ВЕРА НАЙДЕНОВА

През 1980 г., в Ташкент, на Фестивала на киното от Азия, Африка и Латинска Америка, се запознах с г-жа Етцуо Такано, кинокритик и управител на кино в Токио. Тя сподели, че преди години е закупила и показвала с успех българския филм „Козият рог“ (1972, реж. Методи Андонов). По това време у нас вървеше информацията, че филмът е закупен от 40 страни. Навярно с времето тази цифра се е променила, а са се появили и други филми с подобен успех. Но „Козият рог“ си остана един от първенците, при това и по непреходен успех, на българския екран.

Междувременно биографията му се усложни. През 1994 г. се появи втора екранизация по едноименния разказ на Николай Хайтов. Както добре знаем, екранизацията е дейност, генетично обременена със сравнение, със спор. С появата на втория филм този кръг се разшири: „спорят“ филмите, всеки поотделно с литературния първоизточник, спорят и помежду си. Тук тази операция ще бъде осъществена едновременно и накратко.

 КОЗИЯТ РОГ (1994, РЕЖИСЬОР НИКОЛАЙ ВОЛЕВ) 

Преди всичко ще отбележа, че филмът на Волев не е римейк, както мнозина побързаха да го нарекат. Т.е. не е повторно правене на преди създадения филм със същото название, а класически тип екранизация – екранна адаптация на литературно произведение, което има свое самостойно битие. Объркването дойде както от широката популярност на предишния филм, така и от факта, че в българското кино (като изключим може би само „Под игото“ – пълнометражния филм на Дако Даковски (1952) и девет серийния телевизионен по същия роман на Янко Янков (1990) няма случаи на повторно филмиране на класическа литературна творба. (Примерът с втората екранизация на Йовковия разказ „Шибил“, реж. Никола Бозаджиев, дойде много по-късно – през 2021 г.)

И с просто око се вижда, че във филма на Волев има нови (различни) моменти – в прегрупирането на литературния сюжет, а оттам и в характерите; друг е кинематографичният образ, визията, фонограмата. Общо взето – друга е екранната сугестия, родена от новите кинематографични възможности и съобразена с определен нов вкус за кино. Но онова, което прави новият филм несъмнено по-беден, е отсъствието на вътрешнопсихологическа пластика на героите. Дори на основата на принудително дехуманизираното битие на Караиван и Мария (а може би тъкмо на тази основа) можеха да се откроят онези, макар и минимализирани трепети и пориви, които да изведат сюжета към защита на човешкото у човека. Иначе казано, във филма не се извършва заложената в литературната основа парабола от биологичното, първосигналното към духовното. Впрочем тя външно е фиксирана и тук, но тъй като е лишена от вътрешна пълнота, от вътрешна пластика, и отношенията между героите се осъществяват, така да се каже, едно към едно, на екрана се оформя рисунъкът на своеобразен комикс с контурно очертани, крайно схематизирани персонажи. В случая не са уместни паралелите с американските образци, тъй като и в най-елементарните екшъни персонажите са обезпечени със съответен предел на психологически пълнеж, постига се убедителност в общуването им и т.н. А дори филм като японския „Балада за Нараяма“ на режисьора Шохей Имамура, който навремето ни шокира с надникването в биологичните пластове на човешкото битие, успява в крайна сметка да ги преодолее, да извиси гледната точка, да одухотвори историята.

Във филма на Волев е заложена несъществуващата в разказа тема за ренесансовото надмогване на религиозните догми, която непростимо е претупана. Или човек е атеист и верските доктрини просто не го интересуват, или, особено пък при средновековния човек, преодоляването на религиозната обвързаност е далеч по-сложно от това, което става в новата версия на „Козият рог“. Тук то се осъществява с бързината и схематизма на плаката. Да не говорим и за другото – колко неубедително е словесното обяснение в любов при хора, принадлежащи към патриархално общество, и пр., и пр. Това са празноти и грехове, които нито един сериозен зрител не би простил.          

По-горе стана дума за големия търговски, а значи и зрителски успех на „Козият рог“ с режисьор Методи Андонов. Едва ли е необходимо да се доказва с цифри, че успехът на Волевия е по-малък. Изобщо вторият филм не се превърна в истински съперник на първия. И все пак той има своите привърженици и заживя като пример, че силният разказ на Николай Хайтов може да извиква други асоциации, представи, идеи. Като пример, че и на българска почва е възможна втора екранизация на едно и също литературно произведение. А защо не и трета?!

* Текстът е част от проекта на сп. КИНО „Създаване на художествени литературни текстове с потенциал за филмова адаптация“, който се реализира с подкрепата на Национален Фонд „Култура“.