ЖИВОТЪТ Е МУЗИКА, МУЗИКАТА Е ЖИВОТ

 

  ЯНА СТЕФАНОВА

 

Музикалното изкуство бе един от основните фокуси на Киномания тази година: Господин Азнавур, Мария, Болеро – фрагменти от живота на Морис Равел, както и филм за ирландското хип-хоп трио Kneecap. Нова, дигитално реставрирана версия на култовия документален филм за Чет Бейкър Let’s get lost, който разкрива контраста между младия Чет Бейкър през 50^-те години и Бейкър през 80^-те, когато е зависим от хероин. Китаристът Джо Бонамаса е в центъра на друг документален филм в селекцията и е историята на това как той успява да превърне блуса в спектакъл, пълнещ световни зали.  

 ГОСПОДИН АЗНАВУР (2024, РЕЖИСЬОРИ ГРАН КОР МАЛАД И МЕХДИ ИДИР) 

Несъмнено сред най-очакваните филми бе Господин Азнавур на Гран Кор Малад и Мехди Идир. Тахар Рахим е в ролята на знаменития певец, а лентата проследява живота му от бедното детство до възхода и славата. Разделен е на пет части, като всяка е озаглавена с песен на Азнавур и представя различен период от живота му.

Господин Азнавур започва с кратък поглед към детството на изпълнителя. Детство, изпълнено с любов, музика и изкуство. Но тези години в семейството на арменските имигранти са обвързани и с крайна бедност. Действието се развива под заглавието на Les Deux Guitares на Шарл Азнавур, а режисьорският подход умело предава настроението на шансона – веселието се преплита с меланхолия, а трудностите постоянно съпътстват семейството. Откроява се репликата на бащата на Азнавур, която е свързващ елемент през целия филм: „Виж откъде започнахме и къде сме днес“. Главата, отразяваща началото на кариерата на певеца, е белязана с класиката La Bohème и се фокусира върху борбата му да пробие в музикалната индустрия. Това далеч не е лесно, тъй като постоянно се сблъсква с обществената критика за нетрадиционния си глас и външен вид.

 ТАХАР РАХИМ ВЪВ ФИЛМА ГОСПОДИН АЗНАВУР (2024, РЕЖИСЬОРИ ГРАН КОР МАЛАД И МЕХДИ ИДИР) 

В тези моменти актьорът Тахар Рахим пресъздава убедително и въздействащо ранимия, но решителен Азнавур. Освен Рахим, във филма участват Бастиен Буйон и Мари-Жюли Бо в ролите на Пиер Рош и Едит Пиаф, с които Шарл Азнавур не само работи дълги години, но те бележат важна част от живота му. Именно в динамиката помежду им се появява и един от основните мотиви на филма: дилемата между амбицията и личните отношения. Много пъти на легендата на френския шансон ще се наложи да жертва личното в името на успеха. С развитие на повествованието, все повече се засилва конфликта между човека и артиста Азнавур – неспирно пишещ и творящ, никога напълно доволен от постигнатото. Музиката и текстовете са въздуха, който диша, устремен към световните сцени, докато всичко останало се губи от полезрението, дори  семейството му остава на заден план. От филма става ясно, че когато е на върха на кариерата си, певецът е абсолютно сам. Сестра му е единственият човек, с когото открито споделя страховете и болките си. Особено ярък и въздействащ е епизодът, в който Шарл Азнавур пее в зала „Олимпия“ в деня на погребението на сина си.

Господин Азнавур е не просто биографичен филм, той е почит към френската култура и музика. Лентата улавя същността на времето и златната ера на френската музика, когато изпълнители като Азнавур са били културни икони не само за Франция, но и за света.

Филмът Болеро на Ан Фонтен представя портретът на друг композитор – Морис Равел. За режисьорката това не е първи биографичен филм. С Коко преди Шанел тя създава колоритен портрет на емблематичната модна дизайнерка. Фонтен споделя, че в Коко преди Шанел ѝ е било по-лесно, тъй като Шанел е моден бранд, а в Болеро универсалният език на танца и музиката са допълнително предизвикателство. Болеро е една от най-познатите мелодии в света. Според финалните надписи на филма на всеки петнадесет минути някъде по света се изпълнява именно тя.

 КАДЪР ОТ ФИЛМА БОЛЕРО (2024, РЕЖИСЬОР АН ФОНТЕН) 

Докато във филма за Шанел, Ан Фонтен се фокусира върху младите години на дизайнерката, в Болеро режисьорката проследява емоционалния живот на композитора. Именно тук се заражда и противоречието – в лентата Морис Равел е показан хладен,затворен, неемоционален. Актьорът Рафаел Персонас, който е в ролята на Равел коментира, че за него композиторът е едновременно известен и непознат. Мистериозен герой, за когото се знае изключително малко. Но именно чрез най-известното му произведение „Болеро“ хората успяват да се докоснат до сложните чувства, които е изпитвал не само докато е композирал, но и през целия си живот.

 РАФАЕЛ ПЕРСОНАС КАТО МОРИС РАВЕЛ ВЪВ ФИЛМА БОЛЕРО (2024, РЕЖИСЬОР АН ФОНТЕН) 

 Според критици Болеро е метафора за живота и смъртта, желанието и обсесията. Първоначално вдъхновен от звука на машини във фабрика, за композитора завършването на творбата е изключително трудно и отнема дълги години. Иронията е, че за него самия, в произведението няма никаква музика и споделя че: „Това е танц в много умерено темпо, съвършено непроменящ се както като мелодия, така и като хармония и ритъм, при това ритъмът непрекъснато се отмерва от барабан. Единственият елемент на разнообразие внася оркестровото „кресчендо“.

Сюжетно, филмът представя работния процес и живота на Равел през призмата на срещите му с три жени: руската танцьорка Ида Рубинщайн, по чиято поръчка е създадено произведението, неговата покровителка и неосъществена любов Мизия Серт и приятелката му пианистка Маргьорит Лонг. Миналото се преплита с настоящето чрез сдържани ретроспекции, които придават дълбочина в извайване на портрета на един талантлив и чувствителен творец. „Болеро“ се оказва една от последните композиции на Морис Равел.  

 КАДЪР ОТ ФИЛМА БОЛЕРО (2024, РЕЖИСЬОР АН ФОНТЕН) 

Господин Азнавур и Болеро бяха два филма от богатата програма на Киномания, посветени на знаменити творци, които оставят релефен отпечатък върху световната култура. Шарл Азнавур и Морис Равел са неизменно отдадени на изкуството си с нескончаем стремеж към съвършенство, но и с постоянно съпътстваща ги меланхолия и самота. Докато Равел е новатор в класическата музика, Азнавур преосмисля френския шансон, вплитайки лични и универсални теми, в които всеки по света може да се припознае. Творчеството и на двамата, макар да носи тъга, е витално и остава отвъд времето. 

 

* * *

 

МАЙСТОРА И МАРГАРИТА. САТИРИЧНА УТОПИЯ ИЛИ АНТИУТОПИЧЕН ХИМН НА ЛЮБОВТА

 

  ОРИЕТА АНТОВА

 

В предговора към българското издание от 1990 г. на „Майстора и Маргарита“ Николай Звезданов обобщава, че в романа на Михаил Булгаков „в странно смешение съжителстват античната менипея със средновековната мистерия и модернистичната гротеска; християнското сказание – с драматичната съвременност; фолклорно-демонологичната традиция, идеща от големите световни образци – с древната масонска легенда за великия Майстор“.

 МИХАИЛ ЛОКШИН – РЕЖИСЬОР НА ФИЛМА МАЙСТОРА И МАРГАРИТА (2024), СНИМКА: СЕРГЕЙ КИСЕЛЬОВ, АГН МОСКВА 

Филмовата адаптация на режисьора Михаил Локшин, отразявайки духа на белетристичната творба, нейната атмосфера (природна, социална, философска, естетическа, интимна…) чрез визуално-художествена образност се оттласква  от оригинала и създава собствен пълнокръвен свят. В него темите за свободата в Изкуството и смисъла на Живота, за цензурата и съвестта, за творчеството и съдбовните срещи, за отмъщението и възмездието се разгръщат в интригуващ кинематографичен разказ.

 

 МИХАИЛ БУЛГАКОВ И СЪПРУГАТА МУ ЕЛЕНА СЕРГЕЕВНА, КОЯТО ЗАПАЗВА И ИЗДАВА РЪКОПИСА НА РОМАНА. 

Той може да се разчете като сатирична утопия, като антиутопичен химн на любовта, като арт филм с холивудски щрихи. Същевременно трагичното триединство – отдаденост (в творческия акт – сказанието за Христос и Пилат Понтийски, и в любовта към Маргарита – богинята/вещица) – предателство (заложено в инстинкта за оцеляване, приспособяване) – възмездие (в смъртта, в разрушението чрез правосъдието на Воланд/Дявола, и неговата свита), e „излято“ като поетично-натуралистичен романс-гротеска с елементи на съновидение. Тук Разум, Фантазия, Ерос, Битност, Чувства (особено в сцената с бала) се редуват, смесват, отдалечават и привличат във философския контекст на действителност и желание. Тоест зрителят се „сблъсква“ с неоекспресионистично-реалистичен, морално-аналитичен, фантастично-драматичен хибрид във визия, смисъл, емоционален отзвук. Във филма истината и фикцията в проекта за съвършен социум се конфронтират с копнежа по щастие, а апокалипсисът е символната проекция на дистопичен сюжет – тоталитарната система задушава и погубва индивидуалността. Бюрокрацията, корупцията, репресиите, моралният упадък, лицемерието, пороците… – „атрибутите“ на властта, срещу порива за творческа свобода, обич, истина и красота в битката за човешката душа – това е същността на „новите хора“ в „новата страна“, това е диагнозата на обществото с „нови правила“ в Майстора и Маргарита. Докато утопичните елементи подчертават доброто и таланта в индивида, антиутопичните сегменти разкриват тъмните страни на личностното поведение и социално-политическите структури. Именно този контраст придава  дълбочина и многопластовост на филмовото изображение, лишено от илюзии, но естетически въздействащо.

 ПАТРИАРШИТЕ ЕЗЕРА – КАДЪР ОТ ФИЛМА МАЙСТОРА И МАРГАРИТА (2024, РЕЖИСЬОР МИХАИЛ ЛОКШИН) 

В Майстора и Маргарита „разиграният“ библейски сюжет отвежда към първоизвора на човешкото величие и падение, към символиката на тленността и безсмъртието. Паралелният сюжет – епохата от началото на ХХ век препраща към катастрофалния упадък на тоталитарния деспотизъм, който като проекция на обществените нрави излиза от конкретиката на фиксирани времево-пространствени граници и придобива „статут“ на мрачна общочовешка заплаха. От друга страна, „Игрите“ на Разума и „Игрите“ на Удоволствието превръщат Знанието (като слово и действие) във Власт на рационално – ирационални сили с непредвидими последици, където Бог, Човек и Сатана задават вселенския алгоритъм на Земното/Отвъдното Битие.

 ПЛАКАТ НА ФИЛМА МАЙСТОРА И МАРГАРИТА (2024, РЕЖИСЬОР МИХАИЛ ЛОКШИН) 

Тази смислова перспектива, визуализирана и чрез целувката по коляното на Кралицата на бала (алегория за авторитет, социална мощ и прошка) във филма на Михаил Локшин се постига чрез още  няколко стилистични похвата. Сред тях са контрастите в композиционното решение на кадъра, в декора, в костюмите, в светлината, в движенията, в цветовете (наситено сиво с цветни „петна“). Те са почтителен реверанс, както и смислова препратка към филма – класика Мегаполис на Фриц Ланг. Футуристичните сгради, ретроспекциите, движението на камерата – отгоре надолу и обратно, „изкривяването“ и завъртането ѝ под ъгъл… придават динамика, напрежение, „емоция“ на визуалното изображение. Неговото въздействие се засилва и чрез поетичната „мелодия“ на лунната светлина, която притегля като магнит не само  филмовите персонажи, но и зрителския поглед, въвличайки ги в тайните на Вселената.

 СПОРЕД КИНОКРИТИКА АНТОН ДОЛИН МАЙСТОРА И МАРГАРИТА НА МИХАИЛ ЛОКШИН Е ПЪРВАТА ДОСТОЙНА ЕКРАНИЗАЦИЯ НА РОМАНА НА БУЛГАКОВ. 

„Какво е истина?“ – ще прозвучи от екрана и публиката  на Майстора и Маргарита“ ще поеме на пътешествие съвместно с великолепните актьори Аугуст Дил – Воланд, Юлия Снигир – Маргарита, Евгений Циганов – Майстора, Евгений Князев – Берлиоз, К. Бенг – Пилат… (изключителен подбор) по „следите“ ѝ. Ще я придружи в древна Юдея, в Москва по времето на СССР, в ресторанта на съюза на писателите с музикалния съпровод на американски джаз, в приземната квартира – рай за писателя, в заседателната зала – съд, в психиатричната клиника… Може би ще я открие в опозицията лозунг-реалност, в пречистващия дъжд, в тревожно-болезненото усещане за предопределеност при срещата на бъдещия майстор с неговата муза – Маргарита, в атмосферата на филм ноар, в погледа на Воланд, в ръкописа на историка – творец…

Казват, че „ръкописите не горят“. А филмите по тях…?