ЛЮДМИЛА ДЯКОВА
В днешното пренесено в електронна среда ежедневие не се замисляме за важността на общуването, особено с децата, „нашата малка вселена“. Те ни карат да се смеем, да се забавляваме, да забравяме за проблемите си. Но наш дълг е да ги образоваме, да формираме усета им към красивото, да ги възпитаме с добродетели като почтеност, достойнство, щедрост, добронамереност.
Всеизвестно е, че киното е най-прекият път към детската аудитория. А какво по-хубаво от това филмът да бъде споделен с мама и тати? Да се смеете заедно, ако филмът е смешен, да си държите ръцете, ако е страшен, да съпреживявате съдбата на героите, ако е драматичен. Но преди всичко да сте заедно в притихналия салон и да усещате обич и съпричастност.
За съжаление, децата често са оставени на „автопилот“ в интернет пространството, където, уви, преобладават агресия и насилие, а и художествената реализация на тези продукти е съмнителна. Затова ми се иска да се върна към образователната страна и въздействаща сила на филма.
ДЕЦА ГЛЕДАТ ФИЛМ НА ЧАПЛИН В КИНОСАЛОН В УЕЛИНГТЪН, 1951 г.
Да се опази чистотата и вълшебството на детския свят! Да се съхрани светостта на отношенията деца – родители! Да се помогне на малките зрители да открият себе си във филмите, да станат добри – както го е казал гениалният поет, мъдрецът Валери Петров. „Ах, колко е радостно, ах колко е радостно, когато доброто лика ти краси!“ Но филмите са и досег, сблъсък с реалността и дори тя да е тъжна, драматична, трагична, малкият човек трябва да я осъзнае, да я приеме и да продължи напред. Затова е важно децата от най-ранна възраст да се възпитават с качествени филмови творби, да вникват в техните нравствени послания и постепенно да израстват, да се развиват като достойни хора. Често негодуваме срещу чалгакултурата и навлизането ѝ като модел на поведение в живота. Но години наред, а може би все още, това се лансира в бита, в медийното пространство като пример за подражание, висок рейтинг и просперитет.
Каквото и да се говори в писанията от 40-те и 50-те години на миналия век, преди деветосептемврийския преврат от 1944 г. институциите са имали отношение към кинообразованието и желание да се култивират грамотни и взискателни кинозрители. Доказателство са ученическите кина, създадени още в началото на 20-те години на миналия век.
ДЕЦА НА ПРОЖЕКЦИЯ В ЦЪРКОВНОТО КИНО ПЕНИ В КАРДИФ, СЕПТЕМВРИ 1935 г.
Първото е в Първа девическа гимназия в София, последвано след няколко години от ученически кина във Варна, Стара Загора, Пловдив. В тях, със специална насоченост към подрастващите, се прожектират тематични филми и се провеждат разговори и дискусии, за „ограмотяване“ на младата аудитория. През 40-те и 50-те години доста несправедливо е изписано за буржоазното влияние и идеологически спекулации на „фашисткия“ режим в програмите на тези кина, дори в авторитетни издания като „Кино и фото“.
Но не за това иде реч. Важно е, че ако наистина искаме да имаме зрители, които да ценят качественото кино, да са приобщени и да обичат доброто българско кино, трябва да се работи за това още от най-ранната им възраст. Проектът на списание КИНО „Детство мое, реално и вълшебно“ е замислен с тази цел. Да, „една лястовичка пролет не прави“, но все отнякъде трябва да се започне. Всъщност няма да съм справедлива, ако игнорирам факта, че през 80-те години имаше, и то не лош опит, да се въведе кинообразование в училищата, самата аз съм участник в този процес. Сега се позоваваме на европейски образци и техния опит, но ще припомня, а едва ли мнозина знаят, че през 1982 г. бе създаден Национален киноклуб „Знаме на мира“. Звучи помпозно, но инициативата беше смислена.
Въпреки че имаше и по-прозаична причина. След като се учреди кинокатедра във ВИТИЗ (1973) със специалности кинорежисура, операторско майсторство и кинознание, нямаше достатъчно работни места, особено за киноведите, и тогава в ДО „Българска кинематография“, съвместно с Министерство на народното образование, решиха да ни трансформират в кинопедагози. Първите потърпевши, сред които бях и аз, не бяхме особено добре приети в училищата (допълнителен ангажимент за учителите извън задължителните занимания, но пък за някои директори бяхме добре дошли, за да въдворяваме ред и дисциплина в коридорите в междучасията). Имаше и мислещи хора, които разбираха колко полезно е това начинание именно в училище. Бяхме разпределени в училища, които разполагаха с киносалони и киномашини. Понякога се налагаше сами да транспортираме филмите – седем-осем тенекиени кутии с по 350 метра филмова лента (днешните тийнейджъри нямат и представа какво е това). Добре, че по онова време карах Трабант, та някак се справях. Малкият ни екип под ръководството на кинокритика Елена Василева (светла ѝ памет) изгледа стотици, да не кажа хиляди, филми – всичко, с което разполагаше ДП Разпространение на филми. За чест на селекционери, автори и съставители подборът и текстовете не бяха детерминирани от идеологически съображения. Да, преобладаваха съветските филми, но сред тях филми на Тарковски и още много авторски творби, които и днес са сред образците на световното кино. Основното внимание, естествено, беше към българското кино – анимационно, документално, научнопопулярно (имаше такава категория, дори съществуваше Студия за научнопопулярни и документални филми „Време“), игрално, съобразено с възрастта на учениците в четири групи: Първа – от първи до трети клас; Втора – от четвърти до шести клас; Трета – седми-осми клас и Четвърта – от девети до последния тогава единайсети клас. Представяхме филмите на учениците от съответната възраст, като акцентирахме върху естетически, нравствени, а за по-големите – и върху философски и екзистенциални проблеми. След прожекциите се провеждаха и обсъждания, което още повече засилваше интереса на учениците. Жалко, че повечето учители, а и Министерство на просветата, не проявяваха такъв интерес. Сега, когато разглеждам сборниците, особено първите два (1982 – 1983, 1983 – 1984), намирам, че са стойностни и интересни не само като помагало за образование в училище, но и като ниво на критическите текстове, а и като свидетелство за кинорепертоара от онези години, който пък е показателен за атмосферата и социалната среда от онова време. Другите четири брошури, за съжаление, са по-скоро ведомствени помагала.
Признавам, че ние, които бяхме влезли в Академията с по-големи амбиции, не се задържахме дълго на това достойно просветителско поприще. Но затова пък ръководителите на Кинематографията решиха, че в НАТФИЗ трябва да се открие специалност кинопедагогика. Ако не греша, това се случи през 1983 г. – двугодишен курс за хора с друго висше хуманитарно образование. Как може история на киното се усвоява за две години, или литература, театър, музика, изобразително изкуство и т.н.? За няколко години тази специалност избълва десетки нужни и ненужни кадри, за повечето от които това беше трамплин към други възможности, но имаше и хора, които отговорно приеха тази мисия и съм сигурна, че в други градове, а и в някои софийски училища, дейността им е имала успех.
Пиша всичко това, защото наистина е важно да се възпитава зрителя, да се развива вкусът му към качествено кино, да има интерес и да цени доброто българско кино. Всички сме израснали с любими детски филми. Няма да изброявам стотиците анимационни като ранните: Снежен човек, Приказка за боровото клонче, Чудното захарно петле, Ножичка и момченце, поредицата Жоро, Шаро и Мара или прекрасните миниатюри на Анри Кулев и Николай Тодоров от 80-те години Кой вижда по-надалече, Приказка за трите патета, Приказка за пътя по книгата на Стефан Цанев „Анини приказки“, както и по-новите пълнометражни: Пук и Меко казано на Анри Кулев по Валери Петров или филмите на Сотир и Пенко Гелеви и още, и още, и още...
ДИМИТЪР ПЕТРОВ НА СНИМАЧНАТА ПЛОЩАДКА НА ФИЛМА КУЧЕ В ЧЕКМЕДЖЕ (1982)
Игралното ни кино също има свои образци в детската тематика. Помня Капитанът (1963), Таралежите се раждат без бодли (1971), Куче в чекмедже (1982) на Димитър Петров. (Интервю за филма беше повод, като млад критик, да се запозная с този забележителен режисьор). Филмите на отдадената на детското кино Мариана Евстатиева – Биолчева: Тигърчето (1972), Мигове в кибритена кутийка (1979), Похищение в жълто (1980), Горе на черешата (1984), Търси се съпруг за мама (1985), телевизионната поредица Мили Бате... Писма на един дакел по книгата на Станка Пенчева (2000) и един от последните ѝ филми Принцът и просякът (2005) по сценарий на Мая Димитрова, в който имах щастието да работя като драматургичен консултант и редактор.
ПОВЕЧЕ ОТ 50 ГОДИНИ ФИЛМЪТ РИЦАР БЕЗ БРОНЯ (1976, РЕЖИСЬОР БОРИСЛАВ ШАРАЛИЕВ) ПРОДЪЛЖАВА ДА ВЪЛНУВА ДЕЦАТА.
А емблематичният Рицар без броня (1976) на Борислав Шаралиев по сценарий на Валери Петров е любим и до днес на малчуганите. Забележителните филми по сценарии на братя Мормареви на Иванка Гръбчева – Изпити по никое време (1974), Войната на таралежите (1979), 13-та годеница на принца (1987). Филмът на Зако Хеския Йо-хо-хо (1981) по сценарий на Валери Петров. Патилата на Спас и Нели (1987) на тандема Христо Илиев – Чарли и Георги Стоев – Джеки. Стигам и до най-новите филми: (Добре е, че все пак ги има, защото детското кино като че е натикано в килера на филмопроизводството, въпреки че в последните сесии на НФЦ има категория детско кино.) Лили рибката (2017) на Ясен Григоров, Smart Коледа (2018) на Мария Веселинова, Случаят Кюри (2018) и Случаят Тесла (2022) на Андрей Хадживасилев.
Има според мен достатъчно режисьори с афинитет към детското кино, а и хора, готови да работят за връзката деца и филми – в училища, киноклубове или по проекти, какъвто е и „Детство мое, реално и вълшебно“ на списание КИНО.
УЧЕНИЦИТЕ ОТ КИНОКЛАС ТИЙН НА НАДЯ КОСЕВА НА СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ НА БРЕГА В БУРГАС
Текстът е по проект: „Детство мое, реално и вълшебно“, реализиран с финансовата подкрепа на Програма „Култура“ на Столична община.
