ГЕРГАНА ДОНЧЕВА
Появата на книжния пазар на най-новата книга на Деян Статулов – Между два кадъра: 51 срещи със съвременни творци на българското кино, Част I (София: Locus Publishing, 2024) не е изненада предвид дълготрайния интерес на автора към процесите и проблемите в българското кино и желанието му да представи разнообразни гледни точки. Изданието включва интервюта (разговори, както предпочита да ги дефинира Деян Статулов) с изявени творци – режисьори, сценаристи, актьори, оператори от младото и средното поколение[1], които споделят своите размисли по повод на конкретна роля или филм, върху които наскоро са работили. Цялостният прочит на отделните текстове изгражда представа за настоящото състояние на филмопроизводството у нас и натрупаните с години крайно наболели, но все още нерешени казуси.
По отношение на критериите за подбор на своите събеседници авторът признава, че: „Изборът им е много субективен и пристрастен, защото съм предубеден критик.“[2], като уточнява също, че книгата не претендира за изчерпателност и актуалност, но очевидно е заявена амбицията кръгът на интервюираните да бъде разширен в следваща публикация.
Пътят до появата на Между два кадъра е дълъг. Интервютата са събирани в продължителен период от време, някои от тях са намерили място на страниците на сп. „Култура“, а други на сайта www.kinoto.bg. Трети виждат бял свят за първи път. Смисълът и ценността на подобен тип издания се съдържа в техния текущ и най-вече бъдещ статут на „извор“ за развитието на българското кино през 20-те години на XXI век. Това, което прави силно впечатление, е искреността и заобикалянето на клишетата в отговорите на респондентите, атмосферата на взаимно доверие и съпричастност. Разговорите съдържат богата фактологична информация, но същевременно са заредени със силна емоция и усещане за изповедна съкровеност.
В диалога с отделните творци постепенно се оформя една натрапчива повтаряемост от теми, които се превръщат в предмет на обсъждане и анализ от страна на интервюираните. С оглед на многочисленото присъствие на актьори в книгата, често обект на коментар е актьорската професия[3] и по-точно, нейното специфично упражняване: необходимостта артистите да „жонглират“ между безкрайни ангажименти, за да оцеляват – театрални репетиции, участия в сериали, вечерни представления, пътувания из страната – понякога всички тези дейности се извършват в рамките само на един ден... Очертава се видимата разлика между проектния принцип на работа на актьорите в САЩ, и като цяло на Запад, и ежедневието на българските им колеги.
Друг важен проблем, който изниква в резултат на сблъсъка с практиката, е заключението, че образованието по актьорско майсторство в България не предоставя необходимата подготовка за работа пред камера и това обстоятелство принуждава току-що завършилите артисти да се учат „в крачка“, интуитивно, ако извадят късмет да бъдат поканени във филми или сериали. Странностите на определени преподаватели също са под прицел[4]. Паралелно с това е видима и позицията, че в обучението по кинорежисура също има какво да се подобри. Подчертан е фактът, че качествените знания невинаги се придобиват чрез механизмите на формалното образование. Блестящ пример в това отношение е Киноуниверситетът на Тодор Андрейков и неговото влияние върху младите хора през онези години.[5]
Същевременно ключов аспект, който вълнува голяма част от интервюираните, е дискусията относно взаимоотношенията между режисьорите и актьорите. Примерите варират от негативни впечатления, че някои от кинорежисьорите не познават добре съвременните български артисти, заети предимно в театъра и призив режисьорите да се опитат да ги опознаят[6], до положителни – с конкретни позовавания на творци, които се отнасят с изключително уважение към своя екип и в частност към актьорите.[7]
Весела Бабинова и Виктор Божинов поставят въпроса за липсата на добри сценарии[8] и за функцията на сценариста, чиято дейност е много комплексна и изисква отдаденост, а Любомир Младенов обяснява защо предпочита сам да пише своите сценарии и коментира намесата на скрипт докторите.[9]
От своята перспектива мнозина от режисьорите акцентират върху сериозните перипетии, съпътствали реализацията на техните творби – процес мъчителен и често пъти изпълнен с разочарования поради блокираните сесии в НФЦ[10] и невъзможността да започнат изпълнението на филмовите си проекти или тяхното забавяне поради други причини (сложната организация при формáта на копродукцията)[11]. Късният старт в професията[12], значимостта на фигурата на режисьора[13], несъвършенствата в законодателната уредба, вечният спор авторско срещу зрителско кино[14] оформя профила на техния дневен ред от приоритети. Ники Илиев откровено споделя позицията си относно значението на критиката като коректив в неговата работа и усилието да намира смисъл в критичните оценки с оглед на собственото си професионално израстване[15]. Светослав Овчаров, Димитър Коцев-Шошо и Веселин Диманов убедително говорят за абсолютната си посветеност на теми, които за тях са се превърнали в лична кауза поради фундаменталната си значимост за съвременното гражданско общество в България.[16]
Независимо от внушителния си обем (568 с.!) книгата се чете с лекота и ще представлява интерес както за изкушените киномани, така и за по-широка публика от читатели, които впоследствие може и да бъдат провокирани да се запознаят отблизо с българските филми, създадени през последните няколко десетилетия.
Бележки под линия:
[1] С едно изключение Мария Статулова.
[2] Виж. „Между два кадъра“ (предговор), с. 5.
[3] Виж: „В комбина: Разговор с Александър Алексиев и Стоян Дойчев“, с. 10, с. 20 – 21; „Рефлексията на мига: Разговор с Димитър Николов“, с. 173 – 174, с. 178, с. 180; „Без адреналин: Разговор с Ирини Жамбонас“, с. 254; „Без компромиси: Разговор с Пенко Господинов“, с.391 – 392; „Оголен с пълно съзнание: Разговор със Стефан Денолюбов“, с. 480 – 481; „Наблюдение в детайл: Разговор с Теодора Духовникова“, с. 505 – 506; „С изострени сетива: Разговор с Христо Петков“, с. 523; „Уроци по български: Разговор с Юлиан Вергов“, с.533 – 534 и др.
[4] Виж: „Жената на Мариус: Разговор с Ана Пападопулу“, с. 47; „Човеколюбецът: Разговор с Васил Василев – Зуека“, с. 64 – 65; „Извън обичайните клишета: Разговор с Велислав Павлов“, с. 76 – 77; „Сърцето на Иван Бърнев“, с. 211, „Мирис на сцена: Разговор с Ованес Торосян“, с. 360.
[5] Виж: „Филм с отворен код: Разговор с Виктор Божинов“, с. 106; „С Бекет и Радичков: Разговор със Самуел Финци“, с. 409 – 410.
[6] Виж: „Жената на Мариус: Разговор с Ана Пападопулу“, с. 42; „Шекспир от квартала: Разговор с Валери Йорданов“, с. 59 – 60.
[7] Виж: „В комбина: Разговор с Александър Алексиев и Стоян Дойчев“, с. 14, с. 16; „Жената на Мариус: Разговор с Ана Пападопулу“, с. 41 – 42, 44 – 45; „Човеколюбецът: Разговор с Васил Василев – Зука“, с. 68 – 69; „Извън обичайните клишета: Разговор с Велислав Павлов“, с. 80; „Вярна на себе си: Разговор с Весела Бабинова“, с. 92; „Уроците на живота“: Разговор с Ели Скорчева“, с. 190, с. 192.
[8] Виж: „Вярна на себе си: Разговор с Весела Бабинова“, с. 85.
[9] Виж: „Филм с отворен код: Разговор с Виктор Божинов“, с. 108 – 109; „Бягство от хаоса: Разговор с Любомир Младенов“, с. 281 – 282.
[10] Виж: „Шекспир от квартала: Разговор с Валери Йорданов“, с. 57.
[11] Виж: „История за израстването: Разговор с Виктор-Чучков-син“, с. 130.
[12] Виж: „Филм с отворен код: Разговор с Виктор Божинов“, с. 107; „За актьорския процес: Разговор с Иван Юруков“, с. 237;
[13] Виж: „Черната комедия като жанр: Разговор с Лъчезар Аврамов“, с. 278.
[14] Виж: „Филм с отворен код: Разговор с Виктор Божинов“, с. 112 – 113; „Черната комедия като жанр: Разговор с Лъчезар Аврамов“, с. 274 – 277; „Проклятието на съвремието: Разговор с Павел Веснаков“, с. 383 – 384.
[15] Виж: „Смисълът на дните: Разговор с Ники Илиев“, с. 354.
[16] Виж: „За морала и правото: Разговор с Веселин Диманов“, с. 95; „Непостигнатата вътрешна свобода: Разговор с Димитър Коцев – Шошо“, с. 169, „История, пропаганда и страх: Разговор със Светослав Овчаров“, с. 431 – 433, с. 436 – 437.
