ГАЛИНА ЖЕКОВА
РАЗГОВАРЯ С АКТРИСАТА ДАРИЯ СИМЕОНОВА
„Избери работата, която обичаш, и тогава няма да бъдеш принуден да работиш и един ден в живота си“ – Конфуций.
Дария Симеонова спазва тази максима. За нея актьорството не е работа, а призвание. Затова влага цялата си енергия в ролите, които изгражда. Не пести сили и смело се впуска във всяко ново предизвикателство. Не обича еднообразието и е щастлива, когато се появи роля, която я провокира да открива нови и нови пластове в дълбините на човешката психика. От 2012 г. е част от трупата на театър „София“, на чиято сцена дебютира в постановката „Тирамису“ на Николай Поляков, а сред последните ѝ театрални превъплъщения са Марта фон Гешвиц в спектакъла „Лулу“ на режисьора Крис Шарков, както и Ева от „черната комедия“ на Жан-Пиер Мартинез „Невинно малко убийство“ с режисьор Надя Панчева. Освен в театъра, играе в киното и в телевизията. Във филмографията ѝ са заглавия като: „Островът“, „11 А“, „Лошо момиче“, „Диви и щастливи“, както и сериалите „Под прикритие“, „Откраднат живот“ и „Мен не ме мислете“. Както и във филма „Блок“ на Тодор Мацанов, чието официално разпространение тепърва предстои. Напоследък обаче името на Дария Симеонова най-често се споменава по повод на последния филм на Зорница София „Майка“. В него Дария изпълнява главната роля и както казва самият режисьор – „Това чудо Дария изнесе буквално филма на гърба си“. Именно за пътя на Дария от първите крачки в актьорската професия, до участието ѝ в „Майка“, е нашият разговор.
СНИМКА: © ИВАЙЛО ПЕТРОВ
Израснала си в дома на художник и всъщност самата ти си учила в Националната гимназия по приложни изкуства. Но още като тийнейджър се заражда интересът ти към актьорството. Посещавала си и школа по актьорско майсторство. Кога изкристализира желанието да искаш да се занимаваш с това професионално?
Боже, къде ме върна! В действителност процесът стартира от посещенията ми в тази школа. Това е най-голямата неслучайна случайност в живота ми, защото реално мен театърът сам ме намери. Бях в осми клас, когато вече учех в „Приложното“. Рисувах. В общи линии пътят ми беше тръгнал в тази посока. Но в този период имах много свободно време, което исках да оползотворя. Брат ми посещаваше въпросната театрална студия, която всъщност я водеше близък приятел на моите родители. Така, от нямане какво да правя в свободното си време, реших и аз да я посещавам. Първите години бяха по-несъзнателни. Аз съм отговорна и ходех стриктно, но тогава все още не се беше зародила идеята, че искам да се занимавам с актьорско майсторство. Бях и много плаха. Не участвах изцяло в процеса. Не правех етюди. По-скоро наблюдавах. В 11-ти клас, когато всички започнаха да ме питат накъде ще поема, някак беше ясно – ще кандидатствам в Националната художествена академия.
Кандидатства ли там?
Кандидатствах. И за моя огромна изненада ме приеха. Не се бях готвила специално. Просто реших да опитам. А и до изпитите в НАТФИЗ, които са през септември, имаше няколко месеца. Затова реших да се подсигуря. Ако не ме приемат в НАТФИЗ, да имам някакъв „бекъп“. Но всъщност вътрешно си давах сметка, че изобразителното и приложното изкуство са по-скоро самотни занимания. Рядко има художници, които творят в група. А в театралната студия се чувствах много добре именно защото работех в колектив. Заедно създавахме и творяхме. Затова реших и да кандидатствам в НАТФИЗ. Но я нямаше свръхамбицията. Да, подготвях се, четях много, учех монолози, но нямаше „на всяка цена“ и кой знае каква увереност, че това трябва да се случи. И някак, по време на изпитите, когато минавах успешно кръг след кръг, си дадох сметка, че явно не е случайно. И като погледна назад – вече над десет години съм професионален актьор, както и да звучи това (смее се), нито за секунда не съм съжалила. Някак усещам, че това е моят път! Но в началото, когато правех този избор, не бях толкова уверена. Не съм от тези, които още от деца са си мечтали да бъдат на сцена. Затова казвам, че театърът ме намери, а не аз него.
Твой учител в НАТФИЗ е Атанас Атанасов. Кои бяха най-ценните уроци за професията, които научи от него?
Никога няма да забравя, че още моят първи учител в студията – Петър Върбанов, казваше, че тази професия не е само цветя и рози. Проф. Атанасов потвърди това и практически ни го показа. Той е прекрасен преподавател и педагог. Бих казала и приятел! Но въпреки това никога не ни оставяше да ни е лесно. Защото след това не ти е лесно! Направо си е много трудно! И трябва да имаш характер. Трябва да можеш да отстояваш на много, много бури. И това е едно от най-ценните неща, на които ме е научил. Освен това, той много ми помагаше да работя и върху моята увереност. Пришпорваше ме да бъда по-смела. И по един деликатен и неусетен начин ме водеше и ми показваше какво мога и какво ми се отдава. Неизброими са нещата, които съм научила от него. Как да анализирам персонажа, да гледам в дълбочина. Да търся скритото, тайната, невидимото в един персонаж или в една история.
Има ли други учители или събития, книги, изложби, постановки или роли, нещо, което те е преобърнало из основи и те е променило или ти е дало тласък да си тази Дария, която си сега?
Труден въпрос. Има много хора, които са ме вдъхновявали, които са ми помагали в годините. От всички много съм научила. Като цяло се опитвам от всяка среща, особено професионална, да извличам поуки. Независимо какъв е крайният резултат на даден процес, се старая да си хващам, да улавям различни неща, които да ми бъдат полезни.
РАБОТЕН МОМЕНТ ОТ МАЙКА, РЕЖ. ЗОРНИЦА СОФИЯ, СНИМКА: © МИГЛЕНА ЦОНЕВА
Как се подготвяш за своите роли зад кулисите, зад камерата?
Първоначално правя анализ на самата роля. Особено, когато работя за театъра. Обикновено самите ми пиеси са изписани с различни ремарки и идеи, които ми идват, а и насоки, които ми дават режисьорите по време на репетиции. Съвсем наскоро си дадох сметка, че когато изграждам дадена роля, всъщност се опитвам и да я живея. Представям си как този човек, моят персонаж, би реагирал в дадена ситуация. Какво би казал. Опитвам се да си представя персонажа ми от плът и кръв, в битови или недотам битови ситуации. След това се връщам отново към самия сценарий или пиеса и се опитвам да си обясня мотивацията за действията му. Търся именно тези дълбочини, за които говорех по-рано – какъв е този персонаж, когато е сам, какво прави, когато е с близки хора или пък с непознати. Доколко е искрен или носи маска. Отделно чета и си правя проучване. Особено когато е тема, която не ми е толкова позната. Не обичам да се оставям на представата за нещо, а по-скоро се опитвам да намеря истината за него. Това е общо взето традиционният актьорски подход. Същевременно не трябва да се пренебрегва и самият творчески процес, когато става дума за работа с колега актьор или работата със самия режисьор. Най-приятно е, когато режисьорът те поведе и ти даде посоката. Но същевременно е важна и свободата. Т.е. той да зададе посоката, но да не те ограничава в някакъв коловоз. Да съумее да те насочи, но да остави и възможност сама да извървя пътя – завоите, криволиците и кръстопътищата, през които ще премина, за да изследвам персонажа и да достигна именно това, което самият режисьор изисква от мен. Обичам да бъда водена, но не и ограничавана. Също е важно и партньорството с останалите актьори. Огромен кеф е, когато имаш добър партньор. За мен доброто партньорство е същината на това, което трябва да се случва, независимо дали става въпрос за театър, кино или телевизия. Имаш ли срещу себе си истински партньор, който те чува, вижда и съпреживявате заедно, това е безценно. Тогава дори няма какво да се играе. То просто се случва.
СНИМКА: © КРАСЕНА АНГЕЛОВА
Знам, че има актьори, дори със завидни качества и умения, които след дипломирането си се отказват от професията. Тръгват по друг път, защото е трудно да пробиеш. Как се случи при теб? Имаше ли челен сблъсък с не особено дружелюбната действителност?
Имаше го. Това, което казваш, е много тъжно. Познавам много талантливи хора, които се борят със зъби и нокти, или просто се отказват и намират реализация другаде. Самата аз никога не съм правила едно нещо. Никога не съм била просто актриса в театър „София“. Никога! Винаги съм била поне още нещо. Чисто финансово, за да мога да се издържам. Дори не говорим за някакъв стандарт на живот! Слава Богу, че съм от София и имам тази подкрепа, която други колеги нямат. След дипломирането ми близо година не знаех какво ще правя. Реших да остана в София и отказах разпределение в Бургаския театър. След това дойде предложение от театъра в Стара Загора и почти си бях стегнала багажа. Договорката беше да играя в един спектакъл и да остана там на щат. Но точно тогава Малин Кръстев ме покани да преподавам в неговата школа и това ми беше първото работно място. Току-що бях завършила НАТФИЗ и не знаех как да предам опита си, но останах. Тогава дойде и предложението от театър София. Покрай театъра ме поканиха и за снимките в „Под прикритие“ и някак след това нещата потръгнаха.
Как се случват проектите при теб – сама ли ги търсиш или те те намират?
В 90% от случаите те ме намират. Разбира се, ходя на кастинги. Много пъти се е случвало да стигна до финални етапи – на кастинги с партньори, и да не съм избрана.
Трудно ли ти е да преодолееш разочарованието, когато не ти поверяват ролята?
Може да прозвучи странно, но много рано в кариерния ми път си внедрих мисълта – няма как да печеля всички кастинги. Това просто е невъзможно! И че тези роли, които не съм спечелила, не са за мен. Просто не е трябвало да ги изиграя. Понякога самите режисьори ти правят услуга, когато не ти дадат дадена роля, защото има роли, които не са за теб. Когато влезеш в неподходяща роля, особено когато си по-млад актьор, опасността да се провалиш е много по-голяма, отколкото да направиш нещо изключително и запомнящо се. Затова в такива ситуации си казвам, че има неща, които не трябва да ти се случат! И не трябва да те е яд! И в този ред на мисли – рядко съм страдала и съм имала разочарования. Дори когато съм била убедена, че ролята е моя, но не се е случило, просто го приемам и си казвам – така е трябвало да бъде! Опитвам се да се освободя от разочарованието още преди да се случи. Още преди да отида на самия кастинг. Забавно е, че за тези прослушвания, за които най-много съм се чудила дали съм се справила или не – точно тези кастинги печеля. Вярвам, че всеки има някакъв път! Впрочем преди известно време за първи път ме поканиха без кастинг. С режисьора бяхме работили по друг проект и той директно ме покани. За съжаление нямаше как да участвам, тъй като бях много заета и нямаше как да съвместя графиците. Но това беше първият път, в който ме поканиха и ми стана много приятно. Явно във времето съм оставила хубава следа! Може някой ден някой да напише и роля специално за мен. (смее се)
КАДЪР ОТ ДИВИ И ЩАСТЛИВИ, РЕЖ. МАРТИН МАКАРИЕВ, СНИМКА: © СИМОН ВАРСАНО
Като говорим за писане на роли – някои твои колеги като Елена Телбис създадоха страхотни сценарии, други режисират. Ти самата имаш ли амбиции в драматургията или в режисурата?
На този етап нямам смелост. Според мен, за писането трябва да имаш „златна ръка“. Изисква се много талант. С Елена сме близки приятелки. Отдавна чета нейни неща. Тя дълго пишеше просто ей така, заради лична необходимост. Докато не дойде моментът, в който създаде завършено художествено произведение – пиеса. Елена трябва да пише. Не трябва да спира да пише. Тя е безкрайно талантлив актьор, но писането също ѝ се отдава. За писане трябва да притежаваш определени качества. Не всеки трябва да пише. Докато при режисурата... трябва да си адски ерудиран и изключително интелигентен човек, за да знаеш как да водиш актьорите. Не е лесно! Всеки е различен, с различна природа, с плюсове и минуси… Изисква се силен характер и много умения и усет. Затова казвам, че все още нямам смелост. Знам ли, когато стана на 40-50. Те 40-те всъщност не са толкова далече, така че ако ми доскучае, или се появи импулс за това – защо не.
Случвало ли ти се е да откажеш роля, защото не ти харесва?
Рядко, но ми се е случвало. Не искам да споменавам конкретни имена, но последният път, когато имах подобна ситуация, просто усетих, че не е моят текст. Освен това беше нещо, което вече съм правила, а аз се опитвам, доколкото мога, разбира се, да бъда различна. И знам, че ако поема ангажимент, който още в началото усещам, че не ме вдъхновява, самата аз няма да съм честна в процеса, а и не е коректно към екипа.
Чувам от актьори, работещи в киното, че в България са малцина тези, които имат възможността да отказват роли? Че пазарът е малък и ако излезеш от него, той после трудно те приема обратно? Ти имала ли си подобни страхове?
Не съм съгласна, че ако откажеш една роля, системата ще те отхвърли. Може би, ако в продължение на пет години отказваш – съвсем естествено ще се случи. Макар последните години да се забелязва и една тенденция на възвращенци в театъра. Според мен е много важно от един момент нататък да избираш какво да правиш. Не трябва да е всичко на всяка цена, защото тогава къде отива актьорската хигиена? Приемайки всяка роля, можеш сам да се подкопаеш. За мен това е един вид самосаботаж. Сблъсквала съм се със страха да не отпадна от професията и това беше след като родих. Снимах и играх на сцена до 8-мия месец и след като родих, бях взела категоричното решение, че една година ще бъда само майка. Страхувах се, разбира се. Чудех се какво ще стане, когато дойде моментът отново да се върна. Но всъщност се оказа, че една година не е чак толкова дълъг период за нашите среди. А и в театъра ме очакваха. Още преди да изтече първата година от майчинството ми, се обадиха с предложения за нови спектакли. В телевизията също бързо се завърнах. Може би е късмет. А точно тогава се появи и предложението да участвам в „Майка“.
А има ли роля, с която си мислела, че няма да се справиш. Роля, от която в началото си била изплашена?
Да! (смее се) Случва ми се понякога. Особено, когато самата роля е много различна. Същевременно съм леко екстремен човек и често обичам сама да си създавам предизвикателства. Не обичам да играя едно и също. Но винаги като приема ново предизвикателство, има и доза страх. Но този страх ми дава адреналин, който ме зарежда и дори бих казала, че ми харесва леко да ме е страх. Мисля, че е полезно, защото имам респект към това, което трябва да се случи. Не говорим за страха, който те обезоръжава и изпадаш в паника, а за страха, който е здравословен. Страх, който кара тялото и мозъкът ти да работят на различна честота от тази, която ти е вече позната. И е интересен процесът да се учиш да управляваш този вид страх. Летяла съм с парапланер и може би метафората тук е уместна. Скачаш с парапланера и в началото не знаеш какво те очаква. Осъзнаваш, че летиш, но ти самият трябва да започнеш да управляваш полета. Всичко е много фино. Боравиш само с пръстите и съвсем леко участват длани и ръце. Всичко е много деликатно. И този адреналин, ако съумееш да го контролираш, си мисля, че е много полезен за актьора.
ДАРИЯ СИМЕОНОВА И ВАСИЛ ДУЕВ В СПЕКТАКЪЛА ПРЕЗРЕНИЕТО, РЕЖ. КРИС ШАРКОВ, СНИМКА: ЛИЧЕН АРХИВ
Преди няколко години изигра Камий от „Презрението“. Спектакъл, който Крис Шарков създаде по филма на Жан-Люк Годар и книгата на Алберто Моравия, от която е вдъхновен и самият Годар. Разкажи как работихте с Крис Шарков и беше ли респектирана от факта, че във филма на Годар самата Бриджит Бардо се превъплъщава в образа на Камий?
С Крис работихме чудесно. Всъщност първият спектакъл, в който играх, след завършването ми в НАТФИЗ, също беше дело на Крис Шарков. „Презрението“ беше вторият проект, по който работихме заедно. Самият факт, че трябва да изиграя роля, която Годар е поверил на Бардо, е сериозен шок. Ролята е на фатална жена, която изключително добре умее да използва женствеността си и чрез нея да манипулира. Тези типично женски средства за влияние над мъжете обаче до този момент моята особа не познаваше (смее се). Като актриса, първо изхождам от себе си. Използвам моите емоции, спомени – моята емоционална памет. Но за тази роля – нищо! И това много ме изплаши, защото не знаех как се правят този вид манипулации, този вид игра ми беше чужда. И всъщност именно за тази роля за пръв път започнах да прилагам подхода, за който разказах по-рано, а именно в живота си да прилагам различни аспекти от ролята, върху която работя в момента. Просто трябваше да намеря в себе си тези качества, които Камий притежава и които Крис беше видял в мен. Не знам колко сполучливо се получи, но обожавах този спектакъл. За съжаление, много кратко се игра.
Макар и в епизодични роли, си снимала и в няколко американски филма. Би ли направила съпоставка между работата в българските и американските продукции?
В действителност съм снимала само в няколко проекта, но минималният опит, който мога да споделя е, че реално нямаш допир с режисьора. Усещането е за една много голяма машина. Реално контактувах с някой, който е помощник, помощник-режисьор. Тази сплотеност, която усещам, когато работя с български екипи, не съм я усещала там. Но мащабите са много по-големи и това има значение. Сега като се замисля, ако в българска продукция се снима масова сцена и аз имам малка роля – много е вероятно и българският режисьор да не ми обърне внимание. Така че не мога да съм обективна.
От всички роли, които си изиграла до момента, независимо за какъв вид медия – дали театър, кино или телевизия, коя роля си усетила най-близо до теб, до твоята душевност, до теб самата като личност?
Мисля, че с Наталия от „Откраднат живот“ много се бяхме препокрили. Както при нея, така и при мен в началото хората ме приемат за личност, която всъщност не съм, но това се променя, след като ме опознаят. Интересното е, че в един момент ролята на Наталия, която беше по сценарий, и личният ми живот много се дублираха. Забавно е, че това не беше само в този проект (смее се). Има директни паралели между ролите, по които работя, и животът ми извън сцената и екрана.
Например в последния сериал „Мен не ме мислете“ моята героиня Ася се жени за Антон. А в живота моят съпруг се казва Антон. И в „Откраднат живот“ също имаше такива препратки. Малко преди да започна работата си по сериала, се бях разделила с тогавашния ми приятел. Наталия също се разделяше с приятеля си. Впоследствие в сериала Наталия загуби близки хора, което съвпадна с тежка загуба в личния ми живот. Ей такива странни паралели между мен и ролите.
КАДЪР ОТ МАЙКА, РЕЖ. ЗОРНИЦА СОФИЯ, СНИМКА: МИГЛЕНА ЦОНЕВА
Досега два пъти си била номинирана за „Икар“ и веднъж за „Аскеер“. Тази година грабна голямата награда за главна женска роля във филма „Майка“ на Фестивала за българско игрално кино „Златна роза“. Как гледаш на тази награда?
Отговорно. Много съм благодарна, защото това е едно признание за вложените усилия. Всъщност, в този филм нямаше човек от екипа, който да не е вложил максимума от себе си. Наградата е едно наистина приятно признание, но всъщност съм нетърпелива филмът да се срещне с публиката. Чух много добри думи за качествата на филма и от критиката по време на фестивала „Златна роза“, и от колеги. Щастлива съм, че съм част от този филм.
Разкажи повече за ролята на Елена? Според мен си се справила брилянтно. Не съм много по суперлативите, но определено усетих пулса на филма чрез теб. Как се подготви и усети ли още на първи прочит, че тази роля е за теб?
В някои неща веднага се припознах, а за други, като например начинът, по който героинята работи с артистите си, ми беше трудно да вникна. Това беше едно от нещата, които изследвах. Също така и начинът, по който приема диагнозата, че не може да има деца. Това беше част от историята на персонажа, която проучвах дълго време. Говорех с жени, с приятелки, близки, които не могат да заченат и виждах как те реагират, как всяка го приема или се бунтува. И търсех как героинята ми Елена би реагирала на това. Друго предизвикателство е как Елена се държи с децата. Имам опит с деца, но моите реакции не бяха релевантни и автентични за самата Елена. Тя е театрален режисьор, много голям професионалист и има различен подход. Заедно със Зо много търсехме и проучвахме и някак логически в хода на търсенето резултатите се доближиха до образа на самата Елена Панайотова, която е прототип на персонажа. Но пък други са много различни. Тя самата на няколко места каза, че никога не би реагирала по подобен начин. Много детайли по темата ми даде самата тя. Особено за подхода ѝ при работата с децата в Широка лъка и в Кения. Така че за някои неща усетих ролята априори, други са плод на търсения, за трети Зорница ми казваше в каква посока да вървя. Беше дълъг, но надявам се, плодотворен, процес.
КАДЪР ОТ МАЙКА, РЕЖ. ЗОРНИЦА СОФИЯ, СНИМКА: МИГЛЕНА ЦОНЕВА
Ти си и родител. Различен вид изживяване ли беше досегът с деца, лишени от родителски грижи? Чувстваше ли се по-притеснена и въобще как подходи към тях, така че да ги предразположиш пред камерата?
Заслугата не е само моя. И с останалите актьори, и със Зо (Зорница София – б.а.) работехме много с децата. В почивките постоянно играехме различни игри. Децата са много сетивни и ако ти се държиш с тях неестествено, рискуваш да ги загубиш. Затова през цялото време се стараех да бъда себе си и да се държа с тях като със собствените ми деца. Когато те са добри – и ти си добър, ако правят пакости – естествено, че ще им скръцнеш със зъби. Всъщност във времето, в което не снимахме, много си играех с тях. И голяма част от тези игри са заснети. Работила съм с деца – първо съм учила „Детски играчки“ в „Приложното“, второ – в школата на Малин Кръстев, макар че там бяха по-скоро тийнейджъри, но все пак е опит. Обичам децата и имам подход. Не ми е било чуждо да намирам някакви пътечки към тях. Затова и много играех с тях. При децата всичко минава основно през игрите. Исках да стопя дистанцията и да ме припознаят като своя. Дори в един момент се отказах от това да ме наричат Дария, защото самите те се объркваха. Веднъж съм Дария, веднъж съм Елена. За да прекратим това объркване, им казах просто да ме наричат Елена. И много често всъщност, докато в почивките си играех с децата, усещах как Крумеца (Крум Родригес, операторът на филма – б.а.) е зад гърба ми и снима. А Зорница ми казва тихо – „пробвай еди-коя си сцена“. Имаше много сцени при работата с деца, които са заснети „фрийстайл“. Защото децата в играта си са най-истински. Разбира се, имаше и много трудни моменти. Моменти, в които тотално не можеш да ги озаптиш. Имаше и инфарктни ситуации. Особено с децата от Широка лъка. По никакъв начин не искам да ги сравнявам, но кенийчетата, не знам дали защото живеят в недоимък, имаха по-голям респект към екипа и бяха много по-дисциплинирани. Докато децата от Широка лъка като усетиха, че са в центъра на вниманието, проявяваха капризи. Тичаха по чукарите, а ние ги търсихме. Имаше едно момченце – Акиф, което се качи на един покрив и каза: „Няма да снимам днес!“. И целият екип го чакаше и молеше, за да можем да направим сцената (смее се).
Обичаш да пътуваш. Била си в различни части на света. Имаше ли културен сблъсък, когато пристигна в Кения? Разкажи за личното си изживяване в тази страна?
Бързо го обикнах това място. Да, то е отвратително, то е ужасно, то е мръсно, неуредено…, но е такова, каквото е. Аз съм къмпингар и съм много приспособима. Нямах проблеми с мръсотията. Дори скоро Зорница ми припомни, че съм я питала защо няма да спим в гетото. От самото начало, когато тръгнахме към Африка, бях с нагласата, че ще спим в Кибера (гетото на Найроби, едно от най-големите гета в света – б.а.). Бях се подготвила за това. Разбира се, шок има, но не му позволих много дълго да присъства.
А би ли се върнала в Кения?
Да! Категорично! Има един израз, който Елена Панайотова ни сподели. Той присъства и във филма – когато човек отиде в Африка, има известно време, докато душата му пристигне. Но когато Африка дойде в човека, тя никога не си тръгва. И всъщност аз изживях именно това.
На фестивала „Златна роза“, където филмът беше показан за първи път, беше сред публиката. Какви емоции събуди вече завършения филм в теб?
Да си призная, въобще не успях да се съсредоточа върху филма. Гледайки го, се върнах година назад и ме заливаха спомени и емоции. Спомнях си децата, екипът, различни ситуации… Беше много емоционален момент. Дори съпругът ми, който беше до мен, ми каза, че в момент, в който на екрана моята героиня влиза е една стая, съм почнала да се смея. В действителност просто не успях да се отстраня от спомените и емоциите си.
РАБОТЕН МОМЕНТ ОТ МАЙКА, РЕЖ. ЗОРНИЦА СОФИЯ, СНИМКА: © МИГЛЕНА ЦОНЕВА
Има ли моменти от снимачния процес на „Майка“, към които отново и отново се връщаш и те оставят без дъх?
Има, и то не един. Много ясно си спомням как след един снимачен ден, може би един от първите в Кения, седях на балкона на хотела и си казвах: „Господи, колко много обичам работата си!“. Всъщност аз не гледам на работата си като на работа, а като на призвание. А от снимачния процес няма да забравя едно детенце – Прити, което дойде при мен и ме помоли да обещая, че ще ѝ купя сладолед. И помня радостта по лицата на децата, когато в края на снимачния период купих сладолед за всички. Много силен емоционален момент беше и когато ми дадоха да подържа едно малко бебе кенийче. Помня и последния снимачен ден, когато трябваше да заснемем кадъра със залеза. За съжаление в тази част на годината в Кения е много трудно да се заснеме изгрев или залез, защото още от сутринта всичко плува в една мараня и слънцето не се вижда. Когато снимачния ден почти приключваше с целия екип бяхме на покрива на една сграда – но залез не се виждаше. А имахме и още сцени за снимане. Тогава Крум Родригес каза, че имаме трийсет минути да заснемем една сцена в коридорите на приземния етаж. И за секунди всички, целият екип, тичахме по стълбите надолу. Преобличах се в движение. Снимахме и тръгнахме тичешком обратно нагоре. Никой не се оплакваше. Всички бяха толкова отдадени и потънали в процеса. Крум и Зо просто дадоха знак и всички тръгнахме отново нагоре към 11-я етаж. Не знаехме дали ще има залез. Но когато се качихме, не можехме да повярваме на очите си. Това беше първият залез, откакто сме в Кения. Слънцето беше кърваво червено, а отдолу се чуваше жуженето на Найроби. Един постоянен шум, в който някой вика, някой се движи и нещо се случва. Тогава заснехме и сцената, в която аз скачам с червеното одеяло. Скачах сигурно десет минути. А когато сцената приключи всички бяхме като омагьосани. Никой не казваше „край“. Просто си стояхме там, на покрива… Въобще Кения беше невероятно изживяване. Винаги ще остане в мен. Затова и започнах с това – „Господи, колко обичам професията си!“
