ВЛАДИМИР ИГНАТОВСКИ

 

 СТРАНИЦА ОТ СЦЕНАРИЯ НА ВАЛЕРИ ПЕТРОВ КОМАНДОРА ВЗИМА РЕШЕНИЯ (1968) 

Като че забранените филми в нашето кино не са много, в сравнение с други страни от Източна Европа, но за техните създатели това е била дълбока лична драма. Обикновено ги забраняваха едва след като тръгнат по кината. Това е странен парадокс в българското кино. Първо ниво на цензурата трябваше да е в Киноцентъра, но там редакторите честно се бореха за качествените сценарии и най-често успяваха. Естествено, сред тях е имало и отпаднали още в начален етап на работа, но то е било по художествени критерии. Забраните идваха по-късно, когато някой идеолог във властта се усети, че са допуснали да се върти по екраните нещо „вредно“. Не се случваше често. Зависеше от конкретни обстоятелства вътре в средите на киното или когато в страната се провежда кампания срещу „идеологическата диверсия“, но винаги беше след като филмът е заснет и е бил в кината няколко дни или дори седмица. Такъв е случаят в началото на 50^-те години с Партизани на Христо Ганев и Бинка Желязкова.

 БИНКА ЖЕЛЯЗКОВА И ХРИСТО ГАНЕВ 

Проблем било представянето на група бивши участници в съпротивата, които след 44^-а година, в новата социална ситуация се разслояват по етажите на обществото: едни се приспособяват, заемат високи постове във властта, други опитват да останат верни на идеалите от миналото, но остават аутсайдери. Филмът е свален от екран, основно преработен и има нова премиера през 1957 г., вече като Животът си тече тихо... Така се случи и с Понеделник сутрин режисьори Христо Писков, Ирина Акташева, Привързаният балон – режисьор Бинка Желязкова, Една жена на 33 – режисьор Христо Христов, Кратко слънце – режисьор Людмил Кирков и на още няколко, скрити от зрителите след като вече са били на екран. А Рангел Вълчанов трябваше да чака двайсет години, за да реализира Лачените обувки на незнайния войн…

 ВАЛЕРИ ПЕТРОВ 

В историята на българското кино обаче има един проект, убит буквално преди началото на снимките. Това е филм по сценария на Валери Петров – 95 г. Командорът взима решение (така е в оригинала) от 1966 г. Сценарият е приет, проектът одобрен, според приетата тогава терминология „пуснат в производство“. Режисьор е Борислав Шаралиев, оператор Атанас Тасев, художник Мария Иванова, музиката трябвало да напише Милчо Левиев. Всичко е готово, определен е актьорският състав, главните роли са поверени на Апостол Карамитев и на малкия Олег Ковачев; завършена е подготовката; край морето са построени декори, а „космическият кораб“ е изработен в Киноцентъра. Всеки момент може да тракне клапата и да се завърти камерата. И тогава като гръм от ясно небе идва забраната. Снимките са спрени, екипът на филма разформирован, декорите разрушени (Мария Иванова, а те бяха по неин проект, дълго време страда от тази несправедливост).

d

 МАРИЯ ИВАНОВА (1921 – 2011) ХУДОЖНИК-СЦЕНОГРАФ. ЗАВЪРШИЛА АРХИТЕКТУРНИЯ ФАКУЛТЕТ НА ДЪРЖАВНАТА ПОЛИТЕХНИКА ПРИ ПРОФ. ДИМИТЪР ЦОЛОВ ПРЕЗ 1953 г. 

По това време вече работех във Филмотеката. Чувал съм какво се говореше в киносредите, но това бяха слухове и не бе възможно да се потвърди тяхната достоверност. Твърдеше се, че човек от киното е донесъл на Тодор Живков (дали лично на него, дали на неговите съветници), че във филма му се подиграват. Един от вариантите бе, че репликите в сценария пародират негови изказвания, друг, че професор Пенев е карикатура на първия човек в държавата. Само преките участници: услужливият доносник, хората от ЦК и ръководителите на киното, са знаели какво се е случило, но тях отдавна ги няма сред живите. Няма ги и участниците в проекта. Оттогава са минали години. Почти никой не е останал, за да разкаже подробности, за да разберем истината.

Исках да се добера все пак до нещо, за което беше необходимо да се заема с киноархеология. Тръгнах да търся какво е останало от Командора, но следи нямаше: филмът не просто е бил забранен, не само декорите премахнати, всичко, свързано с него, практически е било унищожено. Преди време издателство „Захарий Стоянов“ издаде обемист том със сценариите на Валери Петров, но там няма и дума за Командора… След 89^-а сценарният фонд на Киноцентъра е предаден във Филмотеката, но и там няма никаква следа за нереализирания проект: няма го сценария, няма я режисьорската книга на Шаралиев... Все пак по бъдещия филм е имало плащания: за декори, за заплати и т.н., но след определено време финансовите документи с изтекла давност се унищожават. Търсих хора, които може би си спомнят какво се е случило, разпитвах. Но няма го Валери Петров, няма го Шаралиев, няма го Атанас Тасев, няма го Милчо Левиев, няма я Мария Иванова… Малко са хората от онези години, доживели до днес, но те или нищо не знаят, или само смътно си спомнят този инцидент. Някои не успях да намеря, за което им се извинявам. Бях се отчаял, че ще намеря нещо за този буквално унищожен проект, хората, които са го съсипали, са се погрижили всичко за него да бъде заличено. Но който търси, намира… е, и с малко късмет. Наистина имах късмет, обади ми се директорката на филмотеката Антония Ковачева, разбрала, че разпитвам за Командора и ми каза, че сценарият е у тях. Дали го навремето на Олег Ковачев, за да си учи репликите и той проявил иначе рядкото за нашата филмова общност чувство за история и памет и запазил текста!

 OЛЕГ КОВАЧЕВ – ТОГАВА И ДНЕС, КОЛАЖ ПЛАМЕН ПРОКОПИЕВ 

Прочетох сценария, после още веднъж, и пак – не намерих в него нищо крамолно. Нито дума, която може да се разчете превратно. Не знам какво точно е клепал анонимният доброжелател, какво и как е стигнало до Тодор Живков, но прав беше Писарев, който казваше: „те, кинаджиите сами се топяха…“. Не можах да разбера, нямам обяснение защо е била толкова яростна разправата, защо са се погрижили проектът не само да бъде спрян, да не се състои, но и да бъде заличена всяка следа от него. Вярно е, че годините са били напрегнати за управниците: в Източна Европа ври и кипи, това е времето на Пражката пролет, предстои нахлуването в Чехословакия, затягат се юздите не само в културата, но случаят с Командора, с неговата бруталност, не може да е повлиян само от тези събития.

По всичко изглежда, че несъмненият успех на Рицар без броня е подтикнал Валери Петров и Борислав Шаралиев да продължат успешната формула от този филм, пак с Апостол Карамитев и Олег Ковачев в главните роли. В Командорът основната драматургична ситуация е леко променена: главният герой вече не е вуйчо на малкия, можем да предположим, че е млад научен работник, който пристига на морето, за някаква, очевидно неприятна среща. Докато се колебае какво решение да вземе, среща на плажа Леонид – момчето, любител на фантастични истории, и му разказва измислени истории за някакъв полет с космически кораб, в които той е в ролята на Командора на кораба… Гагарин вече е обиколил земята, „Аполо“ всеки момент ще кацне на Луната, Космосът е актуален… Космическият кораб със странното име „Антракс“ трябва да намери планета, подходяща за преселване на човечеството, заплашено от „сапунифициране“ (тогава нямаше толкова много реклами като днес, но очевидно и тогава нещо с програмите на телевизията, а и с културата, не е било наред, а умният човек може да долови симптомите на вече наближаващо бедствие).

 МАРИЯ ИВАНОВА, БОРИСЛАВ ШАРАЛИЕВ (ЗАД КАМЕРАТА), АТАНАС ТАСЕВ И ОЛЕГ КОВАЧЕВ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА РИЦАР БЕЗ БРОНЯ (1966, РЕЖИСЬОР БОРИСЛАВ ШАРАЛИЕВ) 

Всичко на този космически кораб е странно, има атомен двигател, но Сопло 2 „рита при пренагряване“, вратата се затваря със завъртане на тежко колело, а има и обикновен райбер „за допълнителна сигурност“. На корабът има и стюардеса – Славка Медникарова. Екипажът е международен: Свен, очевидно е швед, народността на другия не е ясна, но той често сменя облика си: ту е французин, ту някой друг, има поредица от приключения, странни превъплъщения на героите, весел хумор, игра на думи, на което Валери Петров е ненадминат майстор, на кораба има и „килиманджари“, когато момчето пита какво е това, младият човек му обяснява, че това са „килими, които разнасят храната“… Има и други подобни хрумвания, които избухват в извивките на фантазията на разказвача, който не може да се отърве от мисълта за предстоящата среща с професор Пенев. Професорът явно има важна роля в живота на младия човек, който на тази среща ще трябва да вземе важно решение. В неговия разказ професорът ту пречи на космическия кораб и на Командора да изпълнят мисията си, ту се превръща в истински злодей. Можем само да гадаем какво е решението, което героят трябва да вземе, но той решава: срещата няма да се състои, връща се обратно в София. Понякога в живота има ситуации, в които е по-важно не какво ще направиш, а какво няма да направиш. Не знам дали Валери Петров е предусетил, че по-късно ще бъде в същата ситуация, когато през 1971 г., заедно с още трима (само трима!) отказа да гласува телеграмата, с която Съюзът на българските писатели протестираше против Нобеловата награда за Солженицин.

 ВАЛЕРИ ПЕТРОВ (1921 – 2014) 

Последваха и забрани, и наказания, но то е друга мрачна история…

Казвали са ми, че Валери Петров не бил доволен от сценария, затова след време, след разправата с Командора, основно го преработва, за да го превърне в Йо-хо-хо, приключенията вече не са в космоса, а с пирати, този път проектът е успешно реализиран, но вече с други участници – минали са повече от десет години, а децата бързо растат.

С това нещата все още не са свършили, имат продължение, този път щастливо. Паузата между края на снимките на Рицар без броня и началото на снимките на Командора е повод за създаване на един малък филмов бисер в нашето кино: Един снимачен ден. Борислав Шаралиев, като всеки истински предвидлив професионалист, се грижи след края на снимките на филма и преди да началото на новия проект, екипът, с който той работи, да не се разпадне, докато текат формалностите по уреждане на новия филм. И той предлага на Валери Петров да напише нов, кратък сценарий, който да ангажира снимачния екип в предстоящата пауза, преди да започнат снимките на Командора. И от това като че служебно задължение – да не се разпадне екипът, който добре се е сработил – се ражда филмът Един снимачен ден. Така е, когато талантливи хора правят нещо като че на шега, като игра.

 АПОСТОЛ КАРАМИТЕВ В ЕДИН СНИМАЧЕН ДЕН (1969, РЕЖИСЬОР БОРИСЛАВ ШАРАЛИЕВ) 

Екипът е същият, който е заснел Рицар без броня – сценарият е на Валери Петров, режисьор е Борислав Шаралиев, оператор Атанас Тасев, а част от екипа „работи“ за филма, който „снимат“ в Един снимачен ден – Апостол Карамитев е звездата в някаква очевидно повърхностна любовна история с Гинка Станчева, актьорът е нетърпелив – скоро започва футболен мач, който той не иска да пропусне, а режисьорът всеки път е недоволен и дублите се повтарят. Никола Рударов, асистент на Шаралиев в първия филм, тук е Оператора, дори децата, участвали в Рицар без броня, са сред хората, които с любопитство следят как се снима филм. Няма го само Олег Ковачев, но той тогава учи репликите, които никога няма да се наложи да произнесе…

Така от нещо замислено като че само за запълване на времето в очакване да започне „истинската“ работа по следващия филм, се ражда нещо изпято като на един дъх, искрящо от остроумие, с много елегантна ирония и любов към хората на киното. Но това е последният светъл лъч в тази мрачна история, довела до унищожаването на Командора. Това са нещата, които намерих.

И, разбира се, накрая огромна благодарност на Олег Ковачев и на неговите близки, погрижили се сценарият да се запази! Защото трябва да има памет, в историята на българското кино не бива да има черни дупки. Тъкмо затова опитах, доколкото бе възможно, да възстановя историята с убийството на Командора…

 ЗАГЛАВНАТА СТРАНИЦА НА СЦЕНАРИЯ НА ВАЛЕРИ ПЕТРОВ КОМАНДОРЪТ ВЗИМА РЕШЕНИЯ (РАБОТНО ЗАГЛАВИЕ, 1966) 

 

Текстът е съвместна публикация със списание L'Europeo.