ЗАФЕР ГАЛИБОВ
През 2024 г. Левана Финкелщайн получи най-високата награда в Израел „За цялостно творчество“ (Life Achievement Award 2024). Тя е родена в България, но през 1948 г. семейството ѝ се изселва в Израел. Баща ѝ е по професия металург и има собствена леярна в град Яфо. Левана учи актьорско майсторство в школата по драма „Бейт Цви“ в Израел, а по-късно продължава образованието си в студио „HB“ в Ню Йорк при легендарната Ута Хаген. Режисьорът Херберт Бергхоф (съпруг на Ута Хаген) избира Левана за участие в няколко постановки в драматичния театър „HB“, сред които „Беднякът убиец“ и „Дона Росита“.
ЛЕВАНА ФИНКЕЛЩАЙН С НАГРАДАТА ЗА ЦЯЛОСТНО ТВОРЧЕСТВО
Левана Финкелщайн е театрална, филмова и телевизионна звезда с четирийсетгодишна кариера. От 1969 г. насам участва в над трийсет филма. Член е на Израелската филмова и телевизионна академия, както и на Европейската филмова академия. Носител е на множество престижни награди, последните от които са: наградата за най-добра женска роля на Международния филмов фестивал във Валядолид, Испания и наградата за най-добра актриса на Международния филмов фестивал в Хайфа за главната ѝ роля във филма Прощален купон (The Farеwell Party), наградата на Израелската филмова академия за най-добра поддържаща актриса за ролята ѝ в Според размера (A Matter of Size), наградата за най-добра актриса на Международния филмов фестивал в Йерусалим за главната ѝ роля във филма Майка – Ima Vav, както и награда от Филмовия фестивал във Венеция. Днес е член на трупата на най-известния театър в Израел – „Гешер“. Филмите Според размера и Прощален купон са показвани на София Филм Фест през 2013 и 2015 г.
Левана също е продуцент и режисьор на документални филми, но и художник наивист, който в платната си пресъздава живота на българските евреи от времето на втората половина на ХХ век. Изявява се и като скулптор. През 2005 г. участва в ХVII Международен конкурс за хумор и сатира в Габрово и печели наградата за малка пластика с произведението си „Дебелата балерина“. През 2007 г. създава скулптурата „Приятелство“, посветена на българо-израелската дружба, която е изложена в Скулптурния парк на Министерство на външните работи на България.
ЛЕВАНА СЪС СВОЯТА СКУЛПТУРА ПРИЯТЕЛСТВО, ПОСВЕТЕНА НА БЪЛГАРО-ИЗРАЕЛСКАТА ДРУЖБА
ЕТО НЯКОИ НЕЙНИ ОТКРОВЕНИЯ, СПОДЕЛЯНИ В БЕСЕДИТЕ НИ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ:
КОЛЕЖЪТ ХЪНТЪР В НЮ ЙОРК
Това е името на високия, мастер клас за актьори в Ню Йорк – беше много скъп. Една позната еврейка ми каза: „Ще ти намеря работа за един ден в седмицата. Най-добре е да продаваш цветя в петък (йом шиши) в еврейския квартал, когато започва Шабат“.
Една ранна утрин, към четири часа, ме заведе на борсата за цветя. Имаше много редици от цветя с бели, червени и други цветове. Взех само една редичка цветя. Цял ден никой не купи нито едно. Привечер едно дете се примоли на майка си: „Мамо, цветя“. И купиха. Постепенно търговията потръгна. Вече взимах по няколко редички цветя. Спечелените пари отиваха директно в колежа. Дойде зимата и не можех да продавам на открито. Намерих част от сутерен и го взех под наем, където продавах моите цветя. Като минавах през парка, си помислих, че мога да набера клонки, които да приложа като икебана към цветята. Продавах ги по-скъпо, поне двойно. Вече имах и постоянна клиентела. Имаше дни, в които печелех по 600 долара. Започнах да се замислям как да разширя още повече бизнеса. Изкуството можеше да отиде на заден план, но ми се обади от Израел режисьорът Йоем Израели, че ще снима филм и има роля за мен. Казах му, че трябва да помисля, да се посъветвам с мъжа си. Той не изчака, дойде и ме взе от Ню Йорк. Така с него направихме четири филма. После ме ангажираха и други режисьори. Снимах предимно социални филми, обикновено наситени с хумор.
Сега, като понапреднах с възрастта, ми е трудно да играя в театъра. Изисква се много енергия. В киното продължавам да снимам.
ЛЕВАНА В РОЛЯТА НА ШЕН-ТЕ ОТ ПИЕСАТА НА БЕРТОЛТ БРЕХТ ДОБРИЯТ ЧОВЕК ОТ СЕЧУАН (1977)
„ЧЕТИРИНАЙСЕТ ГОДИНИ ПРАВЯ ТОЗИ ФИЛМ. ЩЕ ТЕ ИЗЧАКАМЕ“
Във филма за близначките изключително много харесах сценария. Снимките започнаха през лятото на 2020 г. Един ден сутринта, преди снимки, отидох на преглед на сърцето. Бях на пътеката към болницата, когато усетих, че силите ме напускат. Свих се на пейката, когато покрай мен мина един санитар, той се наведе и аз едвам прошепнах, „много ми е лошо“. Но той чу. Веднага дойде с количка и отидохме в реанимацията. Останах в хирургията и след ден-два ме вкараха в най-модерната операционна. Голяма осветена зала, докторите облечени като космонавти. От лявата ми страна се движеше нещо на един супер голям екран. Веднага си помислих, колко хубаво би било, ако имах роля в тази обстановка, без да подозирам, че вече я играя и това, което се движеше на екрана, бе моето туптящо сърце.
Първото нещо, което си помислих, когато се събудих, бе дали не съм забравила текстовете за ролята. Не само че не бях ги забравила, но мисълта за филма и екипа ми даваше сили. Продължавах да си повтарям текстовете като мантра, която единствено може да ме спаси. Дойде да ме види и режисьорът. Попитах дали ще ми търси заместничка. „А – не. Четиринайсет години правя този филм. Ще те изчакаме“. А и актьорите ме искаха.
Филмът се получи. Дойде време, отидохме на фестивал в Хайфа. Нескромно, но за ролята си получих номинация за „Израелския Оскар“. Бяхме петима кандидати. Друг спечели наградата.
ЛЕВАНА В СОФИЯ ПО ВРЕМЕ НА ЕДНО ОТ ГОСТУВАНИЯТА СИ В БЪЛГАРИЯ
ИСТИНСКАТА ЛУНА
Няма да забравя едно от първите ми представления. Беше на открито, на брега на езерото Кинерет (Галилейското езеро). Хората бяха насядали амфитеатрално на брега. В пиесата се разказваше за едно израелско семейство. Аз играех дъщерята. Имаше декори със сценография и дори нарисувана луна. Когато действието стигна до момента, в който аз трябваше капризно да си пожелая от моя съпруг – луната, видях че над езерото се е появила истинската пълна луна. Поисках да ми подари луната, посочвайки не луната от декора, а истинската, която бе на небосклона. Веднага забелязах, че очите на всички актьори блеснаха от задоволство. Бях много щастлива. За първи път си бях пожелала нещо истинско, макар и на сцената.
ЛЕВАНА С БРАТОВЧЕД СИ ЗАФЕР ГАЛИБОВ, СЕСТРА СИ И ЕДНА ПРИЯТЕЛКА
МОЯТА СКУЛПТУРНА ОБИЧ
Един ден ми се обади Бени Барабаш, приятел, който е писател.
– Пиша сценарий и съм те нарочил за главната роля.
– Е каква ще играя, с каква професия ще бъда.
– Скулпторка!
– Скулпторка още не съм била.
Сигурно трябва да се науча – как се бърка глината, как мирише, как се моделира.
На другия ден бях на гости при сестра ми Хани. При нея имаше една приятелка, която караше курсове по скулптура.
Попитах я може ли да се запиша и аз в този курс. Каза, че може, но догодина, защото вече са в средата на учебната година. Това ме амбицира. Отидох при ръководителя на групата Йоси Кийосо. Обясних, че искам да вляза в групата, защото ми предстои роля, свързана със скулптурата. Йоси се съгласи и аз влязох в групата. Щрихи, скици, основи и много други неща. Започнах да моделирам. Това ми харесваше и ходех на курса с голямо желание. Тръгнах заради филма, но сега не можех да спра.
Филмът въобще не се снима, но аз бях много щастлива. Скулптурата ми отвори голяма врата към изкуството. Започнах да участвам в изложби. Направих първата си скулптурна изложба в Тел Авив. През 2005 г. участвах с пластика в Биеналето на хумора и сатирата в Габрово. Получих наградата за малка пластика. Попаднах и на един пленер по дървопластика в с. Ясна поляна. Не бях работира дърво, дадоха ми инструменти. Работата ми стана хубава и я сложиха пред кметството на селото.
Направих и една голяма творба за приятелството между българския и израелски народ. Нарекох я „Приятелство“. През 2007 г. я поставиха в скулптурния парк на Външно министерство в София.
ЛЕВАНА ФИНКЕЛЩАЙН ПОЗДРАВЯВА ПУБЛИКАТА С ИЗРАЕЛСКИЯ ОСКАР – НАГРАДАТА СИ ЗА ЦЯЛОСТНО ТВОРЧЕСТВО.
