ИРИНА ИВАНОВА

 

 ПАВЕЛ ВЕСНАКОВ, СНИМКА: © ЕЛИЦА МАТЕЕВА 

Павел Веснаков е винаги толкова сериозен – поне в публичните си изяви, че на човек му се приисква малко да се пошегува. Ето какво измислих: ако при повечето режисьори автори, които стъпка по стъпка, филм след филм изграждат свой собствен стил, без да се изкушават от хипермноготията от възможности наоколо, винаги има една линия, която свързва отделните им творби, при Веснаков линиите са три – култовите три линии на марката adidas. В такива якета или суитшърти са облечени в повечето сцени персонажите на Александър Алексиев в Чест, на Юлиан Вергов в Уроци по немски и на Огнян Павлов – FYRE в Безветрие. Стил ли е това? Стил е.

 ОГНЯН ПАВЛОВ – FYRE В БЕЗВЕТРИЕ (2024, РЕЖИСЬОР ПАВЕЛ ВЕСНАКОВ) 

Вече бях започнала да пиша настоящия текст, когато дойде новината за предстоящото гостуване в България на Андрей Звягинцев. Помислих си, че киното на Веснаков ми напомня – като порив, като зачатъчна енергия – това на руския майстор. Едва ли е нужно да уточнявам, че за мен Звягинцев е един от най-големите и преди всичко един от най-смелите в чувствителността си режисьори на XXI век. Веснаков също като него умее да открива архетипните човешки конфликти и катарзиси в съвременния свят, в героите (или не-героите) на живота ни тук и сега. И не се страхува от мрака и болката

По повод този текст за Безветрие, вторият пълнометражен филм на Веснаков, изгледах отново – в стрийминг платформата MAX – дебюта му Уроци по немски (2020). Хареса ми особеното „римуване“ на двата филма и това, че всеки един от тях може да бъде разглеждан във връзка с другия. Ще прибавя и късометражните творби на режисьора – Парафиненият принц (2012), който тогава ме хвана за гърлото почти физически, както и вече споменатия Чест (2013).

 ЮЛИАН ВЕРГОВ И МЕГЛЕНА КАРАЛАМБОВА В УРОЦИ ПО НЕМСКИ (2020, РЕЖИСЬОР ПАВЕЛ ВЕСНАКОВ) 

Най-впечатляващо за мен бе усещането, че отсъства стремежът вторият филм на всяка цена да надгради първия (в повечето случаи това е изкуствен стремеж, най-обикновена амбиция, често злокачествена). Те просто съществуват рамо до рамо, допълват се, продължават се един друг – съвсем спокойно можеш да приемеш, че Безветрие е първият, а Уроци по немски – вторият. И двата се отличават с лаконичен, но въздействащ кинематографичен изказ, дисциплиниран, но органичен спрямо историята монтаж и безупречна работа с актьорите.

 КАДЪР ОТ ФИЛМА БЕЗВЕТРИЕ 

Безветрие напомня албум с портрети. Или колода карти, които Веснаков и операторът Орлин Руевски (заедно правят и Уроци по немски) подреждат пред очите ти в особен пасианс. В киното, пък и не само, рамката има огромно значение, избор с последствия е. Тук клаустрофобичният формат на кадъра – 1:1 – ни приближава неприлично близо до персонажите, сякаш буквално усещаме дъха им, електрическия им заряд. Вече го писах, но не мога да не го повторя и сега – точно преди десет години с този предизвикателно интимен формат на филма си Mommy тогава 25-годишният режисьор Ксавие Долан се вряза като камикадзе в програмата на фестивала в Кан, но и в съзнанието ни. Това е формат, който държи зрителя на къс повод и не му позволява да се дърпа, да се отскубне, да се обърне и дори да си затвори очите. Концентрацията на енергията в кадъра е силна, почти хипнотична.

 ОГНЯН ПАВЛОВ FYRE ВЪВ ФИЛМА БЕЗВЕТРИЕ 

Коко (рапърът Огнян Павлов – FYRE) живее в Испания с майка си и се завръща в родното си градче в България, за да разчисти апартамента, в който до смъртта си е живял баща му, и който двамата с майката вече са продали. Същевременно трябва да реши какво ще се случи с тленните останки, както на баща му, така и на баба му и дядо му, тъй като гробището на градчето се мести, заради строеж на голф игрище. (Шокиращо е, че явно привикналите ни на всякакви подобни абсурди сетива, не се шокират от тази ситуация – тя е някъде там в делничния поток…). В Уроци по немски персонажът на Юлиан Вергов заминава, в Безветрие Коко се завръща. И в двата случая има боклук за изхвърляне, бесове за гонене, болки за умиране, грешки за поправяне, прошки за даване. И в двата случая си предизвикан да погледнеш живота си право в очите.

И Безветрие, и Уроци по немски търсят и намират архетипното – завръщане/заминаване на блудния син, пътя към дома (персонажът на Вергов дори си слага риза, за да извърви този път), сянката на Бащата – в едни типични, дори банални за нашето „днес“ ситуации и персонажи: момчето/мъжът от квартала, изгубени в превода на собствената си идентичност, изоставените провинциални къщи/крайните панелни комплекси, самотните възрастни хора, забравените майки и бащи, взривените късове памет. 35 години преход в България се оглежда в тези два филма, защото какво друго е преходът (преминаване през гранична линия – още един архетип), ако не заминаване и завръщане. Вярно, че политическите, икономически и социални катаклизми присъстват във филма само като ехо, като косвени щети, но всъщност разрухата е навсякъде и героите на Веснаков са нещо като сървайвъри в тази разруха. Не им личи съвсем, но са.

 ПОРТРЕТ НА РЕЖИСЬОРА ПАВЕЛ ВЕСНАКОВ, СНИМКА: © ИВАЙЛО ПЕТРОВ 

Виждате ли, наистина ми е трудно да разделя двата филма и да пиша само за Безветрие. За мен са свързани като сиамски близнаци. Далеч не съм убедена, че е търсен ефект. Може би просто това са историите, които вълнуват режисьора. Улични истории, създадени в ритъма на рапърския речитатив (FYRE и едно негово парче участват и в Уроци по немски), който е като монотонен тътен в далечината преди буря, градиращ и непредвидим. Не е гняв, по-скоро нещо като мирова тъга, екзистенциална меланхолия – „нищото, което боли“, както е определението на Фернандо Песоа за меланхолията. Да, това е България, това са българските хора, българският преход, нашите абсурди, нашите пейзажи, нашето отчаяние, но в същия момент това са житейските грехове, които всички хора – където и да живеят, когато и да живеят – трупат под една или друга форма. Така че в тези якета с adidas линиите на раменете (понякога напомнят раетата на традиционната затворническа униформа, и аз не знам защо) всъщност може да бъде всеки един – всички ние.  

 БЕЗВЕТРИЕ  

На тила си Коко от Безветрие има огромна татуировка на римски Цезар или поне така аз я видях. Императорът, от чиято власт, момчето трябва да се освободи, за да стане мъж. Да се раздели с митичния ореол на тази доминантна фигура, да убие Бащата. И той го прави, прощавайки му. Във филма не звучат рап парчета, но FYRE ги носи със себе си, те витаят във въздуха през цялото време. Особено за онези, които са запознати с личната му история на момче, израснало без баща. Не е тишина тишината в Безветрие, текст е. Още повече, че мотивът за момчето, което става мъж, е често срещан в уличната философия на рап текстовете… За мен филмът всъщност е най-вече за това порастване, за това излизане от авторитарната сянка на родителя, която винаги ти диша във врата. И усещането за опустошеност идва не толкова от гробището, което ще стане голф игрище, нито от провинциалния вакуум, нито от без(въз)душието или от липсата на хоризонт, надежда, вятър в платната, а по-скоро от това, че убивайки бащата, вече със сигурност преставаш да бъдеш дете и нещо в теб си отива завинаги.

 

Бележка под линия:

*beat (от англ. – основният ритъм на рап парчетата).