БОРЯНА МАТЕЕВА
Доживяхме да видим български телевизионен сериал, който не търси да „забавлява“. Не може да се отрече, че забавлението се наложи като върховна ценност в последните десетилетия. От всички медии, от всякакви интервюта с всевъзможни „знаменитости“ ни зоват да се забавляваме. Все повече и повече, екстатично, до забрава. Но да си представим света, ако всички внезапно започнат да се забавляват – майки, лекари, оператори на атомни съоръжения, съдии, авиодиспечери, учители, военни, погребални агенти, журналисти, борсови играчи, клошари и т.н. Вярно, че абсурдът и гротеската са най-адекватните жанрове за днешното време, но все пак трябва с едно око да гледаме рационално. В тази перспектива наместване (и стряскане) в българското телепространство донесе сериалът Тревожност, в остър контраст с духа на огромния брой сериали, които ни заливат от телевизии и стрийминг платформи.
Много е казано, а вече и в рамките на този проект се писа теоретично, за общите характеристики на теленовелите, били те турски, индийски, латиноамерикански, английски, американски... Гладът за сериали очевидно не е нещо случайно или поредна мода. Разказът с продължение откликва на някаква дълбока вътрешна потребност и митичната Шехерезада неслучайно е оцеляла благодарение на уменията си да измисля и повествува. Освен всичко друго, сериалите успокояват, че животът не е виртуален, „някъде там“, а има солидни физически очертания и там бушуват страсти, колкото ексцентрични, толкова по-добре. Светът на киното и сериалите е нереален, но поне наподобява човешкия. С него сме свикнали, докато вече ни застрашава трансхуманизмът... ИИ неусетно ни превзе, с неземно красиви инфлуенсърки, поръчани филми и всевъзможни изкуствени изображения, генерирани мигновено. Учениците за какво да учат и да решават задачи, когато вездесъщият ИИ ще им напише домашното за секунди, перфектно и без грешка. Всички сме в голяма беда, а за драмата на академичната общност не ми се мисли. Нов ред, нова парадигма, време разделно. Поставена е под въпрос самата същност както на образованието, така и на изкуството.
КОМПЮТЪРНО ГЕНЕРИРАН ОБРАЗ, ПРЕСЪЗДАВАЩ ТЕМАТА ЗА БЕЗПОКОЙСТВОТО В СЪВРЕМЕННИЯ ЧОВЕК
Тревожни са всички, тревожността расте и не се вижда универсално противодействие или утеха. Религията, изкуството, творчеството са брегове, където всеки се спасява поединично. Чувствителните и лабилните не издържат на цунамито от негативни новини. А като добавим и потопа от хейтърство, върлуващ из социалните мрежи, положението става неудържимо.
И тогава се появява сериал със заглавие Тревожност. Самото му присъствие е вече събитие, защото директно докосва раната, а и лаиците знаят, че първото нещо в психотерапията е споделянето. Някъде прочетох, че интегралните терапевти имали шест основни роли: да свързват, да обучават, да вдъхновяват, да се противопоставят, да тълкуват и да насочват. Целта винаги е изцеление (доколкото е възможно) и личностен растеж. Да, Тревожност привлече вниманието към нещо така неуловимо, като духовното битие и психичното здраве. И по-общо, към духовността в опасност. Без да дават отговори и да морализаторстват, авторите вървят директно към най-важното – нуждата от равновесие, вътрешна хармония, усещането за смисъл.
СНИМКА ОТ FACEBOOK СТРАНИЦАТА НА Д-Р ДЖОРДЪН ПИТЕРСЪН
Но този неистов интерес към психологията и психиатрията далеч не е само български. В последните години канадският професор Джордан Питърсън е приеман като рок звезда по време на лекциите си в Северна Америка и Европа. Видеоклиповете му имат десетки милиона гледания. Определят го като „един от най-влиятелните съвременни мислители“, продал повече от три милиона копия от книгата си „12 правила за живота. Противоотрова за хаоса“[1] (2019). Явно хората имат нужда да се говори открито за сривовете на психиката, за гърчовете на душата, за невидимото. Търсят помощ, посока, ориентири, които традиционните институции не могат да дадат. Тревожността продължава да настъпва. Вътре в нас и извън нас, в частното и колективното битие, ако ползваме квадрантите на Кен Уилбър, също суперзвезда, философ и трансперсонален психолог, автор на известната и в България „Кратка история на всичко“[2], а по-късно развил интегралната теория, по-точно „метатеория“, опитваща се да обясни как академичните дисциплини и всички форми на познанието и опита се съгласуват.
Но докато интересът към психологията и вътрешния живот се увеличават навсякъде по света, у нас нещата се сриват още на социално-битово ниво. Какво ни говорят уличните протести на български психиатри – престъпно подценяван с десетилетия клон от медицината и наистина ужасяващи условия на лечение. Резултатът е – драстичен недостиг на лекари и всички луди са на свобода...
ПРОТЕСТ ПРЕД МВР СЛЕД УБИЙСТВОТО НА ПСИХОЛОГА ИВАН ВЛАДИМИРОВ – НАВ, СНИМКА: СТАНДАРТ НЮЗ
Сериалът Тревожност се превърна в своего рода национална психотерапия, защото слага темата на масата (в случая в креслото на психотерапевта). Стотици хиляди зрители виждат как става, виждат себе си на кушетката пред човек, който може да им помогне. По-чувствителните и уязвимите ще се вгледат в себе си, ще се опитат да се самоанализират и ако могат, ще си помогнат сами. Киното влияе индиректно, отвъд сюжета, героите и конфликтите, защото знае се, че винаги генерира някаква проекция и винаги, в добрите истории, води до идентификация.
В българското кино темата за психичното здраве, неврозите, психозите, маниите, патологиите и т.н. никога не е била особено развита, може би защото се свързва с индивидуални преживявания. В нея не се вижда социалното и колективното. Тя не е била попътна на идеята за „новия човек“, оня активен и положителен герой, бодро загледан в светлото бъдеще. Нормативната естетика на соцреализма изначално отхвърля подобни „глезотии“ и слабости, свързва ги с частни случаи или подривното влияние на буржоазната идеология. Освен ако не се види алегория и аналогия, като в Полет над кукувичето гнездо например. Тук-там в български филми ще се появи за цвят селският луд или някой чудак-маргинал, или пък момиче, което може да лети (Бариерата). Само за да може на неговия фон да изпъкне „нормалният“ и целеустремен работник, селянин, служител. Иначе тази обща посока беше опровергана единствено от сериала Адаптация (1979) на Въло Радев.
КАДЪР ОТ 3-СЕРИЙНИЯ ТЕЛЕВИЗИОНЕН ФИЛМ АДАПТАЦИЯ (1979, РЕЖИСЬОР ВЪЛО РАДЕВ)
Днес Адаптация е класика, уникална за своята епоха като тематика и начин на реализация и както е известно от свидетелства (на големия оператор Христо Тотев), се е появила само заради „рамото“ на Иван Славков, шеф на телевизията, но и зет на Първия... В Адаптация видяхме духовния статус на едно поколение, което не е знаело как да се бунтува или приспособи към ограниченията на времето. Там акцентът беше върху пациентите – група младежи с психични проблеми, събрани да се лекуват по иновативен метод на групова терапия. По-прозорливите разбраха алегорията – тоталитарното общество е една голяма психиатрия и е нужна адаптация. А често, когато се намесят страсти, терапията излиза извън контрол. Сериалът още звучи съвременно[3] и от екрана помним очите на Ели Скорчева (Вероника) и Антоний Генов (лекуващия я лекар), раздвижената съпричастна камера на Христо Тотев и, разбира се, шлагера на Митко Щерев „Под мостовете не шумят реки“. Песента е далеч от мрачните бездни на лудостта и насочва към любовни копнежи, което някак смекчава възможните други тълкувания. Като цяло сериалът успява и тогава, и сега, да бъде колкото сериозно вълнуващ, толкова и занимателен. В българското кино има и една друга смела метафора, прелестната анимационна миниатюра Ку-ку (1983), положила началото на мощното куку-движение след промените. Да бъдеш „ку-ку“ беше синоним на свобода, автономност, непукизъм. Беше равно на анархистичен младежки бунт. В рамките на три минути се видя, че да си луд е цветно и хубаво, в лудницата цари хаос, но има радост, докато навън влизаш в сивата редица на еднаквите униформени хора, гледащи една и съща Мона Лиза...
КУ-КУ (1983, РЕЖИСЬОР ВЕЛИСЛАВ КАЗАКОВ)
Помним и документалния Дом №8 (1986) с подзаглавие Из живота на олигофрените на Николай Волев, където беше показано как малолетни душевноболни се готвят за празника на детето с масови физкултурни упражнения. Филмът неусетно прераства в разтърсваща метафора за показните и абсурдни методи на възпитание по време на зрелия социализъм. С времето интересът към темата за психичните кризи измества фокуса си към личното, но продължава все така да тревожи – наскоро беше премиерата на документалния Оглушителна тишина (2023) на Станислав Дончев, където авторите с деликатност разглеждат един нашумял случай на неуспешен опит за самоубийство на млада и красива шампионка от художествената гимнастика. Акцентът е върху щастливото преодоляване на депресията, което връща момичето към живота.
ДОМ № 8 (1982, РЕЖИСЬОР НИКОЛАЙ ВОЛЕВ)
Като заговорихме за психотеми, трябва да кажем, че те не са чужди на киното още от ранните му години. Например емблемата на експресионизма, Кабинетът на доктор Калигари (1920) на Роберт Вине, запечатал завинаги потискащата духовна атмосфера в Германия след Първата световна война – всеобщо разочарование, безперспективност, тревога за бъдещето. Там зловещият хипнотизатор Калигари използва един сомнамбул да върши престъпления, което, след намесата на цензурата, се оказва самдо един кошмар. Филмът въздейства най-вече с визията и експресивността си. Ако избирателно и субективно направим скок във времето и пространството и отскочим до бразилското кино, има един чудноват филм Една много луда лудница (1970), който разказва историята на католически свещеник, дошъл в малко градче да изучава лудостта.
ЕДНА МНОГО ЛУДА ЛУДНИЦА (1970, РЕЖИСЬОР НЕЛСОН ПЕРЕЙРА ДОС САНТОШ)
Нещата обаче излизат от контрол и отчето вкарва всички жители в лудницата. Филмът е прозрачна алегория за военната диктатура в Бразилия по онова време. Сещам се и за Пилето (1984), в който се изследваше травмата на едно необикновено момче, породена от войната във Виетнам. В Принцът на приливите (1991) на Барбра Стрейзънд пък скъпоплатен терапевт (самата Барбра) влиза в нежна връзка със свой пациент (Ник Нолти). Филмът е леко сантиментален, към сладникав, фокусиран върху звездите, но въпреки всичко вълнува с искрената интерпретация на тежки теми. На първо четене всеки ще се сети и за гангстерската комедия Анализирай това (1999) и продължението ѝ Анализирай онова (2002) с Робърт де Ниро като изтрещял мафиотски бос, принудил един клет психиатър (Били Кристъл) да го лекува доста нестандартно... Всъщност всеки може да посочи истории за психиатри и пациенти, но не се сещам за сериал на тази тема.
АНА ПАПАДОПУЛУ И ПЕНКО ГОСПОДИНОВ В СЕРИАЛА ТРЕВОЖНОСТ (2024, РЕЖИСЬОР ИЛИЯН ДЖЕВЕЛЕКОВ)
И ето Тревожност на режисьора Илиян Джевелеков ни показа ежедневието на двама психотерапевти и техните сеанси с пациенти от различни социални слоеве, възрасти, пол, манталитет и степен на прогресия на разстройствата. Интересът се държи както от двамата главни герои, доктор Радослав Манов и съпругата му Магдалена Ясенова с техните драматични отношения, така и от пациентите им, всеки със своята психоза, мания, обсесия, болка. Тези две паралелни линии се преплитат – едната е детайлно психологически разработена, другата е решена някак в пунктир, но също е абсолютно психологически убедителна. Крайното внушение е, че терапевтите (или по-общо лекарите) са хора като всички други, със своите страхове и провали, но просто са по-компетентни и жертвоготовни от другите и са се заклели да им служат, като облекчават душевните им страдания. Автентичното звучене на сериала се дължи на факта, че сценарият (с автори Илиян Джевелеков, Матей Константинов, Радослава Топалова и Емил Стефанов) e написан по истински случаи от практиката на водещи психоаналитици. Част от тях са описани в книгите „Агресията в семейството: Пътища за преодоляване" и „Тревожността – причини, смисъл, разрешаване" на д-р Огнян Димов, а други са споделени специално за сериала от Иван Игов. Двамата са и консултанти на филма.
Главният упрек, който съм чувала за сериала, е бавното темпо на действието и известна театралност. Веднага искам да ги опровергая. Как си представяте, че един сеанс при психотерапевт ще мине на бърз клипов монтаж, с камера, скачаща от лице на лице? Това неминуемо би разсейвало и олекотило смисъла на ставащото между лекар и пациент. Избраният жанр на психологическата драма тук не търпи екшъна. Режисурата е избрала и точния кинематографичен подход – детайлно психологическо взиране фронтално в лицата на пациенти и терапевти, едри и средни планове, забавен ритъм, търсена статичност (впечатляваща операторска работа на Мартин Балкански).
ТРЕВОЖНОСТ (2024), РАБОТЕН МОМЕНТ
Защото за установяване на доверието пациент-лекар е нужно време, спокойствие, стабилност, проникновение. Тук кастингът също е бил решаващ, а той е прецизен – Ана Пападопулу е незаменима с нейната вродена драматичност, финес в мимика и жестове, елегантност, дълбочина на преживяването. От първия кадър тя се налага убедително като детски психолог, който има и своите тежки лични драми – предстоящ развод, изневяра, сближаване, прошка, завръщане към нормални отношения, нови сривове... Пенко Господинов като д-р Манов също е точното попадение – психоаналитик с международно реноме и силен потенциал от скрити страсти (леко неубедителен като пиян и брутален мъж), стоящ стабилно и впечатляващо със своята чувствителност, сдържаност и увереност, същевременно тънко загатващ за вината и провала в семейния си живот. Действието представя отношенията им, някога прекършени, но в рамките на 13-те серии малко по малко сякаш възстановени през разкаянието и прошката.
ИРМЕНА ЧИЧИКОВА В СЕРИАЛА ТРЕВОЖНОСТ (2024)
От споменаваната театралност също няма и следа. Както образите на двамата главни изпълнители, така и на колоритните пациенти, са разработени стабилно драматургически в психологическа перспектива. Помни се успешната, бляскава и разпътна бизнесдама на Ирмена Чичикова, номинирана за „благодетел на годината“, с нейната раздвоеност и неспособност да има истински любовен живот, разкъсвана от нуждата за безразборни паралелни връзки с различни мъже. Тя споделя своя срам и чувство за вина и нежеланието да бъде майка. В един от епизодите провокативно се явява в еротичен сън на доктор Манов, който изглежда съвсем като истински. Ярко е присъствието и на Боян Младенов като обсебен от парите експлозивен и безпардонен бизнесмен, бивша мутра, дошъл с охраната си, който не може да направи контакт със сина си и доста напомня ситуации от „Анализирай това“. Интересен образ на инфантилна и егоистична майка от столичния хайлайф прави и Стефания Кочева. Нейната героиня не може да се справи с фалшивата клептомания на момиченцето си, резултат от нейната изначална неспособност да се ангажира с него. Сред пациентите има и нарцистични актьори с разкрепостено сексуално поведение и внезапни паник атаки, има и обикновени тийнейджъри със суицидни наклонности, неспособни да управляват емоциите си, има и гей-младежи, и алкохолици, и други особняци с объркано и неспокойно битие. Неусетно пред зрителите се разгръщат както по-познати психологически казуси, така и нестандартни поведенчески разстройства, досега табу за българското кино. Терапевтите изпитват емпатия, но показват и твърдост, търсят причините за разстройствата, заровени в миналото, дават съвети за поведението, напътстват предпазливо и ненатрапчиво. Историите на пациентите им са частично и деликатно показвани, не са само илюстрация на разказите в кабинета. Въобще сериалът не се развива по баналния драматургически модел с постоянно и бързо развитие на отношения и наплив на нови случки, обрати и герои (като например внезапна поява на незаконородени деца, скрити братя и сестри-близнаци, потулени убийства, коварни изневери и т.н). В Тревожност с еднакво внимание се следят сложните и неравни отношенията между терапевтите и продължаващите истории на пациентите. Няма бързи и ефектни развръзки, има натрупвания и бавно развитие на невидими психични процеси. Психотерапията е лаборатория, в която наравно участват и двете страни. Тя е колкото лечение, толкова и изповед, но и особен вид изкуство, изискващо редкия талант на човеколюбието и човекознанието.
ПЕТЪР ДОЧЕВ В СЕРИАЛА ТРЕВОЖНОСТ (2024)
Всъщност, драматургични обрати има, но те са органични и дават нова енергия на действието. Един, например, е поднесен съвсем неочаквано за зрителите от секси пациент, масажист-кинезитерапевт (Петър Дочев), който страстно признава на доктор Манов фиксацията си към по-възрастна, мистериозна жена, с която е имал бурна сексуална връзка. Жената рязко я прекъсва и това подлудява суетния мъж до степен да търси психопомощ (а може би това е перверзен и премислен ход от негова страна да дойде точно при съпруга на любимата си). Сеансите продължават до момента, когато пациентът с обсесията и д-р Магдалена Ясенова се засичат случайно пред кабинета на д-р Манов в негово присъствие. Опитният терапевт веднага забелязва смущението на жена си и шокиран разбира, че именно тя е героинята в безразсъдната история на пациента му. Научил е прекалено интимни подробности и идва ред да ги чуе и от жена си... Случката е нов трус и срив в отношенията им, но те като интелигентни и опитни в психотерапията хора успяват да овладеят положението.
ИЛИЯН ДЖЕВЕЛЕКОВ С АКТЬОРИТЕ АЛЕКСАНДЪР КЪНЕВ И ПЕНКО ГОСПОДИНОВ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИ
Междувременно, в действието влиза пациент в по-тежко състояние (Александър Кънев), когото доктор Манов преди време е лекувал и който отново агресивно търси услугите му. Лекарят любезно и твърдо отказва, като му предлага да го свърже със свой колега-специалист, който да го лекува медикаментозно. Това не се харесва на Дарин и той надрасква обиди по колата му. Доктор Манов го посещава в дома му, само за да се увери, че маниакалното му състояние се е влошило и че не може повече да му помогне. Вече става дума за психиатрична помощ в остър стадий на психично заболяване. Мъжът брутално го изгонва.
Друг запомнящ се обрат е неочакваното и внезапно завръщане на дъщеря им от чужбина, където тя работи също като психотерапевт. Момичето се държи леко странно и признава на майка си за връзка с колега на татко ѝ, много по-възрастен от нея. Бащата разбира и това е пореден удар за него...
Финалът на последната серия отново предлага неочакван обрат, който отваря вратичка (или направо „портал“, с намигване) към евентуален втори сезон. Лудият пациент Дарин взима нещата в свои ръце и заплашва дъщерята на психотерапевтите. Той става живо и болезнено доказателство за някои от провалите на психотерапията, но и за рисковете пред тази професия, които са непредвидими. Мисля си, че сериалът „плаче“ за продължение и публиката много би искала да научи как се развива лечението на пациентите и как самите психиатри ще отиграят нееднозначните си отношения. Заплетени са много нишки, които спешно и неотложно чакат своето разплитане и катарзис. Защото в налудното време, в което живеем, всеки зрител е потенциален пациент.
Не може да не се отбележи обаче, че отвъд реалната полезност и значение на сериал като Тревожност, средата, в която се развива действието, подсказва, че такова психолечение не е за всеки, а по-скоро за избрани и заможни пациенти. Да вземем къщата на терапевтите, реституирана красива сграда от началото на миналия век в центъра на София, с вътрешна вита стълба, високи тавани и просторни помещения. Кабинетите са уютни, стилни и изчистени, в леко ретро стил, предразполагащи към интимност и съсредоточаване. Така трябва да бъде, така си и представяме идеалната грижа за психичното здраве. Но същевременно от много репортажи знаем как е в действителност, какъв ад са психодиспансерите, каква въпиюща мизерия е в отделенията... Това, разбира се, е лечение на тежки случаи, но е реалната картина. Цената на сеансите при д-р Манов от Тревожност е 100 лева (споменава се мимоходом тук-там), а това е непосилна сума за обикновения „тревожен“ човек. Да, психотерапията е елитна грижа за хора, които мислят отвъд битовото си оцеляване... А хубавото е, че сериалът дава ориентири, посоки, отваря нови телевизионни терени и го прави с топлина и емпатия.
Познаваме Илиян Джевелеков не само от предишния му тв сериал Порталът (2021), където също видяхме пъстра галерия от образи, представени обаче в една необичайна, фантастична пространствено-времева перспектива, поставяща етични въпроси. Във Вездесъщият (2017), размисъл за пагубното влияние на новите технологии върху живота на съвременните хора, пак имаше галерия от образи, заплетени в увличащ сюжет, а отдолу, като подводна река, течеше философски размисъл. Така, но само донякъде, беше и с Love.net (2011), голям касов хит в своето време. Тези филми, освен всичко друго, бяха устремени към решението на едно трудно уравнение – как най-важните съвременни морално-етични теми да бъдат поднесени в занимателен сюжет. Или, казано с други думи, търсеха златното сечение, където авторското и комерсиалното кино се пресичат щастливо. В Тревожност режисурата се движи в същата посока, но е отишла доста напред и се е справила изключително достойно, защото вече борави с казуси и диагнози от самата действителност, със застрашения от разпад духовен живот. Съвременните неврози, психози, мании, депресии и т.н. са представени живо, реалистично, но и сдържано, с деликатно психологическо проникновение. Без ефекти и видима „режисура“, с грижа, любов и отдаденост. Тук сигурно има значение и фактът, че преди да завърши режисура, Илиян Джевелеков е следвал психология.
Има една английска поговорка, която звучи така: „Не тревожи тревогата, преди тя да те е разтревожила“. Тоест, не бързай да действаш, изчаквай до последно. Като общество предостатъчно сме чакали, преди да потърсим помощ за психичните травми и болести, леки или разрушителни. Уви, тревожността, за която говори сериалът на Илиян Джевелеков, здраво ни тресе и ни обгръща като тъмен сив воал, но тя е и нещото, което ни свързва. Това е симптом и през възможния специализиран поглед, през съветите за лечение, през интимните изповеди на хора от всякаква възраст, социални слоеве и малцинства, добиваме чувствителност за собствените си терзания, обсесии, налудности. Неизбежно обръщаме поглед навътре. Освен всичко, сериалът създава усещането, че не сме сами, изолирани и изключени, което би било най-страшното. Болно и разтерзано общество, но все пак общност, където можеш да получиш разбиране и помощ.
Бележки под линия:
[1] Питърсън, Джордан Б. 12 правила за живота. Противоотрова за хаоса. Сиела. София, 2019.
[2] Уилбър, Кен. Кратка история на всичко. Изток-Запад. София, 2021.
[3] Както се видя на специалната прожекция на киноварианта във филмотечно кино „Одеон“ по случай 100-годишнината на Въло Радев през 2023 г.
*Текстът е по проект на сп. КИНО „Българските телевизионни сериали – социален и културен феномен. Хибридни форми на филмова и телевизионна специфика“, който се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.
