ОРИЕТА АНТОВА

 

Да пишеш за произведение, което те е „грабнало“ и разтърсило емоционално, се оказва трудна задача. Отстранявайки се от субективното възприятие, трябва да „покориш“ собствения си Аз и да потърсиш обективни аргументи за анализ. Задачата се усложнява, когато самата творба художествено отразява проблема за преодоляването на личностното его в цялостната гама от метафорично-реалистични препратки. Срещата ми с документалния филм Жестокият път породи тази дисбаланс. Той е заложен още в заглавието. Заглавие, което съдържа потенциал за многоизмерен рационално-полемичен патос. От една страна, то „фиксира“ поетично, конкретно географско понятие – Западния гребен на най-високия връх на планетата – Чомолунгма, известен като Еверест. От друга, „запечатва“ драматизма на едни от най-вдъхновяващите моменти от силата и трагизма на българския дух, въплътени в историческия летопис на световния алпинизъм. Това е организираната през 1984 г. първа българска експедиция, която щурмува Еверест. Обвита с ореола на върховно достижение в чест на 40-годишнината от социалистическата революция, днес, след четири десетилетия, в условията на променен социално-политически климат, тя „излиза“ от сферата на безкритичната идеологическа идеализация и бляскава перфектност. Жестокият път приземява мита в орбитата на суровата действителност, в която натуралната и човешката природа влизат в единоборство. Сценаристите – Елена Ермова, Станислав Грозданов, Дилян Павлов, режисьорът Деян Барарев и операторът Георги Маринов са създали филм за времето, мечтата, надеждата, подвига, но и филм за Паметта.

 ЖЕСТОКИЯТ ПЪТ (2025, РЕЖИСЬОР ДЕЯН БАРАРЕВ) 

Паметта, главният протагонист (своеобразен символен код) в кинематографичния разказ, „задава“ сюжета (възстановка на събитията от 1982 – Лхотце, 1984 г. – Еверест), фабулата (победите и грешките в атакуването на върха), темата (героизъм и фатални избори), стила (натуралистично-емпатичен), словото (аналитично-обобщаващо). Използваните документални снимки, архивни кадри, автентични записи от експедицията (някои показвани за първи път), монолози-изповеди на участници в пресъздадените събития, глас зад кадър, надписи, сентенции, музикална партитура („звукозрителният контрапункт органично обединява документалния материал с авторовата му трактовка“)… насищат филмовия образ със слоеве художествени значения, реконструиращи факти и емоции.

 МЕТОДИ САВОВ ВЪВ ФИЛМА 

Всеки от реалните герои в Жестокият път има „личен“ Еверест (а и всеки един от нас). Иван Вълчев, Методи Савов, Кирил Досков, Николай Петков, Дойчин Василев, Огнян Балджийски, Кънчо Долапчиев застават пред камерата със своя спомен – възторг и болка, със своята истина, със своето вълнение от участието си в експедицията към върха. Техните свидетелства, отразявайки духа на епохата с нейните парадокси, изграждат конкретиката на българския алпинизъм от недалечното минало. В нея, особено при „щурма“ на Чомолунгма през 1984 г., съжителстват рискът и волята, грешките и късметът, личностната амбиция и колективният дух, конфликтът и себеотрицанието, героизмът и безрасъдството, гордостта и смирението, трезвата мисъл и ирационалността.

 АРХИВЕН КАДЪР НА БЪЛГАРСКОТО ЗНАМЕ, СНИМАН ПО ВРЕМЕ НА АЛПИЙСКАТА ЕКСПЕДИЦИЯ 1984 г. 

Чрез епично-безпощадния разказ в Жестокият път, структуриран в седем части с мото-сентенции („Първи стъпки“, „Човек е смъртен, но Хората са вечни“, „Или ще намеря път, или ще прокарам път“, „За мъртвите или добро, или нищо“, „Или истината“, „Спасителна акция“…), зрителят потегля на екзистенциално пътешествие към миналото, към Живота и Смъртта. Филмът провокира публиката да ги преосмисли и съпреживее. Защото „За да живееш, учи се да умираш“, като „Слизането е много по-трудно от изкачването. Слизането зависи от хора, обстоятелства…“, а „Ако не отиваш докрай – не правиш нищо, ако отиваш докрай – умираш“… Това са „железните правила“ на алпинизма, а може би и на Битието, където свободният Избор е изконно човешко право.

 ОБЩА СНИМКА НА АЛПИЙСКАТА ЕКСПЕДИЦИЯ 1984 г. 

 

 ХРИСТО ПРОДАНОВ, ОСТАНАЛ ЗАВИНАГИ В ПРЕГРЪДКИТЕ НА ЛЕДЕНИЯ ЕВЕРЕСТ