КОСТАДИН БОНЕВ

 

Този текст препуска по моите спомени, той не е изкуствоведски анализ. И няма амбицията да бъде преглед на връзката между Йовковата проза и българското кино. Запомнил съм отделни фрагменти от филми, които съм гледал в различни години и на различни места. Тези образи от миналото се подреждат по свой си начин и аз нямам намерение да ги коригирам.

Спомням си прожекцията на филма „Шибил“ в Трявна. 1967 година. Без да съм сто процента сигурен, това е първият български широкоекранен филм. За първи път гледах разказ на Йордан Йовков на екран. И го приех безрезервно!

 ПЕТЪР СЛАБАКОВ И ДОРОТЕЯ ТОНЧЕВА ВЪВ ФИЛМА ШИБИЛ (1967, РЕЖИСЬОР ЗАХАРИ ЖАНДОВ) 

Дете бях. А Слабаков и Доротея Тончева за мен бяха неотразими. Имаше публикации, че стилизацията е прекомерна и прави филма маниерен и статичен. Дано големият Захари Жандов да не е обръщал внимание на подобни писания. Като се разрових днес, открих, че сценарият е на Магда Петканова, а диалозите са на Генчо Стоев. Оператор е Ивайло Тренчев. „Шибил“ определено носи неговия отпечатък. Тази стилистика, сякаш филмът е оживяла фреска, явно е допадал и на актьорите, защото и до днес помня жестовете им, и този кървав карамфил на финала.

Днес спокойно мога да кажа, че на големия български писател Йордан Йовков му е провървяло в киното. А „Шибил“ стои много убедително във филмографията на големия Захари Жандов – българския филмов патриарх.

 ЗАХАРИ ЖАНДОВ И ГИНКА СТАНЧЕВА НА ФЕСТИВАЛА В КАН, 1957 

В следващия филм по прозата на Йовков, „Нона“ (1973), си спомням жълтата Добруджанска степ. Оператор на филма е Красимир Костов, тогава ненавършил 30 години. И отново Доротея Тончева. Края на 60^-те и началото на 70^-те години са периода, в който театралният режисьор Гриша Островски направи няколко филма. Венецът на творчеството му в киното е „Отклонение“, но „Мъже в командировка“, „Герловска история“ и „Нона“ са важни и днес. Интересното е, че адаптацията на романа „Чифликът край границата“ е поверен на Стефан Цанев.

 ПРОФ. ГРИША ОСТРОВСКИ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИ 

Десет години по-късно се появи „24 часа дъжд“ на Владислав Икономов, филм, за който обикновено се сещаме, когато споменем Йордан Йовков и киното в един контекст. Съсценарист на режисьора е Никола Тихолов. Оператор е Крум Крумов, заснел по-голямата част от филмите на Владислав Икономов. Кое е различното в „24 часа дъжд“? Двата предишни филма са екранизации на познати на публиката произведения. Историята, която Владислав Икономов избира да ни разкаже, е малко известна – тя е взета от разказа „Селският учител“. Това позволява на екипа да борави по-свободно с Йовковата проза. И те създават филм, който и до днес стои най-близо до посланията, които големият български писател е вложил в творчеството си. В този филм Владислав Икономов съумява да създаде актьорски ансамбъл, подобен на който може да бъде видян в малко български филми.

 СТЕФАН ДАНАИЛОВ И ЕВА ШИГУЛСКА В КАДЪР ОТ ФИЛМА 24 ЧАСА ДЪЖД (1982, РЕЖИСЬОР ВЛАДИСЛАВ ИКОНОМОВ) 

Междувременно в Националната телевизия се появиха няколко филма по произведения на Йовков, сред тях – „Вечери в Антимовския хан“ на Павел Павлов, по сценарий на Людмила Андровска, с ненадминатата Невена Коканова в главната роля.

В началото на Новия век работех основно със сценариста Влади Киров. Бяхме и приятели. Не минаваше ден да не се видим. Та един ден Влади Киров, заедно с Владислав Икономов, ме поканиха на кафе. Професорът сложи пред мен една папка. Сценарий за игрален филм. Казваше се „Военен кореспондент“. И каза, че ми го подарява. Да правя с него каквото искам. Владо Икономов беше известен с хапливата си ирония и аз не бях сигурен той шегува ли се, или е сериозен. В добавка вметна: „Момчета, оттук нататък сте вие. Аз съм вече стар за подобни приключения“.

 

 ПРОФ. ВЛАДИСЛАВ ИКОНОМОВ (1938 – 2014). ВЪЗПИТАНИК НА ВИСШАТА ДЪРЖАВНА ШКОЛА В ЛОДЗ. ЕДИН ОТ НАЙ-АРИСТОКРАТИЧНИТЕ КИНЕМАТОГРАФИСТИ, ПОСЛОВИЧЕН СЪС СВОЯТА ВИСОКА ЕРУДИЦИЯ, ВЪЗПИТАЛ ДЕСЕТКИ ТАЛАНТЛИВИ РЕЖИСЬОРИ. 

Странното в този сценарий беше, че в тъканта на Йовковата проза беше имплантиран самият Йовков като военен кореспондент. По време на Великата война, както тогава са я наричали, той бродеше сред своите герои и бързаше да занесе един годежен пръстен за годеницата на най-добрия си приятел. Чак по-късно, в един от безкрайните разговори с Влади установихме, че нашите дядовци са загинали в тази война. И двамата ми родители са сираци след тая страшна война. На Влади единият дядо също беше загинал някъде по чукарите на Македония. Тогава си дадох сметка, че импулса да взема този текст на мига и да направим „Военен кореспондент“, има своята предистория, дремеща в подсъзнанието ми.

 КАДЪР ОТ ФИЛМА ВОЕНЕН КОРЕСПОНДЕНТ (2007, РЕЖИСЬОР КОСТАДИН БОНЕВ) 

Постепенно в сценария се появиха Генерал Колев и неговият бял ескадрон, Баба Въла, която имаше въпроси към Господ, ходжата, който кове кръстове за мъртвите български войници, внукът на дядо Давид, който, едва петнайсетгодишен, беше се научил да сглобява и разглобява картечница. През цялото време, докато правехме филма, пред мен стояха лицата на войниците, застинали в снимките на военните фотографи, които ние с Влади бяхме събрали с купища.

Бяхме убедени, че ще бъдем максимално близо до патоса на Йовковата проза само ако избягаме от буквализма, ако към авторовата тъга прибавим нашата емоция, днешната, която точно затова причинява осезаема болка.

Старо правило е, че режисьорът тръгва да снима, когато усети текста на сценариста като свой собствен текст. А филмът се получава, когато протагонистът усети същия този текст, като че ли винаги е бил в главата му. Филмът започва със сутрешния тоалет на капитан Йордан Йовков.

 ПЕНКО ГОСПОДИНОВ В КАДЪР ОТ ФИЛМА ВОЕНЕН КОРЕСПОНДЕНТ (2007, РЕЖИСЬОР КОСТАДИН БОНЕВ) 

Наблюдавах действията на Пенко Господинов. Когато той изсипа каната с вода на главата си и се изправи, видях отражението му в огледалото. И разбрах, че пред мен стои не Пенко, а капитан Йордан Йовков. Няколко дни по-късно, в полята край Русе, случаен човек видя Пенко в униформа. Разтреперан избърбори: Йордан Йовков! Наведе се и му целуна ръка пред целия екип.

Литературата е безкрайна нива за българското кино. От най-плодородната. Мнозина след нас ще посягат към Йовков. Дай Боже да доживея някой да посегне към прозата на Страшимиров. В последните няколко години българската литература е толкова силна, че ако питате мен, това е редкият шанс, който се открива пред родното ни кино.

Сигурен съм, че младите колеги няма да изпуснат своя шанс. Много е просто. Както казваше Влади Киров: „Четене му е майката!“.

 

* Текстът е част от проекта на сп. КИНО „Създаване на художествени литературни текстове с потенциал за филмова адаптация“, който се реализира с подкрепата на Национален Фонд „Култура“.