МАРИАНА ХРИСТОВА

 

26^-тото издание на Международния фестивал за документално кино в Солун премина размирно – за шестте ми дни престой в града се проведоха две протестни шествия, косвено или пряко свързани с филмовия форум, които прибавиха суматоха към традиционните празненства за годишния карнавал преди Великденските пости. Едното бе по повод нападението срещу транссексуална двойка, случило се пред пълни ресторанти и кафенета на площад Аристотел, което шокира и възмути гостите на фестивала, избрал тази година за основен тематичен фокус куиър киното, седмици след като на 16 февруари Гръцкият парламент одобри закона за гей-браковете.

 БЕЗ ПОСОКА (2023, ГЪРЦИЯ/БЪЛГАРИЯ, РЕЖИСЬОР ЕЛИНА СИКОУ) 

Няколко дни по-късно на полицията отново ѝ се наложи да укротява безредици във връзка с премиерата на документалния филм „Без посока“ на гръцката режисьорка Елина Сикоу, заснет в копродукция с българската продуцентска компания „Ред Карпет“ и с подкрепата на Национален Филмов Център. Чрез съдбите на няколко героини, режисьорката поставя под въпрос законодателствата относно абортите, ин витро процедурите и евтаназията в различни европейски държaви и добавя щрихи към дебата около разбирането за човека като господар на собственото си тяло. Но и относно напредналата медицина, която се възползва от тази философия, за да извлече финансова изгода. Плакатът на филма с разпятие, на което виси полу-гола жена, вместо Иисус Христос, предизвика остри негативни реакции от страна на местни религиозни общности. Тези противоречиви събития, наред с препълнените фестивални зали в Солун дори в делничен ден са едновременно обезпокоителни и обнадеждаващи – от една страна са свидетелство, че „прогресивните“ законодателства в разрез с мнението на мнозинството неизменно водят до сблъсъци, но от друга потвърждават смисъла от работата на кинематографичната общност. Оказва се, че документалното кино не само привлича все повече изкушена публика извън професионалните среди, но и че припознаването му като своеобразна агора за обсъждане на обществени проблеми придобива още по-голямо значение, когато развитието му се случва паралелно с политическите процеси.

За съжаление, куиър филмите, на които попаднах, потвърдиха подозрението, че изборът на темата е по-скоро политически ход и реверанс към фестивалните спонсори, отколкото отражение на силна тенденция в съвременното документално кино, която заслужава внимание. Да се прави кино по темата е мода и практиката в тази посока осезаемо се засилва, но тя освен, че е отражение на обществени движения, е и предизвикана от посоките, към които европейското финансиране упорито насочва индустрията. Артистичните търсения обаче остават повърхностни и индоктриниращо еднопосочни, без инициатива за открит дебат, готов да посрещне различни гледни точки.

Затова предпочитам да обърна внимание на една от ретроспективните програми, които в Солун са не просто образователни, но преди всичко вдъхновяващи и актуални, тъй като често кореспондират с настоящето по-адекватно, отколкото създадените наскоро филми. Впрочем, бидейки периферни, ретроспективните секции на много фестивали останаха най-свободните зони за изразяване на противоположни позиции; пространства, в които все още е възможно да се водят идеологически необременени дебати или да се излагат тези, които едва ли биха могли да бъдат помирени.

По случай 50-годишнината от възстановяването на демокрацията в Гърция, опитният куратор Димитрис Керкинос подбира четири филма с акцент върху драматични събития от тъмните страници на европейската политическа история, изследващи в дълбочина същинското значение на понятието демокрация. Служещи едновременно като исторически документи и като предупредителни сигнали, тези заглавия напомнят, че демокрацията отвъд форма на управление е и цялостна житейска философия, която изисква упоритост, постоянство и саморефлексия, непременно включваща и способността за самокритичност.

 НАСЛЕДСТВОТО НА БУХАЛА (1990, ФРАНЦИЯ, РЕЖИСЬОР КРИС МАРКЪР) 

Въвеждащ темата е 27-минутният епизод от легендарната документална поредица на Крис Маркър, излъчена по Би Би Си през 1991 г. „Наследството на Бухала: Демокрация или град на мечтите“ (1990, Франция), който анализира думата „демокрация“ етимологично и разсъждава върху самото понятие – дали обозначава древния град -държава или нашите съвременни политически системи? Задава въпроси относно радикалните различия между „демократичните“ реалности, разделени от повече от двадесет века, и изразява съмнение, че прилагането им е възможно във всички цивилизации. Така деликатно открехва дебат, който неизбежно поставя под въпрос съвременната тенденция за прилагане (а дори и външно налагане) на демократичната система във всяка точка на света.  

 РЕПЕТИЦИЯТА (1974, ГЪРЦИЯ, РЕЖИСЬОР ЖУЛ ДАСЕН) 

„Репетицията“ на Жул Дасен (1974, Гърция) празнува половин век от първия си показ редом с демокрацията в най-новата история на Гърция. Филмът на практика се ражда като екранно обвинение срещу гръцката военна хунта, управлявала страната в периода 1967–1974 г., от името на съпротивата, която по това време набира скорост. Прогонени от Гърция в продължение на няколко години, Жул Дасен и Мелина Меркури продължават своята антитоталитарна кампания, като създават филмово есе за всенародните бунтове и изтезания върху хора, които се противопоставят на режима. Комбинирайки архивни кадри със сурова документалистика, възстановка, брехтианска остраненост, бунтарска музика и собствените си разсъждения по темата, Дасен оставя в наследство филм, запечатал енергията на емблематични гръцки артисти от епохата, повсеместната им болка, но и надеждата на тогавашното активно поколение за един по-добър свят, която по онова време все още не е изглеждала съвсем безпочвена. През 70^-те „Репетицията“ така и не стига до гръцките киносалони, което освен че го затвърждава като своеобразно „оръжие“ в борба за свободата на словото, го превръща и в паметник на историческия момент.

Сходен в гневната си протестна позиция, но с днешна дата, е „Убийството на журналист“ (2022, Дания, реж. Мат Сарнецки), който се рови в тъмната страна на властта и корупционните мрежи. Поводът за филма е убийството на младия словашки разследващ журналист Ян Куцяк и годеницата му през 2018 г. – печално известен случай, последван от серия шествия – най-бурните и многобройни в страната след падането на социалистическия режим. Историята приема неочакван обрат, когато е разкрито тайното досие за убийството на журналиста. Централен герой е колежката на Куцяк от сайта Aktuality.sk, Павла Холцова, която е работила заедно с него по разкриването на връзките между висшите служители и олигарха Мариан Кочнер. Освен нея Сарнецки интервюира други журналисти, социолози, семействата и адвокатите на убитата двойка, но също и адвоката на Кочнер. Това засилва повествователния съспенс и превръща филма в същински трилър (дотолкова жанрово убедителен, че купен за разпространение от Netflix), чиято фабула, развита след щателно проучване, недвусмислено свидетелства, че свободата на словото е въпрос на няколко пачки, които дори лъсват на екран. Година след излизането на филма, Кочнер е оправдан заради липса на достатъчно доказателства, макар да е ясно, че убийството е инициирано в неговото обркъжение. Вместо него в затвора с 25-годишна присъда отива „съдружничката“ му Алена Жужова, обвинена за поръчковите убийства и на двама прокурори. Всъщност подобни мътни сделки между мафия, управляваща и законодателна власт, с които обикновено са изобличавани „недоразвитите“ демокрации, не могат да бъдат осуетени дори в сърцето на Европа, под зоркото око на Брюксел.

  ДЕМОКРАЦИЯ (2015, ГЕРМАНИЯ/ФРАНЦИЯ, РЕЖ. ДЕЙВИД БЕРНЕТ) 

Най-полемичният според мен сред четирите филма като форма и послание е и най - показателен в заглавието си. „Демокрация“ (2015, Германия/Франция, реж. Дейвид Бернет), който документира процедурата по прокарването на Закона за защита на личните данни в Европейския парламент, следейки битката на млади и нахъсани депутат и комисар, които преодоляват схеми, задкулисие и най-вече корпоративни структури, за да защитят европейските граждани от безконтролно дигитално наблюдение. И уж успяват, преборвайки се с лобита и бизнес интереси, но усещането, че гледаме филм, построен в духа на социалистическия реализъм е осезаемо – противопоставени са смели и идеалистично настроени леви политици срещу цинични капиталистически акули; борци за справедливост срещу необходимото зло. Необходимо, за да даде възможност на правдата да възтържествува под формата на ЕС закон, във филм, осъществен като европейска копродукция. Непоколебим в изобличаването на Гугъл като вездесъщ наблюдател и колекционер на данни за настоящи и бъдещи недокрай изяснени цели, „Демокрация“ включва интервюта с Едуард Сноудън, който е персона нон-грата в САЩ и повече от десетилетие живее в изгнание в Русия, заради разкритията му за мащабите на незаконното наблюдение от страна на американската Агенция за национална сигурност и нейния британски аналог. И в този смисъл изглежда, че филмът се опитва да представи Европейския съюз като независима структура от американската държавна машина – версия, която все по-малко издържа на обективни аргументи, но която със сигурност предизвиква дискусия не само около целостта на демокрацията в Европа, но и в световен мащаб.

Положителното в „Демокрация“ е, че макар да е ясна позицията, която поддържа, филмът не скрива преобладаващия конформизъм на европейските чиновници и това дава възможност за „подривен“ прочит, според който можем да си представим какво се случва с други защитни механизи, за които евентуално няма да има кой да се застъпи така страстно. Дали този подход и включването на „екстремистки“ мнения „за баланс“ от страна на Елина Сикоу в „Без посока“ са днешният езопов език, чрез който авторите оставят крайните заключения на зрителите, можем само да гадаем. Факт е обаче, че фестивалът в Солун продължава да е философски форум, който приветства съмнението, независимо че на организаторите очевидно им се налага все повече да следват фестивални трендове.