ЕЛИЦА МАТЕЕВА
Може ли актьор да напише книга? А защо да не може, при това тази, която прочетох, е цели 317 страници... Отдавна исках да се срещна с Владимир Карамазов чрез писането и фотографиите му. Всъщност не познавах качествата на първото, иначе следя с настървеност фотографската му работа в социалните мрежи и се уча на естетика и усет. В снимките му има нещо специално и приказно. В НАТФИЗ се срещнах с класа, в който бе Владимир Карамазов, благодарение на професор Надежда Сейкова. Театроведите имахме практика в учебния театър на Академията и всеки трябваше да напише текст на програма за дипломен спектакъл. Професор Сейкова ми позволи да присъствам на репетициите и докато преживявах спектакъла, ѝ споделих, че имам идея за дизайн на програмата. Предложих за главната страница зелен лимон, защото „Животът е крейзи“ е спектакъл за младостта, за първите житейски уроци и за чувствата. Получи се страхотна програма. Запомнила съм прекрасния клас на професор Сейкова и продължавам да следя развитието на онези момичета и момчета, които се бунтуваха на сцената, защото животът е крейзи.
Изминали са повече от двайсет години от онази първа среща. Как бързо лети времето!? Разлиствам прекрасно оформената книга на актьора Владимир Карамазов „Мина половин живот“, в която той разказва за детството си, за първите срещи на сцената с възпитаниците на Бончо Урумов, за кандидатстудентските му неволи, за годините в НАТФИЗ, за работата с драматургичния текст, за режисьорите в театъра и в киното, за пътешествията му... За грешките и за изборите, които човек трябва да направи, за да бъде честен към живота и към себе си.
Любопитството на малкия Владимир към театралната кутия е резултат от редовни посещения на театър. Момчето е впечатлено от онова отвъд завесата, какво ли се крие там? Дали актьорите знаят наистина текста, а може би някой им го чете зад завесата? Сигурно зад завесата се крият, за да летят, но зрителите не подозират за естеството на подобно приключение. На 14-15 години момчето мечтае да усети магията на театъра, но се срамува от детската си фантазия, защото мисли, че актьорската професия е привилегия на децата от актьорски фамилии с традиции, а той няма подобни роднини и учи в ТОХ за сладкар. Една съученичка го насочва към младежката студия на Бончо Урумов и той попада там със стихотворението на Леда Милева „Работна мецана“. Добрите учители са за това – да разкрият смисъла на изкуството, което променя. Благодарение на Бончо Урумов, Владимир Карамазов опознава творчеството на Йовков и пак заради работата му върху словесността на Йовков, ученикът Карамазов има шестица на изпита по български език и литература в последния клас. Това е голяма изненада за всички, защото той не показва специално отношение към този предмет в училище.
Вече е ясно, Владимир ще кандидатства и иска да попадне в класа на Крикор Азарян и Тодор Колев, но съдбата има друго мнение по въпроса и се случва така, че е скъсан, но пък е приет в актьорско майсторство за куклен театър. Учи една година и след приравнителен изпит попада в класа на Надежда Сейкова.
ВЛАДИМИР КАРАМАЗОВ В КЛАСА НА ПРОФЕСОР НАДЕЖДА СЕЙКОВА
Всъщност професор Сейкова помага на Владимир да се премести – тя като безстрашен самурай, успява да убеди разните комисии, че желанието на младия човек заслужава подкрепа и внимание. Скоро след деня на дипломирането си, Владимир се среща с режисьора Иван Добчев, който му предлага ролята на Синебирски в спектакъла „Албена“ – НТ „Иван Вазов“. Освен роля, получава и договор за щатен актьор в трупата на театъра. Помня спектакъла и внушителното появяване на Синебирски, възседнал кон – и такива представления е имало в съвременната история на Народния театър, но сега са „на мода“ постановките пред театъра.
ВЛАДИМИР КАРАМАЗОВ КАТО СИНЕБИРСКИ В ПОСТАНОВКАТА АЛБЕНА (2002, РЕЖИСЬОР ИВАН ДОБЧЕВ)
„Никога не се предавай!“ – това е кредото на проф. Сейкова – свещената формула е правилото, което Владимир прилага винаги, защото благодарение на тази мантра актьорите са подготвени за най-трудното. Следват силни роли под режисурата на Антон Угринов, Иван Пантелеев, Тиери Аркур, Лилия Абаджиева, Галин Стоев, Теди Москов, Стилиян Петров, Явор Гърдев и др, а участията в сериалите постепенно пораждат любовта на публиката, която започва активно да следи кариерата му след Дървото на живота, Откраднат живот и в Дяволското гърло и Есента на демона.
Дали „системата обезверява и демотивира“ българските актьори? Със сигурност, ако не си на щат и трябва постоянно да търсиш субсидии, е обезверяваща и изтощителна ситуация. В подобни условия Владимир заедно с колегите си Захари Бахаров и Юлиан Вергов създават „Три Беърс Ентъртеймънт“ и успяват да продуцират спектакли, турнета. Владимир Карамазов разсъждава върху същността на феномена „мечки“ в българския театър. Обстоятелството, че някой се опитва да живее от труда си извън държавните театри, не е порок, защото именно тези т.нар. мечки работят много, за да се докажат. Седмицата на един актьор е различна от седмицата на другите хора – между снимки, репетиции и онзи заветен час на пълна концентрация в театралния салон. Удовлетворението от добре свършената работа осмисля професията. Суетата, прожекторите, медийният интерес, популярността са пейзаж, фон. Репетиции, снимки, представления и така до края на деня. Обичайният рефрен. Времето за срещи с приятели, сън, разходки, е по-малко, но все пак се намира при добър баланс и организация.
ВЛАДИМИР КАРАМАЗОВ, ЮЛИАН ВЕРГОВ И ЗАХАРИ БАХАРОВ – THREE BEARS ENTERTAINMENT
„Може би човек трябва да порасне и да достигне определена възраст, за да открие истински красивите неща в живота. Когато си млад, си зает с по-прагматични неща, занимава те стремежът за реализация, за доказване, за себеизграждане, по-повърхностни мисли и разни хубости“ – пише актьорът. След два месеца снимки в Родопите за криминалния сериал Дяволското гърло, актьорът си пожелава да стане част от планината – в особен момент я открива с идеята за промяна – „когато сте на прага да загубите нещо голямо, не се плашете от това, което ще стане, защото онова, което следва, може да е по-хубаво, всъщност то да е същинският ви живот“.
ЕКИПЪТ НА СЕРИАЛА ДЯВОЛСКОТО ГЪРЛО (2017, РЕЖИСЬОРИ ДИМИТЪР ДИМИТРОВ И ПАВЕЛ ВЕСНАКОВ)
Да съхраниш в снимка момента не е обикновено хоби, то е специфично преживяване, вътрешен монолог. Всеки кадър е важен. Най-голямото постижение е да направиш незабравим разказ от повърхността на видяното. Има една история в книгата на Владимир Карамазов, която не може да се забрави: историята за малкия Юсуф – момче от родопско село. То стои върху ограда, скръстило ръце, гледа сериозно, небето е навъсено, в дъното на снимката се разпознават контурите на стара къща.
ЮСУФ, СНИМКА: ВЛАДИМИР КАРАМАЗОВ
Тази снимка носи награди на Владимир Карамазов и авторът ѝ решава, че непременно трябва да зарадва детето. Понякога ти се струва, че добрият кадър е въпрос на късмет – добрата фотография е резултат на непрестанна работа и отдаване. „Мина половин живот“ е пълна и с истории за авантюрите на актьора с различни марки фотоапарати. Прохождащите във фотографията непременно да си водят бележки и да подчертават съветите за възможностите на инструментариума от различни класове.
Най-любопитна ми бе онази част от книгата, в която актьорът разказва за незабравимите срещи с Диана Добрева, Павел Веснаков, Иван Пантелеев, Виктория Радославова, Христина Апостолова, Калин Николов, Христо Петков – техният талант променя киното и театъра. Портретите им ми направиха впечатление, защото вярвам в страстта на героите, в тяхното дуенде, с което създават нови светове.
ТОВА Е МОЯТ БАЩА! КАЗВА СЕ АЛЕКСАНДЪР
„На 63 години е. Бивш ръгбист – нападател от националния отбор. Демек добър. Спомням си – бяхме малки с брат ми и бяхме на негов мач. Той взе топката и затича в спринт. Посрещна го защитата на противника и го смляха. Ние бяхме в така наречения ВИП и гледахме отблизо. Смляха го. Целият беше в кръв. Върнаха го вкъщи, зашит и с много белези по главата. Помня още нещо. Бил ме е само веднъж. Скарахме се и аз тихичко му казах „нещастник“. Той чу и ме наби. Не си спомням друг подобен случай. Мисля, че се радва, че станах актьор. Сега е щастлив пенсионер. Грижи се за Марк, нашия ризеншнауцер. Гледа мачове, опитва се да бъде градинар и му помагам да си изкарва добре старините“ – Владимир Карамазов.
„Мина половин живот“ според Владимир Карамазов не е биография, а разкази за малките неща, които ни провокират да изследваме, да продължаваме отвъд познатото. Стъпките в тази посока са много по-интересни, по-важни от успеха. Тази книга поставя началото на нов период в личностното развитие на автора ѝ. Добре е да се прочете „Мина половин живот“ заради честността и различните истории – те са своеобразна диаграма на пътя към усъвършенстването. Бих препоръчала „Мина половин живот“ на всеки, който иска да се занимава с изкуство, заради искреното желание на Владимир Карамазов да ни докаже, че извън зоната на комфорт ставаме много по-силни, по-мъдри и може би по-добри.
