БОЯН ЦЕНЕВ
РАЗГОВАРЯ С РЕЖИСЬОРА И ПРОДУЦЕНТ ЗОРНИЦА СОФИЯ
ГРИЖАТА ЗА ФИЛМА – КАТО ЗА ДЕТЕ
СНИМКА: ©️ БОРЯНА ПАНДОВА ЗА СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ
Вашият дебют „Мила от Марс“, предизвикал изключителен3 отзвук, е точно на 20 години. Как се развива продуцентството за това време? Какви премеждия преодоляхте и виждате ли нови на хоризонта?
„Мила от Марс“ беше частен, no budget филм, както ги наричат, с общо финансиране от 20 000 лева, които събрахме сами, и с основен копродуцент Доли Медия, те ни помогнаха с техника. Нямам представа как тогава се правеха „големите филми“, но нямаше възможност за дебюти, нискобюджетни филми и „нови автори“. Но оттогава, от следващия ми филм , мисля, че България се отвори сериозно за копродукции, които по онова време бяха по-скоро изключение, а сега – по-скоро обратното е изключение. Повечето сериозни, действащи продуценти работят с партньори от Европа и копродуцирането се отразява благоприятно и като качество на филмите, и като поставянето им в европейския контекст. Това, че от известно време сесиите в НФЦ са редовни, създава производствен ритъм, жизненоважен за развитието и надграждането на творците, продуцентите и екипите. Единствено грозната мода да се съдят спечелили проекти спираше този ритъм последните две години и половина. Надявам се с новия Правилник към ЗФИ и главно с повишаване на културата на продуцентите и участието им в европейски професионални инициативи, тази практика да спре или да се превърне в изключение, само когато наистина има правен казус, а не заяждане за запетайки. Както се случи с един мой проект – да го съдят, защото няма дата в протокола или за непълен текст в изписването на заповедта, изписване валидно за всички други минаващи проекти. Ключово е осъзнаването, че успехът на някого не се гради на неуспеха на друг колега. Напротив – успехът на всеки от нас е следствие и продължение на успехите на всички преди нас. Когато започнем да празнуваме успехите на колегите си, ще се превърнем в ято. Една птичка пролет не прави. На фестивала в Кан, от който току-що се върнах, ми направи впечатление колко млади български продуценти са наясно с общуването в професионалните мрежи и събития и го правят с култура и лекота, което много ме радва.
Какво Ви мотивира да създадете продуцентската си компания?
Мечтаех си да ме продуцира опитен продуцент. Но не намерих такъв , който да споделя моите ценности и визия и така, докато се учехме от грешките си, тичайки на тъмно, открих нашия. Със съпруга ми Петър, с когото направихме последните ни два филма „Воевода“ и „Майка“ и наскоро продуцирахме мой ученик с микро-бюджетния „Звезда“, имаме еднакви идеи за формиране на снимачния процес. Подхождаме към всеки филм, сякаш ни се случва за пръв път, опитваме се да открием индивидуалните му характеристики и в продуцирането. И „Воевода“, и „Майка“ бяха постановъчно сложни филми и се искаше много мислене извън кутийката, много решения, които са необичайни и непознати поне в нашето филмоправене. Щастлива съм, че си пасваме и в това. На терен продуцент всъщност е само той, аз участвам в подготовката и на финала. Гордея се, че екипите, с които работим, обичат да участват в нашите филми и ги чакат. Вярваме в дългосрочните взаимоотношения и инвестираме в грижи както за процеса, така е за колегите, и мислим за тях като за „филмовото ни семейство“.
РАБОТЕН МОМЕНТ ОТ ФИЛМА МАЙКА
Копродукциите са сред основните начини за финансиране на проекти, какво носят те на българското кино отвъд това?
Видимост отвъд границите ни. Среща с други култури, които обогатяват самия филм, дори само с мненията на копроуцентите и с чуждестраните творци, които участват в българските филми. За мен това е съвременният начин за реализация на филм. Само с българско финансиране има смисъл да се правят единствено много нискобюджетни или „бързи“ за производство филми, тъй като все пак ко-финансирането изисква доста допълнителни месеци за кандидатствания. За българските филми, мисля, най-адекватни са копродукции със съседните държави, освен ако не са по-високобюджетни. Това, че НФЦ има четири редовни сесии годишно за миноритарни копродукции, създаде на България име на добър партньор, с устойчива система за финансиране и също с творци и продуценти, на които им се носи добра слава. Всеки успешен европейски проект в копродукция с България отваря по-широко вратите и за българските филми в чужбина заради реципрочността. Има колеги продуценти, които от години специализират именно в това да копродуцират европейски филми и те много допринасят за доброто име на България като логичен и полезен партньор.
Как се установяват връзки с чуждестранни компании и кои са най-добрите начини да представим идеите си пред тях?
На копродуцентските пазари като Кан и Берлин, както и на регионалните и по-фокусирани, където нашите проекти изпъкват по-ярко, като Сараево Синелинк през август и Агора на фестивала в Солун през ноември. Всеки март София Мийтингс вече десетилетия защитава устойчиво името на България като важен пазар за филмови проекти, а вече и на сериали, с уникалния екип на Мира Сталева и не на последно място – благодарение на нейните лични контакти и нескончаема енергия.
РАБОТЕН МОМЕНТ В КЕНИЯ ОТ ФИЛМА МАЙКА
Включвате в работата си натуршчици. Как се работи с тях и как успявате да изградите доверие, освен че предоставяте на нас, зрителите, автентичност и истинност на разказа?
Натуршчиците са ми страст от дебюта ми „Мила от Марс“. Автентичността ме привлича и изненадите, които крие работата с непрофесионални актьори, поддържат сетивата ми будни и нащрек. Нямам някакви страхотни хитрини, освен сериозна работа в подготовката, в която винаги много се вдавам. Но тя е индивидуална за всеки проект и не мога да я резюмирам.
Какво търсите в своите актьори?
Истина. Конкретност, не общи положения. Автентичност – прилича на вграждане на сянката в мост, както са правели старите майстори зидари. Инвестиране на личната емоционална памет на актьора в конкретния персонаж, правейки го единствен по рода си, ярък и конкретен.
ЗОРНИЦА СОФИЯ И ОПЕРАТОРЪТ КРУМ РОДРИГЕС В РАБОТЕН МОМЕНТ ОТ ФИЛМА МАЙКА В КЕНИЯ
Има ли в ролята на продуцента елемент на творчество? Вие имате опит и като режисьор, сценарист и човек, посветил се и в изобразителното изкуство. Успява ли да твори и „по-прагматичната“ част, тази на продуцента?
Огромен елемент на творчество може да има в продуцирането, поне както ние с Петър го разбираме. Затова започна и да ми харесва тази работа. За „Воевода“ се свързахме с групи историци и с такива, възстановяващи исторически събития, които не само че имат великолепен и скъп автентичен реквизит, костюми и оръжия, каквито няма в Киноцентъра, но и играха във филма по-автентично от стандартната масовка, а за „Майка“ се въвлякохме в благотворителни инициативи за общностите в гетото Кибера, както и в ромската махала Забрал до Девин. Без емоционални инвестиции и нестандартен тип продуцентски взаимоотношения тези филми не биха били възможни. Като бонус сега имаме приятели на много и неочаквани места, получаваме фото-съобщения от Африка с дечицата, които подпомагаме да ходят на училище.
Занимавате се и имате опит в различни изразни полета, бих искал да попитам – има ли живопис в киното и къде се случва преводът на посланията, които киното предава чрез различните разказващи „езици“?
Прав сте, че има и живопис, и композиция, и музика, и хореография, и танц, и ритъм. Монтажът е музика. Мизансценът е танц. Кадърът е и живопис, и композиция. Всички неща, с които съм се занимавала през годините преди киното, сега вплитам в работата си, сякаш киното обединява най-много други изкуства. Дори и опитът ми в рекламата ми е полезен. Тя е всъщност пренасяне на дадено послание до хората.
Продуцентът е замесен във всички етапи от превръщането на един проект в реализиран филм. Когато филмът бъде завършен, как продължава неговата роля?
Продължава в намирането на сейлс агент, в намиране на фестивали за премиерата на филма и в изграждането на адекватна комуникационна стратегия за кинопоказ. В кинопоказа и рекламната стратегия съм много активна. Това е тежка, но много важна работа, към която с екипа ни се отнасяме с внимание, страст и уважение. Защото филмът оживява само когато стигне до зрителите си. Иначе е само ролки лента в някой килер или хард дискове в някой шкаф. Грижата е като за дете, не може само да го родиш, трябва да го облечеш, нахраниш, пратиш на училище и така нататък.
* Текстът е част от проекта на сп. КИНО „Развитие на българския продуцентски модел през годините. Пресечна точка на филмово производство и филмово творчество. Трамплин за утвърждаване на българското кино на световен екран“, който се реализира с подкрепата на Национален Фонд „Култура“.
