ОРИЕТА АНТОВА

„Козият рог“ на Николай Хайтов, освен като самостойно литературно художествено произведение, има и свое кинематографично битие във филмите на Методи Андонов (1972) и на Николай Волев (1994). В белетристичната творба кървавите събития, започнали с насилие – посегателството на семейната чест – следват повествователната структура на разказа за отминала драматична епоха, като част от нашето национално битие – турското робство. В нея определящо е словесното предаване на спомена/изповедта за отмъщението. От конкретно личностно, то се превръща в история за народен отмъстител – назован Кози рог. Хронологията на случващото се, мотивите, действията и последиците носят автентичността на времето, запечатано в устната традиция, традицията на паметта от първо лице, съхранявана от поколение на поколение. Двете екранни адаптации използват като отправна точка сюжетната схема на първообраза, но всяка го интерпретира в контекста на своята съвременност – различните обществено-политически „повеи“. Творческите цели, светогледът, смислово-изобразителните акценти определят различните сценарно-режисьорски визии. Общ е „скелетът“ – поруганото човешко достойнство ражда мъст, но мъстта води до трагедия. Индивидът загива, физически или духовно, смазан под напора на силните си чувства. Свързващ елемент се открива и в опозиционните „ядра“ – семейството – насилниците, любовта – омразата, заплахата в равнината и в закрилящата прегръдка на планината, своето – чуждото, силата – вътрешната мотивираност и слабостта – повикът на човешката първична природа…, взети в тяхната обособена понятийност. Макар и с близки типообразуващи черти, между двата филма съществуват различия, които са по посока на фабулното развитие с различни драматургични акценти, кинематографичния поглед към действието, героите, морално – нравствените внушения, семантичните препратки, кода на емоциите, детайлите.

Филмът на Методи Андонов е сполучлив опит да се пресъздаде натуралистично, но и някак с естетски щрихи картина на живота, когато рогът се превръща в оръдие на личностно себеизразяване в мътното време на беззаконие и безчинства. Индивидуалният акт на отмъщение – собствен и „преповторен“ чрез дъщерята, е отличителната характеристика на Караиван, героят, който ще извърви трънливия път от болката, гнева, омразата, ревността до покрусата пред силата на Съдбата. Актьорът Антон Горчев успява пластически емоционално – с особената изразителност в жеста, движението, погледа – да изгради този сложен образ, превръщайки го в архетипна проява на българския дух. Във филма ярка и изразителна е и Катя Паскалева в ролите на съпруга и дъщеря. Актрисата пълнокръвно „оживява“ режисьорската концепция за позицията на жената в пресъздаваната епоха – от невинна жертва – майката, през смел отмъстител до горда любима. Сгъстените краски на насилието, което я обгражда, нейната метаморфоза от диво, първично – във влюбено момиче, поривът ѝ към свободен избор в живота и смъртта, са предадени с впечатляващ кинематографичен усет за конфликтност, действеност и експресивност на образа. Това е изключително въздействащо на финала, където стилистичната рамка затваря сюжетната драма – дъщерята, самозапалвайки се, преповтаря мъченическия жест на бащата, който в началото на филма пали обругания си дом и бяга в планината.

Огънят е и един от елементите във филмовата адаптация на „Козият рог“ на Николай Волев. Но режисьорът прави „прегрупиране на литературния сюжет, а оттам и на характерите“, при него този „детайл“ има друг код. Той е елемент на първичната стихия, която застига битието на Караиван (в ролята Александър Морфов) и Мария (Елена Петрова), а гръмотевицата, огласила пещерата, е нейната метафорична кулминация. В живота на самоизолиралите се баща и дъщеря се вклинява нещо дивашко, необуздано, първосигнално. Отрязаната и изгорена коса на малкото момиче е първият символен жест на промяна на идентичността. Оттук специфичното екранно внушение – дехуманизацията на героите, превърната в норма, опосредствено кореспондира с натуралистичната, на моменти дори груба визуална картина. Насилието, изведено като смислообразуващ елемент, е не само проява на поробителя, но то присъства в някаква степен и във взаимоотношенията на отмъстителите. То е и в неутолимата жажда за възмездие. „Убий“, „Бягай“ са ключовите заповеди, които налага Караиван на Мария, след като подредения му патриархален свят рухва. Именно този свят Волев „взривява“ чрез своята режисьорска интерпретация на темата за любовта. Трагична и в разказа на Хайтов, и при прочита на Методи Андонов, във филма от 1994 г., тя е представена в неочакван ракурс. „Може би бог е един и ние го наричаме с различни имена“ – изрича младият козар-мюсюлманин (Петър Попйорданов), от когото Мария вместо „Убий“, за първи път чува „Обичам те“. А това води до жесток насилствен акт – неспособен да овладее гнева и ревността си, Караиван удушава ахрянина. Първичният порив за мъст е реализиран…

„Козият рог“ и като разказ, и като кинематографични адаптации, е творба за пътя на обикновения човек от безпомощност и горест към отмъщението, но и притча за силата на любовта. Защото и сред омразата може да покълне любов...

* Текстът е част от проекта на сп. КИНО „Създаване на художествени литературни текстове с потенциал за филмова адаптация“, който се реализира с подкрепата на Национален Фонд „Култура“.