КАЛИН НИКОЛОВ
ПОЛОВИН ВЕК ОТ СЪБИТИЯТА ОКОЛО ХУДОЖНИКА ГЕОРГИ КОВАЧЕВ, 1972 Г.
ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕТО МУ Е БИЛО ПОСОЧЕНО ОТГОРЕ
На 24 октомври 1972 г. в салона на галерията на Съюза на българските художници, „Раковски 125“, се открива самостоятелна изложба, сякаш започнала нормално, но в навечерието на своя финал се оказва подложена на остър критичен огън. Публикувани са поредица статии, в които реакцията, отричането, изтеглянето на ухото (наподобяващо истинско бесене) без съмнение е била замислена отгоре, с държавнически промисъл. За самия художник, Георги Ковачев, това е изненада, неподготвен е за подобно стечение на обстоятелствата, но още с първите сигнали от предстоящия удар, е бил наясно с последиците им. В действителност той ги заобикаля, като в следващите общи художествени изложби намира решение за изкуството си, намира изходи от внезапния срив, а най-вероятно и самите организатори на акцията не са наясно заради какво точно да тържествуват. Защо? По онова време нормативната, универсалната форма на идеологическата естетика все повече се фрагментира за това как трябва да изглежда социалистическото изкуство. В теоретическо отношение дори да съществуват опити за спояване индивидуалностите около желаната тенденция, това все повече ще се очертава като непостижима химера. И все пак факт е, че се случва подобен удар.
И в най-общата си характеристика времето е вече в процес на минималистична идеологическа реинтеграция, подчинява се на неизбежните тенденции на отстъпление от определени методологически позиции. Предписанията, правилата, тезисите ръждясват. Но пък тогава с какво би оправдал съществуването си идеологическият апарат, какво контролира той или обратно, не умее да управлява? И дали тези апаратни тръстики от етажите на ЦК или съответните окръжни комитети, секцията на критиците към СБХ и партийното бюро там, вещи в изискванията си, не са ли се предоверили на прилаганото с отрицателната му парадигма понятие „модернизъм“? А всъщност то изненадващо упорито си извоюва територии и се налага с противоположен, немирясващ акцент. Заразата му е плъзнала сред артистичната общност, която не търси средства да се лекува. Това коварно изкуство на ХХ век се оказва неподдаващо се на поведение, а отгоре на това е получило развитието си на Запад, от където и идва най-вече. Характерно за модерните направления е, че сами са подпечатили паспортите си за „глобално гражданство“ на културата и са отхвърлили, отказали да се подчиняват на границите, традициите, вложените инвестиции в историята, образованието, пропагандата. А между другото, модерното изкуство, е и осквернило думата „революционност“ чрез анархистичното, индивидуалистично разбиране същността на проявите си: като пренебрежение, несъобразяване и очевидно нахално извисяване над идеологическия доминант. Неподчинение!
От въпросната изложба ни дели половин век и няколко месеца. Художникът, който до онзи момент е минавал за успешен, представителен пример на творец, участващ почти постоянно в ръководствата на Съюза на българските художници, с антифашистка биография, очаквано или неочаквано е забелязан да демонстрира творческата автономия. Художникът показва естетическа проблематика, присъща на творец със синтетичен рисунък, имплицитно развит до степен, в която функциите на пластическата лаконичност се затварят в диалог със себе си. От друга страна нарисуваното или живописваното е лишено от приемствени връзки както с традицията, така и със съвременността и в родната, и в чуждата култура. Изложбата не показва творби с тематика, колкото и да я има в заглавията им, а въздейства като общ проект. Творбите по-скоро са решени като отрязъци, прочитът им е като на знаци, признаци, обозначения. Изборът на Ковачев наистина е в повече алтернативен от тогавашната практика, очевидно приемана за дискурсивна дотогава творческа практика, а именно концептуалната страна на природата на авторството. 67 творби са подредени на „Раковски“ № 125. в два раздела. Единият – „Земя и хора“ – преобладава в лявата половина на салона чрез големите платна „Оран“ и „Разорани баири“, но и платната „След жътва“, „През май“, „Родна земя“, „Угари“, „Лято“, „Розова земя“... Разделът включва и четири цикъла от цветни монотипии „Българи“, „Любов – по народни песни и приказки“, „Любов – по „Легенда за разбулната царкиня“ на Димчо Дебелянов“ и „Младост“. Вторият раздел е наречен „Хора и космос“ – съставен от циклите „Нови светове“ и „Възпоменание за загиналите другари“, изпълнени с цветни тушове.
Първата критична реакция е на вестник „Народна култура“, от 11 ноември 1972 г., изложбата е трябвало да се закрие на 13 същия месец, два дни по-късно. В редакционната статия, неподписана, се споменава, че още през 1966 г., при предишната си изложба, Ковачев бил предложил на публиката ни творби „с умозрително натрапващото се намерение за синтезиране на чувствата, сякаш тяхната „откровеност“ е опасна за естетическата стойност на произведението“. Оттогава до момента, художникът не е демонстрирал, разкрил себе си в изяви, които съществено да са променили представата за творческите му търсения. И сякаш вече окончателно разочароващо, Ковачев отхвърля и последната надежда с наличието, макар и на бледи, остатъци реализъм, конкретност, чрез образи и природа „въобще“, които „могат да бъдат спокойно показани и като пътни впечатления от Моравия или Нормандия – толкова са потопени в едно рутинирано, абстрактно, чуждо на националния колорит възпроизвеждане“. Естествено „горчивият извод от тази изложба“ се натрапвал чрез заключението, което смутеният зрител си правел, а именно „формалното търсене на естетическата чистота заслепява очите на твореца за живия живот, който във всички времена е подхранвал голямото и трайно изкуство“. Следва обобщението, че Георги Ковачев е избрал неправилна посока, творческите му търсения са „отклонение от реалистичния път на нашето социалистическо изобразително изкуство“. Показаните творби са доказателство за нарушено общуване с ценностите на обществото ни, загубена е обратната връзка с народа ни и неговите духовни ценности.
В кое по-точно анонимният редакционен коментар открива основната слабост? „Опитът на художника да потърси нови изразни средства и форми за интерпретацията на някои от изконните начала на нашата национална душевност, са завършили с неуспех, който има принципиален характер. Причините за неуспеха трябва да се търсят преди всичко в откъснатостта на художника от патоса на реалния живот, в самоцелното експериментаторство – плод на умозрителната комбинативност, на безуспешните усилия да бъде „превъзмогната“ реалистичната традиция, като тя се замени с деформация и мъглива символика. И както винаги става в такива случаи, крайните резултати са обратно пропорционални на първоначалните намерения – на мястото на едни схеми са се появили други схеми. Борбата срещу илюстративността и натурализма, които Георги Ковачев се е опитвал да води по умозрителен и маниерен път, логично го е довело до... схематизъм на собственото му творчество. Затова неговата изложба няма емоционално въздействие. Нещо повече – със своята монотонност, зад която прозира липса на оригинални мисли, със себеповторението на художника, с причудливата маниерност и липса на плодотворни творчески идеи, тази изложба не предизвиква размисъл. Освен един: новаторството в нашето социалистически изкуство е било винаги плод на дълбоко познаване живота на народа, вярност в творческото продължение на голямата драматична традиция. Това новаторство няма нищо общо със самоцелното формотворчество, колкото и претенциозно да е то...“
На другия ден, 12 ноември, „Работническо дело“[1] помества статията „Естетизъм или войнстващо изкуство“, подписана от живописеца Преслав Кършовски, заслужил художник[2]. Изкуството на Георги Ковачев било познато с реалистичния и хуманистичния си пълнеж, но сега се представя в тенденция, определена от Кършовски като „нова вещественост“, което е повод да се припомни на художника какво би трябвало да бъде отношението му към действителността и човека. Защото той е изпаднал под „един субективистичен произвол по отношение на живота и човека“, а изложбата му е „една проява, която свидетелства за еклектични преплитания на методи, похвати, стилове и норми, довели до своеобразна абстрактност и символика.“ Като художник Кършовски обаче анализира творбите по-подробно от материала в „Народна култура“. Защото, доколкото той изобщо е писал това все пак, а и който и да го е бил писал, е търсил да наподоби анализ на конкретното в картините и графиките на Ковачев. Тоест от своя богат опит на творец, като по-възрастен колега да го поучи и вразуми, като му посочи недостатъците. „Разглеждайки живописните творби от цикъла „Нашата земя“, не можем да не видим, че като творческа интерпретация на нашата земя те са неубедителни. Декоративно-плоскостното изграждане на формите чрез дебелия слой от маслени бои, положени с шпахлата или с широката четка, не показват конкретното място, не се усеща, не се вижда времето и пространството в пейзажите, нито пък те отговарят на названията... Натрапва се една твърдост и безжизненост, липсва усещането на натурата. От жанра пейзаж се е получил един своеобразен живописно-декоративен хибрид. В този цикъл, въпреки усилията си, не можем да видим и почувстваме действителната наша земя, давала и даваща живота и хляба на българите, които са я целували и загивали за свободата ѝ.“
А относно графичните цикли е написано, че те са „професионално-техническа измислица, създадени само от желание за творческа оригиналност“, защото „Георги Ковачев, изглежда, съзнателно бяга от конкретната вярност, от народностната характеристика, защото тя обвързва твореца, изисква от него да съблюдава жизнената правда, която превъплъщава в художествена. Желал или не желал да бъде „новатор“, той се оказва човек, който иска да „надмине“ сюрреалистите“. „Нашата социалистическа свобода задължава с една обвързаност, с една безкомпромисна вярност към същността на социалистическия реализъм. Трябва ли да забравяме думите на Ленин: „Да живееш в едно общество и да бъдеш свободен от обществото е невъзможно“.
Насочването към сюрреализма е нещо като юридическа форма на обвинение: „В изложбата, където са демонстрирани маслени бои и различни техники на черни и цветни монотипии, рисунки с цветни тушове, някои произведения показват навеи на сюрреализма, който беше бунтарско, нихилистично настроение, едно стихийно отрицание. Художниците-сюрреалисти бягаха от действителността, която им беше противна, и не свързваха изкуството си с познание на действителността, а го използваха като средство за масова хипноза“.
Кършовски набляга и на друго обстоятелство, което също трябва да мине за професионално становище и обяснение. Че техниката на монотипията „е най-примитивният печатарски способ“.
„Тази изложба, както някои други преди нея, подсказват вкус у някои художници към своеобразно освобождаване на твореца от свързаност на изкуството с революционните преобразователни идеи на нашето социалистическо време... Изправени пред лицето на народа, нашите творци нямат право да забравят своя дълг като творци на важен идеологически фронт в едно време, когато реакционната диверсия търси всячески пролуки да ни отвлича от най-парливите, най-актуалните проблеми на живота.“ В онзи период често се говори, че действителността и изкуството имат общ битиен извор, но творците трябва да бъдат благодарни за възможността да черпят от тази вода. Но пък щом се окаже, че някъде извира изкуство, на което е чужда съществуващата инерция и наподобява друг привкус, било обозначавано като повлияно или направо идващо от нещо чуждо. В случая думата „диверсия“ определено е стряскаща.
Употребеният израз „нова вещественост“ е повод да се усъмним в авторството на написалия статията художник. Допълвал го е човек, запознат с определени тенденции от новите процеси в изкуствата за момента. Терминът вече се е употребявал и се е превърнал в актуален. Формира възглед относно разширените интерпретации на начините за създаване на артефакти и също се отнася за взаимоотношения на публиката с тях. Периметърът му отговаря на приобщаването към новите начини, чрез които изкуствата произвеждат, възпроизвеждат и предлагат да бъде „консумирана“ външната (за изкуствата) реалност.
А всяко подобно намерение е считано за предизвикателството, което дава възможност на визуалните изкуства да преосмислят себе си и да не останат в рамките на традициите си. „Новата вещественост“ артикулира себе си в многопосочни зони за нови, нестандартни, а не само разширени интерпретации…
Третата статия е на журналиста Александър Бешков[3] и е поместена във вестник „Литературен фронт“ на 16 ноември, вече след закриването на изложбата. В нея авторът ѝ съчувства на зрителя, „който мобилизира всичките си усилия, за да проникне в една претенциозна картина, в повече или по-малко сложния и деликатен свят на артиста“. Защото припомня той мисълта на своя баща, художникът Илия Бешков: „... безмилостно е да изискваме от зрителя вълнение, а от автора – спокойно безразличие. Всичко в картината трябва да бъде родено и претворено от художника и ние да го почитаме и любим наред с всичко, което се ражда по земята, което не е безплодно“. Но как се проверява кое и кога е добро в необходимостта от разширяване хоризонтите на родното ни културно богатство?
Оказва се, че Илия Бешков „върши“ работа и когато трябва, и когато не трябва.
Без да навлизаме подробно в полемика с тези текстове и евентуалните автори и институции, които стоят зад тях, те очевидно се носят върху една културна инерция, която считат за предимство. А предимството им е в тяхното право да водят спор с острота, но при отсъствието на правото на отговор, в случая отговорът на потърпевшия Ковачев. Можем да си направим извода по скалата от едно до десет, че с десетката си в онова време скудоумието е заемало твърде широки територии и е имало високи претенции за себе си. В отпор на своето публично заколение, Ковачев единствено е могъл да пожертва себе си в името на някакво евентуално съхраняване. И той го прави, като още на следващата Обща художествена изложба представя дори не един, а два портрета на Тодор Живков, но модерни, в своя стил (единият е в съавторство с неговата съпруга, Милка Пейкова[4]). И все пак успоредно на това показва в друга изложба портрет на Радой Ралин и Борис Димовски, двама инакомислещи. Най-важното е, че той изобщо не се отказва от търсенията си и ги продължава до края на живота си – 2012 г.
СЛУЧИЛОТО СЕ ЧРЕЗ ДНЕВНИКА НА ХУДОЖНИКА
30.6.1972 г. – петък
Навърших 52 години. Нищо особено. Може би нервите ми са повече раздрънкани.
Посрещнах този ден с около 10 000 лева дългове. На моята възраст художник, който е завършил Художествена академия преди 30 години, би трябвало да няма парични затруднения...
Здраве да е!... Ще се справим – както казва Милка.
27.9.1972 г.
Вчера с Колето фотографирахме по-голямата част от нещата за изложбата. Днес рамкирахме пейзажите. Синът ми каза: „Нека бъдат изложени твоите работи, за да се поразмърда малко художническото съсловие.“
28.9.1972 г. – четвъртък
Комисията, която тази вечер прегледа сбирката за изложбата ми, бе в състав: Димитър Остоич[5], Калина Тасева[6] и Христо Нейков[7]. Най-неочаквано дойде и Светлин Русев[8] – зам. председател на Съюза.
Приеха показаните работи. Светлин и Остоич биха желали да покажа и живописни композиции, но това било моя работа!
Светлин каза, че както аз, така и те като ръководство ще си имаме неприятности за някои от пейзажите и цикъла „Космос“.
19.10.1972 – четвъртък
Светлин Русев ме попита дали съм променил експозицията за изложбата си. Казах, че не съм. Той изрази свои опасения, ако изложа последните два пейзажа, особено този, който прилича на дърво. Безпокои се след това да не попречим на други изложби. Казах му, че напразно се страхува.
– Не се страхувам! Но предстои конгрес на културата и са станали много взискателни! – каза Светлин и продължи – Оспорват пловдивските изложби...
– За себе си съм спокоен – му казвам. Излагам 65 – 66 работи – предимно портрети и фигурални композиции. Защо трябва да ме хулят за пейзажите?
Сърцето, което ме тревожи в последно време, се сви... Такава власт си създадохме, че трябва да поемам огорчения, вместо да преживявам красиви мигове при откриване на изложба...
22.10.1972 – неделя
Посетихме в болницата Никола Мирчев[9], който утре заминава за лечение в Париж. Пожела ми успех на моята изложба!
23.10.1972 – понеделник
Каталогът е чудесен. Подредихме изложбата в галерията Раковски 125. Помагаха Колето, Милка, Веса Василева, Паро Фереджанов, Таня Радева, Иван Макрев, Иван Шулев, Руди, Мария Столарова[10], Мария Недкова.
Мисля, че стои добре!
24.10.1972 – вторник
Откриването на изложбата беше вълнуващо. Народ много! Поздравления приятелски, сърдечни – придружени с целувки – цяла камара.
Словото на Мария Столарова – кратко и съдържателно. Посетителите ми казаха, че съм направил нещо „по-ново“ и „по-различно“ от досегашните ми изяви...
После в Клуба на журналистите почерпка с около петдесет души до 12 и половина през нощта.
28.10.1972 – събота
Изложбата се посещава от доста хора. Снощи дойдоха група писатели: Йордан Радичков, Ивайло Петров, Иван Давидков, Николай Зидаров, Найден Вълчев и Никола Русев, който си ангажира една монотипия. Беше и един бивш ръководител от ЦК на БКП, който ми каза: „Ако беше преди 15 години, може би нямаше да възприема вашите работи. Сега част от тях одобрявам, за други съм резервиран, но ще дойда пак да ги видя!“.
Мисля си – него съм чакал 15 години, за да разбере нещо!...
Стегна ме сърцето от тези разсъждения...
29.10.1972 – неделя
Нощта прекарах много лошо... Сутринта ми правиха електрокардиограма. После дойдоха трима лекари...
30.10.1972 – понеделник
Нова кардиограма! Слабо оросяване...
31.10.1972 – вторник
Радой Ралин ми каза, че „Нови светове“ и цикълът по Димчо Дебелянов събуждат много философски размисли. Председателят на контролната комисия към СБХ ходил при Светлин Русев да пита – кой разрешил изложбата ми!!!
02.11.1972 – четвъртък
Хараламби Трайков – Бушо, бивш министър на информацията и съобщенията, се извини, че не е присъствал на откриването на изложбата, поради заетост. Каза, че ще излезе рецензия в „Земеделско знаме“ – там е главен редактор и купи за редакцията една монотипия.
04.11.1972 – събота
В „Народна култура“ не излезе очакваната статия от Шмиргела, но има друга – от Тодор Павлов срещу Йордан Радичков.
На Милка подсказали, че редакцията се готви да публикува отрицателна рецензия срещу изложбата.
05.11.1972 – неделя
Соня Бакиш казала на Милка да ме поздрави за хубавата изложба. Да не съм се тревожел, ако някъде пишат против нея. Щом искам да съм авангарден, трябва да знам, че мога да имам неприятности от по-изостанали критици. Сърцето ме стяга! Разходка в гората! „Майната му“ не помага!
08.11.1972 – сряда
Павлето ми каза: „Бъди спокоен и горд! Боговете са те избрали да бъдеш големия – засега – в нашето изкуство“. Като пожелание е лесно за казване, но трудно издържат вече нервите. Пък и това нестабилно сърце!
08.11.1972 – сряда
Бях при Светлин Русев. Казах: „Много се извинявам, че ти създадох неприятности. Всичко, което правя, е напълно изживяно от мен! Не нося нищо чуждо... От позициите си няма да се откажа!“
Той ми отговори: „За себе си не се безпокоя, но упреците се хвърлят върху политиката на Съюза. Мисля, че една политика не покрива цялата политика...“.
А аз вметнах: „Както една самостоятелна изложба не е целия път и диапазон на художника!“.
– Не искам да ти разказвам подробности – продължи Светлин. Равнището, на което ме викаха, бе много високо. Но успях да отбия решението за закриване на изложбата ти.
Какво искат от мен? Уволнение преди, сега натиск! Нима трябва да престана да рисувам?!
10.11.1972 – петък
Тази вечер ми дадоха „Народна култура“ с поместената редакционна статия. Заглавието е „По неверен път“. Опит за унищожение!?
Писателят Веселин Андреев си купи една монотипия веднага след като видял отрицателната статия във вестника.
11.11.1972 – събота
Спах много лошо! Сърцето ме притеснява. Осъзнавам малодушието си, но нищо не мога да направя! Клетката е слабо нещо! Какво ли съм очаквал?
След обяд при мен мина синът – Колето. „Здравей, герой!“ – ми вика. Значи не се срамува от баща си!
12.11.1972 – неделя
Ударите продължават. Голяма отрицателна статия в „дело“ от Преслав Кършовски. Пълно неразбиране на това, което показвам, подсилено с политически инсинуации. Пак много лошо!
13.11.1972 – неделя
Във всяко време хора! Всички искат да ми внушат кураж! Нежелана слава!
14.11.1972 – вторник
Салонът е пълен с посетители. Много писатели, художници, офицери, обикновени хора. Публиката спори...
В 20:30 часа прибрах „Барутният буквар“.
Силата на изкуството?! – Затворено отново в ателието – то е нямо и безсилно! Бурята премина... Следа от еуфорията на приятелската среща за снимки в изложбата ще видим допълнително – след копирането им.
15.11.1972 – сряда
Получих в Клуба на журналистите „Литературен фронт“. Там е отпечатана третата критична статия. Злъчна, напоена с омраза. Не ми се признава никакъв талант. С цитат от Илия Бешков се доказва, че съм бездарен! Подигравал съм се с публиката... Авторът е Александър Бешков. Стана ми лошо! Няма нищо в пресата за несъгласие с публикациите... То е невъзможно, но е обидно...
16.11.1972 – четвъртък
След бурята...
Сега е време чувството за облак,
За дъжд, за буря и за вятър,
И в себе си да укротя.
Нино Николов
Но не мога!
Сестрата на Александър Бешков – пианистката Павлина Бешкова, се обадила на Милка и казала, че се срамува от своя брат. Би искала да се откаже от него чрез вестниците! Но кой ще позволи?!
16.11.1972 – събота
Днес си подадох оставката от Държавната покупателна комисия с писма до Александър Лилов, Павел Матев и Людмила Живкова. Мотивите ми са: ДПК не посети моята изложба, което значи, че за ръководството на Комитета моето творчество няма художествена стойност, следователно аз не мога да бъда арбитър при откупуване на картини от други художници.
И КАКВО ЗАПАЗИХ ЧУТО ОТ ХУДОЖНИКА В КНИГАТА СИ „НЕОСЪЩЕСТВЕНИЯТ МУЗЕЙ“
Художникът Георги Ковачев е роден на 30 юни 1920 г. в село Баховица, Ловешко. Завършил гимназия,1937 или 38 г.,не съм си отбелязал, младежът има амбицията да промени линията на традиционния потомствен процес и се явява в Академията. Любопитен за нас е произтичащия от всичко това факт за впечатляващо по онова време количество младежи, които не се боят да мечтаят за прага на Академията. Или животът на артистични личности с неговата несигурност ги привлича,или днес не познаваме миналото: а може би художническият труд не е бил толкова несигурен? На конкурсните изпити се явяват между седем до десет борещи се за едно място. Дори в столицата има сериозно оформена категория вечни кандидат-студенти. Именно от тях Георги Ковачев чува първата си комка по пътя си на художник: „Все такива ще ги приемат!“, когато се оказва в списъка на одобрените за студенти, победителите сред толкова много!
Той е дошъл от Ловешката гимназия заедно с група четири или пет съученици.От всичките си страни и по облекло приличат на провинциалисти, на едва завършили гимназисти. Не са имали никаква подготовка, самият Ковачев случайно е срещнал в Академията (престрашил се да се информира във връзка с предстоящия конкурс) познат на някакъв от неговото село. На него дължи съвета да си потърси подготвителен курс. Ковачев се записва при художниците Иван Манев и Веселин Томов, които имат такъв,в сградата на І-ва мъжка гимназия. Спомня си колко хубаво Томов се бил отнесъл към него. Имал е време да изпълни само един етюд и половина до изпитите, но учителят не го отчаял – важното било да се съсредоточи, да не изпусне момента... Успехът му преодолява дори сериозния фал пред Николай Райнов, който ги изпитва(проверява)общата им култура. Георги Ковачев сбърква и вместо църквата „Св. Димитър“ в Търново, изтърсва името на войводата Хаджи Димитър. Все пак е втори по ред (младежът нямал смелост да погледне списъка, докато Борис Китанов,също тогава приет,не му обадил,че е издържал[11]. Когато разказва това, Ковачев прави пауза и набляга на следното: „С Китанов успоредно прекарахме творческия си живот – с пълно творческо приятелство и пълна идейна несъвместимост“)[12]. Шеста в списъка е бъдещата философка Искра Панова[13]. Нейният баща Йордан Панов-Шемшето,шофьорът на Георги Димитров до границата ни с Югославия през 1923 г., обаче категорично не дава съгласието си дъщеря му да бъде художничка.Нейното място заема първата резерва, Сузи Аронова[14]...
Както видяхме, самият Георги Ковачев е попаднал в Академията още при първото си кандидатстване. Първите две години от учебния процес са общи. Те с приятеля му Петър Михайлов[15], по-късно професор по живопис, се отличават като най-добри по скулптура при Андрей Николов. Старият професор умее да живее със студентите си и да им се раздава. „Даже след първия 8 декември той дойде сутринта в ателието направо от кръчмата...“ – казва Ковачев. Подобни спомени има и Любен Тръпков: бай Любо и Димитър Македонски срещат една късна вечер своя професор на улица „6 септември“ (днешното ѝ име). От дума на дума се хващат се на бас кой кого ще пребори. Влизат в един вход и почват. Андрей Николов обаче пада тежко и се удря в чугунения радиатор.„Леле, убихме професора!“.За нещастие минава съвестна съкооператорка и сякаш като магия с нейните викове след минута се появява полицай. И както вече двамата студенти се стягат да нощуват в участъка, а и по-зле нататък: те виждат, че професора им намига. „Бягайте!“ – изкрещява той и хваща полицая през краката...
Ковачев и Михайлов обаче избират от третата си година да продължат в живописния раздел. Колко ли е бил огорчен старият скулптор...В Академията по онова време се провежда конкурс за професор, който е спечелил Илия Петров. Той също започва да споделя, макар и рядко, компаниите на младежите вечер в някоя кръчма. Ковачев си го спомня, подпрял глава с длани и лакти на масата, да пее „Сърдито либе надуто...“ Съквартирантът на Ковачев, Михайлов, е влюбчива натура. Те обитават ниска стая, под тротоара на улица „Чаталджа“. Идват момичета...
Нашата стая, подводница съща, бавно потъва в нощта... – пише поетесата Невена Стефанова, тяхна колежка и може би нейните впечатления са извлечени от съвместен романтичен момент (стихотворението цитирам, естествено,както го е запомнил Ковачев)...
След завършването си, Ковачев е мобилизиран. Създадена е пропагандна рота за нуждите на окупацията ни спрямо Югославия. Той заедно с Петко Абаджиев, рано починалия талантлив художник Любен Ненов, Захари Жандов в качеството си на фотограф, журналистите Сашо Настев, Никола Шивачев... При някаква командировка Ковачев влиза в минно поле. От далече му извикват да стои на място и след шест часа ще пристигнел някой, който бил сапьор или нещо подобно. Ковачев чакал дълго, но накрая не издържал. Тръгва по обратния път сам. Хазарт!. „Зажумях и поех...“ И като излиза, се свлича на земята припаднал.
В другата война, вече срещу фашистите, художникът е пратен офицер (защото междувременно е изкарал ШЗО) в Трън, където полкът му (Трети гвардейски пехотен полк)се командва от легендарния доскорошен партизански командир Васил Демиревски-Жельо. Той е героят-ръководител на Рило-Пиринския партизански отряд и е провел акцията в село Жабокрек, където влиза в почивна станция на Вермахта, убива ранените войници, лежащи там (двама партизани са пострадали леко)... „Уж казваха, че германците се оттеглят, но Демиревски беше решителен – ще ги преследваме. Имал да си им връща... На кота 711, в планината Ястребец било тихо. „И се понадигам от укритието... и заспах. Черепа ми ударен, в каската такава дупка...Но до лазарета отидох без придружител. А там жената на Жельо ранена тежко в корема, той бере душа, помощникът ми и той ранен...“ след два дена се връща на фронта. Там войниците му попадат в едно дере без добра връзка с останалите части и уж обградените немци поемат инициативата. Обстрелът им чрез минохвъргачки е толкова страшен, че изненаданите войници дори нямат време за паника. „Гледаш като извадиха снимки на близките си и да ги целуват, къса ти се сърцето... И дадохме заповед по рекичката да се изтеглят. Дойде една царевица, минаваме скришом, накрая излезнахме само с един леко ранен. Но ни пресреща някакъв нов майор, а мене ми напукани устните от напрежение – крещи: „Кой ви даде заповед да се връщате! На съд, ще ви разстреляме всичките... Имах един чешки автомат. Механично го насочих (майорът страшно се изплаши, почна да моли) Ужас... отиваме после да прибираме ранените от другите взводове. Толкова убит народ...“.
Военната му кариера прекъсва заповедта да се яви за нуждите на ж.п. работилницата, за да отговаря за украсата и пропагандата. Помни как Трайчо Костов дошъл при тях – той куца, а работниците искали с него да вървят пеш до Двореца, за да го слушат как ще живеят, какво ще изградят за светлото си бъдеще...
„Ориентирах се вече в рисуването си. Преди 9-ти се въртях край „Заря“, познавах Поплилов и Ангелушев. Започнах да илюстрирам. Найден Петков[16] беше станал асистент при Дечко Узунов, той ме похвалил пред него и ме извика Дечко. Найден беше асистент на горните – трета, четвърта и пета година, аз на първите. Владо Гоев ми беше студент, но не седях дълго. Прехвърлиха ме към илюстрация. Доньо Донев като ме срещне и казва: „Друг не признавам така да ме е учил!“.
Първите години след 9-ти септември не натягат атмосферата и желанието за творческо, пластическото претворяване на натурата и тематичните задачи. И тези, които воюват срещу курса на ганушевчетата (Живописецът проф. Никола Ганушев бива нарочен за консервативен, но и отстоява дистанцията си от новото) и които сякаш нарочно развяват тезата на социалистическия реализъм, всъщност се прехласват пред Гоген, говорят за Пикасо... Дори комунистите измежду студентите търсят новото. Владо Гоев, един от активистите, с нищо не се отличава от останалите – чувство за бои, за мярка. А и младите хора още нямат опит или оня творчески прелом, благодарение на който да обичат или разбират най-модерните течения. Напротив, самата Дичева е все още влюбена в Тициан, Веронезе и Тинторето. Венецианската школа ѝ се струва най-съкровения бисер сред историята на живописта. За творческия климат сред студентите допринася особено другият асистент на Дечко Узунов, младият Найден Петков.
„Нещата в Академията започнаха да се затлачват. Напираше поколението с клеветене, одумване... И аз понеже се ориентирах към вестникарската работа, казах на Дечко Узунов, че напускам. „Защо тъй, бе?“ Усещах, че вътре в Академията става нещо мръсно. Казвам на Найден, ако иска съвета ми да напусне. Той – да не обидим бай Дечко. Казвам му: „Не го мисли ти, бай Дечко...“. И Найден го обвиниха във формализъм...
Тази мрачна история трябва да бъде разказана. Дечко Узунов е готов да поднесе в жертва или да присъедини гласа си към инициативи за поднасяне в жертва някой набелязан (няма съмнение, че относно това, което се случва в Академията през култа, Узунов, макар и безпартиен, е абсолютно единодушен с останалите инициатори за уволнения и назидания)... Такива набелязани се очертават не само сред титулярите Кирил Цонев, Иван Ненов, Борис Иванов, но и сред младия преподавателски състав. Двамата – Ковачев и Найден Петков. Но Георги Ковачев предугажда атмосферата, предугажда и онова, което се готви. Той твърди, че е предупредил Найден Петков, но това само е объркало Дечковия асистент. Петков отговаря, че не може да остави онзи, на комуто дължи работата си в Академията. Тоест има определен морален дълг към своя ръководител (косата му е посивяла още в младостта, сигурно от склонност към вътрешни напрежения). Но Ковачев е категоричен, Дечко и без нашите чувства ще се оправи. Ние обаче май няма... Запазени са някои документи.
ХАРАКТЕРИСТИКА
На редовния асистент НАЙДЕН СТЕФАНОВ ПЕТКОВ
при проф. Дечко Узунов, ръководещ ателие в
отдела живопис
Найден Стефанов Петков завършва Художествената академия в София през 1942 г. Участва като боец в Отечествената война през първата фаза.
Като асистент в началото изпълняваше коректно и акуратно задължения в ателието, ръководени от мен. Но, когато се поставиха нови насоки и програми (в обучението – попълнено на ръка – б.а.), Найден Петков не можа да се справи с тия изисквания или по право чувстваше известни затруднения.
Като художник не е достатъчно изяснен за задачите и изискванията на реалистичното изкуство. Формата и колорита в творбите му носят отпечатък на много условност и формализъм. Като отечественофронтовец, той взимаше активно участие в ОРПС, в която организация той изнесе редица доклади.
Ето защо асистента Найден Стефанов Петков, в началото на 1950 г., бе освободен от длъжност.
София,14 декември 1950 год.
Зав. катедра:
(печат) проф. Дечко Узунов
От този най-тривиален осъдителен указ изглежда изобщо не е имало вече полза, освен проверка дали самият Узунов е склонен да го стори. Защото един документ от 20 ноември същата година вече показва, че нещата с Петков са приключили окончателно.
МНЕНИЕ
Във връзка с молбата на НАЙДЕН СТЕФАНОВ ПЕТКОВ, асистент при художествената академия за освобождаване от длъжност,служба „Кадри“ дава следното мнение:
През 1948 г. Найден Стефанов Петков е назначен за личен асистент в ателието по живопис на проф. Дечко Узунов. В продължение на две години той не можа да се справи с работата си като асистент. Основна причина за това е неговата слаба политическа подготовка. Политически е крайно неориентиран, с подчертани формалистични възгледи за изкуството. Неговите ясни формалистични позиции го карат да бяга от Академията и истинското реалистично изкуство. Найден Петков напусна демонстративно работата си, преди да се разреши неговото освобождаване от Ректората.
Въз основа на горните факти Ректората в своето заседание реши да го уволни в интереса на службата, но др. Мирчев – секретар на Партийната организация при Съюза на художниците в България, два пъти сериозно се застъпи и настоя за намаляване наказанието му – др. Мирчев смята, че той е млад художник и не бива да се убива възможността за неговото развитие.
Въз основа на застъпничеството на др. Мирчев, Ректората реши да освободи др. Найден Стефанов Петков от длъжност по подадена оставка, считано от 15 октомври т.г. Служба „кадри“ е на мнение, че Найден Петков трябва да бъде освободен от длъжност „редовен асистент“ по дадена оставка.
РЕФЕРЕНТ, ЗАВ. СЛУЖБА „КАДРИ“
(Л. Панорова)
Истории като тези нямат нужда от друг коментар. Освен може би естествената изненада колко завеждащи отдела „Кадри“ са работили сред или в Академията. Когато съм запознавал Георги Ковачев с въпросните документи и съм искал от него като волен или неволен свидетел на тези събития да направи своя коментар, той е бил своеобразно лаконичен – Найден Петков е махнат от ателието на Дечко Узунов (а както видяхме, и достойно се е махнал, без да склони глава, е тръшнал вратата и напуснал), но попада в киното, където му се налага да бъде в командировки из страната. За него те не са бреме.
Напускането на Академията, не предотвратява проблемите, които се нанизват около Ковачев по същото време. Наказват го партийно, после „един син ми умря в ръцете като бебе“. Работи като художник в Народния театър, в списание „Театър“, в „Работническо дело“. Според него той, а и Найден Петков, само спечелва от изгонването си, защото преоткрива възможностите на монотипията[17]. Дотогава Георги Герасимов работи върху цинк (Ковачев описва творбите му с възхищение!), а те: Найден, Пенчо Балкански, той, Марко Бехар, Мария Недкова започват да нанасят боите върху стъкло, а после отпечатван не на преса при слаб натиск, ръчно.
Животът ги повлича. Трудностите са всеобщи, атмосферата дава отражение върху всички. А има и достатъчно работа. „Не се чувствах отхвърлен, нито Найден. Укрепихме се материално, а това ни привличаше... В Академията, още през студентските си години, Ковачев членува в лявото дружество „Константин Величков“, в БОНСС. Ректорът Васил Захариев не е злобен и отмъстителен човек, гледа да тушира онези сигнали, с които администрацията му бива предупредена за различни „младежки волеизяви“. Академията оставя у него позитивно чувство – няма омраза, неприязън, лагери. Дружбата между поколенията е възможна и лесна. Симеон Велков събира очите си едно до друго, когато им говори за убежните точки на перспективните линии и тяхното събиране в далечината. В Бонсовите срещи след 9-ти няма фукня, няма конкуренция – Иван Керезиев е вече политически деятел,познавал е Вапцаров, но диалогът е лесен, обикновен, човешки... Кирил Цонев, Михаил Михайлов, Илия Петров (и той като преподавател) ходят по бригадите в Преслав – чувстват се единомишленици... „После в Академията нахлу суховатост, чрез това лошо разбиране за социалистическия реализъм...“
Георги Ковачев би могъл да обобщи един добър и дори „светски“ художнически живот в условията на времето. Той е измежду най-търсените, най-реализиращите се наши творци. Но и той ТЪРСИ...
Всеки от нас е нормално да се запита откъде изведнъж изникват имената на Иван Керезиев, Любен Белмустаков, Димо Димов, Петър Славов, дори Никола Мирчев, Атанас Нейков, самия Георги Ковачев... Били са съмишленици на тъй наречената антифашистка борба, вземат участия в нея, членували са в нелегални организации. Новата власт се опира на тях…След като работата им в Академията се оказва неуспешна, обаче идва друг момент, по-добър за нарочените Дечкови асистенти. „Две-три години, през 1953-та Кольо Мирчев го избраха в СБХ, мене и Найден в екипа му, и Мирчев ни сподели: „Ще ви издигна кандидатурите за секретари на Съюза.“
Може би именно заради това, че е бил на видими места, че е сред творците, придаващи лице на СБХ, с него се случва нещо, което за самия Ковачев е дошло твърде в упор. Удар над ударите! Изложбата му от 1972 година се превръща в аутодафе на критически изяви срещу него. Личи абсолютния почерк на партийно и държавно организирана акция. Ковачев и до днес не си обяснява фактите и механизма на обвиненията срещу него... Малко преди да открие изложбата си, му гостува Богомил Райнов. Вече свободен в разчупеното си разбиране за стойностите на световното изкуство, разбиращ от модерна култура и минаващ за неин познавач, писателят повтаря „Тия ти картини са бижу!“. Той води новата си приятелка, държи се весело и му е приятно. Трябва да осигури някакви предложения за пощенски марки или нещо подобно, подбира оригинали, поръчва идеи... И на Милка ѝ е приятно. Щом зрител от този ранг дава толкова хубаво мнение, означава,че предстоящото събитие ще бъде празник ...
Художественият съвет обаче минава много нервно. Калина Тасева подскача и сякаш не са съседи и приятели, го заплашва – щом ти казваме, че ще махнеш тия работи, ще ги махнеш! Какво си мислиш!... Останал след комисията, Светлин Русев му казва, че или ще свали няколко от картините, или изложбата може да не бъде открита. „Ще си имаме неприятности!“ – подчертава Русев „Кой ще има неприятности?!“ – пита без въпрос Ковачев. „Ние, ръководството...“ „Мисля, че по-широко вече се гледа!“ Но Ковачев само го мисли... Дечко Узунов застава на позицията, че подготвената му експозиция е пряко противоположна на социалистическия реализъм и дори се похвалва на Тодор Живков за твърдостта си. Ковачев си спомня Дечковата реакция и по повод закритата изложба на Лика Янко: „Тя е толкова грозна жена, толкова нещастна, сигурно с тия си платна мисли, че може да преодолее себе си...“.
Тодор Живков, който е в течение на станалото, а и го дирижира, вика приближените си творци на заседание. Там Светлин Русев прави изказване, че ако свалят и забранят изложбата на Ковачев, това ще означава фиаско за него („Другарю Живков, ако се закрие, ще трябва да си отида от тоя пост...“), а фактически и за Людмила Живкова, защото една започната кариера в културата с подобни действия, е фатална завинаги. „А Людмила, казва Ковачев, вече пелтечеше по събрания и конгреси, бъркаше думите, но бяха я поели вече нейните адепти и ако се срине, те отиваха след нея...“ Живков тогава отсича – добре, но тогава в тези и тези вестници да бъдат пуснати такива и такива рецензии... „В един от дните бях останал в къщи, а Милка беше в залата. Като надошли офицери, правят скандали (това ще да е бил някакъв млад художник, неопитен, личи си, не може да нарисува добре нещата...). а аз имах предчувствието за нещо такова и отивам. Милка ме видя и им каза: Ето ви го художника. Него питайте дали може или не може...Те се смутиха, след малко си тръгнаха, оплюването спря. Но вестниците гръмнаха...“
Отзвукът от тези критики и прояви е такъв, че когато френският седмичник „Нувел литерер“ помества интервю с Блага Димитрова през 1977 г., в което поетесата не спестява някои истини около творческата атмосфера в България, то бива илюстрирано с рисунка от Георги Ковачев и от Борис Димовски.
Запомнил съм Ковачев като един доблестен човек, мислещ, близък на светила от нашата култура. Освен Борис Димовски, не зная друг художник, който да е бил близък с толкова интересни кръгове творци от други видове на изкуството. Който да познаваше другите изкуства у нас, да ги следеше, да бъде наясно с общата атмосфера в живота и културата. И за когото това да си отхвърлен нямаше значение, ставаше ти гръб...
Дали освен с богатото си творчество, Ковачев ще бъде запомнен и с неочаквания въпрос, който задава на председателя на художниците, но индиректно и към явлението „Людмила Живкова“, по време на един от конгресите на СБХ. „Как съчетавате вярата в индийската мистика с тази към Маркс?“ Получава смел, но нагъл отговор – вярвам и в едното, и в другото... А ако човек (извън кръга на „богоизбраните“ приятели на дъщерята на Живков) бе споделил това по същия или подобен начин, сигурно от него нямаше да остане следа, и то от ръцете на същите хора, така нахално демонстриращи правото си на различие над останалите. Та нима за най-минимални отклонения от политическия спектър, същите богоизбрани нямат власт да те лишат от всичко и го правят едновременно съчетаващи самочувствието на тибетски прорицатели с жестокостта си на марксистки последователи...
Паралелно, в напълно самостоятелна акция и по своя инициатива, художникът Георги Ковачев застава лице срещу лице с партийните си колеги – прочита им писмо, в което настоява да бъде отменена поради давност и нелепост присъдата над Райко Алексиев. Художникът е разпитвал свидетелите от последните дни на Алексиев и уточнява подробностите около смъртта му. Повежда спор около няколко неверни публикации, без притеснение, че едната от тях е на Веселин Йосифов, който заема отговорно място сред властващата номенклатура. Последният твърди, че в жилището на буржоата Алексиев можело да се играе свободно тенис или крикет. Жилището на Алексиев обаче е напълно обикновено.
В това художническо партийно бюро той е казал, че онова „бедняшко“ изискване за произход, е догматичност. Защото и от богати семейства, както например неговото, било заможно, произлизат хора с лява политическа ориентация. Дал за пример Кръстю Раковски.
Как няма да те накажат при подобни обстоятелства, че показваш мисленето си?!
Бележки под линия:
[1] А Ковачев е работил там, главата на вестника е негово дело. Едва ли в културния отдел на вестника да не са знаели за това. Но и какво от това...
[2] Преслав Кършовски (1905 – 2003) е от фамилия Кършовски от гр. Елена, известна с участието си в борбите за църковна и национална независимост. През 1927 г. завършва Художествената академия в класовете по живопис на проф. Цено Тодоров и по графика на проф. Васил Захариев. В периода 1928 – 1934 специализира живопис и графика във Варшава. Един от основателите на Софийската градска художествена галерия, както и на Националната художествена галерия, чийто директор е в периода 1950 – 1957 г. В този период преподава „Плакат“ в Академията.
[3] Александър Бешков (1937 – 2013) е син на Илия Бешков. Журналист, писател, сценарист, член на Българския олимпийски комитет, един от създателите и главен редактор на телевизионното предаване „Панорама". Правил е филми за Кенет Кларк, Нино Рота, за баща си, художника Кирил Петров и др.
[4] Милка Пейкова (1919 – 2016) през 1948 г. завършва Художествената академия, специалност „Живопис“ в класа на проф. Дечко Узунов. Тя е художник на сп. „Космос“. Работи като художник в списание „Жената днес“ и в списание „Проблеми на изкуството“. Работила е в областта на живописта (предимно портрети), графиката, декоративно-приложните изкуства, текстилна пластика, оформление на книги. Автор е на над 180 портрета (Иван Вазов, Пейо Яворов, Йордан Йовков, Дора Габе, Радой Ралин, Григор Вачков, Татяна Лолова, Стоянка Мутафова, Георги Павлов – Павлето, Елисавета Багряна и други). За портрета на Елисавета Багряна, поетесата ѝ посвещава стихотворението си „Портрет в бяло“. Художничката работи и в областта на оформлението на книги. Автор е на наборни шрифтове. Носител на престижни български и международни награди, сред които орден „Св. св. Кирил и Методий“, сребърен медал на Международната изложба в Лайпциг, първа награда за шрифт на Националната изложба на книгата и илюстрацията.
[5] Димитър Остоич (1928 – 2010), скулптор, през 1956 – 57 г. ръководи отдел „Изобразителни изкуства“ в Министерство на културата, а в периодите 1957 – 61 и 1964 – 67 г. е главен редактор на списание „Изкуство“. През 1964 година става кандидат на изкуствознанието, а между 1967 и 1972 г. е старши научен сътрудник в Института за изкуствознание при БАН. Заема поста директор на Националната художествена галерия от 1973 до 1975 г., а от 1970 до 1986 г. е на различни ръководни постове в Съюза на българските художници. През 1974 г. му е присъдено звание „заслужил деятел на изкуството“.
[6] Калина Тасева (1927 – 2022), живописец. През 1952 г. завършва специалност живопис в Националната художествена академия, където нейни преподаватели са проф. Дечко Узунов и проф. Илия Петров. До 1988 г. е била зам. председател на Съюза на българските художници. Член-кореспондент на Съюза на австрийските художници „Кюнстлерхаус“, носител на званието „народен художник“.
[7] Христо Нейков (1929 – 1999) през 1953 г. завършва специалности графика и илюстрация в Художествената академия в класа на проф. Илия Бешков. От 1964 г. е член на БКП. През 1960 г. става член на Управителния съвет на СБХ, през 1970 г. негов заместник-председател, а през 1985 г. – председател. Многократно е избиран за председател на секция „Графика“. От 1983 до 1985 г. е ректор на ВИИИ „Н. Павлович“. Член е на пленума на партийния комитет на БКП в район „Васил Левски“ и пленума на Градския комитет на БКП в София. От 1986 до 1990 г. е кандидат-член на ЦК на БКП.
[8] Светлин Русев (1933 – 2018) завършва живопис в ВИИИ „Н. Павлович“ през 1959 г. при проф. Дечко Узунов. Член на БКП от 1971 г. Преподавал е от 1975г. във ВИИИ „Н. Павлович“ – професор (1975). Председател на Съюза на българските художници в периода 1973 – 1985 г. Между 1982 и 1984 г. е първи заместник-председател на Комитета за култура. От 1985 до 1988 г. е директор на Националната художествена галерия. В периода 1976 – 1988 г. е член на ЦК на БКП. Бил е народен представител в редица Народни събрания до 1989 г. и с листата на БСП в Седмото велико народно събрание през 1990 г. По това време е член на Висшия съвет на БСП. Действителен член (академик) на Българската академия на науките от 2003 г. Почетен доктор на Шуменския университет. Член-кореспондент на Академията за изящни изкуства в Берлин (1983). Почетен председател на АИАП в Париж (1982). Почетен член на „Ника-Кай“, Япония (1984). Почетен член на „Кюнстлерхаус“, Виена (1985).
[9] Никола Мирчев (1921 – 1973 ) е роден в Кюстендил. Член на РМС (1940) участва в редактирането и оформянето на нелегалния в. „Младежка дума“. Постъпва в Художествената академия в София (1940) в класа по живопис на проф. Борис Митов. Активен член на БОНСС, сътрудник на Окръжния комитет на РМС в Кюстендил (1940 – 42). Поради липса на средства прекъсва следването си и става учител в с. Дъбрава в Добруджа. През есента на 1941 г. продължава образованието си, но поради провал в кюстендилската ремсова организация е арестуван. Осъден е от Военнополевия съд в София на 10 години затвор. През 1942 – 44 г. е политзатворник последователно в Кюстендил, Бургас, Варна, лагера „Братство“ (Бургас). Освободен от Кюстендилския затвор на 8 септември 1944 г. През 1948 г. завършва специалност живопис в Художествената академия в класа на проф. Илия Петров. Едновременно със следването си е художник в ЦК на РМС и ЦК на СНМ, секретар на партийната организация в Академията. Един от основателите на в. „Стършел“. На X конгрес на БКП (1971) е избран за член на ЦК на БКП, а през 1972 г. е член на Президиума на НС на ОФ. Между 1950 и 1952 г. е организационен секретар на Съюза на българските художници; негов главен секретар в периодите 1953 – 1955 и 1963 – 1965, и председател от 1970 до смъртта си.
[10] Мария Столарова (1925 – 2016) завършва специалност живопис в класа на проф. Дечко Узунов. Участвала е в почти всички общи художествени изложби на СБХ и има повече от 30 самостоятелни изложби в България и по света: Будапеща, Берлин, Лондон и други. Съпруга на писателя Камен Калчев.
[11] Георги Ковачев е стоял на отсрещния тротоар, където сега е спирката зад университета на ул. „Шипка“. Там е научил, че пътят на мечтата му започва...
[12] Борис Китанов (1918 – 2011) завършва Художествената академия, като любимия ученик на проф. Дечко Узунов. През 1951 г. е приет за член на Съюза на българските художници. Печели множество конкурси и по негови проекти се осъществява дизайна на редица панаирни павилиони и палати в Москва, Лайпциг, Пловдив, Осака, Ленинград, Габрово, Солун, Дамаск, Атина, отговорник е на колектива, който работи по Криптата на храм “Александър Невски“, Етнографския музей в Смолян, Иконната зала в Пловдив, участва в различни изложби. Награждаван е многократно от СБХ. Носител е на няколко ордени и медали: „За храброст“ (1947), „Св.св. Кирил и Методий“ ІІ и І степен, „Червено знаме на труда“, „Народен орден на труда“, „100 години от освобождението на България“ (1976), „Почетният знак на София“ и др. Въпреки многобройните си поръчки, награди, задгранични пътувания е бил резервиран към обществената система и не го е прикривал. Написал е ценни мемоари.
[13] Искра Йорданова Панова (Радомир, 13.09.1918, София, 5.08.2004). Завършва гимназия в София през 1937 г. и романска филология в Софийския университет през 1950. През 1938 г. става член на БОНСС (Български общ народен студентски съюз, свързан с БКП) и на РМС (Работнически младежки съюз, забранен от правителството на Кимон Георгиев след преврата на 19.05.1934). Панова е арестувана от тогавашната власт, изключвана е от университета. През 1941 – 1942 г. временно е въдворена в женското отделение на лагера „Гонда вода“ – „Св. Никола“, в близост до Асеновград, като опасна за обществения ред. През 1942 е осъдена на доживотен затвор. След 9 септември е член на ЦК на РМС (1944 – 1950), представител е на българската младеж в Световната федерация на демократичната младеж в Париж (1946 – 1947). Работи като главен редактор на сп. „Младеж“ (1948), началник на отдел „Връзки с чужбина“ (1948 – 1950) и зам.-председател (1952) на Комитета за наука, изкуство и култура. От 1958 е научен сътрудник в Института за литература при БАН, старши научен сътрудник І ст. (дн. професор, 1975 – 1980) в същия институт. След Пражката пролет през 1968 и окупацията на Чехословакия от войските на Варшавския договор, се оттегля от обществения живот. Един от основателите е на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството (учреден на 3.11.1988).
[14] Сузи Аронова (17.08.1920 – 18.06.2020), графичка.
[15] Петър Михайлов (1920 – 1992) е родом от Чирпан. Завършва живопис в Художествената академия в София през 1942 г. при проф. Никола Ганушев. От 1950 г. до 1957 г. е аспирант в Ленинградския институт за изобразителни изкуства „Иля Ефимович Репин“. Преподавател, доцент и професор по живопис във ВИИИ „Николай Павлович“. В края на 1991 г. подготвя за Япония своя изложба по покана на мецената Хироши Харада, който откупува голяма част от творчеството му. Бе необичан и подценяван от ръководството на Светлин Русевия СБХ.
[16] Найден Петков (1918 – 1989) е роден в с. Видраре, Софийско. Като ученик в Първа мъжка гимназия в София, издава с Александър Геров, Емил Манов, Александър Вутимски, Михаил Величков, списание „Ученически подем“, организира карнавали, поставя пиеси. През 1937 г. е първата му ученическа изложба с акварели. Следва специалност живопис при проф. Никола Ганушев, която завършва през 1942 г. Н. Петков участва в Отечествената война и през 1945 г. показва цикъл рисунки в изложбата „Фронт и тил“. Същата година е приет за член на СБХ, а през 1946 г. получава наградата на Министерството на народната отбрана за творбата си „След боя при Ниш“. През 1947 г. открива първата си самостоятелна изложба в галерия „Призма“ в София и оттогава до смъртта си през 1989 г., участва активно в художествения живот в страната. В периода 1948 – 1950 г. е асистент в ХА, а по-късно професор по живопис (1976) и ректор на Академията (1985 – 1987). В творческата му биография са и годините, в които работи като художник-постановчик в български игрални филми: „Неспокоен път“, „Гераците“, „Непримиримите“. Създава и плакати за филми: „Ребро Адамово“, „Съдбата на човека“ и др. Участва във всички общи художествени изложби; в биеналетата в Лугано, Любляна, и Венеция, както и в колективни изложби в: Москва, Берлин, Варшава, Будапеща, Париж, Мексико, Шанхай, и др. Урежда самостоятелни изложби в чужбина: Източен Берлин (1960 и 1977), Алжир (1967), Тунис (1968), Западен Берлин (1974) и в страната: Добрич (1981), София (1984), Созопол (1986), Сливен (1987). Юбилейни изложби в София през 1978 и 1988. Носител е на много награди.
[17] Така, в тези си пътувания с киноекипите, Найден Петков има възможност да рисува автентичната земя с голям периметър от най-разнообразните ѝ състояния в лирично, творчески търсено естетическо верую. Сред прекрасните му творби, главно пейзажи, ще намери място примерно и една рисунка, пред чиято сила, естественост и психология са изразявали възхищението си почитателите на неговото изкуство, „Глава на помакинче“. („Има произведения като това, които правеха цялата изложба. Тази рисунка правеше изложбата!“ – си спомня Р. Ралин... Интересен израз! Запазвам думите му, защото работата ни над книгата „Неосъщественият музей“ бе обща, той четеше и редактираше всичко, а и го допълваше. Така по този повод ми каза, че и Атанас Далчев така харесал „Помакинчето“, че го препоръчал за корица на сп. „Пламъче“, където работил.)
