МАРИАНА ХРИСТОВА
Двата филмови фестивала в Солун – големият през ноември, който се провежда от 1960-та година и приветства всякакви филмови форми, и по-маломащабният документален през март, който тази година отбеляза четвърт век – са символ на качество сред филмовите събития на Балканите. Обрани откъм светски шум, за сметка на богата и многообразна програма, която очевидно е плод на сериозна кураторска работа, на тези фестивали киното е на преден план, за сметка на показността, която във филмовата индустрия по принцип е неизбежна. В този смисъл, Солун е оазис на добрия вкус, където филмите се гледат на спокойствие и без напрягащата суета на червения килим, но пък при пълни зали, а паралелно с това се обсъждат задълбочено в синхрон с най-новите тенденции.
25-тo издание на Международния фестивал за документално кино в Солун се проведе при траурна обстановка в Гърция във връзка с тежката влакова катастрофа, случила се няколко дни преди откриването, но това не повлия съществено на работната атмосфера.
Един от най-важните въпроси в полето на документалното кино е този за етиката при работата с „жив материал“. За съжаление, темата рядко се обсъжда публично, докато границата между реалност и фикция, безпристрастно наблюдение и творческа спекулация на екрана изтънява все по-осезаемо в процеса на т.нар. хибридизация на формите в киното. Може би по тази причина отвореният разговор „Етични дилеми при правенето на документално кино“ между документалисти, продуценти и публика се проведе при огромен интерес и в претъпкана зала. Докато паралелната на фестивала платформа за нови проекти Агора разглежда идеи за бъдещи филми при амбициозна надпревара, фокусирана върху пазарни стратегии, един от участниците в дискусията, продуцентът и режисьор Кимон Цакирис, предупреди: „Тази индустрия крие много капани и трябва да внимаваме, за да не манипулираме емоционално публиката. Представете си проект за документален филм за малко дете, което е загубило цялото си семейство и авторите обещават, че за да получат финансиране, накрая ще разплачат това дете. За мен това е ужасно. Освен вътрешния морал има и външен, който не можем да избегнем“. След това бе излъчен откъс от късометражния филм на Цакирис Невидимата стена, в който виждаме кадри с грубо третирани от полицията африкански бежанци на гръцки остров, съпоставени с интервюта със западни туристи, радващи се на слънцето и морето на метри от първата сцена; два противоположни свята, които не общуват един с друг, а в пропастта между тях лъсва европейското лицемерие по мигрантската тема. Колегата му Марко Гастине обаче възрази, че този подход е манипулативен спрямо публиката, защото и двете по-кратки от минута сцени са извадени от автентичния им контекст и служат просто като илюстрация на тезата на автора, а в случая с бежанците съгласието им да бъдат снимани не е поискано. „Не искам да се възползвам от невинността на героите си. Правим документални филми, за да разказваме истории, които виждаме в реалния живот.“, каза Гастине. Цакирис от своя страна го контрира с мнение, че филмът му Демокрация, Кръстния път, който портретира лидера на популистката дясна партия „Златна зора“ като противоречив, но комичен персонаж, евентуално допринася за по-голям изборен успех на партията. Гастине се защити с довода, че филмът е заснет изцяло като странично наблюдение, без близък достъп до героя, който в следствие на това е профилиран само чрез собствените си действия и изказвания в отсъствие на допълнителен коментар. Този неутрален подход е бил избран, за да се избегне всякаква субективност.
В подобна здравословно-полемична атмосфера протече дискусията, която изостри сетивата и провокира множество етични въпроси не само по повод филмовите откъси, показани в нейните рамки, но и спрямо филмите от програмата на фестивала. Избрах да се спра на четири заглавия от различни секции, които работят с противоречиви от етична гледна точка герои и ситуации и подхождат към тях по различни начини.
Последният гларус (България, Финландия, реж. Тонислав Христов)
Най-новият филм на утвърдения ни документалист се състезаваше в Международния конкурс като единствено българско заглавие. Непреднамерен в подхода към темата, динамичен в ритъма и сюжетно увлекателен, Последният гларус припомня детайли около прословутите черноморски спасители-гларуси – феномен на късния социализъм – които са били не просто неуморни ухажори на засукани чужденки, но и са се надявали на задгранично бъдеще покрай аферите си. Или в краен случай, поне да изкарат лятото гратис на морето. Централният персонаж Иван, забелязан от Христов с Добрия пощальон, все още разчита на мъжкия си чар – виждаме го в акция с рускиня и украинка (с която в крайна сметка се задомява), свидетели сме на разговорите с приятели, в които той си спомня миналото и обсъжда настоящи стратегии. И за разлика от използваните като рамка на филма откъси от Гларуси на Христо Ковачев, където очите на свалячите са покрити с черна лента от съображения за дискретност, Иван в Последния гларус е цял пред камерата с лицето и идентичността си. В една сцена под въздействие на алкохол заявява, че е спал с жени за пари и че ги мрази, защото се е чувствал използван от тях. И тук се сещам за откровението на гръцката документалистка Катерина Патрони, направено по време на дискусията за етичните дилеми във връзка с филма ѝ Мъже в морето: „Съжалявам за една сцена с моя главен герой, моряка Никос. Хванах го в момент, когато беше пиян, макар да осъзнаваше какво прави. Не исках да го излагам, въпреки че той никога не ме е молил да спра да снимам. Вероятно не бих го направила днес. Това е сцена, за която постоянно мисля“. Патрони засяга темата за отговорността на автора пред героя, независимо, че той самият може да одобрява образа си, какъвто е случаят с Иван[1]. Достигнали времената на предсказаната от Уорхол петнайсетминутна слава (на всяка цена), неврелите и некипелите в медийната среда „обикновени“ хора не си дават реална сметка за евентуалните последици върху личността им. И ако документалистът не се яви като коректив на тяхното себеекспониране, крачката към спекулативната реалити естетика е вече направена.
Гласът (Полша, реж. Доминика Монтеан-Панков)
Визуално поетичен и интелектуално задълбочен, този полски дебют от състезанието „Новодошли“, който спечели и голямата награда „Златен Александър“, ни въвежда в затворения свят на младите послушници в манастира на Йезуитския орден в Гдиня. Там тези, които издържат и прегърнат уединението от външния свят, прекарват две години преди да положат клетва за свещеници. В общността им въпросът за духовното съсредоточаване е пряко свързан с освобождаването от външни влияния, за да успее всеки да опознае дълбинната си същност и да чуе божия глас, докато устоява на усещането за празнота. Процесът трябва да протече в пълна изолация, поради което постъпващите в манастира предават електронните си устройства още на влизане. Но за зрителя остава въпроса как в това строго организирано общество и охранявана атмосфера на уединение е допуснат филмов екип, който да заснеме образователните сесии и дискусиите, моментите на самотно съзерцание или изказано на глас колебание по отношение на обучението, през което преминават послушниците. Не размагьосва ли камерата тайнството на религиозното посвещение?
Отнело е шест години на режисьорката Доминика Монтеан-Панков да заснеме и завърши Гласът – много манастири са ѝ отказали съдействие, заради споменатите по-горе съображения и заради това, че е жена, а един е прекъснал сътрудничеството след половин година работа[2]. Но тя не се е предала, защото е търсила собствения си глас и основание да укрепи разклатената си вяра, намирайки отговори не в интимното обръщане навътре към себе си, а в публичното споделяне на този процес. Може би в ерата на социалните мрежи вече е естествено личните откровения да се случват на екран, пред хиляди други очи? Йезуитският орден в Гдиня е приел предизвикателството с условието, че филмът няма да съдържа постановки и интервюта, макар че в крайна сметка всеки от послушниците се описва сам чрез глас зад кадър и свещениците са одобрили този вариант. Явно границите на показността и етиката на споделянето за тях самите също са разширили параметрите си в този всепроникнат от дигиталните медии свят. И пълното усамотение вече е непостижимо.
Вътре в сърцето ми (Нидерландия, реж. Саския Бодеке)
Вторият документален филм на иначе опитната в сценичната режисура и медийните изкуства Саския Бодеке (партньорка на Питър Грийнауей в изкуството и в живота) е емоционална експлозия и визуална наслада, може би най-впечатляващият експеримент в конкурса „Film Forward“, макар журито да не го отличи с награда. А героите, с които работи, са повече от деликатни – актьори с ментални увреждания от театралната група „Камак“, които Бодеке следи по време на репетиционния процес на бароковата опера за любов, самота и предателство Фурия, написана специално за тях от Оскар Вагелманс. Съпровождаме актьорите през катарзисните упражнения за овладяване на ролите, при които те непрестанно трябва да си напомнят един на друг, че всичко това е само игра, за да не изпаднат в емоционален ступор. В една сцена самата Бодеке разяснява това открито, а спрямо публиката е взела мъдро етично решение – филмът е съвкупност от отчетливо различими игрални епизоди, които пресъздават сюжети от пиесата, и документални, в които участниците излизат от роля и са самите себе си, макар и да обрисуват личността си през ролята. За целта Бодеке е работила и с двама различни оператори и резултатът е пищна барокова образност в игралния пласт и спонтанна истинност в документалния. Така, в комбинацията от ясно поставени граници между фикция и реалност на снимачната площадка и пред камерата, етичните дилеми са разрешени за героите и екипа едновременно, а публиката е освободена от стандартния наратив по темата за „различните“. Вместо поредния филм за хора с увреждания, пред който потенциално съществуват много капани и по презумция се очаква да предизвиква съчувствие, Вътре в сърцето ми е съкровено изследване на артистичното превъплъщение, което буди възхищение от таланта и отдадеността на участниците.
Итака – Битка за освобождението на Джулиан Асанж (Австралия, реж. Бен Лоурънс)
В Солун показът на този важен филм се осъществи в рамките на програма „Отворени хоризонти“, но участието му на фестивала е всъщност само спирка от международното му турне, чиято цел е възможно най-много хора да се запознаят в детайли със случая и да подкрепят каузата. Активисткият патос, който по принцип оставя оттенък на съмнение във връзка с каквато и да е кауза, в случая е по-скоро отчаян зов за помощ – филмът и заснетите събития в него са на първо място семейна инициатива, чиято крайна цел е освобождението на Асанж от затвора или поне отлагане на екстрадирането му в САЩ, където го грози абсурдна в замисъла си 175-годишна присъда. Главни действащи лица във филма са баща му Джон Шиптън и неговата адвокатка, а по-късно и съпруга и майка на двете му деца Стела Морис, които обикалят европейски институции, срещат се с политици и организират информационни кампании. Продуцент е полубратът на Асандж Габриел Шиптън, следователно не е чудно, че режисьорският подход е максимално щадящ към Асанж, който след всички тези години под арест не е в добра форма, има самоубийствени мисли и се чувства психически разбит; забравя дори рождения си ден. Вероятно по тази причина, а и поради практическата пречка, че протагонистът на филмовия сюжет е зад решетките, образът му почти не присъства на екрана. Този подход контрастира с медийното отразяване на случая в последните години, доминирано от кадри с мъченическия му израз, залавяне, белезници[3]. Според експерт по психически тормоз, интервюиран във филма, това е медийна тактика за назидание, която има за цел да внуши страх у журналисти и евентуални публични разобличители на правителствени кирливи ризи, от една страна, а от друга е способ за поставяне личността на Асанж в центъра на сензацията, за да се отклони общественото внимание от важните разкрития на Уикилийкс за престъпленията на американското правителство и посегателствата върху свободата на словото. В този смисъл, етичното решение от страна на авторите на филма да не се показва изтощения Асанж е също и вид противопоставяне на изградения му в медиите образ.
Етични въпроси и дилеми поставиха още много филми в програмата на фестивала и показваха както престъпването им, така и възможни разрешения на ситуациите. Това подсказва, че едва ли може да има „чисти“ условия при правенето на документален филм, особено когато на работния „тезгях“ е нечий реален живот. Вероятно е прав гръцкият документалист Ставрос Псилакис, който в рамките на дискусията за етиката сподели мнение, че за него документалният филм е също вид игрален, но направен при различни условия: „Това, което описвам, описва мен. Казваме истината, която можем да кажем. Няма факти, има само интерпретации на факти“. Излиза, че киното е като вълка – мени формата и начина си на създаване, но не и природата си. А тя, както знаем, в същината си е илюзия, родена от светлина и нечие въображение.
Бележки под линия:
[1] https://cineuropa.org/en/interview/439591/.
[2] https://plus.dziennikpolski24.pl/nowicjat-czyli-siedz-w-budzie-a-zobaczysz-owoce-w-codziennosci/ar/c15-17030357.
[3] https://abcnews.go.com/Politics/us-wait-wikileaks-founder-julian-assange/story?id=62332098.
