АНГЕЛ БАЙРАКТАРОВ
Ангел Байрактаров е студент в магистърската програма „Литература, кино и визуална култура“ във Факултет Славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски“. Учи „Филмов анализ и филмова критика“ при проф. д-р Ингеборг Братоева-Даракчиева.
Документалният филм на Надя Тодорова Не съм лош човек (2024), разказва за живота на двама души, които по време на събитията в Прага през 1968 г. се намират от двете страни на барикадата. От едната страна – чичо Кольо (Кольо Николов), войник от България, изпратен на деветнадесетгодишна възраст в Прага като част от окупационните войски. От другата страна – Мартин Пилни – чех, протестиращ срещу окупацията и последиците от нея. Филмът изследва въпросите за човешката правда, свободния избор и трагедията на отделната личност от гледна точка на изминалите години. Киноразказът отразява, както исторически случилото се, така и надситуативния му потенциал, свързан с индивидуалната човешка гледна точка и нейния контекст. Иначе казано – човекът в своето Съ-Битие с останалите.
КОЛЬО НИКОЛОВ ВЪВ ФИЛМА НЕ СЪМ ЛОШ ЧОВЕК (2024, РЕЖИСЬОР НАДЯ ТОДОРОВА)
Във филма обществената правда се търси през призмата на личния случай. Чрез личните истории на героите разказът придобива екзистенциални измерения. Кольо Николов – чичо Кольо – се явява не просто участник в събитията от 1968 г. Със своите вярвания и разбирания той се позиционира като страна в тях. Докато Мартин Пилни разказва историята, образно казано, „от своята камбанария“, и бие камбаната за тревога срещу окупацията.
МАРТИН ПИЛНИ ВЪВ ФИЛМА НЕ СЪМ ЛОШ ЧОВЕК
Зрителят е провокиран да следи как разказът се усложнява – в неговата основа е вплетена не просто темата за обществените нагласи към конкретните събития, но и проблемът за личния морал. Цялата история се развива, като призовава нас, зрителите, да влезем в ролята на съдници, но заедно с това отправя същото предизвикателство и към героите от двете страни на барикадата, основани върху опозицията „те“ и „аз“. За Кольо Николов „те“ са господарите над неговата воля, а за Мартин Пилни „те“ са окупаторите от Варшавския договор. Във филма всеки от двамата герои стои със своето име, със своята история, и всяка от тези две истории поставя под въпрос случилото се, за да се стигне до основния въпрос на филма – „Какво всъщност се случи тогава?“. Филмът отправя послание, че отделната личност има достатъчно сила, за да извърши промяна в посоката на събитията или поне е годна за такъв „скок“. За Надя Тодорова личността не е просто част от фона, от масовката, а е способна да промени действителността. Режисьорката следва тази посока през собствените си преживявания, през своята лична кауза и търси отговор за себе си, а оттам и за нас. В центъра на филма стои историческото събитие, но заедно с него централна тема е и човекът, хората, които го предизвикват и преживяват. Събитие, което съ-преживяват двама съседи със силата на съществуването си. Не,... човекът не е загубен.
НЕ СЪМ ЛОШ ЧОВЕК
Киноразказът е ситуиран в документална рамка, която очертава параметрите на изследването на Надя Тодорова. То преминава под формата тук-и-сега. С други думи, документалният разказ придобива автентичност заради излагането на целия процес по създаването му. Задкадровият глас на самата авторка, с чиято лична кауза сме се запознали и която влиза в ролята на разказвач, придава автентичност на историята. Избегнат е типизираният задкадров глас, който съобщава основно биографични и документални данни. Надя Тодорова е избрала ролята на субект, който търси споменатото внушение за тук-и-сега. То е обвързано с нейната биография. Случилото се в Прага през 1968 г. не е изолирано от нейното собствено битие, а оттам – не е изолирано и от нашето. Стремежът на режисьорката да предаде събитието през себе си има силен сугестивен потенциал, който докосва и въздейства на зрителя. Филмът е документ за времето, но и документ за човека. Филмовият разказ цели не просто да представи фактология, а да изгради художествена история, с герои, с характери, с конфликт и развръзка, зад чиято завръзка стои съдбата. Това напластяване на художествени средства засилва автентичността, защото на екрана се срещаме с реални хора и достоверността на събитията е подплатена с истинността на тяхното битие.
РЕЖИСЬOРЪТ НАДЯ ТОДОРОВА В НЕ СЪМ ЛОШ ЧОВЕК
Представянето на документите е направено веднъж през фотографиите на Мартин Пилни, втори път през устния разказ, съпоставен с визуалния разказ за пътуването и престоя на Надя Тодорова и Кольо Николов в Прага, за да се срещнат с Пилни. Тук разказът не цели да представи или опровергае събитията, а да възстанови истината. Разговорите на Пилни и Николов в Прага се провеждат tête-à-tête и подчертават, че двамата всъщност са от една и съща страна на барикадата. Устният разказ тече на фона на екстериорни снимки, монтирани в контраст или като илюстрация на текста. И в двата случая вътрешният свят на човека комуникира с външния свят и разказът е изграден върху средоточието им.
Изказаното се илюстрира и в голяма степен сугестира от музикалното оформление. С минорен музикален ритъм, загатващ и отпращащ към фундаменталния сблъсък между справедливостта и несправедливостта, към конфликта между свят и личност. Според мен филмът разчупва клишетата, опитва се не само да разкаже за събитията, но и да ги пресъздаде през субективната гледна точка на двамата участници. Защото човекът е събитие сам по себе си.
