ИВО ДРАГАНОВ
Режисьорът Панчо Цанков има траен интерес към хора извън матрицата. Хора, които имат ценностна система, знаят какво искат да постигнат и защо. Хора, които са убедени, че да даваш е по-добре, отколкото да взимаш. Хора, които мислят повече за обществения, отколкото за собствения си интерес. Много често те остават неразбрани и често са обект на подигравки... Такива хора аз наричам Щурци. Защо? Поуката от баснята на Езоп и Лафонтен за мравката и щурецът е ясна – Щурецът е паразит, мързеливец и безделник. Мравката е положителен герой. Щурецът не.
ПРОФ. ИВО ДРАГАНОВ И РЕЖИСЬОРЪТ ПАНЧО ЦАНКОВ ПРЕДИ ПРОЖЕКЦИЯТА НА ФИЛМА ЩУРЦИТЕ, 2024 г.
Той не работи и не трябва да яде. Каква е истината? Щурецът не е мързелан, а благодетел на мравките. Изследванията върху мравките доказват заслугите на щурците. През лятото, когато слънцето гори, мравките пият вода от кладенчета изкопани от щурците. Щурците пробиват кората на дърветата богати на сок. Захарната течност полепва по стеблото и е използвана от пчелите, осите, бръмбарите и мравките. Така те оцеляват благодарение на щурците. Щурците изкарват зимата под земята в зимен сън. Не молят никого за храна. Напротив те съществуват в интерес на други насекоми… Затова наричам хора, които създават и правят неща в обществен, а не само в личен интерес Щурци. В моите очи тези хора са солта на Земята.
РЕЖИСЬОРЪТ ПАНЧО ЦАНКОВ
Ярък пример за такива хора (т.нар. от мен Щурци) е филмът на Панчо Цанков 1253 за един ден (1979). Това е филм без фонограма или надписи. Група възрастни планинари се събират в ранна утрин и нарамили пособия, приличащи на въдици се отправят мълчаливо към едно от рилските езера. Пак така мълчаливо започват да правят нещо, което отдалече наподобява риболов. Всъщност чистят езерото от боклуците на хилядите съвременни варвари, които се изживяват като туристи и хвърлят отпадъците си в езерото, за да не се виждат. В края на този десетминутен филм с много международни награди тези безкористни любители на природата се събират около огромният куп край брега на езерото и се оказва, че са извадили 1253 килограма боклуци за един ден от едно от най-красивите ни езера. Това са оставили след себе си „любителите“ на природата.
1253 ЗА ЕДИН ДЕН (1979)
Във филмовата миниатюра Есенно (1982) Панчо Цанков показва тежкия труд на жени, които събират паднали листа в Борисовата градина. Товарят ги на един самосвал. Камионът е с висок „леген“. Жените са на възраст, понатежали и мъчително товарят чувалите с паднали листа. А след като напълнят камиона, шофьорът го подкарва с „мръсна“ газ и образувалият се вятър издухва листата обратно на земята... и жените започват отново своя сизифовски труд… Една филмова миниатюра – метафора на коефициента на полезно действие при социализма, а и не само.
ЕСЕННО (1982)
Познавам аналитичния подход на режисьора, интересът му към нестандартните „цветни“ хора сред сивото, униформено общество от онова време. Така че, според, мен срещата му със рок бандата „Щурците“ е била неизбежна и той прави пространно интервю с четиримата музиканти – Петър Гюзелев, Кирил Маричков, Валди Тотев, Георги Марков, а и с най-критичният от тях Петър Цанков (не са роднини с Панчо), което става основа на бъдещия филм. Той показва нагледно щастието от живата музика, изпълнявана от любими рокаджии, концертът на „Щурците“, които бяха символ на рока в България. Режисьорът има усет и вкус при изграждане на общата драматургична конструкция и точното разполагане на всеки детайл. Подрежда внимателно кадри, които остават като знаци на онази епоха. Изгражда структурата на филма около три разказа (наративи, както обичат да се изразяват напоследък интелектуалци, които не са чели Боян Пенев).
РОКЪТ ПО ВРЕМЕ НА КОМУНИЗМА…
Първата драматургична линия е музиката на младото поколение – рокът през годините на комунизма. Властта е забранявала и отменяла концертите на музикалните групи за дълги периоди от време, а техните почитатели често са задържани от народната милиция. (Малко отклонение. През 1982 г. д.ф.н. Петър-Емил Митев провежда национално социологическо изследване върху спонтанно възникващите младежки групи. Чрез него каза на властимащите нещо ясно и просто: – като забранявате любимата на младите музика вие си отваряте много широк фронт на война с тях, която предварително сте загубили. Оставете младите хора.
ПРОФ. ПЕТЪР-ЕМИЛ МИТЕВ ЗАВЪРШВА ФИЛОСОФИЯ В СУ „КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“.
Въпреки това българската и чуждестранна рок музика продължава да бъде ограничавана по всички възможни начини. Например да спират тока по време на концерт като отвият бушоните на електрическото табло – тъпо, но ефективно. Призивът на проф. Митев за повече толерантност към музиката на младите, за демократизирането на системата, останаха неразбрани. Вероятно защото цялото общество бе форматирано по казармен образец – безпрекословни заповеди, норми и граници на догматично мислене. Всичко, което бе извън тези норми биваше забранявано. А поп-рок музиката бе точно такава… Затова тази музика до края на комунистическата епоха остана силен дразнител за властта.
В разговорите с музикантите от група „Щурците“ режисьорът освен групов портрет, извайва и духа на тяхната музика, която ги вдъхновява и крепи през всичките тези години на забрани. Най-много се възмущаваха от това, че милицията разгонва младите хора от техните концерти, тъкмо когато са най-щастливи от досега им с тяхната музика. Защо? Защото щастието извън рамките на партийните норми не бе разрешено и строго забранявано. Всъщност „Щурците“ пеят български мелодичен рок и балади, но и това дразни властта и предизвиква нейните рестрикции. Но филмът не е умозрителен или оплаквателен. Той е вик за щастие. Всичко, което музикантите говорят за порива за повече свобода на себеизразяване чрез музиката се разкрива визуално на концерта по повод 20 години от създаването на състава, заснет в зала „Универсиада“ през 1987 г. Снимките бяха голямо предизвикателство пред операторите, режисьора, тонрежисьора и целия екип.
КАДЪР ОТ КОНЦЕРТА ПО ПОВОД 20 ГОДИШНИНАТА НА „ЩУРЦИТЕ“ В ЗАЛА УНИВЕРСИАДА ОТ 1987 г.
КОНЦЕРТЪТ НА „ЩУРЦИТЕ“ И ПУБЛИКАТА…
Втората драматургична линия е публиката на концерта. През цялото време хора на всякаква възраст, много от тях качили малките си деца на рамене, пееха с музикантите и им ръкопляскаха. Тази публика не остава анонимна. Операторите Андрей Чертов, Людмил Христов и др. успяват да заснемат едри планове на хора, които бяха щастливи да съпреживеят музиката на „Щурците“! Във филма това вълнение и спонтанно въодушевление е запечатано завинаги. Концертите на „Щурците“ бяха бягство от сивотата на делника, от скучните и досадни мероприятия на организирания ентусиазъм. Този концерт продължи дълго с бурни, спонтанни аплодисменти и с много бисове. Във филма се вижда ясно сливането на музикантите с тяхната публика и това е заслуга както на режисьора, така и на операторите…
КОНЦЕРТЪТ НА „ЩУРЦИТЕ“ И НАРОДНАТА МИЛИЦИЯ
Третата драматургична линия бе „Щурците“ и властта. Всъщност тя пронизва и другите две линии на разказа. Видимо, на концерта емоционално се осъществи връзка между изпълнителите, музиката им и тяхната публика. Залата, от първия до последния ред пееше с музикантите. Единствените, които стояха с каменни изражения са милиционерите и доброволните отрядници, които разделят сцената от публиката… Сред морето от пеещи хора и техните деца ясно се вижда разделителната линия на униформените с техните фуражки, и щастливата публика. И това е силна метафора за онова време. Контрастът между зрители, музиканти и милиционери е видим.
Днес музикантите продължават да свирят. „Щурците“ и Гошо Минчев надживяха срутването на онази партийно-държавна система, а народната милиция потъна в забвение. Рокендролът остана вечен. Концертите вече не се наблюдават под лупа от политически пъдари. А, за онова време напомнят документалните филми. Щурците – 20 години по-късно е ярко свидетелство за времето и въздействащ, вълнуващ портрет на тези емблематични музиканти и тяхната evergreen музика...
РОК ПЕВЕЦЪТ ГЕОРГИ МИНЧЕВ
ПАНЧО ЗА ЕДИН ЧОВЕК С ГЛАВНА БУКВА…
Пиша и за един филм, който Панчо Цанков с неговата ценностна система и мироглед не можеше да не направи. Той е за проф. Минко Балкански, чийто успехи в световната физика и не често срещана щедрост внасят просветление и повече духовност в живота ни. „Правете добро, не се правете на добри!“. Това са думи на професора, герой на най-новия филм на Панчо Цанков Да надскочиш съдбата (2019). В този филм Панчо Цанков и съсценаристът му и продуцент Марио Марков ни срещат с едно младо българче тръгнало от село Оряховица и достигнало върховете на световната физика като професор в университета „Мария и Пиер Кюри“ в Париж (дори и там служители на Държавна сигурност го преследват и тормозят). Той е лектор в различни световни университети като MIT в САЩ, Япония и в още 34 известни университета по цял свят. Неговите успехи във физиката са забележителни. Освен тази драматургична линия Панчо поставя акцент и на огромната му дарителска дейност.
ПРОФ. МИНКО БАЛКАНСКИ – КАДЪР ОТ ФИЛМА ДА НАДСКОЧИШ СЪДБАТА (2019)
Проф. Балкански издирва и лансира млади, талантливи български студенти чрез фондацията си „Миню Балкански“, която е посветена на баща му. Помощта му за негови стипендианти в Париж може да се сравни единствено с тази на възрожденците-строители на съвременна България. Той е озарен от вътрешна светлина човек на духа, който щедро помага и дава – дарител с главна буква, който успешно се вписва в световния научен елит.
ОБЛОЖКА НА ДИСКА НА ФРЕНСКОТО ИЗДАНИЕ НА ФИЛМА ДА НАДСКОЧИШ СЪДБАТА (2019)
На този свят трябва да има място за всички хора и да се уважава техния избор. Различието дразни властта, възмущава еснафите, провокира примитивите към забрани и репресии, но дълбокият смисъл на демокрацията е всеки човек да намери своето място в живота – на музикалната сцена, на Рилските езера, в Париж, в световни университети, във филмови студии, където съдбата го отведе…
* Текстът е по проект „София вчера и днес – документалното кино разказва“, подкрепен от програма „Култура“ на Столична община.
