В РОЛЯТА НА БОРИС МОРЕВ 

 

* * *

 

Иван Стефанов

Ако иска да изпълни дълга си към филма „Тютюн“; нашата кинокритика трябва да се откаже от шаблонния, стереотипния подход. Това е така, защото според мен филмът „Тютюн“ поставя преди всичко един теоретичен въпрос. След екранизацията на романа „Под игото“ филмът „Тютюн“ е втората голяма наша екранизация. Като художествена реализация този филм издига проблема за принципите на екранизацията – кога може да се екранизира едно произведение и кога не може, кои произведения трябва да се екранизират и кои не, и което е най-важното, как трябва да се осъществява екранизацията.

Различните изкуства отдавна са си извоювали правото да използват едни и същи страни и събития от действителността. Известно е например, че проблемът за трагичната любов чрез сюжета на „Ромео и Жулиета“ е намерил място в различните изкуства – в литературата, в театъра, в музиката, в балета и т.н. Следователно по начало съществува такава възможност: едно произведение или по-точно един сюжет след това да бъде използван от второ изкуство, от трето и т.н. Един и същи сюжет посредством различните изкуства се поднася по особен, специфичен начин и удоволствието, което изпитва зрителят, е съвсем различно, т.е. с една и съща идея публиката може да бъде заразена по различен начин.

Същевременно обаче се забелязва, че съществуват и такива произведения, които не се поддават на подобно удвояване, утрояване и т.н. Това е така, защото при тия произведения съществува много тясна органическа връзка между съдържание и форма и тя не може да бъде нарушена, без същевременно да не се наруши самата индивидуалност на даденото произведение. Мене ми се струва, че романът „Тютюн“ спада към категорията на тия произведения. Защо? Защото „Тютюн“ е един психологически роман и киното няма възможност да запази тази психологическа плътност и съдържание на образите. Киното има възможност да даде психологическа плътност на образите, но само като кинообрази. И тъй като не може да се запази напълно това, което е романът, налага се да се подходи творчески към самия роман още в сценарната работа. Това означава преди всичко на сюжета на романа „Тютюн“ да се даде кинодраматургическа форма, такава структура, която да даде възможност образите от филма да бъдат психологически уплътнени. Това, разбира се, означава, че все пак ще имаме голямо отклонение от образите в романа „Тютюн“. Дори аз предполагам, че в този случай щеше да се наложи напълно един нов сюжет. И може би тогава филмът нямаше да бъде екранизация на романа „Тютюн“, а щеше да бъде филм по мотиви от романа „Тютюн“. Той например би могъл да бъде филм за Ирина и Борис Морев...

Всичко това сега са само хубави предположения. В действителност, обаче, при екранизацията се е получило нещо, което аз мисля, че не може да се приеме като напълно завършено кинематографично произведение. На редица места ние виждаме как авторите на филма са се стремели да останат верни на романа в буквалния смисъл на думата и по тоя начин са стигнали не до творческо пресъздаване на известното литературно произведение, а до неговото онагледяване, илюстриране ...

 КАДЪР ОТ ФИЛМА ТЮТЮН (1963, РЕЖИСЬОР НИКОЛА КОРАБОВ) 

 

* * *

 

Юлиан Вучков

Според мен развитието на двата централни образа не е сполучливо про­следено. Не са изявени в нужната степен психологическите мотиви, които тласкат героите към определена линия на поведение, не са откроени психологическите перипетии, през които те преминават. Авторите на филма малко прибързано тласкат Ирина и Морев към последния стадий на тяхното развитие.

Ирина на Невена Коканова е актьорска несполука. Според мен, кинорежи­сьорите твърде много надценяват и възможностите, и опита на тази актриса. Нейните изразни средства са доста еднообразни и недостатъчно овладени.

В изпълнението на актрисата липсва всякакъв драматизъм. Известно е, че по автора образът е сложно замислен. Той привлича и отблъсква едновре­менно читателя, кара ни да го мразим и горещо да го обичаме, а Коканова чувствително е принизила и обеднила образа. В нейното доста елементарно изпълнение често се срещат моменти на примитивно показване на чувства. Актрисата движи образа без вътрешно съмнение, твърде равнодушна, бих казал, малко стъклена, без да изпълни външния контур на образ с богато съдържание. Подобно на много други филми, и тук срещаме принизена, равна актьорска игра, лишена от необходимия за обстоятелствата душевен подем, който да не идва от патоса, а от вътрешната сила и съсредоточеност, от тяхната вглъбеност в обстоятелствата.

 НЕВЕНА КОКАНОВА В КАДЪР ОТ ФИЛМА ТЮТЮН (1963, РЕЖИСЬОР НИКОЛА КОРАБОВ) 

В актьорската игра се срещат два рязко противоположни момента – от една страна – принизеност, вялост, еднообразие и отсъствие на вътрешна сила, и от друга – театралност, неискреност, преминаваща в досаден фалш. Ние в много случаи чуваме интонации, но не чуваме мисли; виждаме маски, а не живи, одухотворени и говорещи лица…

Сравнително добро постижение е изпълнението на Йордан Матев – съсредоточен, изразителен, без да бъде театрален. Той наистина е потънал в жизнените обстоятелства на романа и за разлика от равнодушието и формалната заангажираност на останалите актьори, е успял да направи съдбата на героя своя съдба, да се пристрасти органично към нея. Безспорно е, че и режисьорът носи на равни начала с актьорите вина за техните слабости. Думата ми е, че тези актьорски слабости се повтарят и в много други наши филми, че те могат да се проеодоляват чрез специална педагогическа работа

 

* * *

 

Недка Станимирова

Самият факт, че вече два дни разговаряме върху филма „Тютюн“ и изказваме твърде противоречиви становища, показва колко сложна е била задачата на неговите създатели.

Според мен, в тази нова творба на нашата, кинематография има редица интересни постижения, Затова аз не бих могла да взема рязко отрицателна позиция срещу нея, както тук направиха някои колеги.

Би било несправедливо да се отминат достойнствата на филма, за които режисьорът, художникът и някои от артистите имат явна заслуга. Чувстват се въображението, метафоричната мисъл на режисьора, стремежът му към ярки изобразителни решения. Допада ми мъжественият, изчистен от мелодраматизъм и сълзлива сантименталност тон на произведението. Редица примери подчертават способността на режисьора за синтетично, лаконично изразяване на мисълта (епизода в Кавала с Костов, децата и момиченцето, неуспяло да грабне кифла). И толкова по-жалко е, че в голяма част от филма Корабов не е съумял да остане верен на тази хубава страна от своя талант, а се е увлякъл по разточителство, което принизява ценните постижения във филма. Това се дължи на самоцелното любуване на някои сами по себе си интересни находки, чието натрапчиво поднасяне на зрителя обаче довежда до обратен резултат.

 НЕВЕНА КОКАНОВА (ИРИНА) И ВОЛФГАНГ ЛАНГХОФ (ФОН ГАЙЕР) ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА ФИЛМА ТЮТЮН 

Съществена слабост във филма е театралното, приповдигнато поднасяне на словото – макар и не в такава степен, както беше в първите български филми, но още много под равнището на майсторски водения диалог в добрите чужди филми. Може би поради нахсинхронен запис, артистите не са съумели да навлязат в настроението на голяма част от епизодите. Дори в един такъв прекрасен момент като разговора между Ирина и Динко в колата артистите биха могли да спестят високите тонове за сметка на вътрешното напрежение в конфликта. Толкова по-приятно впечатление оставя голямата култура в поднасянето на репликите, проявена от Волфгант Лангхоф – с изящество, без театрална приповдигнатост, с тънко загатване на подтекста.

Общото ми впечатление от филма е, че той е изискан като изобразителна форма (с изключение на отделни натуралистични епизоди) с острия си графичен рисунък, с умелата градация на светлосенките, с чудесните крупни планове на Ирина – Коканова, с точния характерен портрет на Борис – Йордан Матев, с някои майсторски монтажни преходи и кинематографични метафори, но непредизвикващ онова дълбоко интелектуално и емоционално вълнение, което се поражда от истински голямото изкуство.

 ВЪЛО РАДЕВ Е ОПЕРАТОР НА ФИЛМА ТЮТЮН. 

 

* * *

 

Неделчо Милев

Не мисля, че авторите са подходили илюстраторски към литературното произведение, както се твърдеше в някои изказвания. Напротив, създателите на филма са се стремили творчески и с известна кинематографична свобода да екранизират „Тютюн“. Друг е въпросът, доколко са успели. За това свидетелстват факти, които явно показват синтетичен начин на филмово мислене. Сватбата на Борис и Мария – погребението, стрелбата на Шишко – Девети септември. Такива монтажни преходи говорят за известна лаконичност на киноезика.

Къде е силата на Корабов: в експресивните решения или в сдържаното и дълбоко психологично изграждане на някои сцени? Той показва качества и в едната, и в другата насока. Същевременно не е много ясно къде ще се изяви по-пълноценно. Това до известна степен е обезпокоително, доколкото е ясно, че режисьорът още не е съзрял, не е намерил себе си, а до известна степен е и хубаво... Фактически той е почти на нашата възраст. Рано е да се превърнем в хора, които са намерили своя отъпкан път и никъде не се отклоняват – дори пет сантиметра встрани!

Нека Корабов търси себе си още по-смело и в още по-разнообразни посоки. Само че по-уместно е това да става не в един и същи филм и съобразно конкретните данни на литературната основа. Нека търси еквивалентната драматургия за най-противоречащи си и дори изключващи се експерименти. Но поотделно вътре в себе си те трябва да бъдат хомогенни, стилово изяснени. В противен случай едва ли ще бъдат възможни значителни постижения. А безспорно е трудно да търсиш допирните точки между една чужда, твърдо установена стилистика (беле­тристичната) и собствения си стил, който още се намира в процес на формиране, за да бъде напълно изяснен, за да не допуска отклонения и обърквания.

 ИРИНА (НЕВЕНА КОКАНОВА) И БОРИС (ЙОРДАН МАТЕВ) 

 

* * *

 

Христо Кирков

Предварително искам да отбележа, че към филма аз се отнасям като към самостоятелно произведение и че зад него виждам преди всичко режисьора Никола Корабов. Той избра и пресъздаде „Тютюн“ именно защото откри съзвучност между своите умонастроения и умонастроенията на Димов, защото диалектическия подход на Димов към обществените явления, неговия критичен патос особено допаднаха на режисьора.

От друга страна обаче, режисьорът все още няма своя, изстрадана, последователна, ясна естетическа платформа. По принцип той е против старото в общественото мислене и практика изобщо и в сферата на изкуството в частност. Но очевидно е, че критичното отношение към нещата също трябва да има своя завършена логика, също трябва да се превърне в ясна и последователна творческа концепция.

Неопределената, разнобойната, непоследователната и несмелата естетическа платформа на Корабов, неизкристализиралият негов творчески порив и гражданска мисъл са истинската причина за еклектизма в „Тютюн“. В историята на киното чистият стил, чистата поетика винаги са били продукт на ясна естетическа цел, на изстрадана и последователна мисъл, на искрен и изкристализирал патос.

 

* * *

 

Никола Корабов

Аз ще се защищавам. Ще се защиТавам не за това, че съм нападан, а за­щото вярвам непоклатимо в това, което правя, в принципните линии.

По въпроса за екранизацията. Вие също познавате произведенията, които са най-удачни, които са и неудачни в световното кино. Също съществуваха два пътя. Един, както вие се изказахте – само линията на буржоазното об­щество, само психологичната линия на Ирина и Борис; други пък само на пролетарския лагер искат.

Но защо аз тръгнах по този път на екранизация – не ново трансформира­не въобще в някакъв мой си кинематограф на произведението, а трансформиране на идеите на това произведение, на образите и на сюжета на това произведение в кинематографичната драматургична форма дотолкова, доколкото няма да наруши това произведение. С това се роди доверието в един писател като Димитър Димов. Защото аз харесвам в това произведение двете линии – аз харесвам и изследването на буржоазния свят, аз харесвам и пролетарската част, т.е. ценността на това произведение виждам в това, че има две линии. Ако виждате, това е в съзвучност с първите ми мисли за епичността и за драстичните сблъсъци на епохата, в която съм живял. Това исках да направя. Не ме привличаше само буржоазната линия, не ме привличаше и само пролетарската линия, а исках да ги сблъскам драстично, крайно, в същото време не априори, а много заземено в тези две линии.

 ДИМИТЪР ДИМОВ В ДОМА СИ В СОФИЯ (ИНСТИТУТ ЗА ЛИТЕРАТУРА, БАН) 

Лагерът на буржоазията е представен така, както Димов е успял много добре, чрез егоистичния идеал на човека, чрез индивидуалното изграждане на човека, поднасяйки ни образи – Ирина, Борис, а другия – чрез техния портрет, чрез щриховане на съдби, имащи също вътрешно своите драстични, конфликтни истории на живот и смърт, каквито имат и двете общества – на живот и смърт. Аз до ден днешен си вярвам и обичам това именно, което седнах да правя – да сблъскам личности, силни като индивиди, никакъв малък човек не исках да има във филма.

Ирина, Борис – две фигури. Пет-шест колективни портрета на другия ла­гер – Шишко, Лила, Павел, Варвара, Динко. Към онзи лагер отива и фон Гайер, но той влиза във втората серия. И това беше отправната точка в целия роман, преди да почне да получава кинематографичен израз, просто като отсяване се отиваше към това.

Така отпаднаха много образи, обединиха се други образи, но непоколебимо в това аз виждах новаторството на тоя роман, в цялата ни социалистическа литература: в това, че тези връзки между двете класи и вътрешните конфликти между тях имат не сюжетна органика, а имат класово-лична органика.

 ИРИНА И БОРИС ОТ ФИЛМА ТЮТЮН 

Вие говорите например за кинематографичното решение. Но аз исках да впрегна на тази си идея и киното, и цялата буржоазна линия на филма е разрешена в статична, неподвижна, канонична разкадровка.

Знаех, че ще бъда критикуван и отляво, и отдясно. Отляво ще бъда критикуван от хората, които искат обезателно положителният лагер да си е така, както те си мислят, а пък отрицателният лагер да си бъде също така, както те си мислят. Отдясно ще бъда критикуван от хората, които искат положителния лагер въобще да го няма.

За мен и едните, и другите са хора, сложни хора, но хора, живели в опре­делена епоха. Тази епоха и върху едните, и върху другите оказва своето влияние. Ирина, вие казвате, че аз прекалено я идеализирам. Друг казва, че Ирина е отрицателна. Партизаните прекалено натурализирани. Но ако вземем целия филм, всяка сцена, ще видим, че човекът е изследван само във връхните му точки. Не в нюанса, и нe в подробността, а в целия филм – във връхните, в кулминационните точки.

Последни думи: вашата критика вървеше срещу филма, водена от концепция, чужда на филма. Не може да искате от мене това, което не съм искал да направя. Други пожелаха да тръгнат с концепцията на филма и това ми се струва вярно. Трети останаха само в рамките на литературно-театралния анализ.

НИКОЛА КОРАБОВ 

Филмът „Тютюн“ ми е скъп като труд, като размисъл, като обич в киното. Всички, които го създадоха, чувствуваха същото. Аз им благодаря. Много им благодаря. И на тези, които незабележимо и тихо вървяха в него.

 

* Текстът е част от проекта на сп. КИНО „Създаване на художествени литературни текстове с потенциал за филмова адаптация“, който се реализира с подкрепата на Национален Фонд „Култура“.