СТЕФАН ПРОХОРОВ

РАЗГОВАРЯ С НЕМСКИЯ РЕЖИСЬОР ФОЛКЕР ШЛЬОНДОРФ

 

Фолкер Шльондорф е един от „бащите“ на Новото немско кино от началото на 60^-те години заедно с Райнер Вернер Фасбиндер, Вернер Херцог, Вим Вендерс и др. Завършил е гимназия в Париж, учил е икономически и политически науки в Сорбоната, като паралелно е следвал в престижния филмов институт IDHEC.

Във Франция работи като асистент на Луи Мал, Жан Пиер Мелвил, Ален Рене, а в Германия още с един от първите си филми „Тенекиеният барабан“ (1979) печели Златна палма в Кан и Оскар за чуждоезичен филм. Почти всичките му филми са екранизации по известни литературни произведения: „Младият Тьорлес“ (1966), „Изгубената чест на Катарина Блум“ (1975), „Една любов на Суан“ (1984), „Хомо фабер“ (1991), „Палмето“ (1998) и др. На София Филм Фест той представи най-новия си филм „Повелителят на горите“.

 

 ПОВЕЛИТЕЛЯТ НА ГОРИТЕ (2022, РЕЖИСЬОР ФОЛКЕР ШЛЬОНДОРФ) 

Хората Ви питат за страшно много неща. На вас за какво Ви се говори?

Единственият въпрос, който винаги ми задават, е за бъдещето на киното. Понеже всички са много притеснени. Прекосих Германия с филма „Повелителят на горите“, бях в 44 кина и може би в 30 или 40 града. Това е единственият начин да накараш хората да отидат на кино в днешно време. Трябва да има събитие, като всеки фестивал. Хората идват, а когато фестивалът свърши, седмица след това кината са празни. Така че в днешно време кината трябва да бъдат като постоянна агенция за събития. Всяка седмица дебат със зрителите за нещо, така че те да имат причина да излязат от дома си и да отидат на кино. А има и кина, вероятно като това тук – Домът на киното, където хората знаят, че ще има нещо повече от филм. Има бар, могат да се срещнат. Някой ще дойде и ще има дискусия. Хората го очакват. В Германия около една трета от кината работят по този начин и те са тези, които имат бъдеще. Има една трета от тях, която все още има  вярна публика и друга една трета, която замира. Mоже би около половината или две трети от кината ще оцелеят, а една трета ще изчезне.

Но другият проблем е, какво ще стане с филмите? Има толкова много филми и всеки гледа много филми някъде, вкъщи или където и да било. Трудно е да се намерят двама души, които да са гледали един и същи филм и е трудно да се влезе в разговор или дори да се намерят критерии. Кой е добрият филм?

Какъв е Вашият критерий?

Ами, няма критерии. Нищо не може да се запише на хартия. Когато преди 20 или 25 години създадохме Германската филмова академия, която е нещо като обединение на всички различни представители на бизнеса във филмовата индустрия, включително актьорите, целта беше да имаме каталог с критерии. Какво е добър филм – като група да седнем заедно и да решим. Но нашият най-опитен продуцент веднага се противопостави, защото киното е отчасти изкуство, отчасти развлечение, отчасти идеализъм и отчасти бизнес. Добрият филм е много труден за определяне. Можете да кажете някакви общи приказки, че трябва да ви докосне емоционално, да си го спомняте след две седмици, но това не са много осезаеми критерии. Затова мисля, че е като с литературата,публиката знае по интуиция какво иска да види и какво не иска да види. Има групов интелект, който разделя добрия от лошия филм. Възразявам. Ако има успех сред публиката, това не е доказателство, че  един филм е добър. Това е индикация. Така че не, аз наистина мисля, че филмите ще се променят много, че киното, както го познавахме – обект с продължителност повече или по-малко два часа, започва с въведение, развива се и стига до заключение, а после си тръгваш със силна емоция, този тип филми са повече или по-малко на изчезване. Има начин да се гледат филми чрез стрийминг услуги, на таблет или дори на мобилен телефон. И така се променя напълно не само естетиката, но и структурата на разказа. Така че нямам никаква представа за бъдещето на киното, освен че хората винаги ще искат да слушат и гледат истории. Имаме нужда от истории, за да се разберем един друг, не в смисъл на разбиране на дружбата между хората или нещо подобно, което беше нещо като съветска мантра. Не, просто, за да разберем кои сме, а не толкова, за да се разберем един друг, затова винаги ще имаме нужда от истории. Но начинът, по който ги разказваме, ще се промени много заради начина, по който те биват възприемани. Така че за мен е невъзможно да имам някаква представа за бъдещето.

Мисля, че това е оптимистично.

Защото?

Ако трябва да изчисляваме на базата на някакви променливи вероятности, бъдещето никога не изглежда много светло. Затова мисля, че е добре, че не можеш да го предвидиш. Защо не се занимавате с телевизия? Направили сте документален филм. Защо не се занимавате с телевизия?

Имаше време, в което трябваше да правим телевизия, защото в Германия нямаше субсидии за филмопроизводство. Честно казано, не е проблем да се занимаваш с някой филмов продуцент, особено ако той има паричен интерес от това. Това е, което той защитава. Но когато се занимаваш с телевизия, нямаш един човек пред себе си. Имаш апарат. Има бюрократи, които мислят предимно за собствената си работа. Така че те, когато вече четат сценарий, гледат само дали може да им навреди. Ще ме уволнят ли? Ще гледат ли хората? Има толкова некреативни неща, но те ги прикриват. Ако има проблем със сценария, а те искат да проявят творчество, е още по-лошо. Знаете ли, цензурата е лоша, но ако бюрократите станат креативни, тогава започва ужасът. В днешно време не наричам стрийминг услугите телевизия, но доста прилича на телевизията, на телевизионната бюрокрация. Един продуцента на свободна практика си мисли: „О, дайте да направим този филм. Това е адски интересна история. Ще съберем публика, аз ще стана богат и известен“. Това са най-добрите партньори, които съм имал. Но те са много редки в днешно време.

Повечето стигат дотам, че могат да си изкарват комфортно прехраната, като просто обслужват нуждите на телевизията. И те правят разни неща със субсидиите и тогава си възвръщат 8% или 10% от бюджета,а това е сигурност. Не им се налага да се притесняват за аудиторията. Просто защото има по-лесни начини за изкарване на прехраната. Те не са достатъчно отчаяни.

Отчаян ли бяхте, когато станахте филмов режисьор?

О, не бих казал, че бях отчаян. Бяхме дръзки. Нямахме какво да губим.

Вие сте поколението, което възстанови Германия.

Да. Да.

Чувствате ли удовлетворение от работата си?

Винаги обичам предизвикателствата. Винаги казвам, че имам нужда от предизвикателство, че трябва да е наистина трудно. Като алпинист, който не би поел по лесната страна на планината. Той би взел северната страна, по-трудната. Това е въпрос на лична гордост и ако съществуваше такова нещо като лесен филм, не бих го направил, защото бих предпочел трудния.

Интересно е, че го казвате, защото последният Ви филм, „Повелителят на горите“, звучи така. Изглежда като лесен филм, но се оказва и много противоречив.

Бих казал, че е активистки филм. Направих го, защото исках да подкрепя тази кауза. Така че в известен смисъл започна като пропаганден филм, но след това, след като разбрах как работи това нещо с дърветата и как можеш да ги накараш да израснат от корените и колко важно е това за селското стопанство, за да се стабилизира почвата и да се отглеждат култури, тогава се заинтересувах от хората, които го правят. И знаете ли какво? Каква е тяхната борба? Филмът в крайна сметка се оказа за миграцията, за образованието, за електричеството, за ролята на жените в Африка. Така че може би е като дърво. Колкото повече расте, толкова повече пръстени изгражда дъберът. В резултат на това, филмът няма истинска структура. Никога не бих се преструвал, че това е добър документален филм. Той е интересен документален филм заради темата. Но преди това не бих го препоръчал като рецепта за успех.

Да. Въпреки че в други интервюта цитирате вдъхновения от други филми, като „Отворено писмо от Сибир“ и т.н.

Израснах с тези неконвенционални документални филми. Те бяха много провокативни. И се случи така, че познавам момчетата, които ги правеха. Крис Маркър. Познавах и антрополога Жан Руш, а дори следвах Жан-Даниел Поле в продължение на 100 дни из Средиземноморието за филма му „Двамата“. Така че не съм невинен към документалното кино. Но това, което ми хареса при тях в първите години беше, че не се притесняваха прекалено много за структурата. Структурата трябваше да следва това, което показваш. Въпросът винаги беше: интересува ли ме това? Знаеш ли, спираш на пътя, виждаш нещо, виждаш фермер, виждаш някой да оре или виждаш деца, които отиват на училище. И казваш на шофьора: „Спри, спри, спри“. Излизате от колата. Добре. Десет минути. Сега ще проследите ли тази жена до дома ѝ или ще ѝ кажете довиждане и ще продължите.

Това е то проба и грешка, не бих могъл да знам защо се интересувам от един човек, а не от друг. Въпрос на интуиция е. Въпросът е също така дали можете да общувате или през повечето време има нещо като незабавно съучастие. Да речем, че тази фермерка ви погледне. Сякаш е чакала да се заинтересувате от това, което прави. Тези хора живеят в голяма самота. И предполагам, че често си мислят, когато започват работата си в 5:00 сутринта: нима никой не се интересува от това, което правя тук? И така, вие идвате с фотоапарат. Добре дошли.

А как се справяте с всички критики, включващи расизъм или по-скоро супремачистки подход?

Просто ги игнорирам, защото съм видял резултата от работата на Тони Ринаудо. И реакцията ми е, че това е доказателство, че Африка или, да речем, други части на света, но да останем с Африка, нуждата е от експертиза. Но не  от експертизата на хора, които идват с програма за развитие отвън. И поставят своята програма, своя модел върху друга страна или върху друго население. Не, те се нуждаят от експерти на място, които да дойдат и да работят на терен. И тогава има даване и взимане. Изключително много се ядосвам, когато хората казват: не ни трябва бял човек, за да спасим Африка. Стар или бял, бих казал аз, Африка все още се нуждае от много стари, млади, бели, жълти, зелени или сини експерти, които трябва да дойдат и да действат. Има толкова много добра воля и толкова малко експертиза. И на местно ниво. за това как трябва да се направи. И програмите за помощ за развитие и парите от Световната банка, в повечето случаи не постигат целта си. Те изчезват в други канали.

Тони Ринаудо казва: „За 40 години не съм видял нито един долар да пристигне в селото“.

И това е след десетки години политика за развитие. Пълен провал. Европа? Европа също се нуждае от нещо в този момент на разделение. Европа се нуждае от нещо различно. Какво? Светът се нуждае от различен вид селско стопанство. То започва с много прости неща. Оран. Човекът, който върви зад вола или трактор с плуг Това е смъртоносно за почвата. Това се прави от стотици години. но е било  погрешно, защото всяка година унищожава почвата, разбива хумуса. В днешно време има машини. Машините могат да вкарат зърното в земята, без да орат. Но земеделското лоби се съпротивлява изключително много. Освен това големите обработваеми площи също са грешка в Европа. В Африка все още се обработват много, много малки площи – само по един хектар на семейство. И това не бива да се променя. Това е нещо, от което може да се започне. Да се работи по-интензивно. Така че виждате, че аз съм активист, дори не за климата, а за земеделието. Може би защото сега намирам за по-удовлетворяващо да бъда активист за живота, за правилния поминък, отколкото за киното.

Мисля, че за киното вече съм дал каквото мога. Нека и следващото поколение да го направи.