ПАВЕЛ СИМЕОНОВ

 

Голямото филмово събитие за месец май е пристигането на руския режисьор Андрей Звягинцев в България, който на 15 май ще връчи Голямата награда на Националния фестивал на българското кино – Награди на СБФД „Васил Гендов“, а няколко дни по-късно ще се срещне с публиката след прожекцията на най-скорошния му филм Нелюбов. Въпросната прожекция е част от панорамата на бележития режисьор, която ще се състои в Дома на киното и включва всичките му пет филма, както и документалния филм на Дмитрий Рудаков Андрей Звягинцев, който представя работния процес на режисьора по време на снимки.

 АНДРЕЙ ЗВЯГИНЦЕВ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИ 

Това е третата такава ретроспектива в цял свят.

Последните филми на Звягинцев, най-вече Левиатан, предизвикаха скандал в родната държава на режисьора и бяха заклеймени като антируски, но киното на Звягинцев, въпреки политическите му измерения, е толкова силно, защото започва с битовото и го отвежда до космическото. Левиатан разказва за опитите на обикновения човек Коля да се бори с корумпирания кмет, който иска да му присвои земята и унищожи имуществото му. Филмът действително би могъл да придобие формата на черна комедия, ако не беше изпълнен с неземния мрак, който сякаш само руската необятност поражда. Героят е сполетян от толкова много беди в рамките на 140-минутното времетраене на филма, че историята често бива оприличавана, включително и от самия режисьор, със старозаветната Книга на Йов.

 КАДЪР ОТ ФИЛМА ЛЕВИАТАН (2014) 

Макар и да разказва за социален сблъсък и в крайна сметка да изобразява индивидуалната немощ пред бюрократичния апарат, Левиатан трудно може да се причисли към стил като социалния реализъм. Дори по-успешните му итерации (като тези на британеца Кен Лоуч, който Звягинцев споменава в интервюто си за Списание Кино) понякога се приближават до това да са назидателни, да поставят условията на персонажите по прекалено базов и елементарен начин. На чисто сюжетно ниво Левиатан сякаш е изправен пред същия риск, но Звягинцев доказва, че в такива случаи всичко е въпрос на естетика. Употребата на библейски мотиви, на импозантни символи (като скелета на кит, който лежи около къщата на Коля и е останал като може би най-известното изображение от филма), на пусти пейзажи и разтърстваща музика (повтарящи се мотиви от опера на Филип Глас подчертават цикличното естество на наратива) – всичко това извисява произведението до почти философска творба, разказваща не за страданието на един човек, а коментираща цялото човечество. 

 ПЛАКАТ НА ФИЛМА 

 

От другата страна на тоналния спектър на библейски алюзии и апокалиптични пейзажи е анимационният пълнометражен филм Потоп на Гинтс Зилбалодис. По-голямата част от разговорите около филма беше заради изненадващия му успех – латвийска продукция, направена със скромен бюджет от още по-скромен екип (Зилбалодис е не само режисьор, а и продуцент, сценарист, монтажист, оператор, дизайнер, композитор и аниматор) и работи повече от пет години с безплатния софтуер Blender. Филмът става неочакван хит, а и печели Оскар срещу конкуренти от Disney/Pixar, Dreamworks и Netflix. Кадри от празничното посрещане на екипа след завръщането им от церемонията в Лос Анджелис добиха допълнителна популярност в социалните мрежи, както и поставянето на статуетката в Латвийския национален музей на изкуствата и построяването на статуя в Рига на главната героиня – котката от филма.

 ПОТОП (2024, РЕЖИСЬОР ГИНТС ЗИЛБАЛОДИС) 

Важно е, въпреки тези обстоятелства, зрителят да не е снизходителен към филма, чийто успех, каквито и да са причините за него, е напълно заслужен – Потоп е сърцат и красив, хем поетичен, хем почти детски в простотата си. Като история филмът не предлага много – Зилбалодис избира да следи една черна котка, която навигира наводнен свят, заедно с помощта на разнообразни животински приятели (интересна вметка е, че звуците на тези „персонажи“ идват изцяло от специално записаните възклицания на истинските животни). Дори бих казал, че именно по-стандартните опити да се създаде нещо като сюжет – сцените, в които животните се сблъскват с препятствия и се опитват да се справят, сякаш са излезли от по-конвенционален детски филм.

Истинската сила на Потоп идва от чистото наблюдаване на света, което режисьорът принуждава зрителят да прави, използвайки котешкия протагонист най-вече като гид. В моментите, в които действието спира и сякаш самата камера се движи, за да разгледа околната среда, филмът достига наистина неочаквана красота, а спокойните мелодии на Зилбалодис и съкомпозитора му Рихардс Залупе доразвиват лиричното чувство. Ключова за това усещане е и самата анимация, която при дизайна на животните понякога изглежда леко примитивна, но кара съпътстващите ги пейзажи да придобият прекрасен живописен вид, почти сякаш не са правени на компютър.

 КОТКАТА И ГИНТ ЗИЛБАЛОДИС 

Друг плюс на филма е отказът да антропоморфозира животните, които, макар и често да демонстрират крайно засилен интелект, никога не биват прекалено индивидуализирани. Изключение донякъде прави централният персонаж – черната котка, но дори тя никога не обелва дума и не дава знак, че е нещо повече от това, което е. Освен че обслужва безмълвната първична красота на света, това донякъде усложнява и въпроса за зрителската идентификация, тъй като нивото на осмисляне на околната среда от страна на животните никога не е напълно ясно. Но за разлика от филм като ЕО на Йежи Сколимовски, който използва протагониста магаре за да постави под въпрос филмовата репрезентация на епистемологичната неяснота на едно толкова чуждо възприятие, Потоп избира да използва тази несигурност като начин да накара зрителя да принизи собствения си възглед, доколкото това е възможно, да забрави всички съпътстващи въпроси и да усети показаното по възможно най-чист начин. Можем да го наречем абсолютно потапяне.

 

„Левиатан“ ще бъде показан в Дома на киното на 16 май като част от панорамата на Андрей Звягинцев.

„Потоп“ вече върви в избрани кина.