БОРЯНА МАТЕЕВА

 

Документалното кино и София са в интимни отношения от момента, когато кинематографът навлиза в културния живот на столицата. В безценните хроники от началото на миналия век, с които разполагат документалистите, са отразени всички важни събития от социалното живеене, политиката и бита на хората. На основата на тези скъпоценни кадри се правят анализи, съпоставки и става възможно да се надникне отвъд материалното, към духовни константи, манталитет и ценности. И майсторството на режисьорите се вижда тъкмо в умението да подреждат и римуват трепкащите архивни изображения, запечатали отминали дни и променени места, с картини от настоящето. Така те градят архитектурата на своите филми, която може да е по-артистична или по-строга, но е винаги впечатляваща и носи нов смисъл.

Двата филма „Духове в старите къщи на София“ и „Другото ниво на банята“, показани в Дома на киното в разгара на лятото, бяха обединени именно от идеята да се изследва миналото в съпоставка с днешното. А както знаем, с течение на времето, всяко настояще става минало... Така и пластовете на времето се наслагват един върху друг в рамките на града, но и в съзнанието на зрителя. Получава се софистицирана мисловна игра – естетическа наслада, ала и размисъл за това откъде идваме и накъде отиваме. Неочакваната и дори смущаваща реакция на млада жена от публиката, която след края на филмите дойде да сподели възторга си показва, че проектът „София вчера и днес – документалното кино разказва“ постига целите си. Почти разплакана тя каза, че филмите са я развълнували дълбоко.

Но документалното кино освен че разказва, най-вече показва. Осветява детайли и прави връзки, които са невидими с просто око, особено докато бързаме по улици и площади. „Другото ниво на банята“ на сценариста Влади Киров, режисьора Станимир Трифонов и оператора Христо Бакалов разкрива историята на Централната минерална баня, една от най-знаковите сгради на столицата в самото ѝ сърце, открита през 1913 г. Този 19-минутен филм е свидетелство за състоянието на една великолепна сграда в стил сецесион в пълен упадък след славното ѝ минало. Проследена е идеята за създаването ѝ с цялата сложна административна преписка, проектите на архитектите Фридрих Грюнангер, Петко Момчилов и Йордан Момчилов, плановете, чертежите, строителството. Акцент са щастливите години на експлоатация с банските навици и мурафети на българите от първите десетилетия на века.

Цветистият задкадров текст на Влади Киров, четен изразително от Лидия Вълкова, коментира критично и забавно фактите и съдбата на този важен обществен обект. И всичко се разгръща в контекста на историческите събития, случили се около това емблематично място – кадри от сватбения кортеж на цар Борис, военни паради, битовото ежедневие на граждани и селяни на площад Бански с джамията. Филмът носи концентрирана информация за миналото, но най-вече за настоящето – премиерата му е през драматичната 1997 г.

Виждаме цялата разруха на тази забележителна постройка в самия център на София. Но зрителите от 2024 г. знаят, че отчайващата картина на запустение на банските помещения и окаяния вид на фасадата са минало. Днес банята е възстановена и съществува като прекрасен Музей на София.

Били са нужни цели пет години – от 2010 до 2015 г., за да се получи този резултат. Ето как хората в тъмния салон стигат самостоятелно до щастлив край – макар и бавно, и мъчително, има движение по посока на прогреса. Реставрираната днес фасада, намираща се съвсем близо до Дома на киното, грее – тя е дело на първия български художник-декоратор Харалампи Тачев, автор на красивата керамична орнаментика. Обществото е намерило сили да уважи миналото си и да му даде нов блясък, да го впише в динамиката на новия век. Чувствителен път извървяват и авторите на филма, оттогава всеки в своя посока, но почти винаги свързани с темата за историята и нейните проекции в настоящето. Впрочем Станимир Трифонов е правил документален филм за Грюнангер още през 1991 г. – „Грюнангер. Едно пътуване на Изток“.

Последният документален сценарий на Влади Киров, който ни напусна през 2019 г., отново изследва тази златна за архитектурата на София епоха в документалния „Братя Георгиеви: Евлоги и Христо“ (реж. Михаил Мелтев, оп. Емил Пенев). А за делото на Харалампи Тачев, свързано и с градската баня, разказват режисьорът Иван Трайков и операторът Емил Пенев в „Художникът и времето“ (2013). Така тази култова сграда, днес красив и оригинален музей, остава гордо в паметта на българите и се включва с достолепието си в модерното ежедневие.

Документалното кино също има своя принос – то фиксира паметта и предава нататък на следващите поколения зрители.

Вторият филм от този сегмент също ни пренася назад във времето от началото на миналия век. „Духове в старите къщи на София“ (2011) на сценариста Христо Илиев - Чарли, режисьора Здравко Драгнев и операторите Пламен Гелинов и Цветан Драгнев е носталгична разходка из изоставените в разруха красиви постройки, някога носили славата на своите собственици и създавали облика на София като разрастващ се европейски град.

Авторите не правят спиритически сеанс, а още по-малко публицистично разследване кой е виновен и отговорен за порутените и изоставени къщи. Те показват една обречена красота и се опитват да вникнат в нематериалните ценности, които са я породили, в манталитета на хората, които са строили тези къщи и са ги обитавали. Намерен е атрактивен ход – водач във времето и пространството е актьорът Ицхак Финци, сам кореняк-софиянец.

Той броди по стълбища и изоставени местообиталища и разказва случки от своята младост, споделя интимни спомени, дори видения, разсъждава на глас за хода на времето. Не може да избяга от своя актьорски стил и го прави с познатата ни лека ирония и недоизказаност. В един момент започваме да го възприемаме дори като Дантевия Вергилий, водещ екипа из лабиринтите на някакъв модерен ад с останки от минало величие и сенки на грешници... Но грешниците не ще да са обитателите на старите къщи, а следващите поколения, нехаещи за разрухата. Някак естествено се преплитат добрите и лошите моменти на обживяването на старите къщи, достига ни ехото от комунистическите порядки, но авторите не обвиняват, само показват резултата. Зрителят сам прави заключения. Тук идва ред на майсторството - всеки кадър е наситен с красота, макар и декадентска, запечатала разпад и упадък.

Окото на операторите специално търси и намира архитектурни детайли, свидетелстващи за усет за красота, хармония и изящество на изработката. В разказа за изгубеното минало се включват и много други хора, свързани със стара София – известен антиквар, достолепна госпожа от софийския бомонд, страстен колекционер на пощенски картички, гневен художник, щастливи собственици на реконструиран имот, група млади архитекти, работещи по реставрацията на паметници на културата. Звучат стари градски песни и популярна музика от онези времена, виждаме редки предмети от изчезнал бит. През богатата хроника оживяват събития, места и хора, отдавна отишли си от живота.

Драматургията и режисурата разчитат в голяма степен на импровизацията, а операторската работа създава атмосферата на носталгия по едно изгубено време. Но не е само носталгията - усеща се тревога и някакъв сдържан гняв, че ние като общество не сме съумели да опазим тази красива материална среда и да я впишем в настоящето. Има прекъсване на връзки, разлом и това не работи в полза на бъдещето. Финалът на филма с багер, рушащ стари къщи, носи колкото метафорично, толкова и директно, посланието на авторите. Ако трябва да определим жанра на „Духове в старите къщи на София“, то най би прилягало да кажем „филмово есе“. „В редица отношения есето е много привлекателен жанр – казва Йосиф Бродски – чудесното е, че хем имаш темата, хем ръцете ти са развързани“.

Темата тук е за приемствеността и паметта, но не в банално-плакатния, а в дълбоко духовния смисъл. И не на ниво институции, макар, че това също е много важно, а на личностно и индивидуално ниво. Всички сме част от една верига и не бива да рушим красивото, защото то възпитава. Както пак казва Бродски – „всяка нова естетическа реалност уточнява етическата реалност на човека. Защото естетиката е майка на етиката... Защото човек с вкус, и особено с литературен вкус, е по-малко податлив на припевите и ритмичните заклинания на всяка политическа демагогия“.^[1]

Ако разгледаме „Духове в старите къщи на София“ в творчеството на авторите му, откриваме една устойчива линия – да се търси, открива и показва особеното, нетипичното, необикновеното в най-обикновения живот. Христо Илиев – Чарли и Здравко Драгнев имат доказано творческо единомислие още от 70^-те и 80^-те години на миналия век. Да споменем само общите им „Чупетлово“ (1980) и „Кратка автобиография“ (1981) и двата със „Златен ритон“. Тези филми, както още „Проект на слънце“ на Здравко, а по-късно и неговите „Бляновете на Славе“ (1991) и „Орфей и говедата“ (1998) стават повод в българското документално кино, донякъде неофициално и на шега, да се заговори за т.н. „чешитизъм“. Защото героите на тези филми са чепати, чудаци, особняци, видимо далеч от модела на „активния и положителен герой“, натрапван от идеологията. Те представляват една маргинална и цветна група хора, живеещи свой паралелен живот. Така, без да го заявяват, без да си го помислят дори, те се противопоставят на героичния образ на „строителя на социализма“ и се превръщат в едни неформални бунтари, защото продължават да правят своите малки, но осмислящи битието им неща – рисуват, пишат стихове, размишляват, макар и наивно, за живота. Без патос, просто с радостта от самото живеене. Имат блянове, правят „проект на слънце“, живеят не в идеологическата, а в своя „митологична“ матрица, простодушно игнорираща официалната.

„Духове в старите къщи на София“ продължава в новото време същия този подход, само дето „чешитите“ тук са старите къщи, разнебитени и опустошени от безхаберието. Но ето, намират се чудаци като Ицко Финци (който накрая вади цигулката), които ни напомнят, че тези духове са на нашите предци и ние трябва да ги почитаме, като ги вграждаме в новото, а не като брутално ги рушим.

 

Бележки под линия:

^[1] Бродски, Йосиф. За скръбта и разума. Факел експрес, София, 2003, с. 47 – 48.

 

* Текстът е по проект „София вчера и днес – документалното кино разказва“, подкрепен от програма „Култура“ на Столична община.