ПЕНЧО КУНЧЕВ
Международният анимационен, или както немците го наричат „трик филм“, фестивал в потъналия в зеленина Щутгарт, тази година отбеляза своето тридесет и първо издание. Впечатляващи бяха както броят на гостите – около 400, така и наградният фонд, равняващ се на 40 000 евро.
Ако продължим със статистиката, трябва да отбележим, че за предварителната селекция бяха представени 1405 заявки. Специален акцент в програмата бе отреден на Ирландия. Наред с официалните конкурсни програми, имаше и редица съпътстващи: като т. нар. FMX (Филмов и медиен обмен), специализирани лекции, представяне на филмови училища, на анимационни студия и фирми за разпространение, на фестивали, майсторски класове на изтъкнати автори, специални тематични прожекции, прожекции на сериали, срещи-разговори с авторите на филми... В рамките на конференциите на APD (Анимационни производствени дни) бе разгледан актуалния въпрос за използването на изкуствения интелект в анимационната индустрия, както и ползите от копродукциите и произтичащите от тях проблеми. Всичките тези разнообразни, полезни и интересни програми, качественият подбор на филмите, както и перфектната организация и изключително гостоприемство и отзивчивост на домакините, превръщат този основан през 1982 г. фестивал в един от водещите в световен мащаб.
В късометражната конкурсна програма заслужават внимание творби, отличаващи се както с оригиналната си изобразителна стилистика, така и с качествена драматургия. В „Чудото“ Ниенке Дойц – Нидерландия използва техниката от нейния предишен и донесъл ѝ Кристала на Анеси „Улица Цъфтяща 11“ (2018). Този път авторката се насочва към прехвърлилата трийсетте Ирма, посетителка на курорта „Чудото“. Там на летовниците се предлагат удобства и забавления, но не и това, от което се нуждаят самотници като Ирма. Филмът е интимен поглед върху противопоставянето на героинята с нещата, които тя няма – партньор до себе си, дете... Крехките и полупрозрачни типажи, съпоставени със строгите и отчетливи форми на декора, са в хармония с деликатните и раними чувства на персонажите.
На подобна тема е и белгийско-швейцарският куклен филм „Патица“ на Ели Шапюи. Желанието на живееща в усамотение двойка да има деца, постепенно се превръща в кошмар, в който се намесват и отглежданите в двора на къщата им домашни птици. Пестеливо направените и с богата фактура кукли и декори, живописната цветова палитра както и отличната работа с осветлението допринасят за драматичното въздействие на тази създадена по източноевропейска легенда творба, в която видения и реалност се преплитат в сюрреалистична приказка.
СЕКСЪТ НА МОЯТА МАЙКА (2023, РЕЖИСЬОР ФРАНСИС КАНИТРО, ФРАНЦИЯ)
В „Сексът на моята майка“ (селектиран в Кан) на французина Франсис Канитро петдесетгодишният Ели се грижи за своята властна и безнравствена майка, след чиято кончина той се сближава със съседката – предмет на неговите дотогавашни похотливи мечти. С близка до натурата и сякаш повлияна от изкуството на странния Кловис Труй стилистика кукли, авторът разкрива любопитното ежедневие в този претрупан с колоритна носталгия дом, в което не липсват и интимни сцени на шпиониране през прозореца на събличащата се съседка, както и последвалото самозадоволяване на героя.
27 (2023, РЕЖИСЬОР АННА БУДА, ФРАНЦИЯ, УНГАРИЯ)
Самозадоволява се и живеещата все още със своите родители двадесет и седемгодишна Алис от френско-унгарския филм „27“ на Флора Анна Буда – удостоен с Голямата награда на фестивала. В тази увенчана и със Златна късометражна палма в Кан творба, чиято авторка твърди, че е повлияна от филмите на Дейвид Линч, подпийналата млада жена, завръщайки се с велосипед от парти, претърпява произшествие, след което полицай и полицайка я санкционират. За да ѝ се размине, тя им предлага секс, по време на който се запознаваме с нейната история. Натуроподобните и изградени с плоски форми в приятна цветова гама типажи участват в добре построен, увлекателен и динамичен разказ.
Затова пък разказът в естонския филм „Ева“ на Луция Мржляк и Мортен Тшинаков не би могъл да бъде характеризиран като динамичен - все пак в него става дума за погребението на съпруга на главната героиня Ева. В адекватната на мрачното дъждовно настроение сива цветова гама на историята се разиграват сцени, показващи преобърнатото съзнание на Ева след загубата на човека до нея – безчинстване в ресторант, самотна вечеря с бутилка вино, пожар в дома й, предизвикан и безразлично наблюдаван от нея, влизане сред пламъците в гардероба, където се спотайва нейният любовник – сливане на сън и реалност...
В своя филм „Зима“ полякът Томек Попакул, познат с „Киселинен дъжд“ (2019), използва многопластова драматургия, за да разкаже за жителите на рибарско село и техните занимания сред суровата природа по време на Коледните празници – пързаляне с шейни, черпене с вино, посещение в църквата, тайни срещи, свади с гладни кучета... смесица от забавления, любов, грехопадение и святост. С пестеливата си натуроподобна рисунка авторът умело пресъздава зимната атмосфера, съпоставяйки черните силуети на персонажите и стволовете на дърветата с бялото на снега. На места въвежда и цвят, като например в красивата сцена с пурпурното небе над заледеното езеро или в тази с кървящите рани на целуващия се страстно с момиче в заснежената гора Христос. В лицата на героите обаче, в които са потърсени индивидуални характеристики, тънкият и мъртъв компютърен контур не успява да достигне артистизма на ръчната рисунка.
ОТ ЕДНА КАРТИНА В ДРУГА (2023, РЕЖИСЬОР ЖОРЖ ШВИЦГЕБЕЛ, ФРАНЦИЯ, ШВЕЙЦАРИЯ)
За разлика от Попакул, ръчната рисунка е характерна за цялото творчество на швейцареца Жорж Швицгебел. В своя нов филм „От една картина в друга“, основан на две делящи ги половин век платна – „Олимпия“ (1865) на Едуар Мане, и „Бялата и черната“ (1913) на Феликс Валотон, авторът преминава през картини на различни художници като „Вечерна молитва“ (1858 – 1859) на Жан-Франсоа Миле, „Ателие в Батиньол“ (1870) на Анри Фантен-Латур, „Топката“ (1899) и „Театралната ложа“ (1909) на Феликс Валотон, както и през аркадите в сюрреалистичните площади на Джорджо де Кирико. И в тази си творба Швицгебел повежда зрителя из своите, изградени с цветни мазки на четката, чудни пространства, в които изображенията подобно на дихание метаморфозират едно в друго, разкривайки свят на поезия и красота.
ЛИЛАВИЯТ СЕЗОН (2023, РЕЖИСЬОР КЛЕМАНС БУШРО, ФРАНЦИЯ)
Поетичният стил е присъщ и на французойката Клеманс Бушро, която в доминираната от общодостъпни дигитални технологии среда избира трудната и уникална техника на игления екран на Алексеев, за да създаде „Лилавият сезон“, в който в гората върху малък остров, заобиколени от вода, гъсти храсталаци, диви патици и мъгла, живеят група малки момичета в ритъма на климата и в ритъма на своето постепенно съзряване...
ЕЛЕКТРА (2023, РЕЖИСЬОР ДАРИЯ КАШЧЕЕВА, ЧЕШКА РЕПУБЛИКА)
Авторката на вълнуващия куклен филм „Дъщеря“ (2018) Дария Кашчеева от Чехия се представи със своята дългоочаквана „Електра“. Мечти и тайни желания се смесват в съзнанието на Електра, която си спомня за отбелязването на своя десети рожден ден. Изолирана във фантастичен свят, изпълнен с гримирани едрогърди кукли, ягоди, зъболекарски инструменти и рентгенови снимки на съвкупляваща се двойка, тя изгражда взаимоотношения със своето тяло и сексуалност. Кашчеева, подобно на сънародника си Иржи Барта и неговия „Клубът на изхвърлените“ (1989), анимира манекени от витрините на магазини, като ги съчетава с пиксилация на живи актьори, анимация на предмети и жива акция. Филмът впечатлява с размах на въображението, необичаен монтаж, атрактивно изображение и разнопосочен разказ, но е някак стерилен и декларативен и това намалява в известна степен комуникацията му със зрителя.
Иранският филм „В сянката на кипариса“ на Ширин Сохани и Хосеин Молаеми представя решената в пастелна тоналност трогателна история за изхвърлен на сушата кит и усилията на живеещите на самотния бряг баща и дъщеря да го върнат обратно във водата. Стилизираните далеч от натурата и пестеливо изградени типажи, не само че не са в противоречие с драматизма на повествованието, но дори подсилват неговия емоционален заряд.
ПАРИА (2023, РЕЖИСЬОР ДАНИЕЛ БРУСОН, БРАЗИЛИЯ)
Бразилският „Париа“ на Даниел Брусон проследява перипетиите на преследвана, от разбеснели се тълпи, млада жена и момиченце. Филмът, разкрива борбата на жената за мястото ѝ в света и въздейства с виртуозната си черно-бяла акварелна техника.
ЕДИН ВИД ЗАВЕТ (2023, РЕЖИСЬОР СТЕФАН ВЮЙЕМА, ФРАНЦИЯ)
Актуалният проблем за кражбата на лични данни и злоупотребата с тях в социалните мрежи, разглежда французинът Стефан Вюйема в своя филм „Един вид Завет“. В него млада жена случайно попада в анимационни клипове, очевидно създадени от личните ѝ селфита, а неизвестна жена със същото име признава за кражба на самоличност. Разказът се движи между реалност и кошмарни съновидения, между тревоги и страхове от дебнещата неизвестност. Изображението, напомнящо естетиката на съвременния японски попарт, стъписва зрителя със страховити сцени на разкъсване на жена от вълци в гората, раждане на скелет, както и разговор на героинята с появило се от задната страна на главата ѝ ужасяващо второ лице.
Черно-белият „(S)“ на живеещия във Великобритания българин Марио Радев е претенциозен опит за експеримент в духа на обектите на Марсел Дюшан и рисунки на сюрреалисти. В началото реални гол крак и ръка задвижват уред с доминиращо колело от велосипед, след което започват дълги и отегчителни, но прецизно и детайлно рисувани с щрихови полусенки цикли на пулсиращи, поглъщащи и изплюващи се подобни на черва и попови лъжички форми, завършващи със спиране на въпросния уред и с падащи една върху друга подобно на флипбук листове с фази на рисунки върху табло на стената. Този филм е селектиран и в Анеси и дава повод за размисли относно това какъв вид творби от български автори са предпочитани там. Като изключим наградените „Смачкан свят“ (1986) на Бойко Кънев и „Неделя вечер“ (2003) на Калина Вутова, можем да си припомним стадата лазещи хлебарки в „Безпорно“ (2001) на Мартин Георгиев, мрачните сцени с поглъщащия екскрементите си герой на Спартак Йорданов в „Обезличаване“ (2023), за да стигнем до чревните опуси на Радев.
„Последните генерали. Бункерфилмът“ на немеца Йохен Кун е разказ за последиците от войната. След нейния край единствените оцелели са представители на двете враждуващи страни – двама генерали в намиращи се на 2000 мили един от друг бункери. В телефонен разговор те взаимно се обвиняват за случилото се, но осъзнавайки, че вече няма за какво да преговарят, се самоубиват. Навън сред руините покълват зелени тревички... Авторът и тук остава верен на своята техника живописване върху черно-бели снимки, което придава документална убедителност на разказа.
На войната бе посветен и украинският „Мариупол. Сто нощи“ на София Мелник, удостоен със Специалната награда на журито. Рисунки върху черно-бели снимки на полуразрушени сгради с добавен червен цвят, разкриват преживяванията на малко момиченце през първия месец на войната между Русия и Украйна. За съжаление, филмът не успява да достигне нивото на универсална антивоенна творба, оставайки в някакво мрачно локализирано пространство, надавайки сякаш безгласен зов за съпричастност.
НА ОСМИЯ ДЕН (2023, РЕЖИСЬОРИ АГАТ СЕНЕШАЛ, АЛИСИА МАСЕ, ЕЛИЗ ДЬОБРЮЕН, ФЛАВИ КАРЕН И ТЕО ДЮОТУА, ФРАНЦИЯ)
Студентският „На осмия ден“ на французите Агат Сенешал, Алисиа Масе, Елиз Дьобрюен, Флави Карен и Тео Дюотуа, състезаващ се едновременно в три категории, получи Наградата за най-добър филм на екологична тема. Изтъкан от разноцветни вълнени нишки, филмът впечатлява с красотата си, с внушение за светлина и простор в кадри, изпълнени със щастливо тичащи стада животни, които уви, са обречени от пагубната човешка дейност.
В студентската програма като най-добър филм журито определи „Петънцето“ на немкинята Бианка Скали, разказващ за кошмарните сънища на малко момиче преди деня, в който ще бъде отстранено от кожата му миниатюрно образувание. С пестелива контурна рисунка върху подобен на марля фон авторката, с обич и внимание към своята героиня, разкрива нейните вълнения и тревоги, които биха обзели всекиго в подобна ситуация.
ДОДО (2023, РЕЖИСЬОР И ЛУИ, ГЕРМАНИЯ)
Студентката от Анимационния институт в Лудвигсбург И Луи, получи наградата за дипломен филм на името на Лоте Райнигер за „Додо“ – разказ за момче, чийто баща – голяма синя птица, отлита от прозореца на техния дом, след което момчето престава да расте. Впечатляваща е мощната графика с плътни черни петна и нюансирани щрихи с креда с ефектни добавки на цвят. Недостатък на филма е ядрото на историята, където авторката губи нишката на разказа, впускайки се в недотам изяснени цветни съновидения и събития.
В английския „Денят на раците“ на Стрингър Рос, по време на годишен рибарски ритуал, момче трябва да убие своя първи рак, за да се превърне в мъж и да получи одобрението на своя баща. Прави впечатление минималистичната анимация и рисунката на типажи, състоящи се само от обрисувани с контур геометрични форми. Подобна стилистика напомня на опростените до крайност типажи на американеца Дон Хърцфелд в неговия „Аз съм толкова горд с теб“ (2008), доближаваща ги до примитива на Фантошите на Емил Кол от 1908 г.
„Тото“ на полякинята Клаудия Бошняк представя предизвикващ паника избягал от цирка тигър, който принуждава едно момиче да напусне дома си. Интересен е типажът на момичето, представен като бял силует с обозначено само с няколко черни щрихи лице. Филмът интригува не само с напомнящата Загребската анимационна школа стилистика, но и с все по-рядко използваната в анимационното кино – метаморфоза. Когато се използва като драматургичен елемент, а не като самоцел, този толкова характерен за анимацията похват превръща филма във визуално зрелище, правещо го интересен, изненадващ и примамлив за публиката.
СМЪРТТА НА КОНЧЕТО (2023, РЕЖИСЬОР ГАБРИЕЛ СЬОЛНЕ, ФРАНЦИЯ)
Изгонената от майка си главна героиня в „Смъртта на кончето“ на французойката Габриел Сьолне, е принудена да си търси жилище сред хаоса на улиците на Париж. Елегантният рисунък, който с вкус, мярка и умела деформация изгражда декора и създава характерни и запомнящи се типажи, както и пастелната цветова палитра, удивително приличат на оригиналната и неповторима стилистика на американеца Сиймор Куаст.
Осем-годишната Неми в „Угризението“ на Дите Линдрот и Анна Фуренмо от Швеция, е убедена, че тя е причината баща ѝ да е в кома. Използвайки непретенциозен и с карикатурен оттенък рисунък, филмът с любов и нежност разглежда семейна драма през очите на едно дете, както в „Улицата“ (1976) на Керълайн Лийф, където смъртта на бабата бе видяна през погледа на нейните внучета. Подобна е и темата във филма „До Луната и обратно“ на Шукин Ли от Китай, за който тя казва: „Откакто се родих, Луната е обиколила Земята 9125 пъти. С всяка орбита всички по малко остарявахме. Луната обаче изглеждаше, че не остарява никога. Това е история за моята баба, нейната смърт и моето детство“. Малко момиченце се грижи за поповата си лъжичка в аквариум, а когато тя умира, нейната баба ѝ казва, че мъничето е отишло на Луната. След като и бабата отива там, детето осъзнава, че пролетта си е отишла... С непретенциозна рисунка и смесица от сън и реалност тази трогателна творба разказва по нетрадиционен начин за близките ни хора, които неусетно и тихо ни напускат.
Смях предизвика американският 3D филм „Вместо нектар“ на Ли Юо. Млада муха попада върху лепкава мухоловка в куклено студио, останалите жертви ѝ помагат да се освободи и тя, радвайки се на свободата си, устремно се насочва към сияйната светлина на прожектор, където мигом изгаря. Забавна е миниатюрата „Светофарът“ на рускинята Дария Волчок, населена с карикатурно решени с подобни на маркучи крайници минувачи, чакащи зелената светлина и запъхтян младеж, който тича към работното си място – въпросния светофар, където „работи“ като светещата фигура на крачещия пешеходец.
Хюго Докинг от Великобритания определя своя филм „До ръба“ като „куклено кабаре за циничните и покварените, в което чувството за вина, алкохолна апатия и надвисналия неизбежен апокалипсис заплашват да тласнат млад мъж „до ръба“. Очевидни са предпочитанията на автора към мрачното и страховитото, както и талантът му да създава впечатляващи кукли и обекти в подобна стилистика, които без съмнение биха се харесали на по-младата аудитория, почитаща празника Хелоуин.
В детската програма най-висока оценка получи френският филм „Непослушната Дуду“, създаден от група студенти от института за компютърна графика Сюпенфоком във Валонсиен. По пътя към семейната си ваканция десетгодишната Оливия е изоставена от родителите си край магистралата като наказание за пристрастяването ѝ към телефона и социалните мрежи. Играчката ѝ, плюшено зайче, се опитва да я откъсне от телефона, за да си играят. Накрая те благополучно продължават пътуването си. Перфектно направена 3D анимация, без особени художествени открития, но със смислено послание.
Нидерландско-израелският „Да плуваш с криле“ на Дафна Авадиш Голан, който участва както в детската, така и в късометражната категория, и е заявен като документално - анимационен, разказва за усилията на момиченце да се научи да плува, наблюдавайки пингвините. Освен класически анимирани със стилизирана рисунка животни, във филма се появяват и реално заснети и движещи се в естествена среда пингвини. Върху тях, с помощта на компютър ,са нанесени подобни на маслена живопис фактури, в резултат на което по-голямата част от персонажите непрекъснато пулсират, имитирайки някакъв вид живопис под камера. В случая би могло да се спори дали това е анимация, тъй като на екрана „играе“, макар и частично манипулирана, жива акция. Това не е дори и ротоскопия, при която се копират реално заснетите изображения. Подобна техника не е новост и е използвана от Иржи Барта в неговия черно-бял и също предварително заснет с реални актьори „Последният крадец“ (1987). В новия филм на Теодор Ушев „Вълкът“, който не бе селектиран в Щутгарт, но бе на разположение във видеоархива на фестивала, също се полагат пресичащи се и пулсиращи цветни щрихи върху реално заснети хора и животни и върху реално заснетото им обкръжение. Използваната стилистика напомня на оптичните трикове във филмите от 1970-те и 1980-те години на експериментатора Патрик Бокановски.
В детската програма впечатление направиха и филмите на немкинята Юлия Окер „Мишка поспаланка“, където мишле проспива рождения си ден, и „Носорожко“ и неговата любовна среща. С напомнящи като че ли изрязани от цветни хартии декори и прекрасно стилизирани животински персонажи авторката поднася прости, но любопитни и приятни истории, които се възприемат с възторг от най-малките зрители.
Наградата за най-добър пълнометражен филм бе отредена на френско-белгийския „Сироко и кралството на ветровете“ на Беноа Шийьо. В него Жулиет и Кармен, две смели сестри на четири и осем години, откриват таен проход към света на любимата им книга. Превръщайки се в котки, изгубени в този фантастичен свят, те се опитват да се върнат у дома, като се изправят срещу Сироко, господарят на бурите и ветровете. Специално отличие получи и японският „Самотният замък в огледалото“ на Кеичи Хара за „смелия си и чувствителен разказ за преодоляването на самотата чрез неочаквано приятелство“. Филмът, чиято стилистика е близка до тази на популярната манга, е история за седем тийнейджъри, които откриват, че огледалата в спалните им са всъщност портали, през които те се пренасят от самотния си живот в чудотворен замък. Фаворит на публиката стана английският филм „Аааз и птицата“ на Грег Маклауд, който го определя като „постоперативна екзистенциална криза, вдъхновила един аниматор да направи филм за следоперативна криза“. Филмът разчита на хумора в безкрайните диалози между главния герой и малко птиче, както и на някои остроумни попадения в изображението, но то не блестеше с елементарната си, примитивна рисунка с дебел и пулсиращ контур.
На разположения на „Шлосплац“ в центъра на града огромен екран се състоя прожекция на „Българската анимация – минало и настояще“. В подготвената съвместно с г-жа Андреа Бауер едночасова програма бяха включени филмите: „Наследници“ (1970) на Иван Веселинов, „Женитба“ (1984) на Слав Бакалов и Румен Петков, част от „Меко казано“ (2022) на Анри Кулев, „Горе ръцете! Или черна хроника“ (1977) на Асен Мюннинг, „Фарът“ (2009) на Велислава Господинова, „Стрес“ (2022) на Теодора Николова, „Любов с превалявания“ (2015) на Ася Кованова и Андрей Кулев, „Хабитат“ (2013) на Ина Георгиева и „Бебето в телевизията“ (1989) на Пенчо Кунчев. Филмите бяха посрещнати с голям интерес от публиката, сред която имаше и доста българи, които развълнувани ме поздравиха след края на прожекцията.
