ПОХОДЪТ НА ИСТИНСКИТЕ ХОРА

 

  БОРЯНА МАТЕЕВА

 

Първо да подходим научно, с обективните дадености. В конкурса се бориха 53 заглавия – 36 документални и 17 анимационни. В полето на документалното се очерта и един позабравен подвид – така наречения „научнопопулярен филм“, но това е термин от миналото и ще го „игнор“- нем.   

Какво е новото в структурата на фестивала? За първи път ИА НФЦ, по примера на големите световни фестивали, връчва „Златен ритон“ за изключителен принос към българското документално кино (учредява се по повод 35 години от демократичните промени) и негов носител стана режисьорът Адела Пеева. Пак за първи път „Филмаутор“ учредява награди за млад режисьор до 35 години за документално и анимационно кино. Отличени бяха Михаил Атанасов за Нишка и Мадлен Загорска за Създател.

 АДЕЛА ПЕЕВА С НАГРАДАТА ЗЛАТЕН РИТОН ЗА ИЗКЛЮЧИТЕЛЕН ПРИНОС КЪМ БЪЛГАРСКОТО ДОКУМЕНТАЛНО КИНО 

Към финала се чуха гласове, че нивото не било високо и от няколко години все спадало. Но спрямо какво? Не бих си позволила подобни сравнения – документалната реколта 2024 г. е такава, каквато е и тя показва голямо жанрово разнообразие: неизменните филми-портрети на значими личности с принос към историята и културата; филми-наблюдения за чужди страни и места; публицистични очерци на екологична тема; уникални спомени за тежкото ни близко минало; колективни портрети на общности зад граница; телевизионни филми за съдбоносни събития, белязали историята на Балканите; репортажи за войната в Украйна от „другата страна“; портрети на хора в неравностойно положение; съзерцателно вглеждане в забравени селски ритуали... Това е само бързо прелитане над документалните филми. За анимацията категорично оспорвам, че не е на ниво – напротив. През последните години се движи стабилно и във възходяща линия. Идват млади талантливи хора, при това със самочувствие. Има избухвания, напълно съизмерими с европейската продукция, че и дърпащи я напред. За анимацията вече е писано по повод Световния фестивал на анимационния филм във Варна’24 г. – филмите с няколко изключения са същите и заедно с новопредставените показват развитие и израстване на фона на поколенческо разнообразие.

 ДИМИТЪР ДИМИТРОВ – РЕЖИСЬОР НА ФИЛМА ИСТИНСКИ ХОРА (2024) ПО СЦЕНАРИЙ НА ДИЛЯН ЕЛЕНКОВ 

Но да се върнем към документалната програма. Извън и встрани от изброените жанрово-тематични полета има едно, което ми се струва особено интересно и което внася нещо ново в картината. Ще го нарека условно полето на „истинските хора“, по заглавието на анимационния филм на Димитър Димитров. То включва както избора на теми, така и по-разкрепостен художествен подход. Героите в тази група не са „героизирани“.

 ИСТИНСКИ ХОРА (2024, РЕЖИСЬОР ДИМИТЪР ДИМИТРОВ) 

Не са и обект на митологизация (предварителна, общоприета, ненарочна, битуваща в колективното съзнание или пък завоалирана от авторите). Това са обикновени хора, които водят обикновен живот и киното ги показва с битовите им и житейски трудности, но без разкрасяване. Те са представители на т.нар. малък човек, но носят ценности, валидни за всички. Не са се издигнали в историческата, политическата или професионална йерархия, но достойно отстояват себе си и правото си на живот. Някои са маргинали, други не. Тези „истински хора“ дават алтернативен поглед, извеждат зрителя в територията на експеримента, често радикален. Битието на тези личности прилича на скачане с бънджи. Отива отвъд банално-познатото. Предизвиква, без да е сензационно. Носи различно познание. Не като нова парадигма, но максимално (доколкото е възможно за техническо средство като киното), скъсява дистанцията и ни показва хора автентични в реалното им битие. Режисурата и операторската работа са напълно сляти със замисъла, пронизват го от начало до край, не се изтъкват напред като изразност и не говорят с апломб, а служат на тези, които показват. Оттам и чувството за истинност, ненагласеност, приближеност. Банално звучи, но как да го кажем иначе – авторите обичат своите герои и влизат в общо интимно пространство, стават едно с тях и средата им. Само като аналогия – в джаза този стил се нарича фюжън. Ще спомена няколко заглавия, които носят този особен живец. Истината не е непременно красива, от нея боли, но тя е красива в един по-висш смисъл. Казано е – истината ще ви направи свободни. Като анимационният филм на Димитър Димитров Истински хора по сценарий на поета и писател Дилян Еленков. Двамата работят заедно още от Денят на кървавите венци (2014), филм, направен с телефон и пожънал световен успех. В новия им филм отново ни връхлита разтърсваща изповедалност, идваща от текста и гласа зад кадър. Има слизане в психологически бездни, което анимацията рядко достига. Цветовото решение (резултат от програма, напомняща акварелна живопис) е ярко, остро контрастира с тежката тема за пристрастяването към алкохола и сетивно и буквално извежда философията на филма – животът е пъстър, могъщ и сам по себе си е смисъл. Авторите показват пречупени страдащи хора, борещи своите демони. Има ги пред всеки малък квартален магазин и ние трябва да ги забележим, не да ги съдим. Всеки от тях има свой живот, просто някъде по пътя е загубил посоката. Не търсят съчувствие, нито съжаление, просто съществуват, има ги.

Митко Димитров продължава да изумява със своята работоспособност, продуктивност и търсенето на нови пътища (асистенцията на ИИ и тук е използвана творчески). Тандемът с Дилян Еленков издържа на времето и е все така перспективен.  

 ТУШКОВ (2024, РЕЖИСЬОР ВЛАДО ЛЮБЕНОВ) 

За разлика от меланхоличния тон на Истински хора, независимият Тушков с продуцент, режисьор, оператор и монтажист Владо Любенов (поет, писател, адвокат) донесе смях и радост на публиката в Пловдив. Негов герой е Пламен Тушков, абсолютно нестандартна личност, продавач на стари книги в градинката до „Кристал“ и писател с две книги^[1]. За него приживе има излязла книга^[2], сега е дошъл ред и за филм от негов приятел. Гуру и мерило за висше творчество на Тушков са Чехов, Ван Гог и Моцарт, към които е натрапчиво привързан. Той живее на село, битието му е скромно и бедно, в него чистотата е на почит. Важен елемент е приятелството – топли думи за него казват Деян Енев и Калин Терзийски. Филмът е заснет аматьорски в добрия смисъл на думата и поради това носи неподправеност и интимност, непостижими за голяма продукция. Въвежда ни надълбоко в една рядко срещана философия за живота извън познатите поведенчески модели за успеха. Тушков продължава традицията на „чешитизма“ в документалното ни кино от 80^-те, създадена от култови филми на Здравко Драгнев, Христо Илиев – Чарли и Джеки Стоев.

Тогава техните „герои“ – особняци действаха като бунтари срещу системата, защото не бяха бойки бригадири, обществени дейци, партийни активисти и пр., а обикновени хора със странни хобита и занимания. Самият факт, че документалното кино разказваше за тях, беше израз на свободомислие и незачитане на нормативната естетика. Сега бунтът на подобни персонажи е екзистенциален. Тушков е образ на колоритен оригинал с хапливо чувство за хумор, който показва, че човек може да се реализира и извън медийната матрица, като е не по-малко креативен от официално признатите писатели. И най-вече да живее в чудна хармония със себе си.

 ДИДЖЕЙ ПАРТИТУРИ (2024, РЕЖИСЬОР МАРИО КРЪСТЕВ) 

Подобен герой, но в светска „ърбън“ версия, е и диджеят на Марио Кръстев от филма Диджей партитури. Пример за човек, който търси и в голяма степен е намерил личностна хармония, като се реализира на много фронтове, а дейността му невидимо е поддържана от една могъща философия – будизмът. Филмът показва успешен опит да се интегрира една нерелигиозна система в начина на живот на българина, основата на която е единението с природата и звуците в нея. Но най-вече  отхвърлянето на модела за задължителния материален успех. Това е постигнато колкото с интервюта, толкова и с невероятна операторска работа, която показва море, гори, пусти плажове, танцуващи хора. Марио Кръстев показва алтернатива на общоприетото поведение, възможно при друга, нерационална, холистична нагласа. Неговият обикновен диджей е необикновен по своему, защото живее истински, радва се на света и се стреми към равновесие и добро.

 БАЛКАНСКА ЧЕРНА КУТИЯ (2024, РЕЖИСЬОР ЦВЕТАН ДРАГНЕВ) 

Подобно звучене има и Балканска черна кутия на Цветан Драгнев, който продължава да изследва своите „пустиняци“ в широкия смисъл на думата – хората извън матрицата. Във филма това са музикантът Котарашки и неговият състав, които пътуват не по големи концерти, а радват нестандартни хора на най-неочаквани места. Котарашки е загърбил обещаваща кариера на архитект, защото бързо е разбрал, че тя не отговаря на нагласата му. Но филмът не е обичаен кинопортрет, а по-скоро изгражда духовен портрет на едно поколение, за което най-важното не са успехът и парите, а духовната реализация – през музика и творчество. Изображението е вълшебно (оператор Делян Георгиев) и хармонично кореспондира с типа музика на Котарашки.

 ИСТИНСКИ СУПЕРГЕРОИ (2024, РЕЖИСЬОР БИАНКА ИЛИЧ) 

Истински супергерои на Бианка Илич е доста нестандартна, направо радикална вариация на темата за истинските хора. Боряна Цветкова с артистичен псевдоним „Супер Бианка“ е позната у нас от „Шоуто на Иван и Андрей“. Завършила актьорско майсторство, тя се мести в САЩ, опитва да работи в шоубизнеса, жени се, но я диагностицират с рак. Тогава решава да покаже етапите на лечението си, без да скрива или героизира нищо. Виждаме я отчаяна, но несломена от болестта, развод, загуба на работа. Камерата документира както лечението, така и психологическото му отражение. Огромна смелост е да се снимаш без коса, да покажеш фронтално страданието. Бианка споделя, че този филм е бил лекарството, което ѝ е помогнало да се излекува. Но не само – с крайната си откровеност тя иска да обнадежди и други жени, да не униват и да не престават да се борят срещу коварната болест. При цялата си бруталност на моменти, филмът действа позитивно и оптимистично. Но супергерои са и лекарите, които ѝ помагат, майка ѝ, приятелите.  

 ХРИСТО ДИМИТРОВ – ХИНДО РЕЖИСЬОР НА ПИСМА ДО… И ОБРАТНО (2024) 

Писма до... и обратно на Христо Димитров – Хиндо също ни среща с обикновени хора, свързани от необикновена любов. Те не се срамуват да я изливат в писмата си и седем десетилетия си казват почти ежедневно „обичам те“. Нестандартна любовна история, заснета естетски, която се разгръща през редовете на 437 писма. В тях няма нищо героично и съдбоносно, но всичко говори за привързаност и нежно внимание. Паралелно един художник решава да направи изложба с рисунки върху пликовете на тези грижливо запазени писма и така им дава втори, неочакван живот. Четири поколения са обвързани и възпитани с отношенията на своите роднини. Лозунгите и идеологиите на времето са останали безкрайно далеч, надделява простото и прозаично човешко битие, но над всичко витае любовта. Тук Христо Димитров – Хиндо показва зрялост и различен стил, много по-овладян от предишните му филми. Филмът безспорно е интересно вглеждане в едно драматично време през пролуката на любовта.

 ДЖУЛАЯ: НАЧАЛОТО (2024, РЕЖИСЬОР БОГДАНА ЛАЗАРОВА) 

Обикновени и необикновени същевременно са и героите от телевизионния филм Джулая: началото на Богданка Лазарова. Опит за историческо изследване на феномена „Джулай“, уникалната българска традиция да се посреща 1 юли на морския бряг. Авторите са издирили първите „джулайци“ и най-ценното е, че не им придават ореол на бунтари – това са младежи, които са искали да живеят свободно и да се радват на живота като своите съвременници от Запада. Особено интересен е образът на ченгето, зачислено да ги  наблюдава (днес известен адвокат), който в някаква степен дори им е завиждал за разкрепостеното поведение. Във филма, наред с разказите на първите участници и знаковата за поколението рок-музика, се усеща сянката на нашенската половинчатост. Проследява се и постепенното разомагьосване и упадък на идеята – днес някои младежи гледат на Джулай като на пикник, отивайки да слушат чалга на морския бряг.   

 ДЕЦАТА НА ДУНАВ (2024, РЕЖИСЬОР ЕМА КОНСТАНТИНОВА) 

За обикновени хора, но извън България, разказва и друг телевизионен филм Децата на Дунав на режисьора Ема Константинова и сценариста Петър Георгиев. Това несъмнено е свежа филмова находка – почти никой не знае, че футболният клуб „Данубио“, четирикратен шампион на Уругвай, е създаден от български емигранти, заселили се някога в Монтевидео. „Данубио“ е испанското име на Дунав и в битките на отбора се отразяват надеждите и мечтите на хора от два далечни континента. Днешните потомци на основателите на „Данубио“ (Михаил и Иван Лазарови) изпитват интерес и малко носталгия към родината на своите предци. Подобни чувства имат и роднините им от България, които социалистическата власт е гледала по всякакъв начин да отчужди от емигрантите. Днес, чрез този филм, се осъществява крехък и красив мост от спомени и емоции. Хората и от двете страни са показани в групов портрет без героизация, спокойно и естествено.

 УЧИЛИЩЕ ЗА НАДЕЖДА (2024, РЕЖИСЬОР ЯНА АЛЕКСИЕВА) 

В посоката на колективния портрет се нарежда и Училище за надежда на младата Яна Алексиева, който ни запознава с борбата на двама ентусиасти  Анимари и Златко да запазят и надградят реализацията на идеята си да създадат по-добро бъдеще за деца от крайно бедни семейства, които иначе биха отпаднали от образователната система. Виждаме и малчуганите, и техните учители в битка за добри навици и дисциплина, показани неформално, без дистанция, в реалното им ежедневие. То е неравно, но градивно и смислено – освен задължителните уроци, децата получават грижа и внимание, които ще ги изградят като качествени личности и ще им помогнат да надмогнат мизерията и безпросветността, от която идват.

Борбата да направят от училището си гимназия отразява творческия и несломим дух на създателите на това неординерно място, а заглавието обобщава много точно смисъла на светлото им начинание.

 ДИМИТЪР АНДОНОВ, ГЕРОЙ НА ФИЛМА МИТКО (2024, РЕЖИСЬОР ВАЛЕНТИНА КОЛАРОВА-ФИДАНОВА) 

За нестихващата борба на човек с обстоятелствата говори и Митко на Валентина Фиданова-Коларова, по сценарий на проф. Златимир Коларов. Митко е приятел на сценариста и затова неговата история е разказана интимно и естествено. Димитър Андонов от Девня е обикновен човек, в когото се пробуждат необикновени сили, когато ампутират двата му крака над коленете и той трябва да се научи да живее като инвалид. Не става отведнъж, преминава през депресия и отчаяние. Но не само не се отказва от живота, а напротив, заживява по-интензивно и започва да организира и други в инвалидни колички да водят нормално съществуване. Бори се с администрации и документи, намира спонсори, организира почивки, сбирки, посещения на рок концерти. Филмът е доказателство за силата на духа, но не само – такива филми има много. Ценното и уникалното тук е събуждането на алтруизма и желанието да помагаш и да повдигаш духа и на другите.

 НЕ СЪМ ЛОШ ЧОВЕК (2024, РЕЖИСЬОР НАДЯ ТОДОРОВА) 

Не съм лош човек, дебют на режисьорката Надя Тодорова, също е белязан от интимността – разказ за чичото на режисьорката, който е бил изпратен като войник в Прага през август 1968 г. и става очевидец на инвазията на войските на Варшавския договор в Чехословакия. Не е за пренебрегване и фактът, че младата режисьорка е учила кино в Прага. Освен личните свидетелства на чичото, находката на филма е срещата с един обикновен мъж от Чехословакия, протестирал срещу ставащото и снимал тогава по улиците. Забележителното е, че снимките му виждат бял свят едва сега в този филм, той признава, че 55 години се е страхувал да ги покаже... А фотосите са забележителни и разтърсващи с бруталността си. Силно въздействат и откровените разговори на двамата участници, оказали се от двете страни на барикадата, които и някак физически си приличат. Обикновени хора, станали неволни пионки в една абсурдна военна агресия. Интересен момент е и една трета гледна точка – тази на един от малкото протестирали в България, който мъдро и безкомпромисно обобщава случилите се събития. Филмът не търси вина или оправдание – показва нещата такива, каквито са и тук някак естествено се проявява нашенската половинчатост. Малко повече е наблегнато на днешния бит на чичото – натежават домашните сбирки и софри, които  нямат пряко отношение към историческата драма на Пражката пролет.

 ТОНИСЛАВ ХРИСТОВ – РЕЖИСЬОРА И АЛЕКСАНДЪР СТАНИШЕВ – ОПЕРАТОРА НА ФИЛМА ЖЕЛАНИЕТО НА ГЕРИ (2024) 

И няколко думи за Желанието на Гери, най-емоционално разтърсващият филм от програмата, получил без конкуренция „Ритон“-а, Наградата за режисура и Наградата на критиката. Най-после Тонислав Христов успя да преодолее особеностите на своя стил, свързан с постановъчното кино, които държат зрителя винаги на една ръка разстояние. Тук дистанцията е сведена до нула, героите и най-вече Гери, са му се доверили безпрекословно.

Екипът и камерата сякаш не съществуват – авторът е създал атмосфера на интимност и тотално сливане с живота. Това много рядко се случва и тайната тук е интересът на режисьора към Дома за изоставени деца в родната му Враца още от преди 20-тина години. Усеща се, че хората, мястото, бита са му близки и той ги показва в цялата им автентичност. Затова и историята на Гери, нейния брат и изоставилата ги майка истински вълнуват. Тя е най-обикновено момиче от Дома на прага на живота и трябва да реши накъде да тръгне. С помощта на учителите, приятелка и приятел прави нелек избор и не отведнъж – приета е да учи педагогика, за да помага на деца като нея. Гери е истинска в реакциите си, в размислите си, снимана е естествено и отблизо (оператор Александър Станишев), без никакво разкрасяване. Тук Тонислав е намерил златната пропорция в избрания от него стил. Усещането е, че героите водят действието, а не режисьорът. Животът се разгръща естествено пред очите ни. Тези „герои“ са истински хора, досущ като нас. Затова им вярваме и дори плачем.

 

Бележки под линия:

^[1] „Студеното око в мен“. Фонд Дора Габе, 1996 – Голямата награда за дебют на конкурса „Южна пролет“ в Хасково и „Караманци“. Сиела, София, 2011.

^[2] Книга за Пламен Тушков. Съставители Деян Енев, Светозар Петров. Фама 1, София, 2021.

 

 

* * *

 

 

ДОКУМЕНТАЛНИЯТ СЕГМЕНТ: А КЪДЕ СА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ФИЛМИ?

 

  БОЖИДАР МАНОВ

 

Безспорно „Златният ритон“ е най-представителният национален екран на документалното ни и анимационно кино. 28^-то издание потвърди тази очевидна констатация.

Документалният сегмент предложи 53 филма в двете селекционни програми: Официален конкурс и Открити хоризонти. Но ето че още първият поглед констатира и потвърждава повтарящо се дълголетно наблюдение: подчертан интерес и безспорно количествено превъзходство на филми (най-често документални портрети или за арт-събития) от областта на изкуствата и културата, и по-рядко някои проблемни теми. Писал съм и друг път, и сега пак е очевидно пристрастието на документалистите ни (сценаристи, режисьори, продуценти) тъкмо към тази тематична област, поне по две причини: от една страна, тя предлага разнообразни, много често популярни лица и „вкусни“ сюжети, които изкушават не само авторите, но безспорно и зрителите; от друга страна, авторите познават най-добре тъкмо областта на изкуството и културата, където се чувстват най-сигурни и затова тя е най-привлекателна и благодатна за разработване.

И тази година поне 20 филма са фокусирани в същата тематична област, като разбира се, сред тях има и добри постижения: Балканска черна кутия (реж. Цветан Драгнев) за бившия архитект, а сега талантлив музикант и композитор Котарашки; или Без компромис, в самота – портрет на художника Любо Савинов (реж. Константин Занков); Мила Родино за Цветан Радославов – автор на националния ни химн (реж. Станимир Трифонов).

 УЧИЛИЩЕ ЗА НАДЕЖДА (2024, РЕЖИСЬОР ЯНА АЛЕКСИЕВА) 

Но подобни филми категорично доминират количествено над други с важна социална проблематика, като например Училище за надежда (дебют на реж. Яна Алексиева) – трогателен разказ за усилията на двама ентусиасти да осигурят образование на деца от много бедни семейства. Хубаво е, че филмът бе забелязан и справедливо отличен с три награди! Радващо е, че „Златният ритон“ и още две награди получи Желанието на Гери (реж. Тонислав Христов) –  филм с акцент върху образователния стремеж на момиче „без семейна грижа“, което само търси пътя си в живота! Безспорно това са два добри примера!  

 ЖЕЛАНИЕТО НА ГЕРИ (2024, РЕЖИСЬОР ТОНИСЛАВ ХРИСТОВ) 

Но не са необходими сложни социологически анализи за отбелязаната по-горе реална ситуация с видимо дебалансиране на тематичната и проблемна реалност, в която живеем и работим. Защото тя съдържа и много други, може би не толкова атрактивни и „вкусни“ сюжети, но не по-малко важни в цялостната картина на нашето време и общество!

Лесно можем да си припомним знакови филми от документалната ни филмография и от фестивалния летопис, които ще ни напомнят, че социалната проблематика е изключително важна, особено в преходни периоди, когато твърде ясно и неизбежно тя се преплита с политически нюанси.

 ПРЕДИ КРАЯ (2020, РЕЖИСЬОР ЕЛДОРА ТРАЙКОВА) 

Например филма Преди края (2020) на режисьорката Елдора Трайкова със сценарист и продуцент Асен Владимиров. Те направиха наистина силен, изключително актуален филм и заслужено получиха „Златен ритон“! Да отбележим: както е обичайно при добрите произведения на изкуството, техният филм, без да е пряко политически, носи силен социален (плюс екологичен) заряд и реално слага пръст в раната на изключително болезнен, затегнат възел за оцеляването на цял един дял от националната енергетика и от всекидневния енергиен баланс на страната. Т.е. зад сюжетния обект стои огромен концептуален тезис за икономическото настояще и екологичното бъдеще като част от по-голям общоевропейски проблем! Ако все пак това не е пряка политическа теза, то е видимата част от важния „енергиен айсберг“ и реална тревога за близкото бъдеще!  Да не се връщаме твърде назад в летописа на „Златния ритон“ и документалния ни архив, но достатъчно е да си припомним още по-стария филм Да спасим въздуха (1977) на режисьора Атанас Киряков – първи „Златен ритон“ за екологичен филм със „скрит“ политически контекст.

 ДИШАЙ (1988, РЕЖИСЬОР ЮРИ ЖИРОВ) 

А добре помним, че подобен еко-детонатор се оказа Дишай (1988) на Юри Жиров, който de facto подпомогна процеса на промяната от ноември 1989 г.

От най-скоро време след тях бе яркият документален филм Моралът е доброто (2022) на младия режисьор Веселин Диманов. Погледнато жанрово, филмът е документален портрет post mortem на младия, но авторитетен преподавател в Юридическия факултет и светла личност доц. д-р Кристиян Таков. Но по същество е политически филм за смисъла и силата на неформалния „обществен договор“, който е най-важния документ на демократичната правова държава!

 МОРАЛЪТ Е ДОБРОТО (2022, РЕЖИСЬОР ВЕСЕЛИН ДИМАНОВ) 

Примерите могат да бъдат и повече, и по-разнообразни. Те трябва да ни напомнят, че отдавна живеем в силно политизирано време. Всекидневната политика постоянно ни „вкарва в ъгъла“ и се опитва да ни „нокаутира“. Та само през последните четири години издържаме вече седем „рунда“ на редовни и извънредни избори, а очакваме и осми! Ала тематичната и проблемна картина на документалния сегмент от 28^-мия „Златен ритон“ съвсем не е симетрична на тази реалност.

 МАЙКИ (2024, РЕЖИСЬОР ЛЪЧЕЗАР АВРАМОВ) 

Няма ги документалните политически филми, които днешното време предлага, настоява и изисква! Само няколко заглавия докосват подобна проблематика, и то по отношение на външната политика: Майки (реж. Лъчезар Аврамов) за ехо от войната в Босна; Не съм лош човек (реж. Надя Тодорова) спомен за чешките събития от 1968 г.; От другата страна (реж. Николай Русакиев) за войната в Украйна. Предпазлив опит „на наш терен“ е само Деси и Биляна (реж. Дима Пройкова) за недоизяснения случай с подкупа на кметицата в район „Младост“.

 ДЕСИ И БИЛЯНА (2024, РЕЖИСЬОР ДИМА ПРОЙКОВА) 

И още един полезен факт: вече пет години продуцентката Мартичка Божилова организира у нас сериозен международен фестивал Sofia Documental със селекция, определено насочена към социални филми за правата на човека. Във всички подобни заглавия политическата проекция на социалната им проблематика е безспорна! И това не е случаен резултат, а добре обмислена селекционна стратегия.

За съжаление, сериозна политическа публицистика отсъстваше в Пловдив 2024. Имам предвид публицистично изследване на вътрешнополитически проблеми; или задълбочен, аргументиран анализ за политическата съдба на съвременна България в международен план; или за всекидневието на днешния българин и т.н. Казано обобщено: авторски рефлекс на изключително наболели проблеми, а защо не и сериозен документален портрет на активен политик от актуалното всекидневие! Има толкова ярки текущи събития с изключителни сюжети и теми, смайващи идейни лупинги, неудържима словесна еквилибристика, (не)морално жонглиране със сериозни проблеми и неадекватни действия на постоянни персонажи от политическия пъзел.

Добре зная, че първото възможно възражение е: „Телевизиите правят това всеки ден!“. Но не е точно така, защото те поднасят текуща информация и в най-добрия случай частични анализи или журналистически и политологически обобщения, а преди избори и социологически прогнози, много често опровергани от избирателите. Т.е. това са все текущи думи, персонални монолози или захлупени „един върху“ друг диалози, които бързо изтляват в публичното съзнание.

Няма го съвременният Иван Минков Хаджийски да заснеме и запише с камера новия „Бит и душевност на българския народ през сложните десетилетия от новия ХХІ век“! А чувствителният документалист дори наслуки да насочи камерата, ще попадне на тема, сюжет, персонаж, който иска задълбочен социален анализ и само още една аналитична крачка във вярната посока, и ще се роди политически филм! Защото ярката, умна, добре обмислена и солидно аргументирана авторска публицистика винаги има пред себе си такъв актуален прицел! Безспорна възможност, но и висока отговорност пред автора – документалист!

В очакване на '29. Златен ритон 2025 година…

 

 

* * *

 

 

ЗА НЕЩО ПОВЕЧЕ ОТ СЪДБИ НА КРЪСТОПЪТ

 

  ИРИНА ИВАНОВА

 

Леко унило и монотонно се изнизаха пред очите ми филмите от програмата на тазгодишния „Златен Ритон“. Без изненади, без ярки филми-единаци, които да застанат на пътя ти в мрака на киносалона, дори и само, за да се чудиш какво да ги правиш, без завладяващи теми, личности (пред и зад камерата), събития, без запомнящи се истории, без открития. Правя уговорката, че тъй като не успях да видя голяма част от анимационните филми, няма да си позволя да пиша за анимационната програма.

За да е справедливо ще кажа, че все пак един филм се открои като различен, при все че за мен тезата, която той налага, най-малкото подлежи на дискусия и е манипулативно поднесена – Тихи наблюдатели на режисьорката Елица Петкова, продуцент Веселка Кирякова / Red Carpet. През погледа на домашните животни – овце, кози, куче, котка, кон и магаре – филмът разказва за живота в едно планинско селце, за хората, които го обитават и за греховете им към „тихите наблюдатели“, с които споделят съществуването си. 

 ТИХИ НАБЛЮДАТЕЛИ (2024, РЕЖИСЬОР ЕЛИЦА ПЕТКОВА) 

В брошурата на фестивала филмът е анотиран озадачаващо с изречението: „През погледа на животните наблюдаваме постепенното изчезване на хората“. Всъщност наблюдаваме съвсем друго: възрастни и обречени на самота и забвение хора, които „забъркват“ бедните животинки, по-конкретно една котка, в чудовищно-смешни суеверия, или експлоатират едва ли не до смърт болно магаре, впрягайки го да работи, въпреки състоянието му, отделят белоснежно козле от майка му, за да му теглят ножа, угояват сладко агънце и после – в кадър! – го заколват за Великден, докато майка му отчаяно блее в близък план, застрелват кучето, защото уж им нападало кокошките и продават стария кон, защото вече няма кой да се грижи за него. В същото време чрез многобройните детайли на животински уши, очи и носове филмът съвсем недвусмислено представя животните като създания, които усещат невидимите вибрации на Вселената и със сигурност са по-близо до Бога от грешните и глупави хора. Тезата не е нова, разбира се, и на практика всеки ден в социалните мрежи човек попада на подобни постове под стотиците хиляди снимки на кученца и котенца. Нищо ново – нито като информация, нито като позиция, но поднесено по нов или, ако не чак нов, по малко по-различен начин. И все пак на фона на леко невзрачната като цяло документална продукция, филмът на Елица Петкова успява да се открои по онзи парадоксален начин, поне за мен, който ще формулирам така: не ми хареса, но го запомних.

Точно обратен е случаят с група аудиовизуални произведения, които предвид най-вече визуалната си стилистика, трудно могат да бъдат назовани „документални филми“. По-скоро приличат на разширени телевизионни репортажи, разследвания или просто на телевизионни предавания. Например Джулая: Началото на Богданка Лазарова, част от поредицата „БНТ представя“ или Децата на Дунав на Ема Константинова, отново с продуцент БНТ. Към тази група бих причислила още Изгубени в архитектурата на Иван Йотов, От другата страна на Николай Русакиев, Майки на Лъчезар Аврамов, Писма до… и обратно на Христо Димитров – Хиндо, Митко на Валентина Фиданова-Коларова, Тушков на Владо Любенов, С цветовете на Надежда Чипева на Елена Ангелова и Антон Даскалов, Ромео и Жулиета под тепетата на Петя Ангелова, Христо завинаги на Калояна Климентова и Георги Тошев… Повечето са интересни и ценни като образователни проекти или журналистически находки, разследвания, реакции и прочие, срещат ни с хора известни или не, с необичайни житейски истории, чудаци, чешити и т.н., но все пак ми се струва, че им липсват не само фокусът и обобщенията на документалното кино, но и цялостна визуална концепция и авторова позиция, както и мащаб, и дълбочина на осмислянето на представената фактология. Част от изброените филми – например Изгубени в архитектурата или пък Истински супергерои – очевидно са създадени по-скоро в YouTube формат.

 ИЗГУБЕНИ В АРХИТЕКТУРАТА (2024, РЕЖИСЬОР ИВАН ЙОТОВ) 

Наясно съм, че е малко архаично вече да проповядваме, търсим или изискваме каквато и да било чистота на жанровете, видовете и формите, на средствата и на съобщенията (по Маклуън), че неопределеността и хибридността вече са норма и че стрийминг платформите със своята своеобразна всеядност допълнително катализират тези процеси. Все пак си мисля, че истинското документално кино би трябвало да е много по-амбициозно и не би следвало да се движи по дермата на проблемите, а да прониква отвъд информацията, отвъд емоцията, да дава контекст или пък друга гледна точка, да заема позиция, да се опитва да разширява границите на разбирането ни по дадената тема, да прави връзки, да прокарва мостове, да разрушава стени.  

Документалните филми портрети, които надскачат в известен смисъл насъщната описателност и базисната фактология за конкретната личност, са няколко. Цветана Манева. През времето на Ема Константинова (режисьор) и Георги Тошев (продуцент), който въпреки късометражния си формат, бяга от първосигналната и свръхпреексплоатирана схема на повечето подобни документални продукции – нещо като поразтеглена във времето визитна картичка на актьор/музикант/художник и прочие известен творец, съставена от информация тип wikipedia, личен фотоархив и интервю на диван. 

 ЦВЕТАНА МАНЕВА. ПРЕЗ ВРЕМЕТО (2024, РЕЖИСЬОР ЕМА КОНСТАНТИНОВА) 

Филмът е есе за Цветана Манева, импресия, вътрешен монолог, поток от мисли, чувства и състояния, без амбицията за изчерпателност, но пък с опит да проникне отвъд познатото и видимото в личния, интимен, неприкосновен свят на голямата българска актриса. Пълнометражният Балканска черна кутия на режисьора Цветан Драгнев и продуцентите Галина Тонева и Кирил Кирилов / Гала Филм също не върви по утъпканите пътища на традиционния документален портрет. Първопричината за това вероятно е, че в центъра на филма е изключително талантлив музикант, истинска градска легенда – Никола Груев – Котарашки. Самият той неординарен, съзерцател, експериментатор, далеч от клишето за звезда – а знаем, че дори за ъндърграунд звездите има нещо като клише – съвсем логично провокира филм, който е необикновен като форма, неравноделен, малко хаотичен, дори бих казала, сякаш незавършен, неизкристализирал съвсем. Големият талант обаче оправдава, осмисля всичко – поне за мен. 

 БАЛКАНСКА ЧЕРНА КУТИЯ (2024, РЕЖИСЬОР ЦВЕТАН ДРАГНЕВ) 

Пък и така филмът носи взривяващото усещане за свобода, полет и радост. Харесвам и избора на Цветан Драгнев да разкаже за един творец не директно опирайки дулото на камерата в него, а чрез хората, местата, звуците и пейзажите, които го заобикалят и са част от живота му. Подобен опит представлява и филмът Диджей партитури на режисьора Марио Кръстев и продуцента Росица Вълканова / КЛАС филм, при все че хора като диджей Ко вече повече от 10-15 години са част от така популярната хипстърска вълна, заляла Европа и Америка, достигнала и до България. 

 ДИДЖЕЙ ПАРТИТУРИ (2024, РЕЖИСЬОР МАРИО КРЪСТЕВ) 

Преди петнайсет години историята на главния герой би била наистина завладяваща и различна, но вече в десетки, не, в стотици медии – списания, сайтове, всякакви издания, безброй YouTube канали – могат да се прочетат или видят подобни истории на хора, които се отказват от високоплатената си работа, от корпоративния живот, от големия град, от преследването на определени стандарти и се оттеглят на село или тръгват да пътешестват или – както в случая – търсят алтернативни начини да си изкарват прехраната. Учители по сърф (или както в случая диджей в известно заведение на плажа) през лятото, инструктори по ски през зимата, сами ремонтират старите си селски къщи и т.н., и т.н. Струва ми се, че българските режисьори, продуценти, пък и ние, кинокритиците или киножурналистите, трябва да се отнасяме по-отговорно към онова, което представяме като ново и интересно, защото може би за повечето хора то вече отдавна е deja vu. Съвсем не омаловажавам значимостта на духовните занимания на главния герой на Диджей партитури, нито оспорвам факта, че хора като него заслужават фокус и внимание. Просто мисля, че днес филмът изглежда някак закъснял. Все пак да не забравяме, че още преди почти трийсет години – през 1996 г. – излезе книгата „Монахът, който продаде своето ферари“, разказваща историята на известния и много успешен адвокат Джулиан Мантъл, който изцяло преосмисля начина си на живот, пренарежда ценностната си система и приоритетите си и започва живота си сякаш наново. Тази книга тогава се превърна в световен бестселър и създаде нещо като собствена субкултура, която продължава да съществува и да се развива и днес. Оттогава прочетохме доста, доста истории на хора, които образно казано слизат от колелото на самсара (e, в нейните делнични измерения) и се опитват да постигнат нирвана. 

 ЦЕРЕМОНИЯТА ПО НАГРАЖДАВАНЕТО (ТОНИСЛАВ ХРИСТОВ, АЛЕКСАНДЪР СТАНИШЕВ, ПЕТЪР ТОДОРОВ) 

Журито връчи голямата награда на Желанието на Гери на режисьора Тонислав Христов и продуцентите Андреа Станоева и Каарле Ахо / Соул Фууд. Филмът проследява живота на момиче, израснало в институция – в Дом за деца без родителска грижа. Гери се намира на прага на неизвестното – предстои ѝ абитуриентски бал, а след него тя ще трябва да напусне дома и да намери собствения си път. Ставаме свидетели на разговорите с брат ѝ, които са може би най-затрогващата и истински вълнуваща част от филма, срещата с майка ѝ, която я е изоставила, близостта ѝ с нейните ментори в дома, които са всъщност истинското ѝ семейство, както и връзката ѝ с жена, която е загубила при катастрофа сина си, който би бил на възрастта на Гери. Историята е емоционална и затрогваща, но както някой сполучливо каза – прилича малко на риалити или по-скоро на телевизионната поредица „Съдби на кръстопът“. Съдбата на Гери е представена през нейни разговори с различни хора, като режисьорът отчаяно е търсил начини да визуализира някак тези безкрайни разговори и затова героите му или играят тенис на маса и си говорят, или си подават някаква топка и си говорят, стоят до прозореца и си говорят, седят на пейка и си говорят и т.н. Всичко това създава едно усещане за постановъчност, защото е ясно, че задачата е през разговорите да научим какво се е случило в миналото. Документалистиката обаче ми се струва, че трябва да е жива и да се ражда пред очите ни в самия филм. В настоящия случай историята на Гери, разказана от Тонислав Христов, би могла да се сравни с тази от игралния Диада на Яна Титова. Във филма на Яна Титова поне е ясно, че става въпрос за художествено обобщение, за събирателен образ. От това, че Гери е истинско момиче с много конкретна история, не следва нищо по-различно. Отново deja vu. Може би новото е добрият послевкус, който филмът оставя и който се дължи изцяло на щастливата развръзка, че Гери все пак е станала студентка. „Значи е имало смисъл“ – си казваме ние и си стискаме палци да сме прави. 

Най-цялостни и зрели, едновременно актуални и универсални, за мен бяха двата студентски късометражни филма, продукция на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, Тиня на Катя Симеонова и Норма на Кристиан Георгиев. 

 ТИНЯ (2024, РЕЖИСЬОР КАТЯ СИМЕОНОВА) 

Първият разказва за наводненията в Карловска област през 2022 г., обрисувайки една почти апокалиптична картина на природен катаклизъм и катастрофирали човешки взаимоотношения, а вторият засяга проблема за „идиотите“ (Помните ли „Идиотите“ на Ларс фон Триер?) като на пръв поглед се концентрира върху хората с психически заболявания и подпомагащата ги организация, но на един втори план разсъждава за нормата и нормалността, за границите между уж техния и уж нашия свят. 

 НОРМА (2024, РЕЖИСЬОР КРИСТИАН ГЕОРГИЕВ) 

И двата филма са направени, когато режисьорите и екипите им са студенти в трети курс и на практика това са курсови работи. Но като зрялост, сетивност, визуална пластичност и чувствителност не само са абсолютно на мястото си в състезателната програма на фестивала, но трябваше да бъдат оценени, подкрепени и стимулирани и с награди. Искрени поздравления за създателите на двата филма, техните екипи и техните преподаватели. Надявам се, че и Катя Симеонова, и Кристиан Георгиев няма да загърбят документалистиката за сметка на игралното кино, както се случва с повечето млади режисьори. 

 

 

* * *

 

 

ФИЛМОВИ ОТКРИТИЯ

 

  ОЛГА МАРКОВА

 

За мен 28^-ият „Златен ритон“, се оказа емблематичен като висок професионализъм още с първата конкурсна програма. Така е, когато се появяват безспорни художествени открития. Няма място за реплики „аз мисля“, пък ти си на друго мнение… И това се случва сред богата и разностранна в тематично и стилово отношение състезателна колекция от 59 документални и анимационни филма. И още 25 представени в „Открити хоризонти“…

Тъй като съм твърде емоционален човек, при всяко по-сериозно вълнение се разделям със съня си и тогава ми остава доста време за размисъл над онова, което ми предлагат обстоятелствата още в първите часове след пристигането ми в Пловдив.

Вероятно не е виновен таксиметровият шофьор, който ни закара в популярен тук МОЛ, където е CITY CINEMA. А LUCKY ДОМ НА КИНОТО въобще не му беше известен, макар че всяка година там се провежда Форумът на българското документално и анимационно кино. За съжаление, събитие почти неизвестно на пловдивската общественост… Коментарът е излишен. Но няколко дни по-късно, на закриването на форума, към тези мои печални разсъждения се присъедини Анри Кулев с думите: „Колко жалко, че сме свидетели на два разминаващи се вектора: кино и публика“. А генералният директор на БТА (медиен партньор на фестивала) Кирил Вълчев припомни ролята на агенцията като пазител на паметта, показвайки на екрана девиза още в изгрева на това културно събитие през 1975 г.: „За неразривна връзка на киното с народа“. Смях в залата… Изводите остават за нас. Но ежегодното провеждане на този фестивал доказва, че традициите в културата ни все още са живи. Дано успеем да ги съхраним.

 АНРИ КУЛЕВ И КИРИЛ ВЪЛЧЕВ ПО ВРЕМЕ НА НАГРАЖДАВАНЕТО НА ФЕСТИВАЛА ЗЛАТЕН РИТОН 2024 ГОДИНА 

Съществен гарант за това е високото качество, откривателският замах, полетът на въображението на някои от авторите. И така внезапно стигнахме до художествената територия с подписа на Анри Кулев – уникалното филмово есе Бяло рамо за черен мъж, създадено по незабравимия текст на Христо Ганев (публикуван някога във вестник „Култура“). Едва ли трябва да споменавам какви усилия и професионализъм са били необходими, за да може това блестящо като литература есе да заживее на екрана с такава взривяваща сила и въздействие. Стихията от суетни мисли и чувства в главата на бял човек, на чието рамо се подпира гениален черен, в един момент го довежда до печалния извод да се почувства „толкова излишно бял“.

 БЯЛО РАМО ЗА ЧЕРЕН МЪЖ (2024, РЕЖИСЬОР АНРИ КУЛЕВ) 

Мъдрата притча за „Геният на нощта“, с любимия на цял свят дрезгав глас на Рей Чарлз, и Човека-рамо e постигната с релефни образи, мощна рисунка и чудесна музика. Двама герои, впримчени в дълбоко психологическа, сложна диалектическа връзка и емоционален сблъсък. Нов тип драматургия, афористична стилистика, творческа самобитност и модерен графизъм! Ех, Анри, браво за това изключително художествено откритие! Искрено се надявам то да бъде оценено от интелигенцията и на много други страни…

И все пак това произведение, което блести в общата картина, не бива да засенчва другите постижения на фестивала, произведени през последната календарна година. В територията на анимацията се очертаха редица свежи творби, опитвайки се оригинално, често с хумор, да надникнат в загадките на човешката природа. Сред най-успешните ще спомена Човек и птица на Андрей Цветков – колкото обикновен, толкова и необикновен, но ясен разказ за селянина бай Куцан, чийто живот постепенно се преобръща, когато съдбата му предлага да се грижи за паднало от небето пиленце; Градинарят на бурените на Ася Кованова – елегантно поднесена на екрана забавна история с умело художествено осмисляне на странна приказка за двама стари приятели: градинар и къртица, които упорито очакват в пустошта да духне вятър, за да им помогне да осъществят абсурдна прищявка – да си отгледат сняг; озониращият атмосферата режисьорски дебют на Веселин Дочев Приказка в шевици, възкресяващ магията и силата на българския фолклор с неговите специфични митични същества, ритуали и музикални традиции – паспорт за национална идентичност в цял свят.

 ПРИКАЗКА В ШЕВИЦИ (2024, РЕЖИСЬОР ВЕСЕЛИН ДОЧЕВ) 

Заслужават внимание и две произведения на възпитанички на НБУ: Създател на Мадлен Загорска, разказът ни връща към сътворението на вселената с гиганта Пангу, който с цената на себеунищожението успява да създаде света и човечеството; и Нетактичният на Дария Русева, чийто главен персонаж – динамичният и забавен тромпетист, убеден, че е в такт с обкръжението, самоволно нарушава хармонията на другите, изпадайки в неловки ситуации. Към тях ще добавя изобретателната и забавна миниатюра Чеснова супа на Кристиан Захариев, продукция на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, за похожденията на гладен вампир в малко балканско село и стълкновението му с недовиждаща баба и в резултат – цикъл от недоразумения. На екрана оживява една забавна игра с кодове на старинната и съвременната митология; своеобразно иронично обиграване на клишетата, будещи много смях.

 ЧЕСНОВА СУПА (2024, РЕЖИСЬОР КРИСТИАН ЗАХАРИЕВ) 

Сред конкуриращите се документални творби, голяма част от които са творчески портрети, ще отделя една важна поредица, която особено ме впечатли. Персонажите на тази поредица изненадват като открития на личности, които не са жертви на съдбата, а истински герои. Става дума не за оцеляващи несретници, а за реално полезни за другите хора, въпреки нещастията и трудностите, които преживяват. Такива открития са Митко на Валентина Фиданова-Коларова и Училище за надежда на Яна Алексиева. В първия ощетеният от съдбата Димитър Андонов от Девня, живее с два ампутирани крака. С изключителната си позитивна енергия той е еманация на човешкия дух, личност, която не само живее пълноценно, но и увлича останалите със своята креативност и артистизъм. За обикновения зрител дори самото послание – да бъдеш лидер, макар и в инвалидна количка, може в първия момент да звучи странно, но не е невъзможно.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 МИТКО (2024, РЕЖИСЬОР ВАЛЕНТИНА ФИДАНОВА-КОЛАРОВА) 

Оценявам високо мисията на Анимари и Златко в Училище за надежда: да помагат на деца от бедни семейства, да се грижат за тях, да им дават възможност за образование. Дали в задъхания ритъм на всекидневието, в битката за насъщния ще намерят съмишленици в хуманното си дело? Финалът е отворен към публиката.

Особено място в тази поредица заема докудрамата Желанието на Гери на Тонислав Христов. Тя ни въвежда в атмосферата на Дом за деца без родителска грижа, за да проникнем във вътрешния противоречив свят на 18-годишна девойка с нейната мечта да постъпи в университет, с трепетите ѝ за предстоящия абитуриентски бал… Особено интересен е образът на доведения ѝ по-голям брат, който ѝ помага да разбере защо майка им ги е изоставила. Разгърната „фамилна“ история, която се развива пред очите на зрителя, без да отправя обвинения. Режисьорът, чието кино винаги включва постановъчен елемент, обича да се връща към героите си, да ги наблюдава и изследва. Прави впечатление, че никой от тях не бяга от камерата; те явно ѝ се доверяват.

 

 ПЛАКАТ НА ФИЛМА ЖЕЛАНИЕТО НА ГЕРИ (2024, РЕЖИСЬОР ТОНИСЛАВ ХРИСТОВ) 

Към моите персонажни открития ще добавя пловдивското емигрантско семейство, живеещо вече няколко поколения в Уругвай, но без да забравя корените си, основало легендарния футболен клуб „Данубио“ от филма Децата на Дунав (БНТ) на Ема Константинова; както и странния талантлив художник Любо Савинов, който цял живот отстоява свободата на своя дух и творчество извън „повелята на Времето“, диктуваща тематиката и стила на официалните експозиции, във филма на Константин Занков Без компромис… в самота. Завладяващ със своята емоционална атмосфера и искрено пресъздаване на историята на Котарашки, заменил архитектурата с музика, е филмът Балканска черна кутия на Цветан Драгнев. В продължение на година режисьорът проследява турнета с групата му из далечни краища на страната. Увлекателни за зрителя са както съкровените изповеди на героите, така и музикалните изпълнения.

 БАЛКАНСКАТА ЧЕРНА КУТИЯ (2024, РЕЖИСЬОР ЦВЕТАН ДРАГНЕВ) 

Двойният портрет Ромео и Жулиета под тепетата на Петя Ангелова разказва любовната история на популярния актьор от Пловдивския драматичен театър Симеон Алексиев и неговата изгора – асистент-режисьорката Ирен, за които възторжено говорят техни колеги, и „грее“ с позитивната си енергия.

 МИЛА РОДИНО (2024, РЕЖИСЬОР СТАНИМИР ТРИФОНОВ) 

Струва си да се споменат също Мила Родино на Станимир Трифонов, Тихи наблюдатели на Елица Петкова, Аз, морето – живот в мълчание на Любо Йончев, От другата страна на Николай Русакиев, С цветовете на Надежда Чипева на Елена Ангелова и Антон Даскалов… Сигурна съм, че тези филми няма да убягнат от вниманието на колегите.

Иска ми се да отбележа едно позитивно „разчупване“ на традиционната форма в част от художествените портрети като Без компромис… в самота, Не съм лош човек, Ива Ваня – целуната от съдбата, забравена от всички, Балканска черна кутия.

Същевременно не мога да отмина факта, че в много от филмите отново се натъкваме на излишни дължини и на по няколко финала, които свалят емоционалния градус на въздействието. Разбирам стремежа на авторите да ползват целия материал, който са заснели, но от това страда не само нашето търпение, а най-вече самото произведение. Все пак най-важното в картината на този фестивал е налице: творецът да бъде верен на себе си, да отстоява собствените си възгледи, без да се влияе от нашумели тенденции и направления, които не са близки на неговия натюрел, или да се поддава на излишни кариеристични напъни.

 НЯКОГАШНОТО КИНО БАЛКАН  В ПЛОВДИВ, ДНЕС ИГРАЛНА ЗАЛА 

И едно емоционално отклонение – когато минавам покрай несъществуващото вече кино „Балкан“, където преди много години се провеждаше „Златен ритон“, „виждам“ пред входа му скъпи за мен колеги и приятели – Оскар Кристанов, Юри Жиров, Ана Петкова, Илко Дундаков, Юлия Кънчева…, с които осъмвахме в спорове над едно или друго произведение, за същността и мисията на документалното кино.

За да продължава да живее този форум, необходимо е да е жива и паметта за него!

 

 

* * *

 

 

В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНСКИТЕ ХОРА

 

  КАРИН ЯНАКИЕВА

                                     

Темата всъщност ми бе подсказана от заглавието на анимационният филм на Димитър Димитров Истински хора. Не бих я определила като подчертано доминираща, но не малко автори, участници в последното издание на фестивала „Златен ритон“, навлизат в територията на нестандартни хора, въвеждат ни в техния особен свят, в начина им на мислене и поведение, които често противоречат на баналния здрав разум. Слава Богу, няма общоприети критерии за това що е истински човек ,така че много са посоките за търсене и намиране на автентични личности.

 ИСТИНСКИ ХОРА (2024, РЕЖИСЬОР ДИМИТЪР ДИМИТРОВ) 

Димитър Димитров е знаково име в анимационно ни кино. Филмите му са извън всякаква конюнктура, модни течения или утъпкани пътеки. Избира неочаквани сюжети, малко познати литературни мотиви, като всеки път вдига летвата високо и успешно я прескача. Истински хора е за онези малки групички несретници, които най-често заобикаляме, за да не ни притесняват. Става дума за кварталните пияници. А те могат да се видят навсякъде – от центъра до покрайнините на градовете, заредени с неизменните „патрончета“ евтин алкохол в джоба или голямо шише бира, за да има за всички. Стоят си кротко, пият и най-важното, разговарят. Създали са си независими общности, където единствено се чувстват добре и могат да се изразяват свободно. Никак не са малко причините, тласнали до вчера обикновени граждани към дъното (разбираме, че някои са имали престижни професии) и не е особено трудно да се досетим за повечето. „Филмът е по-скоро документален, макар и нарисуван“ каза след прожекцията в неформален разговор режисьорът и още, че този резултат е повлиян от силния сценарий на писателя Дилян Еленков, с когото най-често работят.

 ЖЕЛАНИЕТО НА ГЕРИ (2024, РЕЖИСЬОР ТОНИСЛАВ ХРИСТОВ) 

Добро програмно решение бе съчетаването на филма на Димитър Димитров в един часови блок с Желанието на Гери на Тонислав Христов („Златен ритон“ за най-добър документален филм, Награда за режисура, Награда на гилдия „Критика“) – друга история, в която откриваме истински хора. Мястото е Дом за деца без родителска грижа, където тече подготовка за абитуриентски бал. Първоначалната идея е била да се проследи какво става с 18-годишните млади хора след като завършат училище и напуснат дома, но в последствие акцентът пада върху едно конкретно момиче и мечтата му да учи в университет. Покрай случващото се с Гери се запознаваме и с други деца, с приятелствата между тях, с възпитателката, единственият възрастен близък за нея човек, доведеният ѝ брат, също оставен в дома, с когото взаимно се утешават и се опитват да си обяснят защо майка им никога не идва… Толкова силна детска болка нажежава атмосферата, но авторът умело избягва сантименталните капани и разказва историята с топлота, разбиране и невероятно умение да предразполага героите си към неподправена искреност.

Много близък по дух е и Училище за надежда на Яна Алексиева. Филм за неимоверните усилия на двама души да създадат и поддържат училище-пансион за деца от бедни семейства. Да им дадат шанс за образование, да ги изведат от затворената среда, която обитават, да ги научат да си поставят цели и да ги постигат, да мечтаят. Вдъхновени от постигнатите резултати, Анимари и Златко имат идея да направят и гимназия, но се сблъскват с чудовищни бюрократични пречки. Докъде ще им стигнат силите?... Героите впечатляват с тяхната отдаденост, която някак се е предала и на авторите на филма, чиято идея е не толкова да блеснат с художествени постижения, колкото да приобщят към каузата колкото се може повече хора.

Сред българските художници от близкото миналото е имало не един и двама, които без колебание можем да приемем за истински хора. Талантливи, вдъхновени, непримирими антиконформисти. Достатъчен повод да бъдат изолирани от културния живот в страната и обречени на забрава. В последните години документалното ни кино успя да съживи спомена за няколко големи имена в изобразителното изкуство и сега Константин Занков с Без компромис… в самота продължава тази, уверено може да се нарече, мисия. Любомир Савинов до неотдавна е познат и ценен само от тесен кръг специалисти, колеги и приятели.

 БЕЗ КОМПРОМИС… В САМОТА (2024, РЕЖИСЬОР КОНСТАНТИН ЗАНКОВ) 

Едва преди няколко години прави самостоятелна изложба и бива „открит“ от по-широк кръг ценители. Виждаме един деликатен творец, който отстоява естетическите си виждания и не е способен на какъвто и да е компромис. Избира да е встрани от „Панаира на суетата“ и шумната слава, нещо не особено характерно за хората на изкуството. Константин Занков с изкуствоведска прецизност гради екранния портрет на героя си, представя ни негови произведения от различни периоди, но научаваме много важни неща и за човека, който ги е създал. А красивата музика на Николай Иванов привнася мистични нотки в цялостната атмосфера във филма.

От друго поколение и в съвсем различни области се изявява Диджей Ко от Диджей партитури на Марио Кръстев. Натрупаната популярност като музикант не го замайва и не приспива стремежа му към по-дълбоко самопознание, към тайнствата навсякъде около нас. Зарежда се от музиката, източните учения, с пряк емпиричен опит от различни професии и разни среди, в които попада. Интересен,  провокативен, леко ексцентричен герой на нашето време.

 ДИДЖЕЙ ПАРТИТУРИ (2024, РЕЖИСЬОР МАРИО КРЪСТЕВ) 

В съзнанието на мнозинството съвременници представата за истински човек някак автоматично се слива с тази за успелия, забогателия, прославилия се. Пътят нагоре обаче твърде често е осеян с компромиси, премълчавания, преглътнати обиди. От друга страна няма нищо осъдително в това с дарбите и труда си да постигнеш високи цели. Ива Ваня – целуната от съдбата, забравена от всички на Диана Захариева разказва за единствената българска звезда от европейското нямо кино, а в края на годините си сценаристка на един от най-успешните телевизионни сериали в следвоенна Германия.

 ИВА ВАНЯ – ЦЕЛУНАТА ОТ СЪДБАТА, ЗАБРАВЕНА ОТ ВСИЧКИ (2024, РЕЖИСЬОР ДИАНА ЗАХАРИЕВА) 

Целият ѝ житейски и артистичен път е жив наръчник по справяне с живота. Повече умна, отколкото бляскаво талантлива, тя преодолява всевъзможни несгоди, мемоарните ѝ записки съдържат точни наблюдения и безпощадни оценки за хора и събития от преди, по време и след края на войната. Струва си да се отбележи сериозната професионална работа с архивния материал, което дава възможност да почувстваме духа на онази епоха.

Иска ми се отново да се върна към това, с което започнах и да поставя още няколко акцента на филми от анимационната програма. Бяло рамо за черен мъж на Анри Кулев („Златен ритон“ за анимационен филм и Награда за режисура, Награда на гилдия „Критика“) е въздействащо и майсторски визуализирано философско есе, написано през 70^-те години на миналия век от Христо Ганев. Историята крие много мисловни пластове, които внимателно трябва да се открехват и всеки прибързан опит за „дешифриране“ може опасно да ни отдалечи от същината. В същото време и картината, и текста и великолепната музика на Стефан Иванов, който впрочем претворява и думите на разказвача, развихрят въображението и предполагаемите изводи потичат от само себе си.

 БЯЛО РАМО ЗА ЧЕРЕН МЪЖ (2024, РЕЖИСЬОР АНРИ КУЛЕВ) 

За това, че черното и бялото вътре в нас са в постоянна битка, че всъщност са дълбоко свързани като сиамски близнаци и ако едното рухне и другото погива. И понеже на екрана виждаме очертанията на конкретна музикална легенда – Рей Чарлс, подпрян на изнуреното рамо на незнаен човек, изниква мисълта, че небесният талант винаги ще има нужда от земна опора, за да не се рее някъде изгубен в безкрайния простор.

 ГРАДИНАРЯТ НА БУРЕНИТЕ (2024, РЕЖИСЬОР АСЯ КОВАНОВА) 

Истинско удоволствие ни достави Градинарят на бурените на Ася Кованова (Награда за сценарий на анимационен филм). С елегантно чувство за хумор и остроумен диалог филмът ни приобщава към неволите на очарователните си герои, приключили с щастлив край. Щастливо, макар и по доста неочакван начин, завършва и филма на Андрей Цветков Човек и птица (Награда на община Пловдив за анимационен филм). Увлекателен разказ за едно спасено птиче, за неочаквано приятелство, за привързаност, за добрина и невижданото чудо, което се случва накрая.

 ЧОВЕК И ПТИЦА (2024, РЕЖИСЬОР АНДРЕЙ ЦВЕТКОВ) 

Коледа отмина, но и през януари с Новата година, с всички именни дни запазваме празничния дух и вяра във възможни чудеса като добро и още по-добро българско кино, представяно на фестивали у нас и по света, на които достойно да бъде оценявано – като на „Златен ритон“ в любимия Пловдив.

                                                                                  

 

* * *

 

 

ПОРТРЕТИ, ПОРТРЕТИ, ПОРТРЕТИ...

 

  ДЕЯН СТАТУЛОВ

 

Тазгодишният фестивал „Златен ритон“ за поредна година показа пропуски, които вместо да се отстраняват, се натрупват с времето. Като първи ще посоча липсата на селекция. Бяха включени откровено слаби филми, което изглеждаше като неуважение както към публиката, така и към журито. Като споменах публика – тя от години липсва на фестивала. Този проблем съществува и на „Златна роза“ във Варна, но там игралното кино и присъствието на някои актьори все пак привличат повече зрители. В Пловдив публиката е съставена най-вече от критици, няколко киномани и автори на филми.

 ДЕЯН СТАТУЛОВ ПО ВРЕМЕ НА ДИСКУСИИТЕ НА ФЕСТИВАЛА ЗЛАТЕН РИТОН 

През годините за мен остава загадка защо повечето творци влизат в залите да гледат само собствените си филми и не проявяват интерес към работата на своите колеги. Вярно е, че поради ограничения бюджет и многобройните заглавия организаторите предоставят само по един ден и една вечер на гостите, но дори и за това кратко време проявеният интерес от колегията е слаб, а какво остава за публиката. Очевидно има комуникационен проблем и той трябва да бъде решен, защото „Златен ритон“ е единственият национален форум, на който могат да се видят всички документални и анимационни филми на едно място. При ограничената възможност за показ на тези видове кино, липсата на зрители и на медиен интерес е сериозна тема за дебат.

Показаното на фестивала ме провокира към размисли за проблемите на българското документалното кино, неговата философия и съвременна проекция. Няма да се спирам на анимационното, защото то би трябвало да е тема на друг текст, само ще подчертая, че е в по-добра кондиция. Големият чилийски документалист Патрисио Гусман казва, че „страна без документални филми е като семейство без семеен фотоалбум“. Ако разгледаме програмата на тазгодишното издание на „Ритона“ ще  забележим, че буквално половината филми (ГЕЦ, Ива Ваня – целуната от съдбата, забравена от всички, Цветана Манева. През времето, С цветовете на Надежда Чипева, Христо завинаги, Мила Родино и др.) са биографични филми, портрети, посветени на конкретни личности. На какво се дължи това и какво провокира и мотивира авторите да изберат конкретна личност за обект на своите наблюдения?

 ГЕЦ (2024, РЕЖИСЬОР КОНСТАНТИН БУРОВ) 

Документалният биографичен филм заема значително място в родното кино, както и сред проектите, предложени за финансиране в Националния филмов център и Българската национална телевизия (основни източници за финансиране). Създават се както отделни произведения, така и цикли или поредици като „Умно село“ например. Често филмите са в полето на телевизионната публицистика, което е и съвсем естествено. Остава усещането, че този жанр в документалистиката се поддава лесно на моделиране и работа, а значимостта на личността, която е обект на филма, може да приглуши неубедителните художествени резултати.

През своята история документалното биографично кино е натрупало богат набор от инструменти и художествени похвати. Темата за биографичните филми рядко е обект на изследователите и изглежда, че е необходимо да има по-цялостно разглеждане на тези произведения.

Основните задачи пред авторите на този жанр филми са няколко: да се ​​идентифицират предпоставките за появата на документални биографични филми; да се определят съществуващите форми на български и чуждестранни документални биографични филми и не на последно място, да се определят структурата и средствата за визуализация при тях.

Документът е свидетелство. Според типологията писмените източници условно се делят на два вида – от официален произход и лични документи. Въз основа на тях се създават голяма част от документалните филми. Документите от обществен характер съдържат информация, която не е пречупена през призмата на субекта, съставителят е анонимен, заставен да действа от името на институцията. В тези документи преобладават ведомствените оценки и наложеният в конкретния исторически момент начин на мислене. Така документите могат да поднесат фалшива информация за реални факти, отразявайки дейността на институции, заинтересовани от прикриването на истинското състояние на нещата. Често цялата информация е поднесена с канцеларска лексика. Това произтича от необходимостта документите да бъдат унифицирани. В този език няма място за емоции, често има прекомерно натрупване на излишна информация, което намалява и нейната познавателна стойност. Тъкмо затова е необходимо документалистът да търси и други източници на информация. Той трябва да се обърне към документите с личен произход – писма, дневници, записки, интервюта и пр. Тук субективната изява е директна и осезаема, а на голям екран често и емоционална. Тя дава възможност да се навлезе в интимната страна на отминал или настоящ живот (Свободен, по-свободен, Димитър). В същото време личните документи невинаги са достатъчно достоверен извор. Възможността за умишлена или неволна манипулация на собствените спомени е голяма. Не е изключен т.нар. „адаптационен синдром“ на човешката памет – приспособяване към мисли, изведени от контекста на времето, отхвърляне от паметта на спомени, свързани с неприятни преживявания.

 СВОБОДЕН, ПО-СВОБОДЕН, ДИМИТЪР (2024, РЕЖИСЬОР РОЗИТА ЕЛЕНОВА) 

Към всичко, казано дотук, добавям и ролята на автора на филма, който трябва да реконструира картината на времето, да събере различните части. Свидетелствата трябва да се представят не изолирано, а в тяхната цялост, с техните генетични връзки и опосредствания, така че да се разкрият по възможност всички страни на изследваната тема (Балканска черна кутия). В противен случай ставаме свидетели на квазидокументалистика, каквато гледаме по телевизионните канали.

Често изкушението на филма портрет води до твърде много публицистика и по-малко анализ и дълбочина на разказа, което го отпраща към бързия телевизионен формат. Донякъде това се дължи на дефицита, създаден от телевизиите (особено от обществената), но не бива да е оправдание за автори, които търсят провокативни или вдъхновяващи житейски истории.

 БАЛКАНСКА ЧЕРНА КУТИЯ (2024, РЕЖИСЬОР ЦВЕТАН ДРАГНЕВ) 

Сред авторите на телевизионни биографични филми най-популярният подход е изграждането на нелинейна композиция и колективно разказване, което се обяснява с фокуса върху масовата аудитория, необходимостта от привличане и задържане на зрителското внимание (Христо завинаги). Възможно е да се разграничат групи от филми, които са създадени „за някого“. Особено популярни са т.нар. юбилейни филми, посветени на годишнини, както и „мемориалните“ творби, създадени след смъртта и в памет на известни личности. Тези определения не са изведени на преден план, обикновено авторите посочват произведенията си като документални портрети, но наличието на някои специфични характеристики позволяват филмите да се причислят към тази група.

 ХРИСТО ЗАВИНАГИ (2024, РЕЖИСЬОРИ КАЛОЯНА КЛИМЕНТОВА И ГЕОРГИ ТОШЕВ) 

Подобни произведения лесно се разпознават в телевизионния поток, тъй като имат редица специфични характеристики. Юбилейните филми се рекламират като подготвени към определена дата, привличайки по този начин вниманието на зрителите. Има произведения, които са създадени като че ли по образец: изказванията на участниците във филма за героя се редуват с архивни снимки и цитати от други филми. Има обаче и филми, чиито автори се опитват да опознаят героя и да покажат неговата универсалност (Мила родино).

 МИЛА РОДИНО (2024, РЕЖИСЬОР СТАНИМИР ТРИФОНОВ) 

Мемориалните филми са създадени с цел увековечаване или почитане паметта на изключителна личност, често те са фокусирани върху размисли и са базирани на лични спомени, истории на колеги и роднини. Производственият процес на тези филми е лесен и бърз и те могат да бъдат създадени за няколко дни (тип „некролози“).

Като цяло се използва стандартен набор от инструменти за създаване на визуална серия от биографични филми: хроника, архивни снимки, документи, интервюта с хора, участващи в живота на героя, както и художествени реконструкции, анимация и компютърна графика. През годините палитрата от изразни средства се разширява и позволява по различни начини да се представят събития от живота на героя, да се пресъздаде атмосферата на описаната епоха. Възможно е обаче те да бъдат и неверни (като замисъл) или неподходящи за конкретния филмов разказ.

Цитатите от филми се включват в биографиите на представители на творчески професии, свързани с киното, както и на писатели (използват се филми, базирани на техните произведения). Специфична особеност на биографичните телевизионни проекти са и изкуствената драматизация, която се проявява в изграждането на сценария, интонацията на гласа зад кадър, ефектът върху емоциите на публиката, акцентът върху драматични моменти, увеличаването на напрежението, паузите. За съжаление, мнозина творци в родното кино се изкушават да отворят календара и да търсят кръгли годишнини на известни или на по-малко популярни личности, оставили диря в историята. Това е порочна практика, защото предполага преднамереност и повече приляга на телевизионната публицистика. Често тези филми се доближават като стилистика до образователните и научнопопулярните произведения, понякога са със съмнителна творческа трактовка. Художествената интерпретация на авторите сякаш се губи в стремежа надлежно да се представят всички факти около изследвания обект.

За пореден път настоявам Националният филмов център, също така и Българската националната телевизия да подготвят отделни сесии за биографични (мемориални) филми за конкретни фигури от нашата по-близка и по-далечна история. Това ще даде възможност и време на авторите да подготвят добре своите проекти и ще им позволи да не се конкурират с други жанрове на документалистиката. Творците в документалното кино, които се обръщат към живота на конкретна личност, се стремят да разгадаят сложната връзка между отделния субект и историческия процес, отказвайки се да разглеждат своя герой единствено и само като зависим от времето, в което е живял. В основата на биографичния филм би трябвало да е връзката между теченията и силите на историята и харизматичния индивид, който се стреми да ги оформи и овладее.