АНАСТАС ПУНЕВ
София Филм Фест продължава и през април, а „Алкарас“, носител на Златната мечка от Берлинале за 2022 г., е от онези тихи гиганти, които ще напомнят за себе си и след години, точно защото не са подвластни на времето. Светът на филма е изчезващият микроклимат на каталунското село и докато го наблюдаваме, лесно може да си представим колко нереалистичен ще изглежда в бъдеще, докато изживяваме последните дни, през които все още можем да се отнасяме към филма като към нещо документално.
Историята на семейството, което се изхранва поколения наред от брането на праскови, но е заплашено от изселване, за да бъдат инсталирани фотоволтаици, може да бъде удобен повод за социална критика или евтин мизерабилизъм, но усещането от филма е съвсем различно и наподобява лятна умора след разходка по прашен августовски път. Въпреки че казусът събира в себе си цялата наративна мощ, основната цел на режисьорката Карла Симон, автобиографично обвързана с историята, е да изрази какво точно ще изгубим като начин на живот съвсем скоро.
Изгубена няма да е просто природата, която накрая потъва сграбчена в металните юмруци на фотоволтаиците, или пък препитанието на големи групи от хора, работили в овощарството цял живот, но едно цяло отношение към света. То се прокрадва деликатно във филма, чрез малки ритуали и семейна памет – как се белят праскови и се предава знанието коя от тях е достатъчно зряла, като бавното темпо на филма се разграничава от по-забързания ритъм на модерното кино, но е не по-малко отдалечено от slow film естетиката, при която бавната скорост е реторичен и дори претенциозен жест. Симон заема позицията на човешкото, а не на антиглобализма.
Актьорите във филма са непрофесионалисти, което преди всичко отнема всякаква престореност и прекомерност. Гневът е превърнат в резигнация, носталгията – в тягостно мълчание, а неестествеността им всъщност прави действията им много по-достоверни, отколкото филмовите очаквания биха предположили. В „Алкарас“ има социологически елемент – дадена е трибуна на множество различни индивидуални истории, като разрезът им формира едно логическо цяло на тема как се скъсва с познатото. Докато по-старото поколение е отдадено на сантименталност, по-новото безуспешно се опитва да монетизира изчезващата вселена на Алкарас през социалните мрежи, като бездната между техните гледни точки предвещава неизбежната загуба, показана във филма.
Многообразието от герои без единен център дава простор на най-значимия герой в „Алкарас“ – природата с нейната красива прегръдка, но и опасна непредвидимост, едновременно майка и мащеха. В тази рустикална естетика фокусът не е върху това дали миналото е било по-ценно от бъдещето или накъде се развива обществото ни и кой носи вина, а върху по-скромното, но ударно твърдение, че миналото носи автономна ценност, която изчезва толкова безвъзвратно, че единствено изкуството може да я запечата.
* * *
За онези, които предпочитат елегантното завръщане към миналото, „Откраднати целувки“ на Франсоа Трюфо е винаги добра идея. В третия филм от пенталогията за Антоан Доанел (Жан-Пиер Лео) Трюфо също представя един изгубен дух – този на очевидно бързо и евтино снимания филм, който именно заради това е свободен и чаровен в своята спонтанност. В тази серия от живота на героя от „400-те удара“ той е вече на ръба на порастването и реещият му се поглед въплъщава безпокойството типично за края на 20-те години на миналия век, но само както френското кино може да го представи – сто процента естетически и без никакъв етически интерес.
Във все още силната си форма Трюфо умее да казва тежките истини с широка усмивка и алтер-егото му Доанел е идеалният образ за тази цел – той всъщност е обречен от собствените си угризения и дилеми, но въпреки това мнозина биха искали да изживеят неговия живот заради цялата манипулация на киното и романтизацията на най-баналното, която режисьорът прави напълно съзнателно. След като се озовава в света на свободната конкуренция, героят сменя все по-абсурдни професии, като изглежда, че никога няма да бъде щастлив, но въпреки всичко забавлението и неловкостта се преплитат в едно безметежно цяло.
Любовта като единственото смислено занимание е в центъра на филма и дори е наречена „единствената компенсация за смъртта“, а героинята на Делфин Сейриг в амплоа, напълно различно от драматичното ѝ превъплъщение в „Мюриел“ на Ален Рене, е едно от незабравимите кино изкушения. По подобие на героиня от роман на Балзак (чието творчество е поводът за връзката ѝ с Антоан), тя е дискретна, маниерна и недостъпна, каквато може да бъде само романтичната любов от книгите и филмите. И точно тази идеализирана любов на „видението“, както той я нарича, е противопоставена на много по-спокойната привързаност на Кристин, с която Антоан живее. Неспособността му да реши какво иска, повърхностното му отношение към живота и всички паралелни изпитания от битов характер, обаче, са сдъвкани като нещо пластмасово и накрая водеща остава надеждата, символизирана от двусмисленото, но все пак взето решение в самия край.
Няма как да не се спомене, че филмът излиза през 1968 г., докато Франция се тресе от обществени вълнения, но и след като Новата вълна е променила из основи речника на киното, а самият Трюфо е отключил този процес с дебюта си. В този смисъл „Откраднати целувки“ е и свидетелство за историческото развитие на френското кино – персонажът на Антоан Доанел се е превърнал в парадигма, а самият Жан-Пиер Лео е придобил статута на икона и намига не само към предходните си превъплъщения в същия образ, но и към филми като „Мъжки род – женски род“ на Годар. Самият режисьор признава, че причината да направи филма е единствено и само да работи отново с Лео, чиято игра изглежда като чиста импровизация. Но не само – на фона на цялата радикализация, видима от края на 60-те години, филмът избира безсрамно страната на лекотата.
„Алкарас“ може да бъде гледан на 2 април от 16:00 ч. в Одеон.
„Откраднати целувки“ може да бъде гледан на HBO Max.
