ВЕРА НАЙДЕНОВА

РАЗГОВАРЯ С МИЛКО ЛАЗАРОВ

 

Поздравления за голямата награда от фестивала в Колката! Отнасям се с особен респект към нея, тъй като знам, че този град е културната столица на Индия (до 2001 г. се наричаше Калкута). През 50^-те години на ХХ век тук се създаваше „радикално“, „неореалистично“ кино. Пръв негов майстор беше Сатяджит Рей (Шотоджит Рай, 1921 – 1992). През 1956 г. за филма Песента на пътя той получи Специалната награда в Кан. Създаде още няколко десетки игрални и документални  филми. Беше високо ценен от Акира Куросава, който определи стила му като „лед отвън, огън вътре“. През 1992 г. Рей получи Почетен Оскар за принос към киното и обществото.

Другият голям от „Калкутската школа“ беше Мринал Сен (1923 – 2018), създател на множество социално-критични и реалистични филми. И на забележителната притча за началото на човешкия род Генезис (1986).

 

 ВЕСЕЛКА КИРЯКОВА И МИЛКО ЛАЗАРОВ С НАГРАДАТА ЗА НАЙ-ДОБЪР ФИЛМ ОТ ФЕСТИВАЛА В КОЛКАТА 2024       

А сега за Стадото. И третият ти филм, след Отчуждение и Áга, е строен във формата на притча – кратък разказ с иносказателен смисъл и нравствена поука. Може ли да се каже, че изпитваш привързаност към този жанр?        

Може да се каже. Вероятно е неосъзнато. Далеч преди филмът да се е състоял, когато една идея ме привлича, започва дългото разкриване на кратък път към тази идея. В това лутане между видимото и невидимото, единствен маяк е нравствената стойност на споделеното. Какво значение има тази стойност за мен като автор? Колко ще оголя видимото, за да обогатя невидимото, което е светът на интуитивното, на спонтанната емпатия? Така криволичи моят авторски път към случването на филма. Ще се съглася с теб, че това по-скоро е територия на притчовия разказ.

 КАДЪР ОТ ФИЛМА СТАДОТО (2024, РЕЖИСЬОР МИЛКО ЛАЗАРОВ) 

Иносказанието (тук влиза и това, което ти наричаш „невидимо“) се съдържа в скрития смисъл на символите. Символика има и в имената на главните герои. Откъслечни елементи от общата ми култура ме отведоха към т.нар. мистична практика на исляма и името тарики на дервишовите ордени („нравствено извисените“). Името на бащата, Али, насочва към живеещите и по нашите земи алиани (наричани още алевити и къзълбаши). Не става дума за цялостно въвеждане в битовите и културните порядки на етно-религиозната общност, а за някои от изконните черти на теологията ѝ: родството с хуманизма и универсализма, любов и уважение към всички хора, толерантност към другите религиозни и етнически групи, трудолюбие, скромен живот, далеч от властта и обществената суета; вяра във възможността непосредствено да се общува с Бога… Какво още би могъл да кажеш за прототипите на персонажите?

Обобщаване на представата за вяра. Това ме водеше по пътя ми към разбиране на персонажите. Наблюдавал съм отношението към вярата и в тези малки религиозни общности, които отбелязваш. Хора, които са родени с талант да вярват, са благословени. Общуването им със света на невидимото е непринудено, често наивно. Те притежават номинален нравствен ориентир. Понякога чисто интуитивен. Понякога осъзнат. Но винаги с усещане за вселенска справедливост. Заслушвам се в хора, които имат вроден талант за вяра. Общуването с такива хора ме обнадеждава. Често те изповядват различни религиозни вярвания. Обединява ги лекотата, с която разпознават доброто и  нравственото. Тези хора са надежда за бъдещето на човечеството.

 ВЕСЕЛА ВЪЛЧЕВА И ЗАХАРИ БАХАРОВ КАТО ТАРИКА И АЛИ ВЪВ ФИЛМА 

Но вярата, ако не е обвързана с разума, често поражда фанатизъм, а той разделя хората. Темата на Стадото според мен е толерантността с три нейни аспекта. Първият е верската толерантност. Много характерен е моментът, когато Али и Тарика приготвят почерпка и за ходжата, и за свещеника. Темата за толерантността се включва в социалния контекст също чрез символ: върху гръбначния стълб на Тарика рентгенът открива зачатъчни криле на пеперуда. За лекаря това е анатомичен феномен и хирургически проблем, за Али – родова карма. Жена му, майката на Тарика, е имала такива криле и с тях е излетяла, без някой да знае къде се е приземила. Крилете са архетипов образ с богата културна история. Ще се задоволим със  споменаване на две от значенията му: за християнската философия – притежателят им е пратеник на Бога, символ на духовността, на способността да се издига в небето; Платон ги свързва с интелигентността и разбирателството. 

Тук възниква мотивът за отношението на обществената среда към „различния“ човек, а по-общо казано, към силната индивидуалност. Изтъкнах значенията, които по-нататък ще открием в поведението на Тарика. Има ли други, на които би искал да обърнеш внимание?

Тарика е натоварена с различие. Красива аномалия. Различията смущават. Стадото е спокойно в своите прилики. Различният е „уродлив“. Инстинктът на тълпата е да поправи това различие. Ако това е невъзможно – да го премахне. Светът обаче се движи от различните. От личности, които не приемат да са един от тълпата. В това противоборство е заключен свободният личен избор. Мнозина стават жертва на посягането към свободата – да не приемат себе си като един от тълпата. Това е неотменим копнеж. Отвъд разумното. Такава е Тарика, поставена в метафората на разказа. 

 ВЕСЕЛА ВЪЛЧЕВА В РОЛЯТА НА ТАРИКА 

И след загадъчното откритие, Али и Тарика продължават да живеят както преди – далеч от селото, бедно (без ток и вода), трудят се неуморно, сраснали са се с природата, екранизирана от творческия колектив пантеистично – като божествен синтез от красива пластика, цветове, звуци и тайнства. Тарика проявява милост към самотна майка, навярно имигрантка…

Когато гледах филма, си помислих, че би било добре психологическата характеристика на Тарика да се обогати с още някоя и друга черта, разкриваща нейната интуитивност и интелигентност. Но бързо се приобщих към решението ви да запазите натуралния ѝ аскетизъм, строгата ѝ одухотвореност. Персонифицирани на екрана от киногеничното чудо Весела Вълчева. Приятно ми е да отбележа, че фамилните ѝ корени са от моето родно село Торос. Как я открихте?

Както досега е ставало с филмите ми, главният персонаж се появява по стечение на обстоятелствата. Имах случайна среща с Биляна Казакова, упорит радетел за израстване на млади таланти, споделих ѝ за търсенията си на актриса. Биляна ми изпрати само една снимка. На Весела. Веднага ми стана ясно, че тя ще бъде Тарика. Весела е чист талант. Необикновено момиче. В реалното живеене тя дори е по-необикновена, отколкото в ролята на персонажа си. 

Белегът на Тарика, крилете ѝ, а всъщност нейната и на баща ѝ отдалеченост от селото, свободата им, нравствената им извисеност не дават мира на един човек – Кмета. Суетен властолюбец и демагог, ксенофоб и безбожник. Тук съзирам  парадокс: някога (а казват, и днес по света се случва), когато нарочели жена за „вещица“, я обвинявали за родство с Дявола. Кметът обвинява Тарика за родство с Бога, когото той вулгарно псува (?!).

Да, в драматургичната конструкция на филма, персонажът на Кмета е обобщаващ образ на тълпата. Тълпата по дефиниция е ксенофобска общност. Отдалечаването на хората от усещането за божествено присъствие в последните няколко технологични десетилетия е толкова осезаемо, че рационалното измества тайнството. Грешно интерпретираното изказване на Ф. Ницше – „Бог е мъртъв“, измамно освобождава съвременния човек от смирение. И той посяга към възгордяното поставяне на себе си на мястото на Бога. Бог няма – следователно аз съм Бог. Ти го наричаш парадокс. Съществува опасност това придвижване на човечеството накрая да катастрофира в нихилизъм.

 ХРИСТОС СТЕРГИОГЛУ В РОЛЯТА НА ЦИРКОВИЯ МАГ 

В епизода със селския празник ще разберем, че Тарика има сродни души: цирковият маг, който мълниеносно усеща уникалната ѝ природа, юношата с ангелоподобна глава Никола, който магнетично е привлечен от нея… Но тук вулканообразно се задвижва и омразата, обвинението към нея за всички беди, които се случват в селото – мора по животните, загадъчната смърт на Никола… Когато гледах филма, си помислих, че това отношение се нуждае от още пояснения. Но бързо си дадох сметка, че тук не действа аргументирана логика, а пред-разсъдък, пред-убеждение, атавистичен страх...

В разсъжденията ти се съдържа ядката на драматургичното движение. Страстите и стихията са задвижени неотменимо. Атавизъм. Суеверие. Страх. Облекчаването от тези страхове преминава през заличаване на това, което ги поражда. Доброволното рухване на личното усилие за крепене на нравственото, което крепене често е тегоба, е предателство към себе си. Това предателство за кратко е последвано от насладата на самопозволените прекрачвания. След време идва усещане за нехаресване на себе си. Това поражда гняв. Лутане. Тълпата те приема и търси колективно облекчение на тези усещания. И се насочва към личности. Към тези, които са останали да бутат каручката на нравственото с имената си. Тълпата е анонимна. Това е нейната сила и нейното проклятие.

 КАДЪР ОТ ФИЛМА 

В следващия епизод срещу Тарика се движи предвождана от Кмета тълпа, „стадо“ от разярени хора, настървени за извършване на насилие. Насилие над личността, което според Лев Толстой е основната форма на социално зло. Идва ред на изключително силния и като интелектуална алегория, и като кинематографично решение финал. Нравственият кодекс на Тарика и Али изключва агресията. Може да се каже, че при тях действа принципът „Непротивене на злото с насилие“. След кратък жест между двамата тя проявява магическата си сила – засмуква тълпата в миниатюрната си къща според мен не за да я унищожи, а за да я извиси към Небето (неслучайно последният кадър на филма е небе!). А значи – над човешката природа, в света на справедливостта, на доброто, на Божественото. Да си спомним за упоменатата в началото на разговора ни вяра в непосредственото общуване с Бога. Към това внушение ни насочва и музиката. Как възприемаш това мое разбиране за финала?

Съгласен съм с теб. Това разбиране отговаря на моите авторски стремежи за изграждане на края на историята. Зарадва ме, че си го усетила по този начин.

А ето и изводът ми за задължителната при жанра притча поука. Тъй като приемам конфликта между Кмета и Тарика като проекция на борбата между Злото и Доброто, поуката (заключението) може да се изрази с библейската мъдрост: „Побеждавайте Злото с Добро“. От мотивите на филмовото действие следват и сродните на нея: побеждавайте агресията с толерантност, ксенофобията с милосърдие, безбожието с вяра в Бога. Затова намирам заглавието Тарика, с което филмът се разпространява в чужбина, по-подходящо от Стадото.

Харесвам и двете заглавия. Предложението за заглавието в чужбина не беше мое и имаше различни мотиви, но стана с моето одобрение. Може би като заглавие на филма харесвам Тарика малко повече. От една страна поради причините, които ти изтъкваш, от друга – Стадото е малко, как да се изразя, разяснително заглавие.

 КАДЪР ОТ ФИЛМА 

А каква, от този филм, е поуката за теб в професионален план? Знаеш, че привържениците ти го сравняват с Áга, който печели с кристалния си строеж, с чистата си стилистика. Стадото е по-сюжетен, по-разказвателен. И по-натоварен със символика. Тук прозаичната простота, с която се представя живота на Али и Тарика, се сблъсква с гротесково-сатиричната плакатност при образа на Кмета, опоетизираната природа – с кичозния празник. Намирам тази жанрова смесица за адекватна на драматургията, но чух зрител да казва, че тя раздробява, замъглява смисловото ядро и… затруднява възприемането на филма…

Не мисля, че двата филма могат да бъдат сравнявани. Стилистично, може би, но това няма как и да не е така при един и същи автор на филмите. Възможно е харизмата на Стадото да се затъмнява от опитите за изясняване на поведенческите особености на колективното. Донякъде и аз мисля, че е така. До последния момент имаше две версии на филма. Едната беше изцяло подчинена на поетичната естетика. В другата версия ясно присъстваше колективният образ на тълпата. След дълги размишления осъзнах, че освен изяснена позиция, това изяснява и самия разказ. Така взех решение в полза на втората версия.

Хронотопът на притчата е „тук и навсякъде, сега и винаги“. „Тук“ и „сега“ е българската действителност. Според колега-критик във филма има много български кодове и това затруднява разбирането на филма от чуждестранните зрители. Има, разбира се, нашенски физиогномични и поведенчески  особености (за някои прилики  между характеристиката на Кмета и манталитета на днешния ни „политически елит“ не ми се иска да говорим от съображения за интелектуална хигиена). Но според мен повече са общочовешките значения... По-горе говориш за духовната криза, сподели (за пореден път впрочем), вълненията си около „безбожието“ – колкото в религиозен смисъл, толкова и като отсъствие на упование и боязън, на смирение. Ако перифразираме известната мисъл на Кант – отсъствие на нравствен закон вътре в нас. Това са явления с всеобщ характер. Вече си присъствал на много прожекции в чужбина (Лондон и Люксембург, Кайро, Колката…), би могъл да споделиш впечатления от възприемането на филма.

 

 РЕЖИСЬОРЪТ МИЛКО ЛАЗАРОВ В РАЗГОВОР СЪС ЗРИТЕЛИ НА ФИЛМА СЛЕД ПРОЖЕКЦИЯТА МУ НА ФЕСТИВАЛА В КОЛКАТА 

Да. Имам впечатления. Навсякъде след прожекцията на филма сме обсъждали сходни теми. Не съм усетил друго възприемане на разказа в различните краища на света, където филмът е показван. В този въпрос засягаш важни теми, по които съм взел отношение в предишни отговори в нашия разговор.

Тук е уместно да коментираме един друг символ – границата. С него се отваря проблемът за междудържавната толерантност. В началото на филма близко до дома на Али и Тарика идват войници, които ще строят „разделителна линия“ между нашата и съседната държава. По-нататък ще видим готовото съоръжение – внушително, респектиращо, надеждно. Но героите на филма живеят в Европа, нали? Какво стана със слоганите „Европа без граници“ и „Свобода на движението“? Наблюдаващите процеса на глобализацията са стигнали до извода, че тя, поне засега, предизвиква регионализация и дори локализация. Да не говорим за зловредните страни на емиграционната стихия, които най-пряко засягат Европа.

По-скоро възприемам появата на границата метафорично. Като метаявление. След успешно проведената, с неутолима алчност, икономическа глобализация в последните няколко десетилетия последва завладяването на умовете и настроенията на общностите. За разлика от философията на икономическата глобализация, завладяването на умовете и настроенията на общностите се провежда през разделенията. Това наблюдаваме сега. Който владее „големия разказ“, той ще разделя и владее умовете и настроенията.

И така – за Áга ти отиде при чукчите, за да разкажеш за прошката на родителите към децата, които, изкушени от новостите на цивилизацията, напускат изконните родови структури и така изчезват цели пластове от човешкото битие. За Стадото (Тарика) погледна към нашите алиани, за да разкажеш за необходимостта от толерантност към „различните“ в близкото ни обкръжение и в света, във време, когато огромни групи от хора се преместват да живеят на места с чужда социална уредба, култура, религия… Към каква актуална морално-етическа категория ще се насочиш при следващия си филм и в какви географски ширини ще я фабулираш?

Имам идея за следващ филм. Идеята е относително простичка. Действието се развива в България. Работното заглавие на сценария е Вълк. Ще видим какво го очаква това начинание.

На финала ще се върна към онова, което подсказах в заглавието. Естествено е, че моят прочит е личен, индивидуален. И всеки друг е такъв. Символите са образи „смислово неизчерпаеми“ и това умножава различието в разбирането и оценките за филма. Според адептите на т. нар. рецептивна естетика при общуването с художественото произведение всеки открива преди всичко това, което предварително знае, проявява ерудицията, вкуса си. Но с уважение и към класическата естетика реших да науча повече неща за „намеренията“ и „посланията“ и на авторите…

Безспорно, всеки прочит е неотменимо личен. Намеренията и посланията в Стадото не са трудни за разгадаване. Въпросът е, ще роди ли емпатия преживяното при гледане на филма, или той ще остане на хладна дистанция от зрителя. Без съмнение този отговор ще бъде даден във времето. Времето обича само смисленото кино. 

 РЕЖИСЬОРЪТ МИЛКО ЛАЗАРОВ И ЕКИПЪТ ПО ВРЕМЕ НА СНИМАЧНИЯ ПРОЦЕС НА ФИЛМА СТАДОТО (2024) 

 

СТАДОТО

Продуцент – РЕД КАРПЕТ – Веселка Кирякова, копродукция със ZDF/ARTE, 42film – Германия, AMOUR FOU – Люксембург

Режисьор – Милко Лазаров

Сценарий – Екатерина Чурилова, Симеон Венциславов, Милко Лазаров

Оператор – Калоян Божилов

Сценография – Ивайло Петров

Костюми – Кирил Наумов

Композитор – Пенка Кунева

В ролите – Весела Вълчева, Захари Бахаров, Иван Савов, Христос Стергиоглу, Иван Бърнев и др.