ПЕТЪР КЪРДЖИЛОВ

 

Документалният филм „Превал“ е една от премиерните творби, избрани да представляват българското кино на 27-ия международен София филм фест (16 – 31 март 2023). Гледах „Превал“ още през лятото на 2022 г., харесах го, разговарях с неговия автор Михаил Мелтев, който, от своя страна, не само ми разказа историята за правенето на филма, но и очерта собствения си път в киното. Тази биографична информация ми се стори интересна, а е и почти неизвестна, поради което реших да я споделя с читателите на сп. КИНО. Започвам прозаично: Михаил Босилков Мелтев е роден на 17 февруари 1954 г. „в ляво от пътя Лондон-Калкута“ – в полите на Сакар планина, в градчето Кавакли, което от 1934 г. започва официално да се нарича Тополовград. Там той получава основното си образование, а в Пловдив завършва английската гимназия, където се увлича по театъра (участва в драматични кръжоци) и киното (членува в градския любителски киноклуб), в София записва кинорежисура.

 

СТУДЕНТСКИ ГОДИНИ, СТУДЕНТСКИ ФИЛМИ

Във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (днес НАТФИЗ) Михаил Мелтев попада в класа на Янко Янков, чийто асистент тогава е по-сетнешният проф. Иван Ничев, оказал силно влияние върху своите ученици с принесеното от Полша „морално безпокойство“. Под опеката на двамата Мишо (ще си позволя да го наричам така, защото се познаваме отдавна – от 1976 г., когато бяхме заедно на есенна студентска бригада в Петрич), реализира няколко филма: документалните „Регулировчик“ (1976), „Златна сватба“ (1977), „За пушачи“ (1977) и „Два вторника в МК „Кремиковци“ (1978) – почетен диплом от Фестивала на студентските филми „Бабелсберг“ и диплом от фестивала за документални и късометражни филми в Лайпциг (ГДР); игралните „Иманяри“ (1977) и „Край на тракта“ (1978). Тъй като наименованието на специалността е „Кино и телевизионна режисура“, той поставя и три ТВ драми – „Бъчва“ по Йордан Радичков, „Жаби“ по Аристофан и „А на заранта се събудиха“ по Василий Шукшин. През 1978 г. е един от тримата инициатори и организатори на първия Фестивал на студентския филм „Долче ВИТИЗ“ (според сполучливия каламбур на колегата му Коста Биков). BИТИЗ се оказва наистина „сладък“ за Мишо, който през последните две години от следването си обитава прочутия с веселията си 22^-и блок на общежитията в Студентския град заедно с Пламен Сираков, Краси Ранков, Володя Данченко, Васко Шопов, Пламен Марков…

 МИХАИЛ МЕЛТЕВ (ВДЯСНО) С ПРОФ. ИВАН НИЧЕВ, ОКАЗАЛ СИЛНО ВЛИЯНИЕ ВЪРХУ СВОЯ УЧЕНИК С ПРИВНЕСЕНОТО ОТ ПОЛША „МОРАЛНО БЕЗСПОКОЙСТВО“. 

 

ПРЕКРАЧВАНЕТО НА ПРАГА В СТУДИЯТА ЗА ИГРАЛНИ ФИЛМИ (СИФ) „БОЯНА“

През 1980 г. довчерашният студент започва работа в СИФ „Бояна“, чиракувайки като асистент-режисьор в суперпродукциите „Ударът“ и „Борис I“ на майстора Борислав Шаралиев, който впечатлява младия си колега със своите добросъвестност и „вътрешна организация“, със съхранения си „естествен облик“ и дълбока творческа чувствителност, стаена зад „гранитната фасада на активен борец“. Мишо е асистент режисьор и при изключителния професионалист Христо Христов (в игралния „Събеседник по желание“ и в документалния „Новите художници“); на Маргарит Николов (в сериала „По дирята на безследно изчезналите“); при менторите си Янко Янков (в „Адиос мучачос“, където изпълнява и ролята на ремсиста Кирчо) и Иван Ничев (в „Бумеранг“ и „Балът на самотниците“).

Освен в „Адиос мучачос“, Михаил Мелтев участва като актьор и във филмите „Мера според мера“ на Георги Дюлгеров, „Маневри на петия етаж“ на Петър Василев-Милевин, „Да извадиш кестени от огъня“ на Тодор Стоянов, в американските екшъни „Берлинската конспирация“ и „Огън над Афганистан“ на Терънс Уинклес.

 МИХАИЛ МЕЛТЕВ В РОЛЯТА НА ДЕТЕКТИВА САНДИ В БЕРЛИНСКАТА КОНСПИРАЦИЯ (1992) НА ТЕРИ УИНКЛЕС  

 

НЕСЪСТОЯЛАТА СЕ РЕПУБЛИКА НА МЛАДОСТТА В СТРАНДЖА – САКАР

През 1982 г. Министерският съвет на НР България приема прословутото 22^-ро постановление, стимулиращо заселването на млади наивници в най-изостаналите и пустеещи краища на страната. Така се ражда утопичната идея за „Република на младостта“, подплатена от реалните финансови средства, излети от държавата в програмата „Странджа – Сакар“ и то най-вече в нейната „пропагандна свирка“. С част от тези пари се възражда дейността на Експерименталната киностудия към Кабинета на младите при Съюза на българските филмови дейци (СБФД). Там Михаил Мелтев се запознава и сприятелява с все още зелените кинаджии Андрей Алтъпармаков, Влади Киров, Иля Акьов, Искра Божинова… Там среща изключителния кинематографист, утвърдения документалист и обаятелната личност Юлий Стоянов, завършил кинорежисура в Чехия около Пражката пролет, „опора за млади, различни и разномислещи“. Там прави първата си сериозна авторска заявка, осъществявайки своя професионален дебют като сценарист и режисьор в документалното кино със „Сакарци“ (1986) – филмов разказ за хората от родния му Сакарски край. Филмът се оказва разочарование (и дори провал) в очите на поръчителите от ЦК на ДКМС, очаквали ласкава и лъскава реклама, възхваляваща бляскавите им постижения в изпълнение на постановлението, но получили в крайна сметка творба, застрашаваща кариерата им. Така „Сакарци“ се озовава в центъра на противоборството между „комсомолците“, чувстващи се „очернени“ и то със собствените си „бели парици“, и несръчните бунтари от Експерименталната киностудия, които застават зад филма. В резултат на това противопоставяне плахо пристъпващият в попрището на самостоятелното творчество режисьор получава Голямата награда на Фестивала за дебютни творби на млади автори – „Южна пролет“ в Хасково. Освен това „Сакарци“ донася на своя създател и почетен диплом от Фестивала на българското късометражно и документално кино „Златен ритон“ (Пловдив). Сетне филмът бива обвит в пълно мълчание и потъва в забрава – незавидна участ, характерна за онова време. По този повод Мишо и днес се шегува: „Още първият ми филм бе касов – не излезе от заключената каса на продуцента“.

 ДВА КАДЪРА ОТ САКАРЦИ (1986) 

Приносът на Мелтев за Експерименталната киностудия си остава само със „Сакарци“, но в студия „Спектър“ създава дипломната си игрална новела „Неоновото мече“ (1983), съчетаваща анимационен персонаж с „живо“ актьорско изпълнение. В Студия за научнопопулярни и документални филми „Време“ той създава документалните „С мерак“ (1986) и „След заседанието“ (1987), а в студия „Интерфилм“ към София-прес – „Диалог“ (1987).

 

БЪРЗО, АКУРАТНО, ОКОНЧАТЕЛНО

В Киноцентъра Михаил Мелтев израства професионално – от асистент става кинорежисьор, сетне – режисьор-постановчик. Дебютира с игралния филм „Бързо, акуратно, окончателно“ (1989) – копродукция на СИФ и Българската национална телевизия (БНТ), абсурдна черна комедия, чийто протагонист (в ролята Кирил Варийски) не успява, въпреки усилията, които полага, да докаже, че е жив, след като бюрократичната машина, вместо името на покойната му баба, погрешно вписва в смъртния акт неговото име и го обявява за мъртъв! Тази „некро“-пародия на административните нрави и институции така и не бива показана на зрителите – тя определено стряска киноначалниците, макар че полъхът на „вятъра на промяната“ вече предвещава надигането на „нежната революция“… Измежду малкото колеги и приятели, които успяват да видят филма, едни го харесват и величаят като „шедьовър“ (и дори му връчват награди), други го определят като тотално недоразумение, белязано от редица недостатъци и дефекти. Всъщност, недостатъците и дефектите от гледна точка на „нормативната естетика“ и дидактичната схоластика на соцреализма са тъй многобройни, че се превръщат в негова „стилистика“ и „запазена марка“ – факт, който прави „Бързо, акуратно, окончателно“ по своему уникален. За Мишо обаче филмът е съдбовен и по друга причина – среща го със Свобода Бъчварова, сценаристката на тази черна комедия, уникална личност, дала пътен лист в киното на не едно значимо име, оказала се морална опора за не едно значимо произведение в киното ни до 1989 г. – едно кино, чиято идеология, мироглед, изразни средства, естетически вкусове, технология, клишета, щампи рухват съвсем скоро – и то за броени дни…

 КИРИЛ ВАРИЙСКИ, НАДЯ ТОДОРОВА И ПЛАМЕН СИРАКОВ В БЪРЗО, АКУРАТНО, ОКОНЧАТЕЛНО (1989) 

През 1990 г. „Бързо, акуратно, окончателно“ е селекциониран за участие в Европейския форум за най-добър филм на годината „Prix Europe“ в Барселона (Испания). На следващата година получава специалната награда на журито на Фестивала на телевизионния игрален филм „Умбриафикшън – 91“ в Перуджа (Италия). През 1993 г. е показан на Фестивала на българския филм в Америка, организиран от Колумбийския университет в Южна Каролина (САЩ), излъчва го най-сетне и БНТ – няколко години след създаването му!

 

ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО

Споменатите награди, от една страна, повдигат самочувствието на младия кинорежисьор, но, от друга, го поставят в „ступор“ – не толкова „депресивен“, колкото интелектуален. Може да се каже, че Михаил Мелтев е по-скоро притеснен, вцепенен от несигурността в това дали следващите му опити ще бъдат на висотата на постигнатото вече равнище. Той започва да преоткрива наново онова, което вече е научил, да пренастройва сетивата си към новите трептения в нагласите и вкусовете на публиката, да преосмисля езика и стила си, да търси модерни послания… Докато се намъдрува, перестройката прераства в бунт (преврат, революция), светът се разтриса и преобръща, а ведно с него и граденият дотогава мироглед на твореца.

„А какво време беше само, а?! – гмурва се в миналото Михаил Мелтев. – динамично, завладяващо: спонтанни митинги и демонстрации (нещо, немислимо дотогава), отпадането на Член Първи както от Конституцията на НРБ, така и от съзнанието на „хомо-советикус“, което простичко означаваше отмяната на ръководната роля на Единствената Партия и закриването на нейните вездесъщи организации по месторабота, създаването на нови политически организации и на първия опозиционен вестник „Демокрация“, провеждането на първите от половин век свободни избори… Това не бяха просто промени, това бе изличаването на една ценностна система и замяната ѝ с друга, търсенето на нов, несъществувал дотогава морал. „Робството не е стаж за демокрация“ – написа Константин Павлов. Езоповският език, който българската интелигенция с успех ползваше десетилетия наред, стана ненужен, защото бе изместен от директния изказ и войнствената публицистика, лозунгите замениха осмислянето, съзиданието отстъпи пред разрушението… Всичко това вероятно е било необходимо?!

Тъкмо в тази кипяща атмосфера социалистическото ни филмопроизводство взе, че се саморазпадна. Но не от безпаричие. Дотогавашното българско кино бе убито от интелектуалната си безпомощност – старият киноезик бе мъртъв, новият все още не бе роден. Отдръпнаха се мъдрите, провалиха се „перестройчиците“ – амбициозни, ала принадлежащи към отминалата епоха.

Малкото филми от този период тотално се разминаха с очакванията на публиката и поради това словосъчетанието „българско кино“ стана мръсна дума. Убедено твърдя, че моето поколението бе това, което плати цената. То преждевременно се оказа извън времето – остаряло и ненужно, изгубено в демокрацията поколение. „И вси съгрешиха и вкупом ненужни станаха“ – изрече на всеослушание един от героите на онова време. И май бе прав“.

 

ПЕРИОДЪТ НА БЕЗФИЛМИЕ

В началото на 90^-те години СИФ „Бояна“ съкращава служителите си, сред които е и Мишо, за когото настъпват десет, че и повече години на безфилмие... Останал без работа, той търси изход за оцеляване: работи като преводач, в строителството, където става дори началник, през 1993 – 1994 г. Хачо Бояджиев, генералният директор на БНТ – единствената по онова време телевизия, го взема за изпълнителен директор на медията. Ала на Мишо далаверата не му иде отръки и поради това започва да преподава: кинорежисура в новооснованата катедра „Арттехника“ в Югозападния университет „Неофит Рилски“ (1992 – 2000); телевизионно продуцентство и управление в електронните медии в Нов български университет (НБУ), където през 2009 – 2019 г. ръководи департамента „Масови комуникации“; продуцентство и мениджмънт в електронните медии в СУ „Климент Охридски“ (Факултета по журналистика); мениджмънт в екранните изкуства в НАТФИЗ… Специализира в САЩ и Великобритания (BBC Cardiff), пише книгите „Телевизионен продуцент“ (НБУ, 1999), „Телевизията – културна индустрия“ (Титра, 2007) и „Кино и електронни медии“ (НБУ, 2012), става доктор (в Института по изкуствознание на БАН), доцент (1998), професор (2012)…

 АМЕРИКА СИ Е АМЕРИКА, ДОРИ КОГАТО СИ САМО НА СПЕЦИАЛИЗАЦИЯ ТАМ. 

 

НОВИ ВРЕМЕНА, НОВИ НРАВИ

Новият век носи стар късмет – Мишо се връща към това, което най-добре умее – снимането на филми. Режисира два игрални телевизионни филма за БНТ: пародията на мутренското време „Търси се екстрасенс“ (2001) и мелодрамата „Чуй звездите“ (2003) по разказа „Слепият гъдулар“ на Ангел Каралийчев (голямата награда „Златен Витяз“ от ХVІІІ Международен кинофорум в Липецк, Русия, 2009).

Михаил Мелтев (ММ): „В „Търси се екстрасенс“ се върнах към езика на добрата стара абсурдна комедия, но с герои на новото време – мутри и нароили се чудотворци. Филмът се получи донякъде, варненската фестивална публика се смя много по време на прожекцията му, което беше и целта – подигравка с чалгата, с бандюгите, със страха, с вечното очакване на месията-спасител и чудото… Но филмът някак не улучи конюнктурата, не съвпадна с вибрациите на телевизионните началници и наблюдатели. Публицистиката, от една страна, бе изстискала зрителския интерес към мутренските истории, от друга – те всяваха страх. А страхът не позволява смях, уплашеният не се смее. Обратно на очакванията ми се оказа, че не смехът е лек срещу страха, а страхът е убиец на смеха. Жалко. Вярата ми в комедията като оръжие бе точно толкова наивна, колкото и моите управленски илюзии. Оказах се крехък, чуплив. Не издържах на натиска – най-напред Лили Попова (имаше такава директорка на БНТ) спря „Търси се екстрасенс“ като вреден за репутацията на медията и даже забрани на снимачния му екип да работи в БНТ. И като по даден сигнал в масовите по онова време вестници излязоха няколко унищожителни статии срещу филма. И въпреки че колеги като Александър Янакиев го смятаха за качествено кино и писаха за това, аз се отдръпнах от комедията, вероятно завинаги. Днес си давам сметка, че може би филмът просто е следвал по инерция старото, „перестроечното“ мислене. След време преодолях забраната (и собствения си страх) и успях да заснема „Чуй звездите“, който покойният Зако Хеския нарече „високочувствителен филм“, а телевизионните програматори продължават до ден днешен да го предлагат за излъчване с повод и без повод. Неведоми са вкусовете зрителски!“.

 МИХАИЛ МЕЛТЕВ ПО ВРЕМЕНА СНИМКИ – КАТО АСИСТЕНТ-РЕЖИСЬОР НА БОРИСЛАВ ШАРАЛИЕВ В СУПЕРПРОДУКЦИЯТА „УДАРЪТ“ (1981) И КАТО САМОСТОЯТЕЛЕН РЕЖИСЬОР-ПОСТАНОВЧИК НА „ЧУЙ ЗВЕЗДИТЕ“ (2003), „БЪРЗО, АКУРАТНО, ОКОНЧАТЕЛНО“ (1989) И „ПРЕВАЛ“ (2023) 

 

ИСТОРИЧЕСКИТЕ ФИЛМИ

През второто десетилетие на новия XXI век Михаил Мелтев реализира четири документални исторически филма – всичките съвместно с покойния днес Влади Киров, който бе брилянтен писател – според скромното ми мнение, вещ познавач на немската литература, на родното минало и на инак неприкосновената людска душа, одарен с невероятно чувство за хумор – надеждна индикация за интелигентността на притежаващия го. Тъкмо тези качества допринесоха за израстването на Влади Киров като един от най-уважаваните и най-търсените киносценаристи.

ММ: „Около две десетилетия след премиерата на „Сакарци“, Влади Киров настоя да направим продължение на филма, който той много харесваше – нали му беше редактор. Убедихме продуцента Пенко Русев да ни подкрепи, ходихме, проучвахме, търсихме персонажите от 1986-та, за да открием, че никой вече не се интересуваше от отдавна забравеното 22^-ро постановление, губеха се следите и на участниците във филма – едни междувременно бяха починали, други се бяха разбягали да си търсят късмета по големите градове и в чужбина… От всичките двайсетина участници намерихме един някогашен ентусиаст – опериран от рак на гласните струни и не можещ да говори без помощта на апарат. Въпреки това успя да ми разкаже как „онзи филм“ е съсипал живота му, как е отстраняван, уволняван, дори преследван… През говорния апарат хрипкавият му глас се разбираше трудно, видът му будеше съжаление и вменяваше вина – вината, че сме здрави. Не посмяхме да се занимаваме с него, но пък запознах Влади с мои приятели от Тополовград – местни хора… И така се роди идеята за създаването на филм за родния ми град – „Вляво от пътя Лондон-Калкута“. Шегувахме се с Влади, че това е обяснение в любов към миналото, към съгражданите, към родното място. Прочетох някъде думите на локален шовинист, че харманлийци не ходели по света, защото светът идвал при тях по пътя Лондон-Калкута. И тъй като спрямо тази дестинация Тополовград се намира вляво от Харманли, ми хрумна това заглавие, което споделих с Влади, който го хареса. Стори ни се много сполучливо, интригуващо, дори комерсиално… След време разбрах, че то всява недоумение у познати и приятели от Лондон, от Женева, а комай и за българите то си остана непонятно. А точно по това време преподавах продуцентство, учех другите как да привличат зрители още със заглавието!“.

  ВЛЯВО ОТ ПЪТЯ ЛОНДОН-КАЛКУТА (2011) – КОРИЦАТА НА ПРОЕКТА ЗА ФИЛМА И КАДРИ ОТ НЕГО 

Година след премиерата си „Вляво от пътя Лондон-Калкута“ бе отличен като най-добър документален филм от членовете на Българската филмова академия – несъществуваща днес гражданска организация, не забравила да уважи и самия Михаил Мелтев, предлагайки го за наградата за режисура на документален филм. Номинацията скоро е материализирана – на ХІХ фестивал на българското документално и анимационно кино „Златен ритон“ в Пловдив през 2012 г., чието жури връчи на Мишо приза в същата категория.

ММ: „Докато готвехме проекта за Тополовград, продуцентът Пенко Русев ми предложи сценарий за Уилям Гладстон, написан от професор по история и именуван „Двойното възкръсване“. И него направих с помощта на Влади под заглавието „Г-н Гладстон и българите“. С много любов ги правихме тия два проекта и затова мисля, че се получиха съвсем прилични филми. После дойдоха „Приказки от Балканите“ и „Братя Георгиеви: Евлоги и Христо“. Последният не е съвсем мой филм, защото вкусовете ни с продуцента относно звуковата част не съвпаднаха. Трудът ми отиде на халос, животът на филма приключи, преди да е започнал – с един показ по Канал 1 и „премиера“ пред широката публика на малобройните българи в Букурещ. Така, лека-полека и малко-по-малко, открих историите, които си заслужват усилията да бъдат разказани, защото имат действителна стойност не само за миналото и не само за сегашното. А може би тези визуални изследвания на миналото ни са продължение на същото влечение към споделяне на познание, което ме привлече към преподаването, към университета… Може би“.

 ПО ДВЕ СЦЕНИ ОТ ФИЛМИТЕ Г-Н ГЛАДСТОН И БЪЛГАРИТЕ (2010), ПРИКАЗКИ ОТ БАЛКАНИТЕ (2015) И БРАТЯ ГЕОРГИЕВИ: ЕВЛОГИ И ХРИСТО (2019) 

Така Михаил Мелтев заформя целулоидно „четвероевангелие“, обединяващо настояще и минало. Заедно с Влади Киров събират накуп истории, които режисьорът майсторски онагледява, озримява, а драматургът сладкодумно разказва – Влади е автор на дикторския текст за „Г-н Гладстон и българите“ (2010) (награда на Българската национална филмотека, БНФ, на ХVІІІ „Златен ритон“ в Пловдив през 2010) и сценарист на последвалите го три заглавия: „Вляво от пътя Лондон–Калкута“ (2011), „Приказки от Балканите“ (2015) – награда на БНФ на ХХІІ „Златен ритон“ в Пловдив през 2015 г.; Наградата на Галиция на VII международен фестивал на историческото и военното кино във Варшава (Полша) през 2016 г.; „Бронзов Витяз“ на ХХVІ Международен кинофорум в Русия през 2017 г.; и „Братя Георгиеви: Евлоги и Христо“ (2019). Въпреки квалификациите на кинокритици и киноведи, Мишо не е убеден, че това са „исторически филми“. Затова и предпочита да говори за „нашите исторически и не толкова исторически проекти“, а и да припомня думите на своя приятел Влади Киров, обичащ да казва: „ние не сме историци, а разказвачи на истории“.

 

НАЧАЛНИКЪТ МЕЛТЕВ

Още като студент Михаил Мелтев загатва за своите организаторски способности – през 1978 г. става един от инициаторите за провеждането на първия Фестивал на студентския филм във ВИТИЗ. След Десети ноември 1989 г. му се отдава шанс да вложи наивността си в градежа на новото, демонстрира неподозирани дотогава „синдикални качества“ – през 1990 г. е избран за член на инициативна група за създаване на „Сдружение на режисьорите“, в чието ръководство участва. В периода 1991–1993 г. завежда международната дейност на СБФД. Някъде по това време е и изпълнителен директор на БНТ, където отдава сили за запазването на нейния обществен статут и мястото ѝ на национален оператор, работи активно за реорганизацията на медията, за въвеждането на продуцентския принцип, за приемането на нови структури, правилници, наредби, утвърждаващи новите продуцентски направления и мястото на авторското право в новите професионални взаимоотношения.

ММ: „Мотивира ме мисълта, че като свидетел и потърпевш от безумното самоунищожение на филмовите ни студии и филмовата ни индустрия, посредством властта на изпълнителния директор ще мога да попреча на разрушението на БНТ, за което тогава мераци съвсем не липсваха. За съжаление, и това се оказа поредната ми наивна илюзия“.

 МИХАИЛ МЕЛТЕВ КАТО МЕНИДЖЪР – В БНТ, СБФД И „ФИЛМАУТОР“ 

Макар да охарактеризира периода, прекаран в БНТ, като „саморазрушителен“, макар да благодари на „системата“, че го е „изхвърлила“ навреме, Мелтев натрупва в „националния лидер“ административен опит, който му помага впоследствие да председателства СБФД в продължение на два мандата (2000–2004), през което време Съюзът успява да убеди депутатите от XXXIX ОНС в необходимостта от Закон за филмовата индустрия, който те гласуват и приемат през 2004 г., възстановявайки по този начин българското филмопроизводството.

В бурното време на промени през 1990^-те Михаил Мелтев взема участие в учредяването на „Филмаутор“ и в първите управителни съвети на това сдружение за защита и колективно управление на авторските права в киното, чийто председател на Управителния съвет (УС) става по-късно – през 2012 – 2015 г. Мелтев бива привлечен и в Обществения съвет към министъра на културата. Днес е член на УС на СБФД и негов главен секретар.

ММ: „Времената се менят, хората – също. Мисля, че е време младите, активните режисьори да вземат юздите и сами да определят правилата, по които ще правят кино в България. Нам е отредено да помагаме или поне да не пречим“.

 ЗАЕДНО СЪС СЦЕНАРИСТА, СЪМИШЛЕНИКА И ПРИЯТЕЛЯ ВЛАДИ КИРОВ 

 

ПЪТЯТ КЪМ ПРЕВАЛА

Вече подчертах, че Влади Киров е редактор на един от Мишовите филми, автор на дикторския текст за втори, сценарист на други три… Шестият пък – „Превал“ (2023) – му бива посветен: заради приятелството, заради „безкрайните сладки приказки на водка с него, заради това – обяснява Мишо, – че Влади, въпреки цялата си сприхавост, обичаше човека, обичаше персонажите, за които правехме филми...“.

В началото и този път е Словото – публикуваният във в. „Труд“ през септември 2019 г. очерк „Балканско село брани с артилерия ниви и градини“, в който журналистът Любомир Йорданов, дългогодишен кореспондент на всекидневника за област Монтана, разказва как жителите на турлашкото село Превала се борят с градушките, възправяйки се срещу тях и изпращащия ги Гръмовержец с пиратки, брадви и пушки…

ММ: „Не знаех как от този очерк ще стане филм, но в него имаше история – забавна, реална, но и мистична и най-важното – оптимистична. Прииска ми се да я видя на филм, да я преразкажа с помощта на изразните средства, характерни за моята професия, кинорежисурата – с движещи се образи, простичко и разбираемо за съвременния урбанизиран и отчаян българин. Представях си героите от графиките на Йордан Радичков, черешови топчета и балканджии като Боримечката, които гороломно плашат градушката с див рев, гръм и трясък“.

След тежки снимки по околните баири членовете на екипа на „Превал“ – продуцентът и операторът Иван Тонев, режисьорът Михаил Мелтев, Благомир Алексиев – специалистът, осъществил звукозаписа на терен, а впоследствие и звуковата картина (саунд-дизайна) на филма, журналистът Любомир Йорданов – натрупват материал, „набъбнал в един протяжен, дълъг тричасов вариант“, който след многократно въртене и премонтиране освобождават от баласта, отсяват ненужното, оставят най-въздействащите шейсет минути.

 ПРЕВАЛ – ФИЛМ ЗА МИНАЛОТО И БЪДЕЩЕТО НА СЕЛО ПРЕВАЛА 

Така се ражда филмовият разказ за живота на малко село в Чипровския Балкан. Село, родено от преселения, исторически поврати и премеждия, обрекли завинаги хората от този див и красив край да живеят „на ръба“ – на границата между две държави, на прехода между планината и равнината, на билото между вчера и утре. Дните и нощите на тези хора, наричащи се торлаци, са изпълнени с борба за хляба, но и с легенди за самодиви и караконджули, за змейове, които се крият в пещерите над селото и властват над стихиите небесни и земни. По околните ливади пък, над които се извисява Широка планина с онази част на Белоградчишките скали, която малцина познават, се преплитат следите на извънземни и вълци. И в самото село се случват необикновени неща – лекар помага на хората с музика и багри, жени и мъже гонят бедствия с клетви и самоделни оръдия, а един пиратски кораб плува сред скали и сипеи в търсене на съкровища, но и на спасение от самотата и забравата… „Превал“ е филм за ориста да живееш на билото не с неистовото и опустошаващо усилие за оцеляване, а с надеждата за всекидневното събуждане с пръсти, впити в камъка, и очи, вперени в небето… Да живееш с усмивка – иронична, смаляваща и най-тежките несгоди, отправена към света, другите и най-вече, към себе си.

„Превал“ е филм за превала в душите на персонажите, но и превал за режисьора (както всеки друг изстрадан негов филм).

 

РАВНОСМЕТКАТА

Нея, равносметката, всеки си прави сам. Като му дойде времето. Така постъпва и героят на този „опит за портрет“ – кинорежисьорът Михаил Мелтев.

ММ: „Днес сякаш много повече ме интересуват въпросите: Защо стигнахме дотук? Защо не живеем така добре, както ни се иска да живеем? В какво вярваме и в какво трябва да вярваме?… Четири десетилетия поред киното за мен бе съдба, но като че ли по-скоро мечта, отколкото можене и правене. Исках да променя света, стремях се да правя ангажирани филми, които сочат пътя, които открито изговарят нелицеприятни неща… Увличах се от експериментите на Анди Уорхол, но никога не стигнах до крайности, не си позволих да бъда сноб. Силно влияние ми оказа ранният Иван Ничев със своето „полско свободолюбие“, филмите и личността на Юлий Стоянов, дълбоко религиозната Свобода Бъчварова, скрито чувствителният Борислав Шаралиев, достолепният Христо Христов… Знаех малко, затова се учих от всичко и от всички. Днес знам още по-малко…“.

 

* Текстът е част от проекта на списание КИНО „Съвременното българско документално кино като отражение на реалността и авторско отношение към света и човека“, който се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.