ДЕЯН СТАТУЛОВ
МИНА МИЛЕВА И ВЕСЕЛА КАЗАКОВА: „НЯМА КАК ДА СМЕ ЧАСТ ОТ СВЕТА, АКО САМИТЕ НИЕ СЕ ЗАТВАРЯМЕ“
Мина Милева и Весела Казакова са режисьорски тандем, отличаващ се с реалистично провокативен, хуманен и ярък киноезик. Във филмите си засягат актуални социално-политически теми. След два документални филма дебютният им игрален филм „Котка в стената“ стартира в конкурса в Локарно през 2019 г., а „Жените наистина плачат“ направи пробив в конкурсната програма „Особен поглед“ в Кан 2021 г.
В българското кино перманентно има кризи – с финансиране, нормативна база, художествени комисии и сесии. Защо не успяваме да работим в спокоен филмов процес?
Спокоен филмов процес – има ли такова нещо? В България ни е малко по-сложно от останалите европейски страни, да речем Франция, Испания, поради кардиналния политически преход от една система към друга. От пълен държавен контрол над кинопроизводството и съдържанието към независим принцип за правене на филми. Колеги от Китай все още се смразяват дали ще получат държавния печат за филмите си. На някои се налага да дават друга националност на филмите си, като например Макао.
Слава Богу, че ние сме в Европейския съюз. През годините десетки колеги попаднаха зад решетките в някои по-тоталитарни общества.
Както е добре известно, в последните години са блокирани голяма част от сесиите за филми с бюджет над 600 000 лева и одобрените за финансиране сценарии не могат да бъдат превърнати във филми. Освен всички останали загуби, по този начин редица професионалисти от сферата на киното стоят без работа – режисьори, оператори, сценографи, художници и т.н., те не могат да упражняват професиите си в нормален ритъм. Това е положение, в което няма печеливши. Къде намирате изход от ситуацията?
Това е неизбежна ситуация, тъй като е законопозволена. Колеги са по-наясно дали изобщо е възможна поправка в законодателството, ние не сме специалисти. Държавната агенция НФЦ прави най-доброто от известно време – опитва се да разговаря със засегнатите страни и паралелно с това все повече и по-добре да промотира българското кино. Единственият изход е диалог, комуникация и дипломация. И активна позиция и ангажираност, която директорът на агенцията проявява.
Колегите блокират сесиите с различни мотиви, но сякаш сега проблемът основно е формирането на служебната оценка, както и нейната тежест в крайната оценка, с която се класират проектите. Какво е вашето мнение по този въпрос?
Служебната оценка е само малък процент от точките и като такава е дори недостатъчна награда за дългогодишните усилия и постигнатото.
Дори твърде малка награда, не само като оценка на постигнатото, тя е и недостатъчно влиятелна. Предишният успех на филм е мотивация, определяща последващо финансиране във всички европейски страни, обръща се внимание на международно признание, разпространение и продажби на много територии, медийно покритие в международен план.
Би трябвало националните фестивали да са отделна категория в служебната оценка. Тяхното приравняване с „Б“ категорията международни фестивали е абсолютно нереалистично, селекция в някои Б категория фестивали е вече абсолютно невъзможна. Свидетели сме как фестивал като Сараево, например, вече селектира само филми със световни премиери на най-големите фестивали.
КОТКА В СТЕНАТА (2019, РЕЖИСЬОРИ МИНА МИЛЕВА И ВЕСЕЛА КАЗАКОВА)
Има ли конкретни законови промени, които трябва да се направят, за да се отпуши процесът?
Доста неща вече са променени, съществува Схемата за възстановяване, която е практика в много европейски страни, и това определено дава шанс на много специалисти в киноиндустрията да работят. Но трябва и контрол на бюджетите, колегите от Гърция например са издействали за чужди продукции ограничения.
Съществува условие в правилника, което спира режисьорите да подават проект за финансиране, ако не са реализирали предишния си подкрепен филм. Това според нас е голяма спирачка за процеса на финансиране на една продукция. Знаем всички, че понякога един филм отнема десет години, и процесът на развитие и финансиране е доста дълъг. Без основната Национална подкрепа, проектите не могат да търсят и допълнително международно финансиране, следват кандидатури и в Eurimages, докато се затвори бюджетът. Така процесът става още по-дълъг.
Националната художествена комисия е много определяща за старта на проектите и ние всички трябва да сме наясно, че българското кино трябва да има вълна от много успехи, във всяко отношение.
Освен посочените проблеми, виждате ли такива, които не се забелязват от колегите. Някак си остават невидими, а са важни?
Усилията за международна комуникация трябва да са трикратно повече на всякакво ниво. Но определено действията в НФЦ в тази посока са изключително силни с новото ръководство. Имаме много какво да научим и какво да дадем. Не бива нищо да спира колегите, дори да не са получили национална подкрепа. Няма как да сме част от света, ако самите ние се затваряме.
ЖЕНИТЕ НАИСТИНА ПЛАЧАТ (2021, РЕЖИСЬОРИ МИНА МИЛЕВА И ВЕСЕЛА КАЗАКОВА)
Има ли умишлено премълчани проблеми, които се замитат под килима на родното ни кино?
Има умишлено омаловажаване на успехите на важни международни творци като Майя Виткова и Ралица Петрова например, които години наред не получиха финансиране за втория си проект. Със сигурност има и други. Благодарение на теб и други журналисти, нашият турбулентен път, последвал тези две много силни режисьорки, бе отразен, но във филмовите среди ние някак останахме infant terrible, дори не знаем защо.
За да се стигне до неизпращането на „Жените наистина плачат“ на Оскарите, както и преди това на „Виктория“ на Майя Виткова. Много хора е трябвало умишлено да премълчават много неща. И да решат, че нещо е шир потреба, викало се, продавали се тениски… Затова не им харесвало, не е сериозно кино. Виждате в момента, как e представена Мария Бакалова в Кан, като участвала в „Борат 2“, „Жените наистина плачат“, „Пазителите на галактиката“ и Unfrosted. На правителствено ниво не се разбират механизмите на тази индустрия и важността от подкрепа на международните събитие и нашето участие в тях.
Възможно ли е джентълменско отношение или споразумение между колегите в името на професията, филмите и зрителите?
Мислим, че е възможно, надяваме се да е така! Все повече колеги отидоха по големите фестивали, усетиха повличащата енергия на висок професионализъм и видяха колко е важно да сме част от този свят. И че това не са няколко човека, които си раздават награди и правят джендър политика. Видяха, че на всички е трудно.
Там е целият свят, дистрибутори, продавачи, купувачи, критика, журналисти. Там се формира съдбата на един филм, не в искърското дефиле, както се бе изказал наш политик.
Доколко според вас е плодотворен този дебат за арт филмите и т.нар. зрителско кино?
Той е напълно несъстоятелен. Няма такива категории, всичко е едно – качествен филм. Нашата страна определено страда от липса на профилирани местни дистрибутори, които да бъдат подкрепени от държавата, за да не затъват във вълната от световни комерсиални заглавия.
Трудно се задържат българските филми на големия екран, ако няма държавна законова намеса за задължителни прожекции в киносалоните.
Нашата задача е да представим на зрителя арт, който той да хареса и оцени. За щастие се случи с филмите ни, като сме били напълно ангажирани с дистрибуцията. Преди да се намерим като партньори с „Александра филмс“, бяхме при какви ли не маркетинг специалисти. Те решават кое кино е зрителско кино и кое не. В нашият случай се оказа, че те грешат. Зрителят е много по-интелигентен от схемите, в които се опитват да го сложат.
Докога режисьорите трябва да чакат 3-4-5 години, за да реализират своя филмов проект – от първоначалната идея до неговата премиера?
Това даже е твърде кратко време и за съжаление ще става все по-трудно, особено с разрастването на платформите, жестоката конкуренции и абсолютната необходимост от интензивен държавен PR в полза на родното кино. Такъв, какъвто прави Хърватска например, и резултатите са видими. Имаха и най-добър дебют в Кан, а сега Златна палма за късометражен филм (с миноритарно българско участие). Но тяхната политика от години е консистентна. Константин Божанов е правил филма си „Безсрамните“, десет години…
В личен и професионален план как подхождате към драмите в българското кино. Как се справяте?
Опитваме да запазим оптимизъм и да гледаме глобално на нещата. Ирански режисьор е с осемгодишна присъда. Банкрутирали колеги, нервни кризи, колкото по-умерено вървиш, толкова по има шанс да оцелееш.
Мислите ли, че има поколенчески проблем в родното кино?
Не бихме го определили така, а по-скоро като сблъсък между хора, свикнали в една система и други, необременени от нея.
